Робърт Б. Паркър
Шанс (33)

Тридесет и втора глава

Феърхевън се намира на стария път №6 през Югоизточен Масачузетс — точно от другата страна на границата срещу Ню Бедфорд. Дотам се стига по дълъг мост, стъпил в средата на пристанището на малък остров, който продължава нататък и излиза на Феърхевън. А ако продължите още малко нататък и минете през Матапойсет, Марион, Уоръм и Онсет, накрая ще стигнете до Кейп Код.

Гимназията е била строена по време, когато хората са смятали ученето за важно нещо, и сградата, в която то е ставало, напълно отразяваше този възглед. Из цял Масачузетс са пръснати библиотеки, строени през този период и имащи същия британски колониален вид. Гимназията, подобно на много от библиотеките, вече бе позанемарена, отразявайки като че ли по-съвременното виждане по този въпрос.

Имаше няколко учители, които бяха работили там и преди осемнадесет години, но никой от тях не можеше да си спомни за ученичка на име Биби. Една от преподавателките по английски — възрастна жена с тънки устни — ми каза, че се стараела да ги забрави веднага щом излезели от стаята й. А директорът ми довери, че помнел само лошите.

— Дневници на випуските? — попитах.

— Държим ги тук — обясни директорът. — Ако ги оставим в библиотеката, учениците ще ги направят на парцал.

— Голяма работа са това учениците, нали? — отбелязах.

Директорът беше предпазлив човек. Веднъж убедил се, че няма да го направя на парцал, той ми даде дневника на випуск’77 и ми позволи да седна на един стол с права облегалка в учителската стая, за да го разгледам.

Лесно намерих снимката на Биби. С изключение на придобития по-късно белег, тя все още изглеждаше така, както и седемнадесетгодишната Биатрис Коста. Най-приветливата. Театрален кръжок (II, III, IV). Съставител на дневника на випуска (IV). Вестник (II, III, IV). Главна мажоретка (III, IV). Амбиции: телевизионен репортер. Цитат: „Хей, Аби, къде е партито?“ Нямаше нищо за Марти Анъхийм и защо носът й е посплескан. Продължих да разглеждам снимките, докато попаднах на Абигейл Оливети, чийто цитат беше: „Биби и аз…“

Рових се из дневника на випуска още цял час, без да намеря нещо, което да ми помогне. В училището нямаха адрес нито на Биатрис Коста, нито на Абигейл Оливети. Секретарката ми каза това, давайки ми да разбера колко тъп въпрос съм задал.

— Надявам се, не приличаме на бюро „Справки“? — добави тя.

— По-скоро на бюро „Изгубени вещи“ — отвърнах. — Може ли да ползвам телефонния ви указател?

Подаде ми го и ми обърна гръб, заемайки се с делата си и въздишайки едва чуто. Беше й станало ясно, че нямам представа колко важна и необходима работа върши тя. Всеки може да хукне и да разследва.

В указателя на Феърхевън имаше седемнадесет абонати с името Коста и само един Оливети. Преписах си телефоните и адресите, след което върнах дневника и указателя на секретарката, заслепявайки я с двайсет и четири каратовата си усмивка. Тя обикновено караше жените да си свалят очилата и да си разпускат косите. Изчаках малко. Нищо подобно не се случи. Жената очевидно бе фригидна.

— Приключихте ли? — попита ме най-сетне.

— Стига вече писалки — сериозно казах аз. — Стига вече книги. Стига вече намръщени даскалски погледи.

— Нима? — рече само тя.

Докато излизах от сградата, звънецът би и коридорите се изпълниха с ученици. Изглеждаха ми невероятно млади. Пълни с претенции, неориентирани, зле оформени, пристрастни, сърдити, сериозни, негодуващи, развълнувани, трескави, потиснати, изпълнени с надежда и страх. Когато Биатрис Коста е била на тяхната възраст, се е врекла на Марти Анъхийм и оттогава всичко се е променило.

Седях в колата с включен двигател и преглеждах списъка с имената. Здравият разум подсказваше да започна най-напред с единствения Оливети вместо със седемнайсетимата Коста. Набрах записания номер и ми отговори женски глас.

— Казвам се Спенсър — представих се аз. — Детектив съм и се опитвам да намеря една жена на име Биби Анъхийм, чието моминско име е било Коста.

— Спомням си Биби — отговори жената. — Тя е приятелка на дъщеря ми.

— Вашата дъщеря Абигейл Оливети ли е?

— Да. Откъде сте научили името й?

— От училището — отвърнах. — Дъщеря ви и Биби още виждат ли се?

— О, сигурно, бяха най-близки приятелки от деца — каза жената.

— Дъщеря ви в града ли живее?

— Не, живее в Нийдъм.

— Масачузетс?

— Ъхъ. Но вече е голяма, разбира се. Има мъж, деца… И, слава богу, че изчака, докато поотрасне повече.

— За кого се омъжи? — попитах аз.

— За Карл Бекър. Той получи добра работа в телефонната компания и трябваше да се преместят там. Но се обажда всяка седмица, а и децата праща понякога.

— Но това е прекрасно — възкликнах аз. — Домакиня ли е?

— Не, работи в една банка. Според мен й идва много. Къща, деца, че и работа на всичко отгоре, но тя е съвременна жена. Нещата сега не са като едно време.

— Светата истина — съгласих се. — Бихте ли ми дали телефона и адреса й? Трябва да се свържа с нея и да поговорим.

— За Биби Коста ли?

— Да.

— Нещо случило ли се е с Биби?

— Не знам — признах честно. — Изчезнала е и трябва да я намеря.

— Не съм убедена, че трябва да ви дам номера на Аби — поколеба се жената.

— Добре, дайте ми адреса й тогава — отстъпих аз.

— Не. Мисля, че ще е най-добре да поговорите с мъжа ми. Може да се обадите отново довечера, ако искате. Той се прибира около шест.

— Благодаря ви — рекох аз. — Няма да е необходимо. Може ли да ми кажете дали някой от роднините на Биби живее в града?

— Не, тук Биби живееше само с майка си, а тя се омъжи повторно и се премести много отдавна.

— Знаете ли къде?

— Не.

— А помните ли за кого се омъжи?

— Не.

— Е, благодаря ви много за отделеното време.

Затворихме.

Винаги се получава така. Разговорът започва постепенно да става все по-сух, докато на хората им идва наум, че всъщност говорят с непознат човек и нямат представа какво е намислил. Затова трябва да се постараете да измъкнете колкото е възможно повече информация, и то по възможно най-бързия начин. Ако не успеех да намеря Аби Бекър в Нийдъм, Масачузетс, значи трябваше да си скъсам лиценза и да започна да бера гъби в гората. Поемайки по моста обратно към Ню Бедфорд, вече набирах „Справки“ по телефона в колата.