Филип Шелби
№1818 (4)

3

На два пъти през изминалите деветдесет минути Слоун помоли да отиде до тоалетната; и двата пъти хората от сигурността й отказаха. Не откъсваха поглед от нея.

Пренебрегвайки физическото си неудобство, Слоун се съсредоточи върху времето. То беше неин съюзник. Колкото повече време имаше, толкова по-добре. Тези, които я държаха в плен, очакваха да дойде Макгрегър. Тъй като още не се беше появил, навярно пътуваше с колата си от Лонг Айлънд. Което означаваше, че вероятно й оставаха петнадесет, най-много двадесет минути, през които да реши как да стигне до клавиатурата на компютъра.

Слоун преднамерено стоеше с гръб към нея. Не искаше да привлича вниманието на пазачите си. Нито се опитваше да разговаря с тези мъже, които очевидно бяха професионалисти. Въпросите само щяха да ги ядосат. Предпочиташе да си помислят, че е победена, вниманието им да се притъпи и да станат по-небрежни. Ако този момент настъпи…

Чернокожият охранител вдигна телефона при първото иззвъняване, изслуша каквото му наредиха от другата страна на линията и затвори.

— Движи се насам — съобщи той на партньора си.

Слоун забеляза вълчата му усмивка, сякаш я виждаше с примка на шията. Тя отпусна лявата ръка покрай тялото си. Страхът се беше изпарил, мисълта й бе ясна.

Две секунди. С толкова ще разполагаш, когато вратата се отвори. Те ще се обърнат да погледнат и…

Слоун видя, че дръжката на вратата се помръдна и започна да се завърта. Замръзна на мястото си, когато Питър Мак влезе в стаята.

 

 

Додж Френч седеше на един от столовете с високи облегалки в „Тихата стая“, както имаше обичай да нарича мястото, заради което агент Таило бе изживяла няколко тревожни минути.

Квадрат със страна шест метра, „Тихата стая“ се намираше в северозападното крило на библиотеката, скрита зад дървена ламперия, точно срещу камината на Адамс^[1]. Френч беше наредил на военни инженери да приспособят старата пералня, в съседство с кухнята — същите хора бяха проектирали и изградили противоударните бункери на Пентагона.

Стаята имаше собствено електрическо захранване и устройства за филтриране на въздуха. Бетонните й стени, дебели осем инча, бяха покрити със старинни тапети. Килимите бяха от Уилтън^[2], мебелите бяха антики, създадени от Шейкърс^[3]. Изящната украса придаваше топлота, въпреки че в стаята бяха разположени факсове, наземни линии, сателитни комуникации и модеми, всички защитени с най-модерни шифроващи устройства. Компютърът IBM, предназначен единствено за обработване на данни, свързани с правителството, второ поколение на „Серия 3000“, оборудван със съответния софтуер, осигуряваше на Френч достъп буквално до всеки компютър, използван от правителството. Да може да наднича във файловете на корпорациите или в изключителни случаи в персоналните такива, изискваше от него минимални усилия. Додж Френч може и да беше достигнал библейска възраст, но когато опреше до работа с компютри, го обучаваха най-добрите специалисти от лабораториите „Бел“^[4].

— Наистина не трябваше да позволяваш на Ми Йънг да сключва онзи договор с Макгрегър — каза Френч.

Мъжът, седнал на стола срещу него, долови упрека в думите му, но не му обърна внимание. Името му беше Чонг-Пин Дан, личен секретар на китайския министър-председател, вдъхващ в момента аромата на студени яйца от пъдпъдъци, деликатес, който Френч бе доставил специално за него.

— Не бях осведомен, че Йънг и Макгрегър са имали… как го нарече… странична уговорка.

Гласът му беше тънък като притежателя си — слаба, невзрачна личност, облечена в син костюм, който стоеше като на закачалка на кокалестата му фигура.

Френч не му повярва и за миг, още повече че Дан се поколеба, преди да употреби странния израз. Китаецът бе получил образованието си в „Принстън“ и в Сорбоната. Говореше свободно шест езика, беше гросмайстор по шах, интелектът му можеше да се сравни само с този на Френч.

— Там е работата, че това не е някаква дреболия — добави Френч. — Макгрегър се остави да го изобличат — и го хванаха.

Думите му привлякоха вниманието на Дан, както и очакваше събеседникът му.

— Какво са разбрали за него? — попита меко Дан.

— Нищо сериозно — или поне скоро ще стане така. Очаквам обаждане. Предлагам обаче Ми Йънг да заличи всякакви доказателства за борсовата трансакция. — Той поспря, после предпазливо добави: — По отношение на Йънг може да обмислиш и други мерки. Не можем да допуснем нищо да застраши проекта в последния му стадий.

Китаецът остави учтивия намек да мине покрай ушите му. Струваше му се неуместно да се решава съдбата на човек по подобен начин.

— Бъди сигурен, че ще бъдат взети необходимите мерки. — Очите на Дан проблеснаха като на сънлив гущер. — Ами Макгрегър?

Ръката на Френч се отпусна върху телефонната слушалка.

— Какво ще кажеш да използвам твоя човек от Хонконг?

Дан се усмихна.

 

 

— Питър!

Очите му блестяха като въглени. Слоун забеляза лекото потрепване в ъгълчето на устата му, видя с какво усилие сдържа гнева си.

— Аз ще се заема оттук нататък — заяви Мак на двамата охранители. — Чакайте отвън.

Тя видя как той се приближи към прозореца, мушнал ръце в джобовете на панталоните си. Чу щракването на затварящата се врата и после гласа му, приглушен, сякаш едва успяваше да укроти яростта си.

— Можеш ли да ми обясниш какво става, Слоун?

Тя се опита да възвърне самообладанието си. Ни най-малко не очакваше подобно развитие. Къде беше Макгрегър? Питър не беше дори намекнал, че е свързан по някакъв начин с него или с „Янг и Пулен“. Въобще не бе показал и най-слабия интерес към работата й.

— Питър, защо си тук? — накрая го попита тя.

Когато се обърна с лице към нея, изражението му беше огорчено, като че ли някак го бе наскърбила или измамила.

— Измъквам те от кашата, в която си се забъркала. Бях по работа у Додж Френч. Макгрегър беше там, когато те хванаха. Каза на охраната да те задържи, докато пристигна.

Слоун долови нещо нередно.

— Официална задача на ФБР ли изпълняваш, Питър? Или те изпратиха, защото знаят за нас, мислели са, че можеш…

— Да ти помогна, Слоун — прекъсна я Мак. — Чуй ме. Незаконно си проникнала в компютъра на работодателя си. Копирала си поверителен материал. Могат да заведат федерално дело, ако решат. — Той помълча за момент. — Не говоря от името на Макгрегър, разбираш ли? Додж Френч е този, който иска да знае какво става.

Слоун познаваше репутацията на Додж Френч и знаеше, че Питър се е сближил с него. Но нямаше и най-бегла представа, че Френч има някакви отношения с „Янг и Пулен“, още по-малко с Макгрегър. Ако фирмата управляваше част или всички авоари на Френч, това навярно ставаше на най-високо ниво. Възможно ли бе Макгрегър да обработва документите? Да не би Френч да се намесваше, за да помогне на приятел?

Слоун хвърли бърз поглед към клавиатурата на компютъра. Щеше да довърши започнатото и Питър нямаше как да я спре. Знаейки това, тя реши да му каже всичко, да прецени реакцията му и тогава да действа.

— Искаш да знаеш какво правя — започна Слоун. — Добре, слушай.

Започна с пакета, който беше отворила по невнимание, после поведе Мак стъпка по стъпка през разследването, което бе извършила, разказа му как беше свързала точките на сделката на Източнокитайската петролна компания, рисувайки картината на корупция и беззаконие, която недвусмислено очертаваха. От време на време погледът й се стрелваше към компютъра, който все още работеше.

От недоверчивото изражение на Питър й стана ясно, че той не знае нищо от това, което му разказваше.

— Защо не ми каза нищо? — попита той, когато тя свърши.

— Не исках да те замесвам. Нямаше нищо общо с теб. — Тя замълча. — Ако се случеше нещо лошо, исках да мога да кажа, че нищо не знаеш.

Слоун мислеше, че опитът й да го предпази ще бъде оценен, но в изражението на лицето му не откри разбиране, още по-малко — благодарност.

Тя се размърда.

— Може ли да стана от този проклет стол. Държат ме на него вече два часа.

Мак я наблюдаваше как отива към бара за напитки, налива си чаша вода, гледаше издължената, мека извивка на врата й, докато пиеше. Предстоеше му да направи нещо изключително деликатно. Припомни си подробностите, за които Френч го бе осведомил на малката морава, докато двамата стояха обветрени от бриза, с чела, почти долепени едно до друго. Френч — говорещ твърдо, със сбити, стегнати думи, като командир на бойното поле, предвождащ войниците. Едва се беше отърсил от шока, предизвикан от стореното от Слоун, когато получи ясни инструкции: да говори с нея и да разбере защо беше влязла в компютъра на Макгрегър.

Мак знаеше, че тя казва истината.

— Слоун, разбирам, че си действала в името на доброто, но си загазила до гуша — тихо каза той. — Какво възнамеряваше да правиш с диска, който копира?

— Да го предам на Ладъм, председателя на управителния съвет на компанията — отговори тя. — Щеше да ми послужи за доказателство.

— И какво очакваше от него да направи?

— Да подкастри крилата на Макгрегър, така че да не може да причинява повече вреда, и след това да провери сметката на Антилите.

— И после?

— Щях да предам материала в Комисията по ценни книжа и направеното от мен нямаше да се счита за престъпление. Тя щеше да глоби „Янг и Пулен“. Играта с акциите щеше да излезе наяве. Комисията щеше да преустанови търговията, докато се разсее пушилката, и после да организира редовна търговия, за да не спадне рязко цената на акциите поради паниката.

— И всичко това, защото искаш да защитиш инвеститорите?

Слоун кимна.

— Мнозина дребни инвеститори купиха акции на Източнокитайската петролна компания, когато бяха почти на върха си. Ако сега цената им рязко спадне, ще се разорят.

Мак се облегна на бюрото на Макгрегър и скръсти ръце.

— Никога ли не си обмисляла да подходиш по друг начин?

Слоун отнесе водата до стола си.

— Друг начин не съществуваше — отговори тя. — Хората отиват в затвора за по-малко от това, което Макгрегър е извършил.

— Не е толкова просто.

На Слоун й се стори, че въздухът в стаята се сгъстява.

— Какво искаш да кажеш?

— Има факти, свързани с Източнокитайската петролна компания и връзката на Макгрегър с нея, за които не знаеш. Те са пряко свързани с националната сигурност.

Връзката с Додж. Капанът. Слоун се опита да запази гласа си равнодушен.

— Питър, няма нищо във файловете на Макгрегър, което да показва подобна връзка…

— Не прави предположения, Слоун. Довери се на думата ми.

— Твоята дума или на Додж Френч?

— Не ме питай за подробности — не разполагам с такива. Преди всичко искам да ти кажа, че има начин да се измъкнеш. Ако забравиш за всичко, което си видяла, излезеш от тази стая, без да поглеждаш назад, нищо няма да ти се случи. Макгрегър няма да каже и дума и Ладъм няма да научи нищо. Положението ти в компанията няма да се промени. В замяна Додж Френч ще ти даде зелена светлина. Няма нужда да ти казвам какво означава това.

Слоун не можеше да повярва на ушите си.

— Опитваш се да ме подкупиш ли, Питър? Нима си съгласен с подобно нещо?

Той сериозно я погледна.

— Приеми, каквото ти предлагат, Слоун. Това е обречена кауза, която няма да доведе до нищо добро.

— Какво ще стане с инвеститорите? Те какво ще получат? Някои ще останат без пукната пара, когато новината гръмне. А това ще стане, и то твърде скоро. Никой не може да скрие нещо толкова голямо — дори да е свързано с националната сигурност.

Мак поклати глава.

— Помисли за себе си, Слоун. Колко усърдно работи. И сега да захвърлиш всичко? Имаш отговорности пред баща си…

Очите й блеснаха.

— Не смей да го въвличаш в подобно нещо!

Мак дори не трепна и следващите му думи я поразиха още повече.

— Тогава помисли какво ми дължиш.

— Дължа ли ти нещо?

— Говоря сериозно, Слоун. Френч отложи обаждането си в полицията и ме изпрати, защото ти и аз имаме връзка.

Имаме връзка. Това ли е най-добрият начин да го кажеш, Питър? Почувства, че долната й устна трепери. Не плачи, по дяволите. Нито една сълза.

— Какво общо има нашата „връзка“? — прошепна тя.

— Не ставай наивна. Каквото се случва с теб, влияе и на мен. Ти може да си готова да захвърлиш кариерата си, но ще можеш ли да преживееш да унищожиш и моята?

Това е дъното, безучастно си помисли Слоун. Каменистото дъно.

— Готов ли си да извършиш това, Питър? — попита тя. — Да нарушиш закона, защото Френч ти е наредил?

— Не работя за Комисията по ценните книжа — отговори той. — На мен лично не ми е известно някакъв закон да е бил нарушен. Нямам никакви доказателства.

— Но аз имам — отговори Слоун.

Ръката й се стрелна към клавиатурата на компютъра. С периферното си зрение забеляза тревожното изражение на Питър Мак, който осъзна какво се канеше да направи.

— Слоун, недей!

Беше невероятно бърз, но трябваше да преодолее двата метра, които ги деляха, за да отклони ръката й. Дори не успя да се приближи, когато Слоун достигна до копчето, за да въведе командата, която беше изписала, преди хората от охраната да влязат в кабинета. Видя потреса и недоверието, докато се взираше като хипнотизиран в думите, появили се на екрана.

КОМИСИЯ ПО ЦЕННИТЕ КНИЖА, НЮ ЙОРК — ИЗПРАТЕНО

Слоун не го пощади.

— Служителите на комисията никога не почиват, дори и в празник. — Тя се поколеба. — Сега какво следва? Ще ме предадеш ли на полицията?

С жест, който не бе очаквала, той се пресегна и сложи ръка върху нейната. Докосването му беше много нежно.

— Не, Слоун. Свободна си да си вървиш.