Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lady Oracle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Корекция и форматиране
NMereva (2021)

Издание:

Автор: Маргарет Атууд

Заглавие: Ясновидката

Преводач: Мариана Шипковенска

Година на превод: 1982

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1982

Тип: роман (не е указано)

Националност: канадска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София, ул. „Н. Ракитин“ №2

Излязла от печат: юни 1982 г.

Редактор: Аглика Маркова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Христина Кочемидова

Художник: Симеон Венов

Коректор: Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11683

История

  1. — Добавяне

Част първа

Глава 1

Обмислих смъртта си внимателно — не исках да бъде като живота ми, който криволичеше насам-натам въпреки безсилните ми опити да го контролирам. Той течеше без посоки и очертания, защото се движех по линията на най-малкото съпротивление. Понякога го изпълваха многобройни събития и тогава мислено го сравнявах с претрупаната резба на барокова рамка за огледало. За разлика от него исках смъртта ми да бъде изискана и проста, скромна, дори малко строга, като квакерска църква или като винаги необходимата черна рокля с един-единствен ред перли, така усърдно препоръчвана от модните списания, когато бях на петнайсет години. Този път нямаше да има шум, блясък и безсмислена суетня. Номерът беше да изчезна без следа, оставяйки зад себе си сянката на един труп, сянка, която всеки щеше да приеме като самата истина. В началото помислих, че съм успяла.

 

 

На другия ден след пристигането си в Теремото седях на балкона. Имах намерение да се пека на слънце, виждах се като средиземноморска красавица, златистокафява, закрачила със сияйна усмивка към безбрежното море, най-после безгрижна, изоставила миналото; но после се сетих, че нямам плажно мляко („Максимална защита“: без него щях да изгоря и да се покрия с лунички) и затова завих раменете и бедрата си с няколко от малките хавлиени кърпи на хазаина. Не си бях взела бански костюм, но можех да седя по сутиен и пликчета, тъй като балконът не се виждаше от пътя.

Винаги съм обичала балконите. Неведнъж съм мислила, че ако имам възможност да остана достатъчно дълго на някой балкон — разбира се, не на кой да е, облечена в бяла рокля с шлейф, най-добре през първата четвъртина на луната, нещо ще се случи: ще зазвучи музика, долу ще се появи сянка, гъвкава и тъмна, ще започне да се изкачва към мен, а аз ще стоя облегната на парапета от ковано желязо, плаха, изпълнена с надежда, прелестна и тръпнеща. Но този балкон не беше много романтичен. Парапетите му бяха прави като на блоковете за хора от средна ръка, които се строяха през петдесетте години, а излетият му от бетон под бе започнал да се рони. Под него нямаше да застане да свири на лютня някой мъж, изпълнен с копнеж или пък да започне да се катери с роза в устата, а може би и със скрита в ръката кама. Освен това беше само на около два метра от земята. Всеки тайнствен посетител, който би могъл да ме потърси, ще се появи вероятно по неравната пътека, водеща към къщата от горната улица, под краката му ще скърца сгурия, а розите и ножовете биха могли да се въртят само в главата му.

Във всеки случай Артър ще постъпи точно така, помислих си аз; ще предпочете да скърца по пътеката, но не и да се катери. Ако можехме само да върнем онова, което беше някога, преди той да се промени… Представях си как идва, за да ме накара да се върна, въртейки нагоре по хълма с взет под наем „Фиат“, който ще има някаква повреда; ще ми каже за това по-късно, след като сме се хвърлили в обятията си. Ще паркира колкото се може по-близо до стената. Преди да излезе, ще се погледне в огледалцето, за да си придаде подходящо изражение; той никога не обичаше да се излага, а сега ще се притеснява дали няма да се случи точно това. Ще се измъкне от колата, ще я заключи, да не би да откраднат нищожния му багаж, ще пусне ключовете в някой от вътрешните джобове на сакото си, ще се огледа и после наклонил глава, сякаш се пази от хвърлен камък или от нисък портал, ще се промъкне през ръждясалата врата и ще тръгне внимателно по пътеката. Когато пътуваше в чужбина, на границата обикновено го спираха. Изглеждаше много потаен, потаен, но предпазлив като шпионин.

Като си представих как длъгнестият Артър идва към мен с мисълта, че ме спасява, несигурен, с каменно лице, в неудобните си обувки и излиняло памучно бельо, без да знае дали наистина ще ме намери, или не, аз се разплаках. Затворих очи: пред мен през огромно синьо пространство — Атлантическия океан, бяха всички, останали отвъд. На някакъв бряг, разбира се: гледала съм много филми на Фелини. Вятърът развяваше косите им, те се усмихваха, махаха и ми викаха, макар че, разбира се, не можех да чуя думите им. Артър беше най-близко; зад него, в дългата си, претенциозна пелерина стоеше Кралския таралеж, известен още като Чък Бруър; до него бяха Сам и Марлийн, и другите. Леда Спрот се вееше като чаршаф, а зад един храсталак се спотайваше Фрейзър Бюканън — успях да зърна лакътя му с кожената кръпка. Още по-назад бяха майка ми, в тъмносин костюм и бяла шапка, баща ми, неразличим до нея; и моята леля Лу. Леля Лу единствена не гледаше към мен. Вървеше по плажа, дишаше дълбоко, възхищаваше се на вълните и спираше от време на време, за да изсипе пясъка от обувките си. Най-накрая ги събу и продължи по чорапи, с лисичата кожа и шапката с пера към една далечна лавка за кренвирши и оранжада, която я примамваше на хоризонта като натрапчив мираж.

Всъщност сбърках за останалите. Те се усмихваха и махаха един на друг, а не на мен. Нима е възможно спиритистите да грешат в края на краищата и мъртвите да не се интересуват от живите? Макар че някои от тях бяха все още живи и аз бях тази, която смятаха за мъртва; те трябваше да скърбят, а бяха доста весели. Не беше честно. Опитах се да призова нещо страховито, което да се стовари на техния бряг — гигантска каменна глава, сгромолясващ се кон — но не успях. Фактически всичко това не приличаше толкова на творба на Фелини, а на едно филмче на Уолт Дисни, за един кит, който искаше да пее в Метрополитън опера. Гледах го, когато бях на осем години. Той се приближи към един кораб и започна да пее арии, но моряците взеха да го целят с харпуни и разноцветните ноти, които излитаха от него като част от душата му, се понасяха нагоре към слънцето все още незамлъкнали. Мисля, че се казваше „Китът, който искаше да пее в Мет“[1]. Тогава плаках жестоко.

Все този спомен отприщваше плача ми. Не можах да се науча да плача като красавиците от кориците на комиксите „Истинска любов“ — изискано, мълчаливо, със сълзи като перли, които да се търкалят от големи, блестящи очи по страните ми, без да оставят чернилки и петна. Жалко, че не можах да се науча. Тогава щях да го правя пред хората, а не в бани, затъмнени киносалони, храсталаци и празни спални сред палтата на гостите, нахвърляни на леглото. Когато плачеш безмълвно, хората те жалят. А аз сумтях, очите ми заприличваха на сварени домати, носът ми течеше, стисках юмруци, стенех, притеснявах околните и накрая те започваха да се забавляват с мен — ставах смешна. Тъгата беше истинска, но се проявяваше като пародия на тъга, някаква пресилена имитация, подобна на неоновата роза на бензиностанциите „Бялата роза“, изгаснала вече завинаги… Благопристойният плач бе едно от изкуствата, което, както и поставянето на фалшиви мигли, не можах да овладея. Трябвало е да имам гувернантка, да ме пратят в пансион, да ме стягат с презрамки за изправяне, трябвало е да се науча да рисувам с водни бои и да се самоконтролирам.

„Човек не може да промени миналото“ — обичаше да казва леля Лу. Но аз исках, това беше нещо, което наистина исках да направя. Обхвана ме носталгия. Небето беше синьо, слънцето блестеше, отляво купчинка счупени стъкла просветваше като вода; малък зелен гущер с дъгоцветни очи топлеше студената си кръв върху парапета; откъм долината се носеше звън, чуваше се успокояващо мучене, приглушено долитаха непознати гласове. Бях в безопасност, можех да започна отново, но вместо това седях на балкона на стол от алуминиеви тръби и жълти пластмасови ленти до останките от един кухненски прозорец, счупен, преди да дойда, и хълцах.

Столът принадлежеше на мистър Витрони, хазаина, който много обичаше разноцветни флумастери — червени, розови, лилави, оранжеви — нещо, по което си приличахме. Той използваше своите, за да покаже на останалите хора от градчето, че може да пише. Аз пък използвах своите, за да правя списъци и да пиша любовни писма, понякога едновременно за двете: Отивам да купя кафе. ЦУН. Мисълта, че вече няма да ходя на пазар, ме натъжи още повече… край на грейпфрутите, разрязани наполовина за двама, украсени с черешка като розетка на пъп, която Артър обикновено избутваше отстрани на чинията; край на овесената каша, ненавиждана от мен и превъзнасяна от Артър, която все ставаше на бучки и загаряше, защото не се вслушвах в съветите му и не я варях в тенджера с двойно дъно… Несполучливи, недоядени, изоставени закуски години наред, които никога няма да се върнат… Унищожени закуски години наред, защо съм го правила?

Осъзнах, че съм избрала най-лошото място в целия свят. Трябваше да отида някъде, където всичко е ново и чисто, където не съм била досега. А аз се върнах в същия град, дори в същата къща, в която живяхме миналото лято. И нищо не беше променено: ще готвя на същата печка с две горелки и bombola, в която газта свършваше винаги по средата на някое недоварено ядене; ще се храня на същата лакирана маса, върху която все още личаха белезите на моята предишна небрежност — бели кръгове от горещи чаши; ще спя на същото легло с дюшек, набразден от годините и страстите на много наематели. Духът на Артър ще бъде все около мен; вече дочувах как прави гаргара в банята, как хрущи стъклото, когато тътри стола си по балкона в очакване да му подам през кухненския прозорец чаша с кафе. Ако отворя очи и обърна глава, той сигурно ще бъде там с вестника, който държи на петнайсет сантиметра от лицето си, с джобния речник на коляното, бръкнал (може би) в ухото си с левия показалец — един несъзнателен жест, който той винаги отричаше.

Това беше плод на собствената ми глупост, моя лична грешка. Трябваше да отида в Тунис или на Канарските острови, или дори до Маями Бийч с автобуса „Сивата хрътка“ — в пътуването влиза и хотелът, но ми липсваше воля; имах нужда от нещо по-познато. Всяко място без опори, без ориентири, без каквото и да е минало, щеше да прилича твърде много на смърт.

Сега вече се тресях от плач в една от хавлиените кърпи на хазаина, метнала по стар навик друга върху главата си: винаги плачех под възглавници, за да не ме виждат. Но през кърпата изведнъж чух странно цъкане. Сигурно е започнало преди известно време. Ослушах се и то спря. Повдигнах кърпата. На равнището на глезените ми, и то само на метър от мен, се носеше глава, главата на стар човек с разнищена сламена шапка. Белезникавите очи ме гледаха втренчено с уплаха или неодобрение; устата му, хлътнала над венците, зееше на една страна. Сигурно ме е чул. Може би си мислеше, че имам някаква криза, застанала така на балкона по долни дрехи, покрита с хавлиените кърпи. Може би мислеше, че съм пияна.

Усмихнах се вяло през сълзи, за да го успокоя, загърнах се в кърпите и се опитах да стана от алуминиевия стол, сещайки се твърде късно за неговия номер да се сгъва при рязко ставане. Изпуснах няколко кърпи, преди да успея да се вмъкна заднешком през вратата.

Познах стареца. Беше същият, който идваше следобед един-два пъти в седмицата, за да се грижи за ангинарите, растящи на изсъхналата от слънцето земя в долната част на двора; той режеше големите плевели с ръждясала ножица и късаше дебелокорите глави, когато узрееха. За разлика от другите хора в градчето никога не ме заговаряше, нито отвръщаше на поздравите ми. Тръпки ме побиваха от него. Сложих си роклята (зад вратата, за да не ме вижда от прозореца), после отидох в банята, за да избърша лицето си с навлажнена кърпа и да си издухам носа в парче от грапавата тоалетна хартия на мистър Витрони. След това влязох в кухнята да си сваря чаша чай.

За първи път след пристигането си започнах да изпитвам страх. Беше не само потискащо, че съм се върнала в този град, беше и опасно. Няма смисъл да се заблуждаваме, че сме невидими, когато не сме: щом аз познах стареца, сигурно и той ме е познал.

Бележки

[1] Метрополитън опера. — Б.пр.