Робърт Б. Паркър
Шанс (40)

Тридесет и девета глава

Потта се бе просмукала в черния спандекс на Сюзън и бе образувала влажно петно на кръста й. Мускулите по голия й гръб ритмично се издуваха и спадаха, следвайки задъхания ритъм на уреда, в който бе седнала да тренира.

— Не се навеждай назад — посъветвах я. — Дръж се изправена. Помагай си с ръцете.

— Сигурен ли си, че не тренирам само ръцете си? — попита ме задъхано тя.

— Не виждаш ли, че по-голямата част от усилието се пада на раменните мускули? — отвърнах аз.

Сюзън спря упражнението и сложи ръка отзад, малко над бедрената става.

— Ето тук — каза тя. — Това трябва да го няма.

— Кое, бедрото ти ли? — направих се на ударен аз.

— Не, разбира се. Ей това тук. Тая гадна сланина.

Не забелязвах нищо такова. Обаче по този въпрос бяхме спорили много пъти и не виждах никаква причина пак да се набутвам между шамарите. Освен това вече бяхме обсъждали и невъзможността за частично отслабване.

— Смятай, че в това е чарът ти.

Бяхме в клуба на Сюзън, заобиколени от мъже и жени — последните бяха повече, — усърдно мъчещи се да се преборят кой с тегло, кой с години. Повечето от тях като че ли губеха борбата, ако се съдеше по външния им вид, но сякаш никой нямаше намерение да се предава. Треньорката на Сюзън и приятелят й се бяха оттеглили да тренират в уединение — явно не бе педагогично да се показват този вид упражнения, — така че в момента аз изпълнявах функциите й. Изпълнявах май не беше точната дума. По-точно бе да се каже „отбивах номера“.

— А тръбният уред дали няма да ми помогне повече? — попита Сюзън.

— Той ще укрепи кръста ти — отговорих аз. — Обаче се съмнявам, че ще стопи масивните ти тлъстини.

— Я ми покажи как работи.

Потрудихме се малко на гръбния уред. После направихме няколко лицеви опори. Сюзън се отказа от туистъра.

— Чувала съм, че на този уред хората правят мускули, но талията им надебелява.

— Съмнявам се — казах.

— Все пак не ми се иска да рискувам.

— Добре.

— Дай да поработим върху бицепсите.

У жените мускулите не се развиват толкова лесно, както у мъжете, и не се очертават толкова, но тези на Сюзън бяха съвсем ясно очертани. Гърбът й също бе мускулест и по него нямаше грам тлъстинка. Независимо от това, тя направи комплекс упражнения на уреда, после запъхтяно спря и отиде да пийне вода.

— Брей, ама ти си можела да пиеш и от чешмичка — удивих се аз. — А не само от личната бутилка в чантата ти.

— Много неща мога — разсеяно отвърна Сюзън, явно мислейки за друго. — Имаш ли някакъв напредък с Биби… как й беше името?

— Анъхийм — отвърнах. — Има ли такава дума като назадък?

— Не, ама в случая сигурно е много подходяща.

— Е, както и да е. В момента събирам информация за взаимоотношенията между играчите в бостънския подземен свят и научих, че Шърли Вентура и Марти Анъхийм са играли в един отбор.

— Мъжът на Биби?

— Същият — кимнах.

— И какво отношение има това към Биби?

— Няма.

— Но може би ще има — предположи Сюзън.

— Може би ще има.

— А да имаш представа как ще стане това?

— Ами… как да ти кажа? То е горе-долу като твоята работа. Слушаш, слушаш, но нищо не се връзва, затова продължаваш да слушаш, докато в един момент нещо изпъкне — някакво събитие, начин на изразяване, противоречие. И може това нещо да се окаже крайчето на някаква нишка, която ти хващаш и лекичко започваш да издърпваш.

Сюзън се наведе и пийна още малко вода, после се изправи. Няколко капчици се бяха задържали на брадичката й. Тя ги избърса с опакото на дланта си. Носеше ръкавици за щангисти — от ония, дето са без пръсти. Ноктите й проблеснаха на светлината.

— Да — кимна. — Психотерапията е нещо подобно. Макар че при нас пациентът е този, който трябва да улови нещото.

— Няма абсолютни аналогии — съгласих се аз. — Тъй или иначе, при мен е така. Разкарвам се насам-натам и надавам ухо.

— И целта е?

— Да намеря Биби.

— И като я намериш, какво?

— Ще се погрижа да е добре.

— Ти си много сантиментален мъж — каза Сюзън.

— Професията ми дава право на това — вдигнах рамене аз.

— Което е причината да я избереш.

Отново вдигнах рамене.

— Трябва да си много твърд мъж, за да останеш сантиментален в този свят — отбеляза тя.

— Професията ми дава право и на това — отвърнах.

— Ето още една причина да я избереш.

— Избрах я, защото чух, че помагала много, ако си решил да излизаш с разни похотливи психоложки от еврейски произход — казах аз.

— Това ли е специалността ти?

— Не — поклатих глава. — Специалността ми са похотливи еврейки. Психоложки е тясната ми специалност.

— И с колко си излизал досега?

— С похотливи еврейки ли? С хиляди. Ааа, ти имаш предвид психоложки? Само с една.

— А ако бях похотлива ирландска психоложка, щеше ли пак да ме обичаш?

— Отговорът е „да“ — кимнах аз. — Обаче ми се струва, че току-що се сблъска с ярко изразен случай на раздвоение на личността.

— Ай-ай-ай — поклати глава Сюзън. — Полицията не може ли да ти помогне да намериш Биби?

— Вегаските ченгета искат да говорят и с тримата.

— Антъни е неин мъж, Биби е негова любовница. И двамата изчезват, след като Шърли е убита. Кой е третият?

— Марти. Бил е в „МГМ Гранд“. Телефонният номер на хотела бил у нея, когато я намерили мъртва.

— Дали ще те държат в течение?

— Съмнявам се, но ще им се обаждам от време на време.

— А нашата полиция? Франк Белсън ти дължи огромна услуга.

— Куърк каза, че ще хвърля по едно око.

— А защо не Франк? — В гласа на Сюзън прозвуча лека изненада.

— Не ми се иска да го ангажирам.

— Защото ти дължи услуга ли?

— Не искам да мисли, че съм тръгнал да си събирам дълговете — отвърнах.

Сюзън отпи още веднъж, изправи се и отново си избърса устата внимателно, за да не си развали червилото. После ме погледна с огромните си тъмни очи и се усмихна широко.

— Голямо момче, а? Ама и ти си един образ…

— Колко мило от твоя страна, че най-сетне го забеляза.