Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детектив Спенсър (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Робърт Паркър

Заглавие: Шанс

Преводач: Огнян Алтънчев

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2001

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Пламен Тотев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-459-866-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15439

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

Влачех се бавно към хотела в късния и горещ следобед на ден трети. Сюзън бе решила да го използва, за да изследва магазините в съседния „Сизърс Палас“, и аз бях обиколил казината сам, този път отбивайки се встрани от „Стрип“ просто за разнообразие. Дребният тип с панамената шапка бе вървял навсякъде след мен. В „Деби Рейнълдс“ обаче възникна малък проблем. Фоайето му беше твърде малко, за да може човек да се прави на незабележим. Той обаче се стараеше с всички сили, тъпчейки един от автоматите с монети, докато аз не можех и не можех да намеря Антъни.

— Деби ще ви даде книга с автограф — каза ми администраторът. — Всяка вечер след представлението излиза и разговаря с хората. — Кимна към кафенето. — Ето там. Мога да ви продам билети. Представлението започва в осем.

Помислих си дали да не взема два билета — един за мен и един за дребния, но ми се стори, че започвам да се правя твърде на баровец и се отказах.

И когато накрая влязох във фоайето на „Мираж“, мислех само за бира. Пред входа към казиното, точно на моста над изкуствения поток, облегнат на перилата, Хоук стоеше и замислено гледаше водата.

Приближих се и се облегнах до него.

— Антъни е тук — каза той, кимайки към казиното.

— Блекджек?

— Аха. Отседнал е в този хотел.

Двамата тръгнахме към масите за блекджек.

— Сигурен ли си?

Той само ме изгледа.

— Разбира се, че си сигурен — отговорих вместо него. — Хубаво е човек да си има информатори.

— Знаеш ли, че имаш опашка? — попита Хоук.

— Дребен тип, огромен нос, голяма панама — отвърнах.

— Аха. Не щеш ли да го гушнем?

— Не. Дай да го включим в играта. Да видим какво ще стане, като ни види с Антъни.

— Мислиш, че го е пратил Джино?

— Или Джулиъс, или Марти Анъхийм, или и тримата заедно, или ако ще даже Уейн Нютън да го е изпратил. Но според мен се опитва да намери Антъни.

На живо нашият човек изглеждаше много по-добре, отколкото на сватбената си снимка. Беше по-висок, по-привлекателен. Носът му стърчеше по-малко. Очите му не приличаха на мъниста. Бе добре облечен в бяла риза без яка, закопчана догоре, и лек тъмен блейзър, който му стоеше чудесно. Седеше край стодоларовата маса за блекджек с безизразно лице и следеше излизащите карти.

Двамата с Хоук се разделихме и застанахме от двете му страни като незаинтересовани зрители. В играта на Антъни нямаше нищо необичайно. Беше сериозен като всички останали около стодоларовата маса. Започнах да броя излизащите карти. Добавях наум по една бройка за малка карта, вадех по едно за голяма, а за останалите — нула. След около половин час цифрата в главата ми бе все още малка, което означаваше, че са излезли голям брой големи карти. А това, от своя страна, означаваше, че са останали малки карти, което пък бе в полза на крупието.

Антъни си погледна часовника, подаде картите си на крупието, събра чиповете си и напусна масата. Двамата с Хоук го сподирихме до бара. Там той си поръча уиски със сода и лениво тикна монета от един долар в автомата до него. Спечели три долара. Заложи ги и загуби. Хоук седна от едната му страна, а аз — от другата. Той ни изгледа един по един, после пъхна още една монета в автомата.

Хоук поръча по една бира.

Аз се обадих:

— Как е, Антъни?

— Познавам ли те?

— Още не — отвърнах. — Казвам се Спенсър. Господинът от другата ти страна е Хоук. Искаме да поговорим с теб.

— Тая работа може да стане и тук — каза Антъни, натисна един от бутоните, замалко не направи флош и вдигна глава. — За какво искате да си говорим?

— За теб, за Шърли, за Джулиъс, за пари… за такива работи.

За негова чест, той изобщо не започна да си играе на преструвки.

— Джулиъс ли те праща?

— Джулиъс и Шърли. Притесняват се за теб.

— Да не си вдигнал на крак ченгетата?

— Неее. Аз съм частен детектив.

— Частно ченге! А стига бе! И той ли?

Хоук се усмихна едва забележимо.

— Той е повече войник на съдбата — отвърнах.

— Е, намерихте ме. И сега какво трябва да направите?

— Ами май ще трябва да те върнем.

— А имате ли някаква бумага, изобщо нещо такова, където да пише, че можете да ме накарате да дойда с вас?

— Не.

— Значи мога и да не дойда с вас — заключи Антъни.

— Не е казвал подобно нещо — промърмори Хоук от другата страна. — Той само каза, че няма документ.

— За отвличане ли става дума?

— Само си говорим, Антъни — казах аз. — Просто да разберем как стоят нещата.

Барманът сложи бирите пред мен и Хоук. Без да пита, сложи още една чаша уиски и пред Антъни.

— Щото ако става въпрос за отвличане, аз почвам да говоря за ченгета, схващате ли как стоят нещата?

— Кажи сега защо си се чупил? — не обърнах внимание на заплахата аз. — Май си свил някой и друг долар, а?

— Дори и да съм, никой от ония, от които съм ги свил, не може да се оплаче на ченгетата.

Антъни изглеждаше самоуверен, но от време на време поглеждаше притеснено към Хоук с крайчеца на окото си.

— Ти да не мислиш, че Джулиъс ще си губи времето да вика ченгета? — поклатих глава аз. — Хората като него обикновено си вършат работата сами.

— Аха. Ами тогава що е изпратил вас?

— И аз това се чудех. Ти как мислиш?

— Мисля, че не му се иска да прилага груби хватки на собствения си зет.

— Тогава имаш по-добро мнение за Джулиъс от мен.

Антъни отпи от втората чаша, отметна глава назад и изчака уискито само да изтече в гърлото му. После преглътна, погледна ме и намигна.

— Шърли няма да му позволи да ме докосне — каза той.

— Толкова ли е силно влиянието й върху Джулиъс? — попитах.

— Тя си има начини. — Вдигна чашата си в мълчалив тост за Шърли и отново отпи.

— А какво е влиянието й върху Джино Фиш? — продължих аз.

Антъни допи питието и изтърси кубчето лед в устата си. Посмука го малко и сви рамене:

— Де да знам. Тя май не познава господин Фиш.

— А ти познаваш ли го?

— Виждали сме се.

— Да си му носил пари?

— Естествено. Точно това ми беше работата при Джулиъс. Носех пари от Джулиъс на господин Фиш и понякога вземах пари от господин Фиш и ги носех на Джулиъс.

Хоук се бе облегнал с гръб на бара, протегнал краката си напред, и разглеждаше казиното. Това, което двамата с Антъни си приказвахме, сякаш изобщо не го засягаше.

— А знаеш ли за какво са били предназначени тези пари?

Антъни сви рамене красноречиво:

— Вие какво, да не сте от данъчното? А може и да са ви омотали в жици, а? Ако мислиш, че ще изтърва нещо, приятел, има да чакаш.

Антъни вдигна пръст към бармана да му донесе още едно уиски. На въпросителния му поглед за втора бира поклатих глава отрицателно.

— Познаваш ли Марти Анъхийм? — попитах го аз.

Антъни стреснато вдигна глава и ме загледа втренчено, после се усети.

— Аха.

— Да имаш някаква представа защо се интересува от теб?

— Марти?

— Аха.

— В какъв смисъл се интересува?

— Ами например в такъв, че иска да знае дали съм те намерил.

Антъни впери поглед в огледалото зад бара и разбрах, че оглежда залата зад гърба си. Ако бе засякъл дребния тип в другия край на казиното, с нищо не го показа.

— Не искам да си имам никаква работа с Марти Анъхийм.

— Да, ама той иска да си има някаква работа с теб — спокойно казах аз.

— Знае ли, че съм тук?

— Не от мен — успокоих го. — И така, взел ли си някакви пари от Джино?

— Не. Кълна се в майка си, не съм вземал никакви пари от Джино… Марти питал ли те е нещо за мен?

Без да сваля незаинтересования си поглед от залата, Хоук се обади:

— Какво ще кажеш да му се обадим и да му кажем, че си тук?

— Божичко, недейте!

— Защо? — попитах.

— Познавате ли го?

Кимнах.

— Значи знаете какво животно е. За бога, той си умира от кеф да трепе хора.

Кимнах повторно. Барманът тропна пред Антъни поредния скоч със сода, а той надигна чашата и отпи едра глътка.

— Тебе пък за какво ще те убива? — попитах го аз.

— Де да го знам — отвърна Антъни. — Животно като него…

Двамата с Хоук мълчахме и го гледахме. Антъни отново отпи, макар че не изглеждаше да има належаща нужда. За малко остана загледан в чашата, докато преглъщаше, после вдигна глава.

— Вижте сега — започна той. — Тук съм подхванал една голяма работа. Струва си пропиляното време, чаткате ли? Обаче имам нужда от малко жизнено пространство. Ако вие, пичове, искате да си топнете човчиците, дайте ми малко жизнено пространство, образно казано. И в човчиците ви ще попадне такова голямо парче, че не знам как ще го преглътнете.

— Система ли имаш? — поинтересувах се аз.

Антъни поклати глава:

— Не мога да ви кажа нищо, просто трябва да ми се доверите. Ако обаче сте с мен в това, ще намажете. Ще намажете здраво, пичове, казвам ви го с главни букви. Ще… намажете!

— Хм — изхъмка Хоук.

— Два дни, три най-много — и всички пари са мои. А част от тях ще бъдат ваши. Ще се разплатя с Джулиъс, двамата с Шърли ще си купим хубава къща в Линкълн и ще си живеем там. Дайте ми само два-три дни.

— Ами ако Марти Анъхийм се завърти насам? — попита Хоук.

— Вие, пичове, няма да му дадете да ме доближи.

— Я си покажи ключа от стаята — обърнах се към Антъни аз.

— Що?

— За да знам къде си, ако ми потрябваш.

— Защо тогава просто не ме попиташ? — намуси се той.

— Антъни — натъртих, — ти ми каза времето, а мен ме интересува повече мястото. Дай да видя ключа ти.

Той го извади. Беше от „Мираж“. Стая 1011. Върнах му го.

— Сам ли си?

— Аха.

Аз се обърнах към Хоук:

— Ще му дадем ли време да разбие банката?

— Да.

— А мислиш ли, че ще успеем да го опазим от Марти Анъхийм, ако се появи?

Хоук бавно обърна глава към мен и се усмихна.

— Сигурно няма да имаме проблеми.