Робърт Б. Паркър
Шанс (28)

Двадесет и седма глава

Оставих Хоук в стаята на Антъни, за да не допусне Джулиъс да влезе вътре, и закрачих бавно по „Стрип“ към „МГМ Гранд“ в ясната слънчева утрин. Температурата беше някъде около четиридесетте и потта по челото ми се изпаряваше още щом избиеше по кожата ми. Движението по улицата бе доста натоварено от горе-долу еднакъв брой лимузини и пикапи. Тротоарите бяха пълни с млади жени с огромни прически и мъже с огромни шкембета, увиснали над дънковите им къси гащи. Независимо от яркото слънце, неоновите светлини продължаваха да избухват с безшумните си експлозии, като че ли беше посред нощ. Право пред мен, сякаш изникнал изведнъж от пясъците, се извиси зеленият силует на „МГМ Гранд“. Истински смарагд.

Имах намерение да потърся Марти Анъхийм. А след това да поговоря с него. За създалата се ситуация. Или за каквото там дойде. Просто защото нямах ни най-малка представа какво става и не се сещах какво друго да правя.

Влязох в просторното фоайе, изпълнено с монотонния шум от автоматите. Вътре бе поне с двадесет градуса по-хладно. Минах покрай изложбата „Магьосникът от Оз“ в предната част на фоайето и заех позиция, откъдето да виждам асансьорите за гости. Разбира се, възможно бе Марти да е отседнал в друг хотел и да е идвал тук да посети някого. Според списъка на ласвегаските ченгета, той не се бе регистрирал с името си, така че нямаше никакъв начин да разбера каква е истината. Не ми оставаше нищо друго, освен да стоя тук и да чакам да се появи. Или да не се появи. Или пък да настъпи Второто пришествие.

Казиното в МГМ изглеждаше по-голямо и по-претъпкано от това в „Мираж“. По-шумно и по-помпозно. Хора в ризи с къси ръкави и бермуди сновяха непрекъснато покрай автоматите, трупаха се около масите за игра, почтително се нижеха покрай статуите на „Магьосникът от Оз“, тълпяха се покрай баровете, лениво дъвчеха в ресторантите. Никой от тях обаче не беше Марти Анъхийм. Погледнах часовника, предполагайки, че са минали два часа. Но бяха изтекли само двадесет минути. Вдясно от мен, на една от масите за покер, над равномерния шум от машините се извисиха възбудени възгласи. Големият удар. Опитах се да стоя, пренасяйки тежестта ту на единия, ту на другия крак. Да убивам времето. Да поработя върху равновесието си. По този начин, ако намерех Марти и той ме гръмнеше в корема, може би нямаше да падна веднага. Времето минаваше. Реших да разнообразя упражненията си, като се надигам на пръсти. После се заех да изправям стойката си, като облягах гръб плътно в стената. След това започнах ритмични упражнения, като притисках дланите си една в друга или в стената. Разкърших врат. После раменете. Преплетох пръсти, обърнах ръце с дланите навън, разкърших и бицепсите. Запитах се дали да не направя и няколко лицеви опори, но ми дойде наум, че хората ще ме зяпат. Погледнах часовника си. Започнах да броя жените, които влизаха или излизаха от асансьора и с които бих си легнал. Тия, които само минаваха, не влизаха в бройката. След около четиридесет минути цифрата се оказа по-ниска, отколкото би била едно време. Ако бях на седемнадесет, бройката щеше да се изрази само с една дума — всяка.

Малко преди дванайсет, когато се бях заел отново с набирания на пръсти, дребният тип с панамената шапка излезе от асансьора от лявата ми страна и мина покрай мен.

— Хей! — подвикнах полугласно.

Той спря, обърна се бавно и отправи поглед към мен изпод периферията на панамата. Очите му бяха съвсем близо до големия нос.

— На мен ли говориш?

— Аха. Къде е Марти?

— Кой Марти?

— Марти Анъхийм, който ти плати да следиш Антъни Мийкър.

— Гледай си работата — изръмжа дребосъкът.

После се извърна да върви. Аз обаче протегнах ръка и го хванах за десния лакът. Той замръзна на половин крачка и бавно извърна глава към мен. Каза само:

— Не ме докосвай!

— Искам да се видя с Марти — настоях.

Той не направи опит да си дръпне ръката. Стоеше, без да помръдне, и очите му не се отклоняваха от моите.

— Марти също може да иска да се види с мен — продължих. — Защо не отидеш до някой вътрешен телефон да го извикаш? Кажи му, че съм видял жена му.

Дребният продължаваше да ме гледа, без да помръдне. Все още не пусках ръката му.

— Добре — каза накрая. — Ще му се обадя.

Пуснах дясната му ръка. С мълниеносно движение той я пъхна под сакото си и я извади, стиснал оксидиран пистолет с къса цев, която веднага се заби в корема ми, но така, че отстрани не се виждаше нищо.

— Какъв е тоя пищов? — попитах го.

— Ако още веднъж ме докоснеш — тихо каза той, без да ми обръща внимание, — ще се наложи да дишаш през пъпа си.

— Бре, че бърз момък!

— Гледай да не го забравиш — допълни той, докато с леко и незабележимо движение скри пистолета.

— И така, какъв е? — попитах го отново.

— Кое?

— Пищовът. Заприлича ми на малък колт.

— Точно такъв е. Хиляда деветстотин деветдесет и първа. А-едно компакт.

— Четиридесет и пети? — учудих се престорено.

— Да. С шест патрона.

— Добро оръжие — кимнах.

Той ме изгледа непроницаемо и все със същия тих глас промълви:

— Добро като ръката, която го държи.

— Разбира се — съгласих се. — Иди да се обадиш на Марти.

Направи го.

Над „Стрип“ има пешеходен надлез, за да нямат хората от другата страна никакви проблеми, ако решат внезапно да се доберат до МГМ и да пропилеят някой и друг долар в казиното. Двамата с Марти се срещнахме точно в средата му. Бе облечен в син копринен костюм и светлосиня копринена риза, закопчана догоре.

— Окей, Бърни — обърна се той към дребния, — иди да се поразходиш.

— Ще се навъртам наоколо, Марти — отвърна му оня, отдалечи се на няколко метра от нас, облегна се на перилата и ни загледа оттам.

— Печено момченце — отбелязах.

— Бива го в стрелбата — каза сухо Марти. — Ти си се виждал с жена ми?

— Аха.

— Къде е?

— А къде мислиш, че е?

— Ти к’во, игрички ли ще си играеш с мен?

— Естествено — отвърнах. — Мъча се да науча какво знаеш, без да ти дам възможност да схванеш с какво разполагам аз. Разбра ли?

— Виж сега к’во знам, задник такъв. Дойдох тук да говоря с теб. Вместо да те хвърля долу на улицата, без да ми мигне окото.

— Е, чак пък.

— К’во, мислиш, че не мога ли?

— Марти — казах спокойно. — Плаша се от теб толкова, колкото и ти от мен. Един от нас явно бърка, ама точно сега ли трябва да видим кой?

— Ти ме повика, приятел.

Кимнах. Мислех усилено какво да му кажа. Тъй като изобщо не знаех какво става, изборът ми бе крайно ограничен. Прибягнах до едно от правилата на Спенсър. Когато се съмняваш в нещо, казвай истината. Правилото беше чисто ново и тъкмо сега му беше времето да видя дали дава резултати.

— Жена ти е с Антъни Мийкър — изтърсих аз.

— А стига бе! — изгледа ме подигравателно Марти. — Мислех, че ще чуя нещо, дето не го знам.

— А знаеш ли къде?

— В „Мираж“ — отвърна той.

— А знаеш ли, че и Джулиъс е там?

Този път Марти не каза нищо.

— Има намерение да убие Антъни — продължих напосоки аз.

— Няма да е зле да побърза.

— Дъщерята на Джулиъс — Шърли, беше убита в неделя — казах. — Ченгетата я намерили захвърлена в едно празно място малко по-нататък по „Стрип“.

— Така ли?

— Джулиъс е много разстроен — не се отказвах. — Обвинява Антъни.

Марти мълчеше. Под нас непрестанно се точеха коли и в двете посоки. Малко по-нататък път №15 също бе претоварен от камиони и коли, поели на запад — към Калифорния, на изток — към Юта, а на северозапад — към Аризона.

— Останах с впечатление — продължих с импровизациите, — че вие двамата с Антъни сте въртели някаква мръсна игричка.

— Онова малко лъжливо копеле ли ти каза?

— Останах с такова впечатление.

— Тъпотии.

— Тогава защо си тук?

— Дойдох да го убия и да си взема жената.

— Той нищо не ти е направил — рекох. — Тя, да.

— Няма значение кой к’во е направил. Той е мъртъв. Тя се прибира с мен.

— А ако не иска да се прибере?

— Ще се прибере.

— Или?

— Няма или. Прибира се.

— И ти ще й простиш — заключих аз.

— Прошката да върви на майната си! Няма нищо общо с т’ва. Тя тръгва с мен и толкоз. Т’ва е.

— А може и да не тръгне — казах аз.

— Ти ли ще ми попречиш? — впери поглед в мен Марти.

— Ти ли уби Шърли Вентура?

— Защо, по дяволите, ми трябва да я убивам?

— Каква сделка сте сключили с Антъни?

— Никаква сделка не съм сключвал с него, задник такъв. Той събираше пари за Джулиъс и част от тях предаваше на Джино.

— Чрез теб ли?

— Всичко за Джино минава през мен — натърти той.

— За да можеш да обираш каймака — допълних.

— Т’ва го е правел Антъни.

— Биби обаче разправя, че двамата с Антъни сте били комбина.

— Лъжеш, тъпако — изръмжа Марти. — Биби и понятие си няма от моята работа.

— Разправя още, че ти си я запознал с Антъни — продължих да хвърлям реплики на тъмно. — Вика, че избягала с него, за да се отърве от теб. Казва, че си свиня.

Залагах на възможността да го ядосам до такава степен, че в гнева си да изтърси нещо. Но явно не даваше резултат. Марти не каза нито дума. Само замахна. Част от секундата по-рано разбрах какво ще стане, но успях само да подпра крак здраво към перилото. Юмрукът му намери точно дясната ми скула, накара ме да отхвръкна назад и едва не ме просна по гръб. Здравата удряше тоя мръсник. Ако не бях се подпрял с крак на перилото, като нищо щеше да ме прехвърли през него долу на улицата. В главата ми гръмнаха хиляди камбани. Пред очите ми притъмня и няколко секунди не виждах нищо. Ако не се бях хванал за перилата, щях да се свлека.

— Писна ми от теб, Спенсър! Разбра ли сега? Ако те видя още веднъж около мен, ще те размажа от бой.

Камбаните в главата ми бавно затихваха. Държах се за перилата, докато зрението ми се избистри, краката ми отново стъпиха здраво на земята и коленете ми спряха да се подгъват. Ако се сбиех с Марти Анъхийм, губех всякакъв шанс да разбера какво става.

Затова стиснах зъби и процедих:

— Не тук, Марти. И не сега.

Той вдигна ръка на височината на рамото си и насочи пръст към мен.

— Предупредих те — каза, обърна се и с твърда крачка се отправи към смарагдовия дворец.

Извърнах глава в обратна посока. Дребният тип с панамената шапка се бе облегнал на перилата, гледаше ме и клатеше глава. Попипах скулата си. Пламтеше и се подуваше с всяка изминала секунда. Не бях успял да науча нищо, а на всичко отгоре ми разкрасиха и фасадата. Не ми пречеше да отнасям по някой и друг юмрук от време на време, стига работата да вървеше. В този случай обаче нищо не се знаеше. Карай, следващия път Марти сигурно щеше да е прекалено самоуверен. А това не бе никак лошо. И на Хоук щеше да му стане забавно. Е, всичко не може да е наред.

Дребосъкът се приближи с ленива крачка към мен и ми бутна визитка в джобчето на ризата.

— Здравата те сдрусаха, а? — попита.

— Е, случва се понякога, ама гледам да не е често.

— Имам бизнес тук — продължи той. — Ако ти потрябва нещо, звънни ми.

— Мислиш, че имам нужда от помощ? — запитах на свой ред.

Онзи сви рамене.

— Мисля, че бизнесът ми трябва да върви — отвърна и бавно се отдалечи към „МГМ Гранд“.