Филип Шелби
№1818 (24)

23

Домът на Портър бе скромна провинциална къща в един от старите квартали на Чеви Чейс. Слоун Райдър тръгна по застланата с плочи пътека, оградена от двете страни с розови храсти, натисна звънеца и чу мелодичен звук, който се разнесе някъде из къщата. Не я очакваха и тя съжали, че не се бе обадила предварително.

— Здравейте. Какво обичате?

Младата жена зад вратата с мрежа против насекоми беше на деветнадесет-двадесет години, облечена с широк суичър с надпис „Университет Джорджтаун“ и анцуг. Кожата й имаше цвят на тъмен карамел, очите й бяха черни като на Портър.

Слоун й показа картата си и се представи.

— Дойдох да видя господин Портър. Той не ме очаква…

— Кой е, Камил?

Облечен с джинсова работна риза, Портър се появи в антрето и застана зад младата жена. Слоун забеляза, че капчици вода проблясват в косата му.

— Слоун… — После се обърна към момичето. — Камил, скъпа, защо не отидеш да си довършиш закуската. Търсят ме по работа. Сега идвам.

— Добре — отвърна тя, без да звучи много уверено.

Портър почака, докато тя се отдалечи, после с един замах отвори вратата.

— Племенницата ми — обясни той. — Студентка втора година е в „Джорджтаун“.

Слоун прекрачи в антрето.

— Съжалявам, че се натрапвам. Трябваше да позвъня.

Портър погледна претъпканото дипломатическо куфарче в ръката й и подпухналите й зачервени очи.

— Не си лягала цяла нощ. Нека ти предложа едно кафе.

Той я покани в къщата и я въведе в малък кабинет, облицован с чворест бор. Имаше внушителна апаратура и овехтяло канапе, чиято форма подсказваше, че често играе роля и на легло.

Портър я остави сама за няколко минути. Слоун чу гласове и тракане на съдове откъм кухнята. След минута той се върна, подаде й чаша кафе и се настани в стола си.

— Благодаря — каза Слоун и започна да му разказва за Остроф. — Според Уип вчера Мак я е проследил до „Уолтър Рийд“. Докато Али я следял, видял, че Мак се движи отзад.

— Уип последвал ли я е в болницата?

— Не. Преценил е, че ще събуди излишно любопитство.

— Ами Мак?

— Влязъл и останал вътре около четиридесет минути. Нямаме представа какво се е случило там.

— Не си ли говорила с него?

— Оставих две съобщения на мобилния му телефон.

— Да не мислиш, че крие нещо?

— Прекара пет дни във Вашингтон и все още не ни се е обаждал — отговори Слоун. — Дори и от любезност. Но явно работи по случая Остроф. Как въобще е разбрал за нея? Ти каза, че името й не се е споменало на срещата в Белия дом.

— Така е. Не знам откъде е научил.

Портър отпи от кафето си.

— Първо ми разкажи за Остроф.

— Оказа се чиста. Джон, Сара и аз проследихме записите на разговорите от домашния й телефон, кредитните й карти, проверихме къде ходи всеки ден. Не открихме нищо. Няма да можем да се прикачим към телефона в кабинета й до понеделник. Не е излизала от Вашингтон от шест месеца. Преди това е била на почивка в Сейнт Тома във Френчмънс Рийф.

— Проверихме данъчните й документи и банкови извлечения. Каза ми истината — счетоводителите й са консервативни. Парите, които е наследила от семейството си, са вложени в престижна компания, откакто е започнала работа в Държавния департамент. Остроф получава тримесечни извлечения — все пак е един от основните акционери. Заемът на Гарет от банката е напълно законен, въпреки че лихвата е повече от подозрителна. Но не можахме да се свържем с банковия служител, който е обработил документите, защото е вън от града до средата на идната седмица.

Портър отмести поглед. Слоун и екипът му бяха работили усилено, но не бяха открили много.

— Не си дошла само за да ми съобщиш това.

Слоун бръкна в дипломатическото си куфарче и извади една палка. Лъскави цветни снимки се разпиляха по масичката за кафе. Всяка беше номерирана в горния десен край. Имаше двадесет и две фотографии.

— Имаше сума туристи на видеокасетата, заснета от семейството от Уискънсин — заговори тя. — В лабораторията махнаха обичайните кадри с паметниците. Само деветдесет секунди са заснети в парка „Уест Потомак“. Превърнаха всеки от кадрите в снимка. Разгледах ги всичките и се спрях на онези, на които има изобразени хора. После подбрах направените преди да пристигнат Гарет и компанията му за софтбол. Ето кои останаха.

Питър проучи всяка снимка. Някои бяха с по-добър фокус от другите, можеше да различи лицата на мъже, жени и деца. Някои от децата играеха на топка.

— Какво е отбелязано с червено? — попита той, сочейки към кръстчетата, написани с молив за стъкло.

— Известните лица. Уип разпозна мъжете, които играеха, и жените около масата за пикник.

Това изключваше седемнадесет от двадесет и двама. Портър отново се вгледа в останалите петима. Две бяха несъмнено жени. Резолюцията беше толкова добра, че не можеше да става и дума за грешка. Чернокожи жени на средна възраст, всяка с библия в ръка. Носеха чанти през рамо, на които ясно се виждаше символът на пътническа агенция.

Оставаха трима. Един мъж, излегнал се върху одеяло на земята, с лице, обърнато към слънцето, и с немска овчарка, изпънала се напреко върху краката му. Вторият беше около четиридесетгодишен, с приятни черти и стреснато изражение на лицето, сякаш бе изненадан или ядосан, че го снимат с камера. Третата снимка имаше най-лоша резолюция от трите. Разстоянието беше значително и светлината — недостатъчна. Човекът сякаш се бе извърнал от камерата. Виждаха се едва три четвърти от лицето му. От увеличението жълто-кафявото му сако изглеждаше размазано.

— Какво виждаш тук?

— Уип смята, че убиецът е някъде тук — обясни Слоун. — Гарет не беше убит с огнестрелно оръжие или нож — не и по начин, по който извършителят да бъде абсолютно сигурен, че жертвата му е мъртва. Затова е искал да бъде наблизо, да наблюдава резултата от деянието си, за да се увери, че с Гарет е свършено. Според мен ни е гледал как се опитваме да го спасим, дори е изчакал, докато приберат трупа в чувала.

Портър трепна при студения й тон. Навярно изтощението си казваше думата.

— Какво целиш с това, Слоун?

Тя остави кафето си.

— Уип вкара тези три снимки в компютъра на отдел „Убийства“, търсеше сходство с някой от известните престъпници. Освен това помоли за съдействие колегите си във Вирджиния и Мериленд. Не откри нищо. Исках да разширя мрежата още повече, като използвам базата данни на ФБР за търсените заподозрени в убийство и компютрите на Секретните служби.

Портър усети, че стомахът му се присвива.

— Защо Секретните служби? Да не мислиш, че някой от тези тримата може да е чужденец?

— Не зная. Но предполагам, че отделът им за разузнаване в чужбина ще бъде наясно.

— Нещо събуди подозренията ти, Слоун. Какво?

— Многократно превъртах лентата — отговори тя. — Отначало смятах, че Гарет е бил убит, защото го разследвахме. Ами ако има и друга причина? Ако са го убили, защото вече не им е бил нужен? Какво ли е извършил, че да решат да го ликвидират?

— Нещо, свързано с Остроф?

— Нищо чудно.

— Но когато се срещна с нея, тя не тъгуваше ли за Гарет?

— Странно поведение, не ти ли се струва? Веднага щом се разделихме, тя се отправи към „Уестърн Юниън“. Защо й е на Остроф, която разполага с най-надеждните комуникационни системи, да постъпи така? За да запази нещо в тайна. Това не е съобщение, за предаването на което ще се довери на своите телефони и факсове — не и след като е разговаряла с мен.

— Искаш да кажеш, че Гарет е изпълнявал някаква задача и е убит не само защото сте го разследвали, но и понеже вече не е бил необходим. После насочваш вниманието си към Сюзан Остроф и тя реагира по необичаен начин. Изпратеното чрез „Уестърн Юниън“ съобщение може да е било последната й задача и сега може и нея да изхвърлят през борда. Правилно ли те разбирам?

Слоун кимна.

— Тя е съвсем сама, Лий. Уип и Пако я пазят, доколкото могат, но не могат да го правят до безкрай. Уип ще ти каже, че следенето й не е пълноценно, има пролуки, през които всеки убиец може да се промъкне.

Портър взе една от трите снимки.

— Жълто-кафяво сако. И преди го забеляза. Мислиш ли, че е той?

— Той беше най-близо до жените на масата за пикник. Спомниха си, че са разговаряли с него. Беше в непосредствена близост с храната и напитките на масата. Имал е десет, а може би и петнадесет секунди да отрови колата му.

Портър отново погледна снимката, мъчейки се да види нещо отвъд зърнистия образ, да проумее тайната, която се криеше там. Ясно му беше, че Слоун е правила същото часове наред.

Проблемът беше, че като се има предвид апаратурата на Сметната палата, това беше най-доброто, което можеха да постигнат. Имаше лаборатории, например на НАСА в Кейп Каневерал, където увеличаваха снимките, направени на Марс, или на самолетните заводи в Пасадена, Калифорния. Портър можеше за една нощ да получи увеличение на фотографиите и от двете места.

— Можем да се обърнем към Секретните служби — каза той. — Там имат отлично оборудване.

Слоун кимна.

— Така е по-добре. Когато бях в Белия дом, се запознах с един агент, Холанд Тайло. Струва ми се, че мога да помоля нея.

— Тя ще иска да знае представлява ли въпросната личност заплаха за президента.

— Няма признаци за това. Като изключим, че познава президента от колежа, Остроф не е имала често работа в Овалния кабинет. А и Гарет, въпреки че е работел в Белия дом, не е контактувал с президента. Да видим дали от машините на Тайло ще изскочи зайче.

Портър познаваше Тайло, неизменната сянка на президента.

— Ами Бюрото?

Слоун сви рамене.

— Нямаме кой знае какъв избор. — Слоун събра снимките и се изправи. — Обадих се в кабинета на Мак и оставих съобщение, че искам да се срещнем в десет часа.

 

 

Слоун набра номера на Белия дом от телефона в колата си. Извади късмет. Дежурството на Холанд Тайло тъкмо свършваше и тя се съгласи да се срещнат във фоайето на хотел „Уилърд“, на две пресечки от жилищната сграда, заемана от служителите.

След години ремонти европейското великолепие на „Уилърд“ старателно бе възстановено. Заобиколени от махагонови корнизи с позлатени ръбове, Слоун и Тайло се срещнаха в една ниша, близо до рецепцията. Шумът от постоянната навалица от гости, които имаха нужда от съдействие, приглушаваше разговора им.

Слоун й подаде плика с трите снимки.

— Нужна ми е помощта ви — каза тя и започна да обяснява.

Тайло не погледна фотографиите, докато Слоун не привърши. После бавно заразглежда всяка една.

— Не съм ги виждала сред лицата, представляващи заплаха — заключи накрая тя и това бе съвсем вярно. Онова, което Тайло премълча, бе, че образът на мъжа с жълто-кафявото сако разпали жаравата на далечен спомен, който тя не можеше напълно да си възвърне.

— Има ли нещо, което е необходимо да зная във връзка със сигурността на президента?

— Не. Само прекарайте тези снимки през компютърните данни за издирваните от Секретните служби и евентуално машините да свържат лицата на мъжете на фотографиите с човека, когото службите може би наблюдават или за когото имат някакви сведения.

— Точно бях тръгнала към управлението — отговори Тайло. — Ще ги оставя и ще ги отбележа като спешни, но навярно ще изминат двадесет и четири, дори четиридесет и осем часа, докато получим резултат.

— Каквото и да успеете да направите, ще бъда благодарна. — После Слоун й спомена, че НАСА и Лабораторията за разработване на реактивни двигатели ще извършат увеличението. Ако успеят да избистрят образите, веднага ще предаде снимките на Тайло.

Докато гледаше Слоун, в главата на Тайло сякаш заговори някакво гласче. Сигурна беше, че служителката на МГ-11 казва истината, че не съществува заплаха за президента, но…

Тайло реши да направи нещо повече от това да маркира фотографиите като спешни. Самата тя щеше да ги пусне през компютъра. Ако машината не покажеше нищо, а малкото гласче не спреше да нарежда, имаше още две очи и други компютри, които можеха да обработят фотографиите. Особено онази на мъжа с жълто-кафявото сако.

 

 

Слоун изчака пет минути в приемната на управлението на ФБР, после един охранител я придружи до горе. Подозираше, че Питър Мак й играе психологически номера.

В асансьора охранителят не натисна копчето за четвъртия етаж, където се намираше управлението на отдела по разузнаване. Кабината спря два етажа над него и тя тръгна по широк коридор, който завършваше с врата с надпис „Специални операции“.

Слоун нямаше откъде да знае, че влиза в един от районите с най-ограничен достъп. На жаргона на ФБР мястото бе известно като „скритата зона“. Тук Бюрото работеше със съдействието на Агенцията за национална сигурност, за да прихваща предавания, излъчвани от намиращи се на територията на САЩ чуждестранни посолства, комуникации чрез сателити, по телефона, чрез факс, куриер или по пощата. Тук се взимаха решения за задачи, които не ставаха обществено достояние, те получаваха одобрение и се възлагаха за изпълнение. Задачата можеше да бъде проникване на федерални агенти в чуждестранно посолство, инсталиране на подслушвателни устройства или залавянето на някой младши дипломатически служител, чийто нисък пост само прикрива факта, че е куриер на важни съобщения.

Зад двойните врати в приемната млада жена, чийто пистолет издуваше сакото й отстрани, провери временния пропуск на Слоун и я покани да седне. Специален агент Питър Мак се извинявал, че я кара да чака. Все още говорел по телефона.

На двадесет метра в лабиринта от звуконепроницаеми кабинети зад гърба на администраторката Питър Мак разговаряше с Додж Френч, завършвайки доклада си за срещата на Сюзан Остроф с военния съветник на президента в „Уолтър Рийд“.

— Едно не разбирам, сър — говореше Питър Мак. — Защо ще ходи да се среща с него. Нищо в досието на Остроф не показва да има каквото и да е общо с този човек — нито оперативки, нито консултации, никакви необичайни задачи. И все пак й е известно, че ще бъде в „Уолтър Рийд“.

Гласът на Френч идваше сякаш изпод земята, но Мак знаеше, че е така, защото телефонът е шифрован.

— Сигурен ли си, че не става въпрос за съвпадение, Питър? Възможно ли е да е била там по друга причина?

— Не, сър. Този етаж е резервиран за президента и висшите служители. Мърчисън беше единственият пациент по това време. Освен това я видях да излиза от стаята му.

— Значи според теб между тях има някаква връзка. — Гласът на Френч стана замислен и Мак не посмя да го прекъсне. — Изглежда ми прекалено странно, наистина, въпреки че се чудя, дали от дърветата не виждаме гората. Сам Мърчисън има репутацията, че макар да е съвсем дискретен, има слабост към жените. Това е също възможност.

Че чука Остроф и тя излиза за обедна почивка.

— Нищо чудно да е така, сър — дипломатично отговори Мак. — Ще се наложи да събера повече информация за Остроф, за да разбера дали е възможно. — Което го накара да си припомни — Слоун Райдър чака пред кабинета ми. Може би тя ще ми помогне.

— Внимавай — предупреди го Френч. — Нека първо Райдър свали картите си по отношение на Остроф. Но ако вече е научила за връзката й с Мърчисън, разбери какво знае.

Мак затвори слушалката и сигнализира на администраторката да пусне Слоун. Подобно на всички кабинети в скритата зона, предоставеният му бе малък и без прозорци. Предшественикът му бе монтирал стъкло на една от стените, за да придаде илюзията за повече пространство и Мак се огледа в него. Знаеше, че изглежда добре, но все пак затаи дъх, когато чу на вратата да се чука.

— Питър…

— Здравей, Слоун. Изненадах се, като получих съобщението ти. Струва ми се спешно. — Покани я със знак да седне. — Изглеждаш изморена.

Слоун обгърна с поглед кабинета. Не беше такъв, какъвто бе очаквала. Малките, стерилни кабинети често криеха мрачни тайни. Мак се изправи.

— Опитах се да се свържа с теб в апартамента ти — каза той.

— Преместих се. Питър, нали няма да представлява проблем да работим заедно?

— Не виждам защо да бъде обратното. Обаждах ти се, за да взема докладите за Гарет и разследването. Вярвам, че ти е известно, че и аз ще участвам.

— Да. Но май това вече е факт. Защо си проследил Сюзан Остроф до „Уолтър Рийд“? Откъде знаеш за нея?

Мак се стъписа.

— А ти откъде знаеш?

— Защото и ние я наблюдавахме.

Мак сви рамене.

— Хубаво. Аз само си вършех работата, Слоун. МГ-11 не е единствената агенция с достъп до информацията за Гарет. Стигнах до същите изводи както вас.

И също така бързо.

Увереният отговор на Мак прозвуча фалшиво, но Слоун реши да не го притиска.

— Добре. Направил си същите заключения. Това не е лошо, защото искам да поговорим за Остроф. Знаеш ли с кого е отишла да се срещне в болницата?

— Не. Вътре я изгубих.

Слоун прехапа устната си. Мак отново лъжеше. Защо? Търсеше слава или искаше да я злепостави?

— Питър — тихо промълви тя. — Смъртта на Гарет е официално разследвана като убийство. Не само аз задавам подобни въпроси.

— Говориш за детектив Али ли? Ако имам нещо да съобщя във връзка с разследването, Али ще бъде първият, който ще го чуе. Обещавам.

Надменният му тон я уязви.

— Нека ти го кажа по друг начин — продължи Слоун. — Според докладите, които си прочел, от какво е умрял Гарет?

— От някакъв тумор в мозъка.

— Грешиш. Дали са му кетамин.

Слоун не обърна внимание на изумлението му и обясни какво бе открил патоанатомът в кръвта на Гарет, как действа веществото и как го е погълнал убитият. Мак изглежда се изненада, когато тя заговори за убиеца и как Пако Сантана ги е навел на тая мисъл.

— Гарет може да е жертва на професионален убиец — продължи тя. — След като е била близка с Гарет, Сюзан Остроф навярно е в опасност. Сега ще продължаваш ли да набираш точки пред Додж Френч или наистина ще работим заедно?

Мак се беше окопитил, но бе смутен. Френч не бе и загатнал за резултатите от аутопсията и убиеца. Какво още знаеше?

— Добре — отговори той. — Не започнахме добре. Грешката е моя. Както казах, проследих с кого е общувал Гарет и се натъкнах на Остроф. Но абсолютно нищо не зная за какъвто и да е убиец. Разкажи ми.

Слоун постави снимките на бюрото му и обясни къде и как са били направени. Спомена, че в момента други агенции работят по тях и съобщи накратко какво иска от Мак.

— Мога да ги вкарам в нашите компютри — беше отговорът му. — Ако си съгласна да изчакаш ден и нещо, ще ги дам в лабораторията, да ги увеличат по-прецизно.

— Защо не направим и двете неща? Може да успеем да видим подробностите и да не се наложи да чакаме.

— Хубаво.

— Сега — за Остроф. С кого се срещна в „Уолтър Рийд“?

Мак се поколеба, припомняйки си съвета на Додж Френч. Но в уравнението се бяха появили нови неизвестни. Мак реши да й каже.

— Мърчисън. Генерал Сам Мърчисън, съветникът на президента по военните въпроси.

Слоун се отпусна на стола си. Първо Сюзан Остроф отива в Пентагона, после се отправя към „Уолтър Рийд“, за да установи връзка… с един от най-висшите по ранг военни…

— Ти не знаеше ли? — запита Мак.

Слоун поклати глава.

— Проверявахме телефонните й обаждания. Има разговори с Департамента на отбраната, но не и с Пентагона.

— Ето как най-вероятно ви е заблудила — заговори Мак. — Операторите от отбраната грешно са ви насочили към Пентагона. Да кажем, че Остроф набере някой номер и си проведе разговора. Преди да затвори, натиска бутона със звездичка на телефона си, свързва се с оператора, който после я прехвърля към Пентагона. Неговите номера не излизат на никакви разпечатки.

Колко просто, помисли си Слоун. Как сме могли да не се сетим? Как са могли така непохватно да проведат разследването?

После осъзна, че я тласкат в неправилната посока. Не беше нужно да се безпокои за Мърчисън. Необходимо беше да се съсредоточи върху Остроф.

— Известно ли ти е разписанието на Остроф? — попита Слоун.

Мак измъкна няколко напечатани листа от една папка.

— Довечера има тържество в новия хотел „Меридиан“, благотворително мероприятие във връзка с церемонията на фондацията „Ръце на надеждата“, която президентът ще проведе в Деня на благодарността.

Той й подаде разпечатките.

— Най-важните клечки във Вашингтон — промърмори Слоун, след като прочете имената в списъка.

Всички, от управителните съвети на големите корпорации до обществени и политически величия, щяха да бъдат там. Цената на билетите започваше от 25 000 долара, резервацията на маса надхвърляше милион. Фондация „Ръце на надеждата“ щеше да направи голям удар. Остроф щеше да присъства, заради приноса на семейството си.

— Питър — продума тихо Слоун, — искам довечера да вкараш мен и детективите.

— Ако се безпокоиш заради Остроф, по-добре недей. Президентът ще присъства при необходимите мерки за сигурност.

— Но за президента, не за Остроф.

— Ти сериозно ли мислиш, че някой ще се опита да я нападне там?

— Не зная. Не мога да бъда сигурна. Ти искаш ли да рискуваш? — Тя замълча. — Само ще ти кажа, че трябва да я пазим до утре.

Ако не бяха разкритията й по отношение на смъртта на Гарет, Мак щеше да спори с нея. Сега и той изпитваше съмнения за специалистката от отдела за Китай на Държавния департамент.

— Била ли си в „Меридиан“? — попита я той.

— Не — отговори Слоун.

Мак извади огромен чертеж на хотела.

— Ами ето, това е сервизният вход, това е помещението за охраната…