Робърт Б. Паркър
Шанс (53)

Петдесет и втора глава

Беше вече ноември и тъй като още не бе валял сняг, навън бе студено. Двамата със Сюзън седяхме на дивана пред камината в къщата в Конкорд, която наскоро бяхме завършили. Бяхме седнали един до друг с намерението да се гушнем, но кучето чудо Пърл се бе промъкнало между нас и гушкането ни си бе останало само намерение.

— ДНК пробите от Марти и от спермата, взета от Шърли, съвпадат и това реши въпроса — казах аз.

— Полицията благодарна ли ти беше? — попита Сюзън.

— Доколкото може да бъде благодарна една полиция — отговорих. — Ромеро пусна Биби да си върви, без да каже дума.

— А Антъни Мийкър?

— Това малко копеле — поклатих глава аз. — Поначало той е виновен за цялата тая бъркотия. Още откакто се е оженил за Шърли, за да се докопа до парите на Джулиъс.

— Да, ама не могат да му прикачат нищо, нали?

Пърл се облегна на мен с цялата си тежест и ме лизна с мокрия си език по бузата за благодарност.

— Обича те животинката — отбеляза Сюзън.

— Като й угаждам толкова… — отвърнах разсеяно. — Да. Не е направил нищо, за което да се хванат. Обаче Ромеро каза, че ще го задържи няколко дни в качеството му на свидетел и след това ще го пусне. Аз пък ще видя накъде ще поеме и ще уведомя Джулиъс.

Сюзън се отдръпна леко от мен и ме загледа.

— Божичко, понякога дори и аз забравям колко си жесток.

— Той се е оженил за емоционално осакатено същество, използвал я е за целите си, с което предизвика убийството й — натъртих аз. — Изостави Биби без цент във Вегас, отмъквайки всичките им пари, предназначени за нов старт.

Пърл отново ме близна.

— Освен това обичам кучета — допълних аз.

— И Хитлер ги е обичал — каза Сюзън.

Избутах Пърл от мен и се изправих. Кучето моментално пренесе тежестта си върху Сюзън. Сложих още две цепеници в огъня, отидох до печката и отворих фурната. Вътре се запичаше боб в глинен гювеч. Нахвърлях няколко филийки хляб в свободното пространство до гювеча, затворих и се изправих. После извадих от хладилника бутилка шампанско, взех две чаши от шкафа и се върнах на дивана.

— А какво стана с мафиотските борби в Бостън? — попита ме Сюзън.

— Не знам — вдигнах рамене аз. — Във вестниците прочетох, че Тароун Джезъп бил убит. Две седмици по-късно писаха, че двама руснаци от Ню Йорк били намерени утрепани на авеню „Блу Хил“. Това вероятно означава, че Тони Маркъс трябва да си намери по-печен заместник, докато излезе навън.

— Мислиш ли, че руснаците могат да го направят?

— Трябва да сключат съюз — отвърнах. — С Джино, Джулиъс или с Еди Бързака. Обаче след фиаското с Марти не вярвам да мислят по същия начин.

— А с Марти какво ще стане?

— Веднъж разберат ли за връзките му с руснаците, федералните ще направят пътека до Невада, за да проучат какво би го накарало да им помогне срещу тях.

— Лошо ли ще е, ако руснаците успеят? Ако те… какво? Поемат организираната престъпност в Бостън.

Вдигнах рамене:

— Това е прекалено сложно за мен. Аз работя в далеч по-малък мащаб.

— Като например кой уби Шърли Вентура — каза Сюзън.

— Аха.

— Как да спасиш Биби Анъхийм.

— Тя си върна моминското име — възразих. — Коста.

— Идвало ли ти е наум какво щеше да стане, ако двамата с Хоук се бяхте провалили?

— Аха.

— Права е била — рече Сюзън. — Ти наистина си я използвал.

— Знам.

— Макар да е било в неин интерес.

— Знам.

— Трябвало е да намериш друг начин.

— Знам.

— Но ако ти се наложи да го повториш отново, пак ще постъпиш така, нали?

— Аха.

Сюзън ми се усмихна и отпи от шампанското си. Невероятно, но Пърл се бе проснала по цялата ширина на дивана между нас и не пречеше на никого. Все пак ни оставаше по-малко място от двата края на дивана, отколкото би ни се искало.

Пламъците вече изцяло бяха обхванали новите цепеници и отблясъците по стените придаваха на стаята причудлива атмосфера. Отпих от шампанското. Беше много студено, каквото би трябвало да бъде, и приятно щипеше езика.

— Невинаги постъпваш по най-правилния начин — рече Сюзън.

— Вярно е — кимнах.

— Но се стараеш да си колкото е възможно по-близо до него — продължи тя.

От края на една от цепениците изби сок и със съскане се изпари. Дървото хлътна навътре и в комина се издигна рой искри.

— Какво ще ядем с боба?

— Имам четири еленови пържоли — отвърнах. — Цял ден киснат в червено вино с розмарин.

— А за десерт?

— Пудинг със сос от уиски.

— Божичко! — въздъхна Сюзън. — Няма да мога да се изправя на краката си.

— А друго ще можеш ли да правиш?

— Всичко, свързано с лежане — отвърна тя.

— Точно това имах предвид.

— Хубаво — усмихна ми се. — А с Биби какво стана?

— Каза, че щяла да се върне във Феърхевън.

— Със старото си име — замисли се Сюзън. — Да започне наново.

— Кой беше казал, че в американската действителност нямало място за второ действие? — попитах аз.

— Не знам — отвърна тя. — Но който и да е, сбъркал е. Може би ще си спомниш, че самите ние сме вече във второ действие.

— Спомням си.

— Била е малтретирана. Има нужда от помощ.

— Предложих й. Рече, че не иска. Въпреки това й дадох телефона ти. Казах й, че може би ще успееш да й помогнеш.

— Ако се обади, ще я препратя на друго място. Твърде заета съм с теб, за да й помагам.

— Приятно ми е да го чуя.

— Но тя може и да не се обади — побърза да добави Сюзън.

Вдигнах рамене.

— Просто още не осъзнава — продължи тя — колко много си й помогнал. Пречи й натрупаният горчив опит и си спомня само как си я използвал за примамка, за да пипнеш Марти.

— Знам — отвърнах.

— Но някой ден ще разбере.

— Няма значение — поклатих глава аз.

Тя се изправи и заобиколи дивана. Пърл незабавно се просна на освободената площ. Сюзън седна на облегалката до мен, прегърна ме и леко положи буза върху темето ми.

— Разбира се, че има — каза ми тихичко.