Филип Шелби
№1818 (28)

27

Дейл Гриър, шерифът на Корона, тръгвайки си от нощна смяна, се носеше по широките улици на града, тих и безлюден в пет и тридесет сутринта, с изключение на вестникарчето, тръгнало на обичайната си обиколка.

Гриър видя, че вратата на къщата на Сик се отваря. Кюнг Сик излезе и запали малкия микробус, който използваше, за да превозва саксии с цветя. После се появиха роднините му, болното момченце, облечено със синя грейка и яке.

Жената — някоя си Чо, припомни си Гриър — забеляза патрулната кола и извика Сик.

Шерифът смъкна стъклото на прозореца от страната за пътници.

— Как я караш, Кюнг? Утре те чака велик ден.

— Да, да. Велик ден. Карам семейство до летище.

На Гриър му се стори, че зад усмивката си Сик е притеснен. Обърна се и видя, че жената мъкне момчето като вързоп към микробуса.

— Малкият ще се срещне с президента. Сигурно е ужасно развълнуван.

— Да, много развълнуван — Сик погледна през рамо. Вратите на микробуса се затвориха. Двигателят работеше. — Трябва тръгва сега, шериф. Дойдете в магазин след празници, красиво коледно дърво тази година.

— Обезателно ще дойда.

Гриър не вдигна прозореца, нито престана да наблюдава микробуса. Припомни си годините като щатски патрул, как спираше такива коли в тишината на нощта, излизаше от автомобила си и косъмчетата на тила му настръхнаха. Гриър потрепери, когато го връхлетя старото чувство. Инстинктът му на ченге настояваше да разследва какво става.

— О, по дяволите! — промърмори той.

— Нещо не наред, шериф? — попита Сик.

Прекалено съм уморен, ето кое не е наред. Това беше сутрин в града, където живееше, не някаква пуста магистрала. Ставаше дума за съсед, от когото съпругата му си купуваше пролетния разсад и стайните цветя, не някакъв изрод с очи като акула зад волана, чиито ръце не може да види.

— Няма нищо, Кюнг. Кажи на роднините си, че им пожелавам късмет. И да направят повече снимки на президента. Народът тук ще иска да ги види.

— Да, шериф. Благодаря.

Ще има предостатъчно снимки, помисли си Сик. Но не от онези, които хората обичат да гледат.

 

 

Преди два месеца Кюнг бе наел един малък самолет модел „Гълфстрийм II“. Понеже можеше да излита и каца на къси писти, самолетът можеше да използва малкото местно летище на тридесет километра западно от Корона, избягвайки претоварения въздушен трафик преди Деня на благодарността на големите летища „Ла Гуардия“, „Нюарк“ или „Кенеди“.

Сик показа разрешителното за влизане на пазача при портала, през който се влизаше в периметъра на летището, и микробусът се понесе към хангарите за частни самолети. Пилотът и помощникът му чакаха при машината. Сик подписа пътния лист и се заслуша в гласа на пилота, описващ маршрута им от Лонг Айлънд до Провидънс, Роуд Айлънд. През целия път времето щеше да бъде тихо. При пристигането във Вашингтон малко щеше да друса, ако очакваният атмосферен фронт се развие.

Жената не се успокои, докато самолетът не излетя. Настани удобно 1818 и зачака успокоителното, което бе разтворила в горещото му мляко, да подейства. Когато детето затвори очи, тя стори същото.

Седемдесет и пет минути по-късно самолетът кацна в Провидънс. Кюнг Сик седна в наетия микробус и закара семейство Чо в богат жилищен район, където се издигаха къщи от началото на века с изглед към морето. Вкара колата в гаража на една от тях и затвори автоматичната врата.

Домът, с красивите си ориенталски килими и мебели от същия период, бе нает преди година от един азиатски финансист. Беше споделил с агента по недвижими имоти, че възнамерява да построи малък завод за електроника в града. Финансистът авансово изплати наема за целия период и повече никой не го чу. Единствените, които живееха в къщата, бяха пазачът и съпругата му. Вчера те бяха напуснали страната.

Жената хвана 1818 за ръка и тръгнаха през просторното преддверие към задната част на къщата. Там, в стаята, някога използвана за оранжерия, имаше трима мъже, заобиколени от медицинска апаратура, купувана от различни места през изминалата година. Част от нея произхождаше от складове, от които снабдяваха болниците, далеч в Ню Йорк и Бостън. Хирургическата маса, мивките от неръждаема стомана, поставките за инструменти, мониторите, респираторите и устройството за анестезия бяха модерни, такива използваха в най-добрите болници. До довечера всичко щеше да изчезне без следа.

Жената огледа тримата мъже. Бяха между петдесет и шестдесет, с широки славянски лица. Имената им не й бяха известни, само знаеше, че някога са работили за тайните служби на Съветския съюз — КГБ. В новата Русия рядко имаше нужда от специализираните им умения, затова бяха преминали към онези, на които все още можеха да бъдат от полза особените им таланти. Пребиваването им в Съединените щати имаше сериозна причина: всеки поотделно бе получил покана да участва в медицински семинар в Бостън. Визите и документите им бяха редовни. Като повечето конференции, тази предоставяше достатъчно свободно време между лекциите и дискусиите. Повечето участници се впускаха да пазаруват или да разглеждат забележителности; тези тримата пропътуваха четиричасовото разстояние, което ги делеше от Провидънс.

— Другите да излязат. Вие останете — нареди Владимир Киров, главният хирург. Като другите двама от екипа си, той вече бе измил ръцете си и бе облякъл хирургическа престилка.

Жената направи жест към Сик и „съпруга“ си да напуснат помещението.

— Заведете момчето там вътре и го съблечете — разпореди Киров на анестезиолога, като посочи към един разделителен параван. — Проверете дали състоянието му е стабилно.

Киров се приближи до жената, очите й бяха бляскави и твърди като речни камъни.

— Правили ли сте това преди?

— Не.

— Но материята ви е известна.

— Аз съм експерт по тези въпроси.

Киров изсумтя.

— Погледнете.

Той я поведе към една стойка в съседство с хирургическата маса и с облечената в гумена ръкавица ръка разгъна една схема, показваща огромна рисунка на дете. Имаше черни знаци на двата хълбока, под мишниците и на прасците.

— Разрезите ще бъдат точно по шест сантиметра на хълбоците, два и половина под мишниците и три цяло и един на прасците — съобщи Киров. — Нужно е да приспособите материала да отговаря на тези спецификации.

— Широчина?

— Половин сантиметър.

— А детонаторите?

Киров вдигна марлята, покриваща хирургическата стойка. До блестящите инструменти лежеше малка пластмасова кутия, съдържаща шест парчета жица.

Жената изведнъж ахна. Ето го ключа. Всичко, което бе направила, за да доведе 1818 в Америка, щеше да е напразно, ако руснаците не успееха да доставят детонаторите. Естествено, не ги бе донесла тя. Но лекарите пътуваха със странни и непонятни инструменти. Дори и на американската митница да бяха отворили тази кутия, лъскавите, приличащи на стомана неща, подредени върху защитна дунапренова подложка, щяха да минат за фини хирургически бургии.

Корейката знаеше, че жичките не бяха изработени от стомана, а от много твърда пластмаса, обработена така, че да наподобява метал. Отвътре всяка една беше куха, разделена на две миниатюрни камери, преградени от топлочувствителна сплав, в която бе разположен още по-миниатюрен радиочестотен приемник. Във всяка камера имаше катализатор, не повече от една десета от капката, а в другата — същото количество експлозив. Когато радиосигналът стигнеше до сплавта, щеше да я разтопи и двата компонента да се слеят. Резултатът щеше да бъде миниатюрна експлозия, не по-голяма от запалената сяра на върха на кибритена клечка. Но щеше да бъде повече от достатъчно.

Анестезиологът отново се показа иззад паравана.

— Момчето е стабилно. Жизнените му функции са нормални. Още е сънливо от успокоителното, което ще ни улесни работата.

— Имате ли престилка и за мен? — попита жената.

— Няма да ви е необходима. Аз и екипът ми ще бъдем единствените, които ще докосват момчето — хирургът се усмихна неприятно. — Освен това не се тревожим от постоперативната инфекция, нали?

— Определено.

— Тогава да започваме. Доведете го на масата. Когато загуби съзнание, можете да приготвите това. — Киров кимна към калъп мътносиво вещество с размер на бучка масло от четвърт килограм.

Корейката отиде зад паравана, където 1818 лежеше на една страна, гол под тънко одеяло. Треперещ от прохладния въздух в стаята, той се притисна до нея, когато тя го понесе към хирургическата маса. Трябваше да откопчи пръстите му от врата си, за да го накара да легне. Анестезиологът му постави инжекция и 1818 се отпусна. Тялото му бе поставено в нужното положение на масата, свързаха го с мониторите и упойката започна да прониква през маската, покриваща носа и устата му. Когато апаратурата показа, че 1818 е напълно упоен, хирурзите го обърнаха. Киров го зави, като остави открити само хълбоците. Очите му се стрелнаха към екипа му, после към жената, когато се пресегна за скалпела.

Жената се учуди колко малко кръв бликна изпод острието. Гледаше как Киров извършва разреза, като отстранява кожата и мастната тъкан. После се залови за работа със сивия, подобен на маджун материал. Това беше пластичен експлозив, произведен в Далечния изток, почти толкова мощен като американския „С-4“, но по-подходящ за целите й. Тя откъсна парче от него, размачка го с пръстите си като тесто и продължи да го свива като цигара, докато стана не по-дебел от спагета. Сряза експлозива с точната дължина и после внимателно го уви около детонатора.

Веднага щом остави миниатюрния заряд на поставката, Киров го взе и започна да го увива с мастната тъкан от хълбоците на 1818. Обработваше тлъстината и мускула, докато постигна точно каквото искаше. Поспря, за да огледа творението си. По време на службата си в КГБ — както и за някои заинтересовани клиенти в по-ново време — бе извършвал тази процедура стотици пъти. Ако бе възможно да се впише в медицинските издания, навярно щяха да го обявят за баща на ново откритие. Но вместо да го помнят поколенията, той се задоволяваше с тлъста банкова сметка.

До времето, когато Киров заши раната, жената бе готова със следващото количество експлозив. Така продължиха три и половина часа, докато всичките шест експлозива бяха имплантирани в тялото на 1818. В края на операцията от Киров течеше пот. Дръпна рязко кепето, маската и ръкавиците си и ги захвърли в пластмасовата торба за отпадъци. Запали цигара и се засмя на стреснатото изражение на корейката.

— Кислородът е изключен и димът със сигурност няма да му навреди — той кимна към 1818, все още в безсъзнание на масата.

— Добре се справихте — похвали го жената.

Киров сви рамене. Мислеше за обилния обед, който го очакваше, щом се прибереше в Бостън.

— От сега нататък трябва много да внимавате — посъветва той жената. — Разрезите са малки, но той ще чувства известно неудобство. Момчето ще иска да се чеше по шевовете.

— Вече му изрязах ноктите.

— Забелязах. Но го връзвайте, докато спи. По-късно използвайте локален анестетик за кожата около разрезите.

Корейката забеляза въпроса в очите на Киров и се изненада. Бяха й казали, че е съвършен професионалист в създаването на човешки бомби. Живи, дишащи, говорещи бомби. Сега си играеше с мисълта да я попита за кого бе подготвил момчето. Но любопитството му бе мимолетно.

Киров загаси цигарата си с тока на обувката си.

— Какво казват американците? Оръжията не убиват хора. Хората убиват хора. — Той смигна на жената. — Но ние с вас знаем това по-добре.