Филип Шелби
№1818 (22)

21

Доктор Сюзан Остроф излезе от клуба „Сърат“, полите на непромокаемото й жълто-кафяво манто плющяха на вятъра. Али беше със спортни обувки и сако от туид и носеше вехто дипломатическо куфарче. Приличаше досущ на някой млад хоноруван преподавател в колеж, за какъвто тя го взе. Това, че Остроф си направи труда изобщо да го погледне, както и останалите минувачи, му подсказа, че проверява дали не я следят.

Тръгвайки след нея, Али влезе в ритъм със забързаните й крачки. Разговаря със Слоун след срещата й с Остроф. Според служителката от МГ-11, Остроф била твърда като бетон и срещата им била напразна. Али не бе на същото мнение.

След като поспря, Остроф се насочи към Уисконсин Авеню, като не преставаше да се оглежда. Забави ход близо до ъгъла на улица Н и влезе в офисите на „Уестърн Юниън“, разположени в близост с един универсален магазин. Али не разполагаше с много възможности. Нямаше други клиенти, така че не можеше да я последва вътре. Хлътна в магазина и тръгна безцелно покрай манекените на витрината, докато я чакаше да излезе.

Остроф остана не повече от пет минути в „Уестърн Юниън“, което накара Али да заключи, че е подготвила съобщението си, преди да отиде там. Сега тя отново бе в движение, зави по улица М, премина покрай „Четирите сезона“, после тръгна по Пенсилвания Авеню и измина целия път до Уошингтън Скуеър. Двадесет и трета улица и Държавният департамент бяха съвсем наблизо, но Остроф не се бе запътила натам. Тя изчезна в станцията на метрото на ъгъла на улица И.

От тази станция можеше да избере два маршрута. Остроф взе „Синята линия“ към Франкония-Спрингфийлд и слезе на половината път, при Пентагона.

Али не очакваше подобно нещо. Този ход бе и благословия, и проклятие. Остроф му показваше връзката — фактът, че се отправи към Пентагона веднага след острия разговор със Слоун, не бе съвпадение. За жалост Али не можеше да я последва вътре. Полицейските му правомощия щяха да предизвикат въпроси от страна на военната полиция.

Али тръгна след Остроф през фоайето, видя я как показва картата си на служител в Държавния департамент и после изчезва. Ругаейки тихо, той се върна по същия път към метрото. След бърз поглед към часовника над главата си установи, че ако побърза, може да хване линията към предградията и да стигне до Международното летище „Балтимор-Вашингтон“.

 

 

— И на мен не ми е особено приятно, но така иска президентът.

От нотките в гласа на Лий Портър Слоун разбра, че е разочарован. Тя погледна към Джон Кемени и Сара Пауел. Кемени прокара ръка през косата си и промърмори нещо на унгарски. Пауел явно бе посветила цялото си внимание на ноктите на ръцете си.

Слоун осъзна, че Портър говори само на нея.

— Съжалявам, че става дума за Питър Мак — продължи той. — Джон и Сара ще се намесят, доколкото е възможно, но ти можеш да се справиш с него. Ще успееш ли?

— Да — отговори тихо Слоун. Забеляза съчувствения поглед на Сара и сви рамене.

И тримата разбраха, че нещо не е наред още щом Портър се върна от Белия дом. Фактът, че Додж Френч бе успял да убеди президента да включи нов човек в разследването, бе достатъчно лош, но Слоун не можа да повярва, когато Портър спомена името на Питър Мак. Отне й няколко минути да разкаже накратко на Кемени и Пауел каква връзка е имала с Мак и как безрадостно бе приключила.

— Френч какво точно очаква от Мак да направи? — запита Кемени. — Ако е убедил президента Бюрото да вземе участие, защо тогава иска само един човек?

— Първо, защото хвърля прах в очите, като включва само един агент — обясни Портър. — Така изглежда, че продължаваме да бъдем малка, сплотена група.

— Освен това моли да използва конкретен агент — добави Слоун. — Сигурна съм, че е убедил президента, че познава Питър. Истината е, че знае как да го манипулира. Питър жадува да се издигне. Френч може да му даде такава възможност. — Слоун погледна Портър. — Питър ще иска всичко, което сме научили досега за Гарет и Остроф.

Портър пусна една тънка усмивка.

— Само за Гарет. Няма да му дам името на Остроф. Не смятам, че е добра идея.

Сара Пауел тихичко се засмя.

— Колко си лукав, Лий.

— Ами да.

— Значи ще получи информацията ни за Гарет — продължи Слоун. — Ще минат няколко дни, докато набере скорост. След това имайте готовност за нови предложения.

— Искаш да кажеш, че ще се опита да направлява разследването — решително отбеляза Кемени.

— Хващам се на бас, че ще иска. И ще използва Френч, за да ни въдворява.

Сара Пауел въздъхна.

— Щеше да бъде далеч по-лесно, ако си бе стоял в Ню Йорк.

На вратата се почука и всички глави се обърнаха по посока на Уип Али, който влезе в стаята, последван от Пако Сантана, лъхащ на самолет и почти толкова голям.

Латиноамериканецът се приближи към Слоун и й подаде малък пакет.

— Видеозаписът, заснет от двойката от Уискънсин — промърмори той.

— Пуснах касетата в колата, докато идвах от летището — започна Али. — Виждат се много лица. Качеството не е лошо, но образът се нуждае от изчистване.

— Тук можем да го постигнем — отговори му Портър. — Първата ни работа обаче е да направим копия. Джон?

Слоун подаде на Кемени касетата и той изчезна. После Портър разказа на Али и Сантана какво се бе случило в Белия дом. Ако Али бе ядосан или изненадан от намесата на Френч и натрапването на Питър Мак в разследването, не го показа. Засмя се, когато Портър му спомена, че ще пропусне името на Остроф, когато информира агента.

— Така ще имаме няколко дни, преди Мак да разбере за нея — отбеляза Али. — Нужно ни е това време, за да разберем точно как се вписва тя в цялата картина.

Обясни им как е последвал Остроф от клуба до офисите на „Уестърн Юниън“ и после до Пентагона.

 

 

— Трябва да я следим — продължи той. — Пако ще поеме първата смяна пред къщата й в Джорджтаун. Аз ще го сменя. Ако някой се опита да й играе игрички, ще бъда на линия. В пълна безопасност е, когато е на работа, като се има предвид охраната на Държавния департамент.

— Няма да е възможно да пазиш наблюдението в тайна — изтъкна Портър.

— Затова разчитам на вас да измислите нещо правдоподобно. Била е много по-близко свързана с Гарет, отколкото иска да мислим. Слоун дотолкова я подплаши, че веднага хукна към „Уестърн Юниън“ и Пентагона. На първото място — за да изпрати съобщение, на второто — навярно да се срещне с някого?

— Ще поставя подслушвателни устройства на телефоните й — каза Портър.

— Имайте предвид, че тя ще бъде предпазлива — обади се Али. — Опита се да се свърже с някого. Можете да сте сигурни, че въпросната личност няма да я потърси у тях, дори не и в работата. Ще се срещнат насаме.

— Плочките на доминото започват да падат — чу се гласът на Слоун.

 

 

Когато Уип Али убеди Слоун, че след убийството на Мартин Гарет не бива да остава във Вашингтон сама, тя реши, че той иска да я настани в пазено от полицията жилище. Съгласи се неохотно.

Сега, докато пътуваше с Али през окръг Феърфакс, почувства, че се отпуска за първи път от няколко дни насам. И последните листа бяха се оцветили в есенни краски, природата преливаше от багри. Али й бе казал, че живее в провинцията, и Слоун се изненада, когато той отби от шосе 620 и се насочи към тихото селище, носещо името Имения Брук Хил.

— Че не са имения, не са — обясняваше той, докато пътуваха из местност, която напомняше природен резерват. Почти нямаше тротоари или улични лампи. Къщите бяха различни — строени през петдесетте години дървени домове на скотовъдци и двуетажни сгради в колониален стил, заобиколени от обширни парцели земя. Алеята, по която сви Али, граничеше с малко езеро. На приглушената следобедна светлина Слоун зърна патици, кротко плаващи по повърхността му.

— Красиво е тук — промълви тя.

— Баща ми купи фермата през петдесетте — обясни Али, когато спряха пред постройка от дялан камък и сурови трупи с огромни панорамни прозорци. — След като почина, останахме тук само с майка ми, но тя вече има нужда от специални грижи.

Личеше си, че веднъж седмично домът на Али се поддържа от икономка. Мебелите бяха от шестдесетте, някои от тях претапицирани, дървото блестеше, редовно мазано с лимоново масло. Али я поведе през стаите, докато стигнаха до отделния апартамент за гости. Бюфетът, огледалата, лампите и двойното легло бяха нови. Слоун погледна килима и забеляза следите от мебелите, които преди са стояли там. Знаеше точно какво бе направил Али. След като майка му бе отишла в старчески дом, беше опразнил стаята и бе купил изцяло ново обзавеждане, предмети, които да не му навяват спомени. Слоун бе постъпила по същия начин, две седмици след като майка й си бе отишла на онази метростанция.

— Самостоятелно е — каза Али, показвайки отделната баня. Той посочи плъзгащите се стъклени врати, които водеха към двора. — Едно време идваха елени.

За вечеря Али сложи на барбекюто пържоли. Сипа ароматно червено вино и запали огън, който стопляше сърцето и изпълни къщата с аромат на сух дъб. Слоун неусетно заговори за баща си, какво бе постигнала на Уол Стрийт, как бе настъпил краят на кариерата й там и как се бе озовала във Вашингтон.

По-късно седнаха в двата края на едно дълго канапе. Слоун подви крака под себе си и се загледа как Том Ханкс и Мег Райън играят в своята комедия от грешки „Безсъници в Сиатъл“. Но не успя да види повече от първите няколко кадъра.

Когато отвори очи, минаваше полунощ. Огънят бе догорял и от него бяха останали само купчинка въглени. Тя се бе раздвижила в съня си и се бе изпънала на канапето. До нея спеше Уип, прегърнал я с една ръка.

Първият й порив бе да се изправи. Да го събуди и да си легнат — в отделните легла. Каза си, че само страхът да не прекъсне дълбокия му сън я кара да се колебае, а не топлото и успокоително усещане за тялото му до нейното. Ръката й се плъзна по гърдите му, разкопчавайки копчетата на ризата му, докосвайки твърдите му мускули. Остана неподвижна за момент, стаила дъх, когато той въздъхна и се размърда, после се притисна към него.