Филип Шелби
№1818 (32)

31

— Казвам ви, така стана!

— Разкажи ни отново.

Тайло хвърли поглед към заподозрения, седнал на голия дървен стол в стаята за разпити в управлението на вирджинските щатски пътни патрули край магистралата „Олд Джеферсън Дейвис“.

Името му беше Били Уотърстоун. Беше чернокож, на тридесет и четири години, с очи с цвят на кафе и лице, изпъстрено с младежки пъпки. Ръцете му бяха груби, с мръсни нокти, носеше дебело яке на червени и черни карета, облечено върху два пуловера. Били Уотърстоун беше зидар; в портфейла му намериха профсъюзна карта и чек за последната заплата заедно с шофьорската му книжка, издадена от Мериленд.

Тайло погледна Фремонт и командира на щатския патрул и каза:

— Обяснете ни още веднъж, господин Уотърстоун.

На завинтената за пода маса имаше касетофон, чиято касета бавно се въртеше.

Уотърстоун се размърда на стола.

— Хубаво. Карам си сам по пътя, отивах по моя си работа…

— Карахте пикапа си.

— Точно тъй. Както и да е, карам си аз и виждам оня тип да ме застига и да ми примигва с фаровете. Знам, че не карам с превишена скорост и последния път, когато проверих, задните ми светлини работеха. Обаче спрях.

Тайло долови обидата в тона му. За Били Уотърстоун фактът, че спират чернокож без видима причина, показваше ясно какво става в Америка в зората на новото хилядолетие.

— Полицаят спира зад мен, приближава се и много учтиво ми съобщава, че той имал проблем. Иска да му помогна — Уотърстоун поклати глава. — Вярно, странна работа.

— Показа ли ви някакви документи? — попита Тайло.

— Не ги носел. Но униформата, значката, пистолетът му? Ами колата? Искам да кажа, как да не повярвам?

— После ви каза…

— Рече ми, че бързал по спешна работа, а колата му играела номера. Поиска моята. Каза да взема неговата и да я карам, докато може. Ако успея да стигна до града, да спра при Пето управление и да го чакам там.

— Това не ви ли се видя странно? — прекъсна го командирът.

— Разберете ме, всичко се случи толкова бързо. Спирам и онзи ми казва, че има спешна задача. Вярно, иска да ми вземе колата, но ми оставя неговата. Не е като да ми отмъкнат возилото.

— Не ви ли хрумна да го попитате защо не е поискал помощ по радиото? — запита Тайло.

— Както ви казах, всичко стана, докато мигна. Отвори вратата на колата ми и аз излязох… — Уотърстоун поклати глава.

— Какво има?

— Ако беше някой друг, сигурно щях да му задавам въпроси. Но не и този тип. Беше много учтив, но твърд. Очите му — сякаш бяха мъртви. Вижте, участвах в „Пустинна буря“. Срещал съм момчета, които действаха зад иракските линии. Никога не разказваха какво са правили там, пък и нямаше нужда. Те имаха такива очи.

— После ви взе колата — върна го на въпроса Тайло.

— Взе ми возилото и подкара по магистралата. Приближавам се до полицейската кола. Ключовете са на стартера, точно както ми обеща. Влизам и сядам за минутка — никога не съм бил на предната седалка на полицейска кола. Търся радиото и лъскавия компютър на арматурното табло, но не ги виждам. Няма и поставка за пушки. Викам си, това е някакъв друг вид патрулна кола. Както и да е, завъртам ключа. Двигателят звучи нормално и аз потеглям.

Уотърстоун леко се усмихна.

— Казвам ви, голяма работа беше да карам тая кола, да виждам как ме гледат хората, когато минавам покрай тях, как ме поглеждат два пъти, защото не нося униформа и защото съм черен.

— И тръгнахте към града — подсети го Тайло.

— Точно тъй. Двигателят мърка като коте. Каквито и проблеми да е имал, вече ги няма. Идва ми наум, дано не ми потроши колата в някое преследване.

— Послушахте инструкциите на патрула да отидете в Пето управление.

— Има си хас. Приближих моста и гледам, всички намаляват. Виждам огъня, явно е станала беля, полицаите махат на хората да отклонят. — Уотърстоун погледна към командира и гласът му стана твърд, почти обвинителен. — Идва моят ред да мина покрай тях. Полека намалявам и изведнъж небето се стоварва върху мен. Ченгета падат от небето, събарят ме на земята и аз си викам: „Мислят, че съм откраднал проклетата кола.“

Вратът на командира почервеня.

— Нищо подобно не са допускали момчетата ми.

Тайло видя, че назрява кавга.

— Господин Уотърстоун, вашият патрул е бил измамник. Той е опасен, търсен престъпник.

— Да де — отвърна чернокожият. — Като че ли сам трябваше да се досетя.

— Съжалявам, че се забъркахте в тази работа.

— Не само се забърках, госпожо. Оня ми задигна колата.

Може да не е задълго, помисли си Тайло. Беше разпратено съобщение за издирване на пикапа в шест щата, веднага щом Уотърстоун разказа историята си за първи път. Едновременно разпространиха и предупреждение: и да я забележат, да не се приближават до колата или шофьора й. Полицаите веднага да се свържат със Секретните служби, да я проследят и да повикат подкрепление. Седемдесет и пет минути изминаха от излъчването на съобщението, но Тайло не губеше надежда.

— Ще ви върнем колата — каза му тя. — Командирът ще нареди да ви закарат, където поискате.

Уотърстоун подозрително огледа лицата около себе си.

— Искате да кажете, че съм свободен да си вървя?

— Заедно с извиненията ни.

Чернокожият се изправи.

— Ще позволите ли да попитам или да почакам, да го чуя по новините: Кой е тоя? Какво е извършил? Убил е ченге или какво?

— Нещо такова. — Тайло му отвори вратата. — Голям късметлия сте, господин Уотърстоун.

 

 

Струпаните репортерски коли създаваха главоболие на агентите на Секретите служби. Репортерите се тълпяха пред черната ограда от ковано желязо, за да зърнат нещо. От другата страна на тъмната морава в Овалния кабинет блеснаха светлини. Врящият казан в Ирак заплашваше да прекипи. Успокояващо беше, че президентът работи в нощта преди Деня на благодарността.

Това, което медиите не знаеха, беше, че оживената активност в Белия дом и пристигането на военни и цивилни съветници с мрачни лица въобще не е свързано с положението в Близкия изток. Проблемът с Ирак бе идеално прикритие.

— Спасителна отсрочка — въздъхна Клодия Балънтайн, взирайки се през прозореца, знаейки, че зад светлините журналистите продължават да чакат.

Тя се обърна към Слоун Райдър, седнала до пращящия огън. В стаята присъстваха още един-двама човека.

— Изглеждаш, сякаш едва се държиш на краката си. Сигурна ли си, че искаш да участваш в това?

Слоун погледна към пуловера с релефни плетки, с който беше облечена. Тя и президентът носеха почти еднакъв размер и Клодия Балънтайн я бе изпратила в жилищната част, за да облече нещо, което да не е изцапано с кръв.

— Добре съм, госпожо президент — отговори Слоун. — Как е… господин Френч?

— Официално е още жив — намеси се Джеймс Тримбъл. Съветникът по националната сигурност поклати глава. — Лекарите в болница „Джонс Хопкинс“ не могат да повярват, че още се държи, но не гарантират, че ще изкара нощта. — Той замълча. — Госпожо президент, извинете, че ви притеснявам, но в Тайван вече е почти пладне.

— Зная.

Клодия Балънтайн се загледа в Слоун. През последните два часа тази млада жена й бе разказала най-невероятната история, пълна с толкова престъпления и предателство, че тя едва повярва. Но истинността на разказа й се потвърждаваше от всяка рана и синина по лицето й.

Когато Слоун Райдър се върна от жилището на президента, установи, че Овалният кабинет е пълен с хора. Присъстваха важни съветници на президента и високопоставени военни. Някои се отнесоха към нея с подозрение, други с недоверие, но всичко се промени, когато Балънтайн я помоли да повтори разказа си. Щом свърши, се чуха сподавени ругатни; прошепнатите думи бяха придружени от бързи, боязливи погледи.

В разгара на дебатите какво да се предприеме, Слоун се оттегли на един стол до камината. Загледа се в пламъците и времето престана да съществува. Следващия път, когато чу да споменават името й, стаята бе празна, с изключение на президента и Тримбъл.

— Съобщи им, че сме тръгнали — чу се гласът на Балънтайн.

Тримбъл заговори бързо по телефона, после тръгна след президента и Райдър по коридора. Поради опасността от покушение Секретните служби бяха удвоили охраната на Белия дом. Малкият асансьор между Овалния кабинет и залата за заседания бе пълен с едри мъже с разкопчани якета, за да могат при нужда по-лесно да извадят оръжията си.

Когато кабината се спусна деветдесет метра до нивото под сутерена, Слоун се опита да се приготви за това, което предстоеше. Но както вече бе научила, човек трудно свикваше със света, в който внезапно е попаднал.

Асансьорът плавно спря и агентите ги придружиха до издържащата ядрен удар врата, която се отвори, за да разкрие защитения от ядрени нападения команден център на президента.

Предназначението на помещението, както и атмосферата в него смразиха Слоун. Беше зала с три нива. На най-ниското се намираха мониторите, всеки с големината на киноекран. Един от тях показваше правоъгълно изображение на картата на земното кълбо; втори — сателитни снимки на Източнокитайското крайбрежие и Тайван; трети — още по-близки снимки, на които се виждаха различни китайски пристанища и летища.

Второто ниво бе заето от компютри, на които работеха повече от тридесет офицери със слушалки на ушите. На третото и най-високо ниво бяха разположени удобни кожени фотьойли пред дълга конзола. В центъра беше мястото на президента, пред което имаше няколко телефона.

Един генерал от военновъздушните сили придружи Балънтайн до мястото й, след което й прошепна нещо. Президентът поклати глава и само с устни произнесе „не“. Слоун се запита дали военният не се опитва да промени решението й.

В Овалния кабинет се бе разгорял спор дали незабавно да не преместят президента с хеликоптер в Маунт Уедър, базата в сърцето на Сините планини във Вирджиния. Там се намираше напълно оборудвано укритие, от което Клодия Балънтайн и съветниците й можеха да ръководят ядрената отбрана и, ако се наложеше, да използват телевизионния предавател на върха, за да се свържат с оцелелите. Или, помисли си Слоун, да приемат посетители.

Секунда по-късно Клодия Балънтайн махна с ръка на генерала да се отдалечи и се обърна към Тримбъл:

— Покани ги.

Човекът изглеждаше нисък между двамата морски пехотинци, които го ескортираха през огромния вход към подземието. Веднага щом влезе в командния пост, вратата започна да се затваря. Намиращите се в стаята леко потръпнаха, когато вратата се заключи и дебелите тридесет сантиметра укрепващи шини се плъзнаха на мястото си.

Ли Пън, посланик на Китайската народна демократична република, се заоглежда, сякаш го бяха отвели в друг свят. Бе висок за китаец, с красиви черти и гарвановочерна коса. Дипломите му от два американски университета и приятните му маниери му бяха спечелили мнозина високопоставени приятели и в двете правителства. Експерт по американските въпроси, както и верен член на партията, Ли Пън бе назначен на поста посланик. Внезапното повикване от Белия дом и бързото каране го бяха извадили от равновесие. Оглеждайки се, той разбра, че е имало защо.

— Добър вечер, господин посланик — поздрави президентът и се изправи, докато Тримбъл водеше дипломата към стола му.

— Добър вечер, госпожо президент — отговори тихо Пън.

Не можеше да откъсне очи от огромните екрани и спокойните, млади служители, работещи на долното ниво.

Президентът посочи стола до себе си.

Сядайки до нея, Пън можеше да вижда света по същия начин, както президента. Чувстваше, че по някакъв необясним начин, тя го правеше свой съучастник.

— Знаете ли защо ви поканих тук, господин посланик?

— Не, госпожо президент. Съобщиха ми единствено, че въпросът е изключително спешен.

— Така е — Клодия Балънтайн го погледна съсредоточено. — Преди петдесет и осем години, на седми декември 1941, да бъда точна, двама японски дипломати се срещнали с нашия секретар по отбраната. Те също твърдели, че не знаят защо са ги извикали, въпреки че носели със себе си официална декларация за обявяване на война. Малко късно, както се оказало, бомбите вече били паднали в Пърл Харбър.

— Госпожо президент…

— Моля, погледнете към монитора отляво.

Пън ахна… Виждаше се Додж Френч, легнал на болнично легло, свързан с животоподдържащи системи. Млад лекар влезе в кадър и поднесе малко огледалце към устните на Френч. Камерата се премести, за да хване как дъхът му замъглява огледалцето.

— Можете да не вярвате на машините, но огледалото не лъже — заговори президентът. — Додж Френч е жив и ще го поддържаме жив.

Тя не добави колко може да продължи това, нито сподели с Пън факта, че издутините под завивките, където би трябвало да бъдат краката на Френч, всъщност са навити одеяла.

— Той вече ни каза много неща — продължи тя. — Очакваме още. Но за целите ни говори достатъчно. Желаете ли да чуете част от тях?

Пън облиза устни.

— Госпожо президент, не зная какво да кажа. Трябва да се обърна към моето правителство за инструкции.

— По-късно. Сега предлагам да слушаме. Слоун?

Слоун си събра мислите и повтори пред Пън каквото й бе съобщил Додж Френч през дългото им бягство от Ококуан.

— Госпожо президент, намирам това за крайно невероятно! — бурно възрази Пън. — Тези обвинения са абсурдни! Страната ми няма и понятие…

— Сега вече има — прекъсна го президентът, заставяйки го да млъкне. — От дълго време се знае точно какво ще направим сега. И точно така ще стане.

Тя се наведе и заговори в микрофона:

— Капитане?

Някъде долу един офицер въведе код за достъп. Образът на Френч на болничното легло изчезна, като се замени с карта на света. Малки червени точици просветваха в региона, обграден от Филипините, Окинава и Тайланд.

— Повечето от военните ми съветници твърдо възразиха да ви показвам това — каза президентът. — Дори не искаха да влизате тук. Аз, от друга страна, исках да видите всичко, така че докладът ви за Пекин да бъде пълен и точен. Тези червени точици, господин посланик, сочат разположението на военните ни единици в Далечния изток. Както виждате, постепенно се приближават към Тайван. Тайванският проток в момента е беззащитен, но всички знаем причината за това. Може да изглежда, че военните ни сили са далеч. Обаче вие и ръководителите ви трябва да разберете следното: ескадрилите ни от бомбардировачи, в това число „Б-52“ и „Стелт“, се зареждат с гориво във въздуха.

Президентът погледна дигиталния часовник, който висеше от тавана.

— До петнадесет минути китайските пристанища на сушата и летищата ще бъдат в обсега на нашите ракети „Круз“. Едновременно с това капитаните на ядрените ни подводници, които също разполагат с такива ракети, ще издадат заповед за атака и ще вземат на прицел всеки китайски боен или транспортиращ кораб, който навлезе в протока.

— Госпожо президент, това е отявлена провокация!

Президентът се надвеси по-близо до Пън.

— Не, господине! Това е защитен отговор на всяко потенциално нападение срещу суверенна държава. Вашето разузнаване е наясно, че бойните ни единици не носят само конвенционално оръжие. В този случай първият удар ще бъде конвенционален, като за цел ще послужат военните сили, насочени към Тайван. Но дори не е нужно да се стига дотам. Съобщете на Пекин да се оттегли, господин посланик. Знаем, че нападението е планирано за Деня на благодарността. Но не сме сигурни дали е дошло нашето време, или вашето. Ако е вашето, атаката ще започне много скоро и е нужно да действате бързо. До утре ние ще имаме надмощие в този район.

Президентът се отдръпна.

— На Китай не се налага да прави това. Няма нужда да постъпва така. Чакахте десетилетия, за да си върнете Хонконг. Скоро сегашните управници на Тайван и китайските шпиони ще изчезнат. Тогава навярно китайците от Тайван и онези от сушата ще поискат отново да са заедно. Оставете тях да решат, а не група индустриалци и търговци, които търсят само печалби. Подобни хора никога не са имали, нито някога ще имат властта да подписват такива протоколи.

Президентът се изправи и протегна ръка в широк жест, сякаш да обгърне стаята.

— Известно ви е какво знаем. Видяхте, каквото ние виждаме. Разбрахте какво ще стане, ако Пекин поддържа сегашния си курс. Говорете с ръководителите си, господин посланик. Накарайте ги да разберат, че нашата страна няма да допусне второ коварство като Пърл Харбър. Не и през моя мандат. Нито след това!

 

 

В навечерието на Деня на благодарността китайският квартал беше пуст, с изключение на няколко старци, които не приемаха американския празник, и най-новите имигранти.

Мей Линг седеше в кухнята на месарския магазин и гледаше как готвачите тихо играят на комар в един ъгъл. Собственикът на магазина и съпругата му седяха до студените печки и пресмятаха приходите от деня. Никой не вдигна очи, когато задната врата се отвори и влезе висок, бял мъж.

— Добър вечер, Майко — заговори Ловкия.

Мей Линг бавно втъкна цигара в цигарето и го постави между зъбите си. После, бърза като светкавица, удари убиеца през лицето.

Ловкия усети парването от камшичния удар на дланта й. Знаеше, че това беше, защото бе оставил Френч жив.

— Няма дълго да живее, Майко — тихо промълви наемният убиец. — Няма да проговори. Нищо чудно вече да е мъртъв.

Мей Линг изсумтя.

— Грешиш. Живя достатъчно, за да разкаже много.

Тя се впусна в разказ за доклада, който Ли Пън й предостави, когато се върна в посолството. Ли Пън, с острия си глас, кършейки ръце.

— Казваш, че посланикът видял Френч на монитор, лежащ на болнично легло — изненада се той. — Не го е видял лично.

— Но е дишал — добави Мей Линг.

— Огледалцето, да. Интересно, че президентът си е дал труд да го покаже. Не е ли възможно Ли Пън да е жертва на измама? Има всякакви номера и специални ефекти. Може да е просто ловкост на ръцете.

— Според Пън американците няма да го заведат в своята светая светих, за да му показват фокуси.

— Как по-лесно да го излъжат? Скриваш малката лъжа в една огромна истина.

— Май не ти се иска да повярваш, че се провали с Френч.

Ловкия поклати глава.

— Да, американците са научили за апетитите ви към Тайван. Но, както съобщава Пън, все още не са напълно сигурни. Реагират по този начин, защото смятат, че операцията може да започне сега, по тайванско време, вместо утре.

— И?…

— Каквото е уречено за утре, ще се случи. Каквото и Френч да е казал на американците, не им е съобщил за Чо, нали?

Мей Линг поклати глава. Беше се свързала с Чо преди по-малко от час. Те и 1818 бяха прибрани на сигурно в хотела към посолството, след като бяха долетели от Провидънс.

Ловкия се изправи и закопча палтото си. Повече нямаше да се среща лично с Мей Линг. Нямаше нужда. Убиецът знаеше точно какво му остава да прави.

— Нека съдбата бъде с теб утре — промълви Мей Линг, после добави: — Трябваше да те оставя да се погрижиш за онази Райдър!

Ловкия я погледна през рамо.

— Да. Но сега е твърде късно.