Робърт Б. Паркър
Шанс (7)

Шеста глава

Седях в кантората, вдигнал крака на бюрото, и четях Глоуб, когато Хоук влезе с кесия закуски и две големи чаши кафе. Прозорецът зад гърба ми беше отворен и до нас долиташе шумът от движението, както и ароматът на пържени яйца с бекон, а освен него и миризмата на реката — на около пет преки оттук. Макар че вече беше септември, из въздуха още се носеше уханието на лято.

— Взех ти без кофеин — каза Хоук.

— А ти истинско ли го пиеш? — попитах го.

— Гватемалско, силно препечено — кимна той.

— Ако продължаваш да го пиеш такова, скоро ще започнеш да подскачаш наоколо като пружинка.

Хоук сложи чашите кафе пред всеки от нас, а кесията със закуските — точно помежду ни на бюрото. После придърпа един от столовете до бюрото, за да може да стига до закуските без особено усилие, и седна. Бе облякъл тъмносиньо велурено яке, скроено така, че да прилича на дънково, а под него — бяла копринена тениска. Дънките му бяха изгладени, а черните му каубойски ботуши бяха правени на ръка от кожата на някакво неизвестно на науката влечуго.

— Ами! Само ми поддържа тонуса — рече той. — Казвай сега какво ще правим с Марти Анъхийм.

— Има малък проблем — отвърнах. — Обещах на горилата му, че няма да се раздрънкам.

— Че си го усетил и той ти е изпял кой го праща?

— Аха.

Хоук ме гледа втренчено известно време. После поклати глава.

— Послушен, жизнерадостен, процъфтяващ — замърмори той под нос повече на себе си, отколкото на мен, — храбър, честен и почтителен.

— Не съм толкова послушен — възразих вяло.

— Ти не си и почтителен, след като стана дума за това какво не си — сопна се той. — Което не ти пречи да се правиш на добрия самарянин.

— Казах му, че няма да го сторя — промърморих. — Знаеш какъв е Марти.

— Помня как веднъж уби от бой един тип — занарежда с равен глас Хоук. — Уби го от бой с билярдна щека. Двамата играели билярд и онзи започнал да се бъзика с Марти. Захванал се да му напомня как през осемдесет и пета „Беърс“ пометоха „Пейтриътс“ за суперкупата. А Марти е от „Пейтриътс“. Обърнал щеката и като го подхванал… Убил го от бой.

— Оня тип е надценил чувството за хумор на Марти.

Хоук кимна.

— Твоята горила ще опере пешкира, ако кажеш на Марти, че е прецакала работата.

— Пълен некадърник е — казах. — Не би могъл да проследи и слон в стъкларски магазин. Няма нужда да го убиват.

— Всички знаят, че Марти е откачалник. Щом работиш за него, трябва да си се подготвил за всякакви изненади.

— Добре де, все пак му обещах.

— Разбрано — съгласи се Хоук. — Знам какъв си. Как тогава смяташ да го направим?

Изядох малка кифличка и пийнах от кафето. Хоук също.

— Най-вероятно Марти, а сигурно и Джино Фиш вече знаят, че Джулиъс ме е наел. И са искали да разберат с кого се срещам, какво съм научил…

— Джулиъс ни е наел — поправи ме Хоук.

— Брей, колко си чувствителен — учудих се престорено аз.

— Мен никой не ме следи.

— За бога! — възкликнах. — Ами защото нищо не правиш.

— Чакам просто да дойде моят ред — каза равнодушно той. — Не ми е работа да се разкарвам по кафенетата и да тропам по вратите на хората.

Хоук стана, приближи се до прозореца и се загледа към ъгъла между „Бъркли“ и „Бойлстън“. Беше чудесна, ясна сутрин. Тротоарите бяха пълни с минувачи, отиващи на работа в големите застрахователни компании, от които бъкаше Блек Бей. И младите жени още бяха в летните си одежди. А младите мъже — без шлифери.

— Пресича „Бойлстън“ — отрони Хоук. — Завива при „Луис“.

Застанах до него и погледнах.

— Висок такъв, с квадратни рамене — продължи той. — С рибарска шапка, тъмен шлифер, незаинтересован поглед.

— Виждам го — кимнах. — Има вестник под мишница.

— Ами защо тогава не се облегне на някой стълб и не го разгърне?

— Всичко друго прави, само не това — отбелязах.

— Твоята горила ли е?

— Не — отвърнах. — Няма да изпратят един и същи човек в два последователни дни.

— Досега не са проявили кой знае какъв разум — отбеляза Хоук. — Първия тип си го открил със същата бързина, с каквато открихме този.

— Не е същото — възразих. — Тоя го очаквахме.

— Правилно — съгласи се Хоук. — Защо тогава не отскочим до Марти и да го питаме какво иска?

— Знаеш ли къде можем да го намерим?

— Е, как! — ухили се той.

— Щото е възможно, ако се забъркаме с Марти, да си докараме беля на главата — казах аз.

— Или пък той — допълни Хоук.