Филип Шелби
№1818 (18)

17

Двадесет и един часа след като Лий Портър бе дал нарежданията си, Сара Пауел се намираше в малък, безличен кабинет на шестия етаж на Съдебната палата. Стаята бе обзаведена с изоставени мебели от Управлението — имаше дървено бюро, нащърбено и изподраскано, и няколко стола с напукана кожа. Дъските на пода бяха разкривени и скърцаха дори под скромното тегло на Сара.

Хенриета Бомонт — федералният окръжен дежурен съдия — изглеждаше не на място в прашната стая без прозорци. Бе облечена с костюм на Армани, върху който носеше многоцветен шал на Версаче. Седнала зад дървеното бюро, четеше молбата на Сметната палата за поставяне на подслушвателни устройства в телефоните на работното място и в дома на Мартин Гарет и в десетина улични телефона близо до Белия дом.

Въпреки че Лий Портър се бе обадил на съдията, Сара Пауел стоя будна цяла нощ, за да подготви необходимите документи. Не можеше да прецени дали се чувства по-зле, отколкото изглежда, или обратното, особено пред тази така добре поддържана жена.

— Лий не иска много, нали? — бе коментарът на Бомонт.

— Само каквото счита за абсолютно наложително, Ваша чест — отговори Сара. Гласът й звучеше, сякаш в гърлото й имаше пясък.

Съдията започна да подготвя заповедите за подслушвателните устройства.

— Важи за шестдесет дни. Достатъчно ли ви е?

— Да, Ваша чест.

— Трябва да поспите — посъветва я Хенриета Бомонт. — Кажете на Лий, че аз съм наредила.

Сара се усмихна.

— Ще го уведомя, Ваша чест. Благодаря.

По подобие на психиатричен кабинет, помещенията на съдията имаха отделен вход и изход. Сара нямаше представа, че следващият посетител бе специалният агент на ФБР Питър Мак. Нямаше как да знае, че както и Лий Портър, в много случаи Мак се бе обръщал към Хенриета Бомонт, за да получи съдебна заповед. Нито пък можеше да й бъде известно, че съдията, сигурна в грижливо охраняваната си стая, никога не си даваше труд да прибира молбите. Те лежаха хаотично разпилени по бюрото й пред очите на всички.

Питър Мак подаде на съдията искането си и се облегна, докато тя преглеждаше подробностите. Случилото се миг по-късно бе повече резултат от обучението му, отколкото преднамерено действие.

Очите на Мак се плъзнаха по документите в края на дървеното бюро. Да чете на обратно бе умение, което бе усвоил много отдавна. За него не представляваше проблем да разчете името на ищеца или на обекта, Мартин Гарет, описан като помощник на съветника по националната сигурност. Написаното в скоби непосредствено до името привлече вниманието на Мак: (КИТАЙ).

Не за първи път в кариерата си Мак зърваше нещо, непредназначено за неговите очи. В почти всички останали случаи той просто отвръщаше поглед или бързо изтриваше информацията от паметта си. Почти. Имал бе възможност да използва информацията, маскирана по подходящ начин, така че да не може да се проследи източникът й. В този случай, ако не беше обозначението на Сметната палата на първата страница, документът нямаше да привлече вниманието му. Но Мак все още страдаше и се ядосваше на Слоун Райдър за начина, по който го бе зарязала на улицата.

Освен това Слоун го бе изложила пред Додж Френч. Въпреки че последният го бе уверил, че неуспехът му да убеди Слоун да играе на страната на „Янг и Пулен“ е отдавна забравен, агентът чувстваше, че е длъжник на Френч. Сега му попадаше нещо, с което да укрепи позициите си.

Питър Мак разполагаше с три номера на Додж Френч: единият — в столицата, другият — в „Брандиуайн“, имението в Лонг Айлънд, и третият — личният телефон на Френч със сателитна връзка. Преди да се отправи към националното летище, опита да се свърже с номера в окръг Колумбия и се изненада не само че Френч се намираше в дома си, но и че веднага се свърза с него. Тъй като винаги внимаваше, когато се обаждаше от обществени телефони, Мак единствено спомена, че се е натъкнал на информация, която Френч трябва веднага да научи и която може да му съобщи само на четири очи. Додж му даде адреса.

Мак до известна степен познаваше областта Калорама, на север от Шеридън Съркъл. Луксозната група от сгради бе позната като „Дипломатически квартал“. Резиденцията на Френч бе имение от началото на века с фронтони, намиращо се на авеню „Уайоминг“.

Един слуга, който, съдейки по ръста му, служеше и като охрана, придружи Марк до приемна от две части, сякаш пренесена от деветнадесетото столетие. Додж Френч стоеше пред мраморна камина и си топлеше ръцете.

— Питър, радвам се отново да те видя.

— Също и аз, сър.

— Може ли да ти предложа нещо? Кафе?

— Не, благодаря. Трябва да се връщам в Ню Йорк. Пристигнах само за едно денонощие. Имах работа с федералния съдия.

— Вярвам, че си открил, каквото си търсил?

— Да, сър.

Мак се поколеба. Не знаеше как да подходи към следващата част. От него се изискваше да съобщи необходимото, без да се впуска в подробности.

Френч долови неудобството на младия човек.

— Както навярно ти е известно, поддържам добри отношения с повечето федерални окръжни съдии. Предполагам, днес си се срещнал с Хенриета Бомонт?

— Да, сър. Тя работеше върху някаква петиция, подадена от Сметната палата.

— Така ли? Колко необичайно.

— И аз така си помислих, сър. Особено след като молбата им се отнасяше за някой си Мартин Гарет от кабинета на националния съветник по сигурността.

Споменаването на името на Гарет включи алармения звънец в съзнанието на Френч.

— Ясно — бавно отговори той. — Оценявам, че ме осведоми за този факт, Питър. Необходимо е да зная, ако възникне някакъв проблем в кабинета на националния съветник по сигурността.

Френч посочи с жест към трапезарията.

— Убеден ли си, че не желаеш нещо, преди самолетът ти да излети?

— Не, благодаря, сър. Като гледам часа, едва ще успея.

— Тогава няма да те задържам. Скоро ще поговорим, Питър. Обещавам.

Френч нареди на слугата да изпрати агента, след което се отпусна в кресло с висока облегалка. Съсредоточи вниманието си върху подаръка, който му бе донесъл Питър Мак, дар, който напомняше кутията на Пандора: веднъж отворена, трудно щеше да се затвори. Едно от нещата, които бяха вътре, надали щеше да може се върне обратно. Колкото до останалото, ако действаше достатъчно бързо, навярно щеше да успее да възпре надвисналата опасност.

Френч никога не беше срещал и не познаваше отблизо Лий Портър, но бе наясно с репутацията му и бе виждал резултатите от работата му. Щом веднъж Портър тръгнеше на лов, не се отказваше, докато не повалеше плячката си. Което означаваше, че на Френч предстои да проведе телефонния разговор, който никога не бе допускал, че ще се наложи да води.

Докато се пресягаше към телефонната слушалка, Френч се сети за приятелката на Мак, тази, която не успя да сплаши или принуди, която причини такива неприятности на Макгрегър. Слоун Райдър… Да не би сега да работеше за Лий Портър?