Филип Шелби
№1818 (7)

6

Пътят от асансьорите до администрацията пред кабинета на Чарлз Ладъм изглеждаше безкраен. Слоун бе вперила поглед в облицованата с палисандрово дърво врата в далечния край на етажа на съдружниците и се опитваше да не мисли какво й предстои.

В събота, след неочакваната си среща с Питър Мак, напусна сградата като вцепенена. Не си спомняше как се е добрала до апартамента си, знаеше единствено, че прекара останалата част от деня свита като кравай на канапето, с юрган, издърпан чак до брадичката.

През целия уикенд очакваше телефонът й да иззвъни. Понеже по всяко време имаше работеща борса някъде по света, служителите от Комисията по ценните книжа дежуреха по двадесет и четири часа в денонощието. Изобличаващата информация, която беше изпратила по електронната поща, щеше да бъде разгледана най-късно до неделя сутринта. Но телефонът и факсът й останаха безмълвни. От системата нямаше и вест.

От Питър също. Неспособна да понесе неизвестността, Слоун на два пъти набра телефонния му номер, но се свързваше с телефонния му секретар или гласовата поща. Отчаяно искаше да поговори с него, за да разбере причините за опита му да я накара да направи компромис. Вгледана в леглото, долавяйки аромата на Питър навсякъде около себе си, Слоун осъзна, че би искала да разбере доколко връзката им беше пострадала и дали бе останало нещо за спасяване.

Но и през двата почивни дни телефонът не иззвъня нито веднъж и тя имаше чувството, че става нещо, което може да долови, но не и да види, сякаш бе далечна гръмотевица отвъд хоризонта.

В понеделник, в Деня на падналите във войните, вече не можеше да понася тишината. Обади се на баща си и го заведе на ранен обяд в хотел „Четирите сезона“. Харесваше рибното меню, състоящо се от стриди, калмари, херинги в кисела сметана с лук и пушена бяла риба.

Дойде вторник. На път за работа тя премисли и подреди аргументите си за последен път. Очакваше я суров съд, в това беше сигурна. Когато слезе от асансьора, всичко на етажа й изглеждаше нормално. Но когато премина покрай бюрата на секретарките и отворените врати на кабинетите на колегите си, забеляза любопитните погледи, които я следваха, видя как хората не я поглеждат в очите, когато я поздравяват. Докато вървеше по дългия коридор, се почувства като осъден затворник по пътя към ешафода.

Когато накрая пристигна в кабинета си и включи компютъра, видя, че има имейл. Викаха я в кабинета на Ладъм. Веднага.

Секретарката на Ладъм вдигна поглед, когато Слоун приближи до двойните врати от палисандрово дърво.

— Той ви очаква, госпожице Райдър — каза тя с хладен глас, след което отново се зае с кореспонденцията на бюрото си.

Чарлз Ладъм беше от Средния запад. Имаше снежнобяла коса, розови бебешки бузи и подобно на буре шкембе, което опираше в бюрото му. Приликата му с Дядо Коледа стигаше дотук. Притежаваше ум, остър като бръснач, и ужасяваща безпощадност, когато се отнасяше за работа. „Янг и Пулен“ беше семейна фирма в продължение на деветдесет години, след което непреки наследници бяха довели компанията до ръба на банкрута. Външните акционери накрая бяха събрали достатъчно гласове, отстранили съществуващия борд на директорите и довели Ладъм да сложи фирмата в ред. Той изясни каква част е наследствено притежание, отстрани служителите, от които нямаше полза, и след като гнилите клони бяха окастрени, фирмата отново стана печеливша. Сега Ладъм я управляваше сякаш беше собственият му феод, сключвайки най-трудните сделки на Уол Стрийт, бранейки територията си от хищните акули на борсата. Акциите на компанията продължаваха да се покачват и акционерите го боготворяха.

— Добро утро, госпожице Райдър.

— Добро утро, сър.

Ладъм се бе отпуснал на огромния си стол и я канеше с жест да седне.

— Желаете ли нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Тогава да говорим за работа. Напоследък бяхте твърде заета, нали, госпожице Райдър? — Веждите му се повдигнаха, за да подчертаят неговите думи.

— Да, сър.

— Работите през уикендите, по празниците… Желаете ли да ми разкажете за събота?

Слоун не се съмняваше, че Ладъм е прегледал всички доклади от този ден, от протокола на охраната до отчета, който Питър Мак навярно бе изготвил. Тя се питаше, дали Ладъм й предоставя възможност да обясни, или се опитва да я хване в лъжа.

Слоун реши да се придържа към твърдението, което бе отрепетирала, и изложи случая, наблягайки на критичните моменти. За чест на Ладъм, той я изслуша, без да я прекъсва.

— Позволете да ви задам един въпрос — обърна се към нея той. — Защо не дойдохте при мен с това, което сте открили?

— Всъщност това беше намерението ми, сър — отговори тя. — Но, предвид обстоятелствата…

— Хванаха ви.

— Да, сър.

— Проникнахте в компютъра на Макгрегър, защото решихте, че това е единственият начин да се сдобиете с необходимите доказателства. Много добре, това го разбирам. Нетрадиционен метод, наистина показващ въображение и кураж.

Слоун примигва.

— О, хайде, госпожице Райдър — продължи Ладъм. — Не е като да не сте знаели какво вършите — преминали сте определената граница, защото според вас целта го оправдава. Наистина, имаме правила, които трябва да спазваме, но и вие и аз знаем как сега те са изкривени, деформирани и опорочени. Вижте, деветдесет и девет процента от това, което сте извършили, за мен не представлява проблем. Нямах представа, че Макгрегър върши някаква незаконна сделка с Източнокитайската петролна компания, в противен случай щях да го заключа в килера, така да се каже. Но трябва да разбера защо в последната секунда изпратихте информацията на Комисията по ценните книжа.

— Нямах друг избор — отговори Слоун. — Бях сигурна, че ще унищожат доказателствата или най-малкото, че няма да ги видя отново.

— Затова решихте да се уверите, че някой ще ги види.

Тя кимна.

— Не ви ли дойде на ум да ги изпратите до компютъра в кабинета си или до този в дома ви? Откъдето лесно ще можете да ги изтеглите?

Слоун почувства, че се изчервява.

— Не, сър. Не ми дойде на ум подобна възможност. Но тъй като така и така Комисията щеше да разбере подробностите…

Думите на Ладъм експлодираха като бомба:

— Не, госпожице Райдър, това е предположение. Ако имахте по-богат опит в нашия бранш, ако повече мислехте, преди да действате, щяхте да се досетите, че можем и сами да се погрижим за кирливите си ризи, а не да ги излагаме на показ. Макгрегър е алчен глупак. Но този глупак си е наш, госпожице Райдър. Ако ми бяхте представили доказателствата, щях да разреша въпроса с три телефонни разговора. Инвеститорите на Източнокитайската петролна компания, в името на които се направихте на Дон Кихот, нямаше ни най-малко да пострадат. Има начини за контрол върху акциите, така че цената им да не скача до небесата, но затова е нужно съдействието на борсата. А моята специалност е именно да убеждавам хората да си съдействат.

Другото име на конспирацията. Слоун бе достатъчно мъдра да не изкаже гласно мисълта си.

— Макгрегър не е особено представителна личност — продължи Ладъм. — Но все пак е съдружник в тази фирма. Когато сте го проследили, сте го изложили на опасност. Отишли сте дори по-далеч: като сте го изобличили, сте привлекли вниманието върху фирмата по един много неприятен начин. Ако мога да използвам метафора, госпожице Райдър, направо сте ни залели с катран.

На Слоун й се стори, че стаята се стеснява, въздухът натежава от заплахи и последствия, които още не можеше да предвиди.

— Постъпих както е редно — настоя тя.

— Направили сте това, което сте сметнали за правилно, което не е същото. — Ладъм замълча. — Сега трябва да оправям последствията от добрите ви намерения. Източнокитайската петролна компания няма да участва на борсата тази сутрин. До час чакам да ми се обадят посредниците. След това фирмата ще бъде залята от телефонни обаждания от средствата за масова информация. Вече съм дал инструкции как да процедират и съдружниците, и персоналът.

Но не за това ставаше въпрос в моя имейл.

— Допускам, че ще бъдете по-заета и от мен, госпожице Райдър. Служителите на Комисията по ценните книжа ще ви отделят много време. Медиите ще ви разглеждат под лупа. Кажете ми, харесва ли ви да се изживявате като съвременна Жана Д’Арк?

Въпросът накара Слоун да потрепери.

— Не, сър.

— Но такъв е резултатът, госпожице Райдър. А именно резултатите имат значение.

— Какво искате да направя? — попита тя, мъчейки се гласът й да не звучи прекалено отчаяно, но без успех.

— Да правите? Ще постъпите както трябва. Естествено, по-добре да бяхте помислили за последствията от действията си. Или според вас сте обмислили всичко?

Слоун вирна брадичка и срещна ледения поглед на Ладъм.

— Уволнена ли съм?

Усмивката на шефа й разкри два реда идеално бели зъби.

— Чака ви дълъг ден, госпожице Райдър — отвърна той. — По-добре се пригответе.

След като излезе от кабинета на Ладъм, Слоун тръгна с бързи крачки, втренчила поглед в асансьорите в дъното на дългия коридор.

Изражението на секретарката на Ладъм рязко се промени, щом Слоун я погледна. Когато премина покрай кабинета на Макгрегър, й се стори, че въздухът е неподвижен, видя, че съдружниците стоят прави до разтворените врати и секретарките надничат, седнали зад бюрата си.

Вратата, водеща към кабинета на Макгрегър, беше затворена, но Слоун забеляза тъмните сенки на мъже през матовото стъкло. Иззад стъклото се чуваха звуци, сякаш някой набързо опаковаше нещо, чу се тупване на документи, хвърлени в куфарче, шумолене на амбалажна хартия, увиваща стъклария и порцелан.

Излезе набит мъж с гащеризон на хамалин, който буташе количка, натоварена с кашони. Следваше го колегата му с по една ориенталска ваза във всяка ръка. После се появи Макгрегър. Тя забеляза смачканите му сако и панталони, бледите петна от засъхнала пот по ръба на яката на ризата му. Х. Пол Макгрегър беше спал с дрехите — ако въобще беше мигнал. Очите му се впериха в нея и тя потрепери от агресията, която се четеше в тях.

Макгрегър направи две крачки към нея, но замръзна на място, когато гласът на Ладъм разцепи тишината.

— Госпожице Райдър, служителите от Комисията по ценните книжа са в кабинета ви. На ваше място не бих ги карал да чакат.