Филип Шелби
№1818 (15)

14

На близо десетина пресечки от мястото, където съобщението на Агенцията по националната сигурност бе прието от съветника по националната сигурност Джеймс Тримбъл, Слоун Райдър приключваше първата си сутрин като служител в Сметната палата.

Основана през 1921, Сметната палата бе като противомярка на Конгреса спрямо наскоро създадената от президента Служба за съставяне и контрол върху бюджета. Функцията й бе да подпомага Конгреса да наблюдава как се харчат федералните пари.

През следващите седемдесет и пет години правомощията на Сметната палата не се промениха осезателно. Най-сериозната промяна настъпи през шестдесетте, когато контролните й действия се насочиха в две основни направления — програмна оценка и политически анализ.

По същото време съставът на персонала също претърпя промяна. Въпреки че счетоводителите и одиторите все още представляваха мнозинство, към екипа бяха привлечени учени, професионалисти в областта на здравеопазването, компютърни и други специалисти.

Работейки от началото на петдесетте години на века на улица Г, чудатият наглед екип от 3200 служители неотлъчно наблюдаваше състоянието на националното финансово здраве. Оглавяваше ги главният инспектор на Съединените щати, назначен от президента с петнадесетгодишен мандат, който направи службата последователна и уникална. Независимостта на Сметната палата се осигуряваше и от факта, че служителите й преди всичко бяха професионалисти, назначени на работа заради уменията и опита си. Службата се грижеше сама за себе си, което бе жизненоважно за привличането и задържането на добре обучен и мотивиран персонал.

Официално агентите на Сметната палата имаха право да контролират всички възможни правителствени документи, с две изключения: свързаните с разузнаването и с известни функции на Федералния резерв. В началото на петдесетте години на миналия век, в зараждащата се вълна от арести на шпиони, насочили интереса си към атомната бомба, с президентски указ се основа нов, секретен отдел към службата. МГ-11 беше създаден като висшестоящ орган за наблюдение и контрол на финансите на всички държавни служители, заети с отговорна военна или проучвателна дейност. В средата на седемдесетте под тяхна юрисдикция попаднаха цивилни компании като „Боинг“, „Локхийд“ и „Дженерал Електрик“, които участваха в строежа на ядрени подводници, и „Хюс“, които проектираха и създаваха разузнавателните сателити на страната.

— Проучваме по половин милион души годишно — съобщи Лий Портър на Слоун, докато я превеждаше през врата с електронна ключалка. Надписът с жълти букви над вратата гласеше „Архив“. — От тази бройка по-малко от две хиляди са подозрителни. По-нататъшните проучвания оневиняват деветдесет процента от тях. Останалите ги прекарваме под микроскоп.

— Какво става с тях? — попита Слоун.

— Ако имаме късмет, установяваме откъде са дошли парите им. Понякога ги е споходил неочакван късмет на комар, друг път са получили наследство от роднина, починал извън пределите на страната. — Той замълча. — Считаме годината за успешна, ако не сме хванали никого.

Зад вратите с електронни ключалки се намираха самостоятелни работни помещения, за които Слоун предположи, че заемат половината от крилото на втория етаж. Преобладаваше приятната комбинация от морскосиньо и зелено, прозорците, които не можеха да се отварят, бяха от плътно стъкло, през което се виждаше само отвътре навън. Имаше просторна конферентна зала отляво, три реда самостоятелни работни клетки, а кабинетът на Портър беше в края на коридора. Той въведе Слоун в залата за съвещания, където персоналът от дванадесет души се бе събрал, за да я посрещне.

Портър забеляза изненаданото й изражение.

— Точно така, само дванадесет са — увери я той. — Дяволска дузина, ако броим и теб. Малко сме и сме незабележими, но за един ден свършваме повече работа, отколкото повечето хора за два.

Слоун се ръкува с всички, от седемнадесетгодишно чернокожо момиче, вече защитило докторат по компютърни науки, до над шестдесетгодишен бивш агент под прикритие от ФБР с нос като на ловджийско куче. Екипът на Портър, както сами се наричаха, идваше от цялата страна и широтата и дълбочината на опита им я удиви. Преди всичко, това не бе просто сбор от индивиди. Приносът на всички се считаше за равен, целта беше обща: да пазят и защитават страната си от онези, които искат да й навредят.

След като я представи, Портър заведе Слоун до работното й място. Тя плъзна бърз поглед към компютърната техника и тихо подсвирна.

— Използваме същите машини, както Националната агенция по сигурността и Националната службата за разузнаване. Основните мрежи са в сутерена, защитени от въоръжена охрана. Всички наземни линии, факсове и мобилни комуникации са снабдени с най-съвременна шифровъчна технология. С това — той прокара пръсти по клавиатурата — можеш да проникнеш във всеки правителствен компютър, навсякъде по света.

— Защо не започнем с личния компютър на президента? — пошегува се Слоун.

Лий Портър остана сериозен.

— Можеш, ако искаш. Кодът е 1600 отзад напред. — Той помълча. — Стига да си сигурна, че имаш основателна причина, и първо ме уведомиш. — Подаде й дебела папка с разпечатки. — Нали си запозната с „Драгън“ на „Майкрософт“?

— Естествено.

„Драгън“ беше най-новият софтуер на гиганта от Вашингтон в Редмънд. Негов вариант беше приспособен за търговия с акции и специалистите на „Майкрософт“, които бяха дошли в „Янг и Пулен“, бяха обучили Слоун да го използва. Въпреки че програмата беше с много по-разнообразно приложение, тя се чувстваше уверена, че ще се справи.

— Ами хубаво — обади се Портър, изваждайки лулата и кесийката с тютюн. — Вземи ми акъла.

 

 

Портър влезе в кабинета си, затвори вратата и вдигна телефона. От другата страна веднага се обади Джеймс Тримбъл.

— Тя е вече при нас и е готова да действа — съобщи му Портър. — Към какво да я насочим?

Гласът на Тримбъл трепереше от гняв.

— Няма да повярваш какво научих току-що. — Той го уведоми за последните прихванати съобщения от звеното на Агенцията за национална сигурност във форт „Мийд“.

— Какво те кара да мислиш, че е фалшива? — запита Портър.

— Прекалено удобна е за нас — веднага отвърна Тримбъл. — Бях готов да запозная президента с „Огърлицата“, но аргументите ми май се изпариха във въздуха. Навярно някой е подучил китайците.

— Откъде искаш да започна?

— С Агенцията за национална сигурност, където е осъществено прихващането. Според мен някой го е очаквал, готов да го препредаде.

— Много деликатна територия — тихо отвърна Портър.

— Зная, но е нашият най-добър залог.

— Веднага ще запозная Райдър със ситуацията. Имаш ли ориентировъчен списък?

— Провери си факса.

Портър чу тихо бръмчене, идващо от ъгъла на стаята. От факса излизаше лист хартия.

— Пак ще те потърся — каза той.

Прелисти страниците. В Агенцията за национална сигурност работеха повече от четири хиляди души, но Тримбъл му бе изпратил само имената на онези, свързани с прихванатите съобщения на китайците, всеки от които може да ги е чакал, за да ги предаде по съответната верига. И все пак броят на хората беше 341.

Портър разбираше, че Тримбъл бърза, но свери всяко име с информацията в съзнанието си. Портър помнеше имената на всички, проверявани от МГ-11. Търсеше някакво подобие, връзка, каквото и да е. Нищо не му звучеше познато. Името на Мартин Гарет звучеше толкова чуждо, колкото и другите от списъка.

Работата на Марти Гарет в екипа на Тримбъл надали щеше да го постави в който и да е списък на Агенцията. Съветникът по националната сигурност избираше сътрудниците си от различни места, но най-често от академията или сред военните кръгове. Преди седем години, когато Гарет все още завършваше „Принстън“, един от докладите му беше привлякъл вниманието на Агенцията. Поканиха го във форт „Мийд“, за да обоснове тезата си доколко е възможен китайско-японският протокол, според който Япония, в замяна на гаранции за териториалната си цялост, би си затворила очите за евентуална китайска инвазия в Тайван.

Компютрите, в които въведоха името му, също го окачествиха като специалист по въпросите, свързани с Китай. Тъй като голяма част от лекцията на Гарет се отнасяше до скритите комуникации, машините засякоха името му, като го свързаха с прихванатите китайски съобщения.

Случаят, забравен след седем години, наситени с много по-важни събития, се бе изплъзнал от паметта на Гарет.

С разпечатката в ръка Лий Портър влезе в работната клетка на Слоун Райдър. Заобиколи тапицираната с плат преграда, издърпа един стол и започна да обяснява какво иска от нея.

 

 

Модифицираната система „Драгън“ беше една от най-сложните програми, която Слоун някога беше използвала. Беше и една от най-страховитите.

Франк Андерсън, тридесет и седем годишен, женен, с три деца, с къща в Бетесда, аналитик към Държавния департамент, бе прекарал в Южна Америка пет години. Кръстосаните проверки установиха, че досието му е чисто. Името му присъстваше в държавните и окръжни избирателни списъци, плащаше данъците си. Водеше телефонни разговори предимно в страната, с изключение на два или три разговора месечно с Хаваи. Проверката показваше, че овдовялата му майка живее там. Справката не откри наследствени заболявания. Но имаше нещо: регистрация за покупка на единадесетметров спортен модел въдица на фирмата „Хариър“. Справката в „Хариър“ показа, че този модел, с всичките му звънци и аларми, явно бе струвал на Андерсън над 140 000 долара. Прекалено много за заплатата, която получаваше.

Направиха нова справка в Данъчната служба. Търсеха нещо необичайно… Ето го, през 1997. Майката на Андерсън му бе прехвърлила собствеността върху парче земя на Големия остров^[1], за който Слоун след многобройните си пътувалия знаеше, че представлява добро капиталовложение от средата на деветдесетте. Нищо чудно Андерсън да не е харесвал твърде острова. Беше продал земята три месеца по-късно, платил нужните данъци и след по-малко от две седмици се бе сдобил с играчката си. Червената светлина около името на Андерсън избледня и угасна.

Щателното разследване на живота на Андерсън отне на Слоун всичко на всичко двадесет минути. „Драгън“ бе така бърза, толкова точна. Прекалено обезпокоителна. Слоун потрепери. Пръстите й докоснаха ламинираната карта, висяща около врата й. Не бе закачена с щипка, защото можеше да застане под неудобен ъгъл или да се разхлаби и падне. Портър отдели от времето си да я уведоми, че да си извади нова е малко по-трудно, отколкото да получи президентска амнистия. Белите карти се използваха единствено от работещите в МГ-11. Отблизо напомняха на временните пропуски за посетителите, дошли по работа в Сметната палата, но другите служители знаеха разликата. Когато Слоун се намираше в друга част от сградата, й беше напълно ясно защо очите, които я посрещаха с усмивка, бързо ставаха сериозни и предпазливи, щом забележеха картата й.

Тя се загледа в разпечатките, които Портър бе оставил на бюрото й. Беше й споменал, че трябва да ги обработи максимално бързо. Но не беше й наредил да пропуска обедната си почивка. Нито пък имаше подобно намерение, защото денят беше прекрасен и й предстоеше да се срещне с Уип Али.

Беше й се обадил предната вечер. Слоун се надяваше той да я потърси, но не очакваше, че ще стане толкова скоро. Сърцето й заби малко по-бързо, когато Али й каза, че ще бъде в Първи областен участък на пресечката на Четвърта и Е улици и може да се видят, ако тя няма конкретни планове за обяд. Тази сутрин Слоун бе отклонила поканата на Портър да обядват заедно.

Тя бе навън, чакаше да прекоси улицата, за да стигне до Националния строителен музей, когато чу някой да вика името й през множеството от хора и коли наоколо. Огледа се, опита се да открие Али и докато се усети, погледът й попадна върху Питър Мак.

— Здравей, Слоун — тихо я поздрави той. — Радвам се да те видя. Имаш ли свободна минута?

Гърлото й пресъхна. Тя стреснато се взираше в Мак.

— Питър, какво правиш тук? — успя да промълви накрая Слоун.

— Само искам да поговорим, Слоун. Не можеш ли да ми отделиш две минути?

Тя го последва към козирката над входа на Сметната палата, докато тръгналите на обяд служители на тълпи излизаха от сградата.

— Какво търсиш тук? — повтори тя, вече с по-уверен глас.

— Оставих ти няколко съобщения на телефонния секретар — отвърна Мак. — Въобще не ми отговори. Наложи се да дойда във Вашингтон, така че…

— Написах ти писмо — отвърна тя, после реши да не му спестява нищо. — Наскоро, след като се изнесе от апартамента ми, без да кажеш и дума.

— Преживяваме лош момент, Слоун — започна Мак. — И двамата. Струпа ми се прекалено много. Не можех да разбера какво става с теб.

— С връзката ни е свършено, Питър — заяви тя. — Раните ми зараснаха и сега гледам напред.

Мак се приближи към нея.

— Между нас имаше топлота, Слоун. Ако ми беше казала какво става с Макгрегър, може би щях да ти помогна. Поне щях да те разбера.

Слоун не възнамеряваше да се хваща на подобни уловки.

— Щеше да разбереш, докато Додж Френч не те накараше да ме компрометираш. А това щеше да стане при всички положения.

— Като знаем какво се случи с Макгрегър, наистина ли мислиш, че Френч грешеше, като поиска да се оттеглиш? — попита я спокойно той.

Слоун отстъпи крачка назад.

— Тогава ти направи избора си, Питър. Аз направих своя. Да не се връщаме към това. Остави ме да си тръгна.

— Някой друг ли има, Слоун? Това ли е?

Слоун му обърна гръб, без да поглежда назад. Тръгна заедно с навалицата по пешеходната пътека и забърза към Националния строителен музей. Гледаше надолу и се сблъска с Уип Али.

— Брей! Какво е това бързане?

Слоун забеляза, че той гледа към другата страна на улицата, където Питър Мак стоеше и ги наблюдаваше. По очите на Али разбра, че разбира какво става. Беше ясно, че детективът е видял всичко.

— Да идем там.

Той посочи към малък парк в съседство с музея и я поведе към една празна пейка, след което се приближи към количка за хотдог и се върна с два огромни сандвича, пакетчета с горчица и шишета с безалкохолно.

— Вчера се случи нещо интересно — заговори той, изстисквайки горчица върху хотдога си. — От централата прехвърлиха разговора към Пако, защото някакъв човек го търсеше. Не ставаше въпрос за убийство, но онзи не искаше да говори с никого другиго. Така че Пако вдигна слушалката и чу шепот. Опита се да накара човека да говори по-високо, но напразно. Накрая успя да разбере името му. Оказа се заподозрян, когото Пако беше прибирал и преди и за когото бе издадена заповед за арест за грабеж. Пако го попита: „Защо ме търсиш? Има заповед за твоето арестуване“. А онзи му отвърна: „Да, знам. Искам да се предам“. През цялото време не спря шепнешком да моли Пако да отиде и да го отведе.

Накрая му съобщи, че се намира в дома на едно момиче. Бащата и брат й ги хванали и той се заключил в една от баните. Викаше партньора ми на помощ, явно смяташе, че ако се предаде за извършен обир ще пострада много по-малко, отколкото ако го спипат разярените роднини.

Али замислено дъвчеше сандвича си и отпи глътка от газираната напитка.

— Всякакви ги има, какво ще кажеш?

Слоун го погледна както си седеше и поклати глава. Първо се усмихна, после се засмя с глас, по-силно и по-дълго, отколкото историята заслужаваше. После заразказва това, което наистина се бе случило в Ню Йорк, как връзката й с Питър Мак бе започнала и свършила.

Слоун чувстваше, че говори дълго. От време на време хвърляше поглед към Али, опитвайки се да разгадае изражението на лицето му. Опитваше се да открие неодобрение или укор или покровителственото отношение, обичайно за много мъже, когато някоя жена им разказваше за провалила се любовна връзка. Рядко се срещаше някой, било то мъж или жена, който да не е склонен да осъжда другите.

Уип Али пресуши кутията си с безалкохолно.

— Между вас двамата всичко ли е приключило? Искам да кажа — окончателно?

— Да, определено.

Той постави ръка върху нейната.

— Радвам се.

За момент останаха неподвижни, седнали близо един до друг, смълчани, докато слънчевите лъчи се процеждаха през оределите есенни листа, които хвърляха сенки върху лицата им.

Слоун заговори:

— Време е да се връщам на работа.

Али се изправи.

— А аз трябва да хващам лошите. Какво ще кажеш да вечеряме заедно? Особено като гледам, че дори не си изяде сандвича. Само нека бъде по-късно. Вързан съм в работата до девет, и нещо.

— Дотогава ще съм огладняла като вълк.

— Да идем в „Клайдс“ на улица М.

— Не закъснявай.

Наблюдаваше го как се отдалечава, спира за миг, за да се обърне и да й се усмихне, и й се струваше, че онези грозни моменти с Питър Мак никога не се бяха случвали.

 

 

След като Слоун се върна в работната си клетка, се залови отново с разпечатките. Имената вървяха по азбучен ред и тя стигна до Марти Гарет едва към пет часа. Срещата й с Уип Али бе най-малко след четири часа и на Слоун не й се нравеше перспективата да ги прекара във все още чуждия за нея апартамент. Когато Портър се отби при нея на път към къщи, тя го уведоми, че ще остане още известно време.

Приготви си чай в бокса и после се върна на бюрото си. В офиса цареше тишина, чуваше се само бълбукането на аквариума с тропически рибки, който принадлежеше на един от аналитиците, и приглушеното почукване, когато тя пишеше на клавиатурата.

Мартин Гарет… Всички проверки потвърждаваха, че е солиден, честен гражданин. Великолепен анализатор. Златното момче на Джеймс Тримбъл. Но Слоун забеляза, че скръбта не бе отминала Гарет. Документацията на здравната служба, свързана със сина му, беше недвусмислена. Извършвали бяха многобройни, извънредно скъпи процедури, за да помогнат на болното сърце на момченцето. Сметките бяха непосилни. И всичките бяха изплатени…

Слоун наклони глава и притихна. Някаква мисъл се зараждаше в съзнанието й, но още не бе добила форма.

Сметките за лечението бяха изплатени. Как? Тя бързо прегледа данъчните справки на Гарет.

Още по-внимателно провери данъчните му документи. И откри: десет месеца, след като детето се бе родило и болничните сметки заплашваха да разорят Гарет, той бе получил заем от банка.

И каква беше гаранцията? Гарет нямаше къща. Семейството не притежаваше акции, спестовният им влог бе изчерпан. Кой бе гарантирал заема?

Слоун стигна до сметката във „Фърст Фиделити Банк“ и извика полицата по заема. Обстойно проучи документите, докато не откри, каквото търсеше: разплащателното нареждане до здравната организация и съпровождащите документи по заема, които Гарет бе подписал.

При лихва от 2,5 процента?

Направо невероятно, помисли си Слоун, преравяйки наново документите, докато не намери това, което й трябваше: името на поръчителя — д-р Сюзан Остроф, жителка на Джорджтаун.

Слоун проследи имената от разпечатката, започващи с „О“, но Остроф нямаше, което означаваше, че не е на прицела на Портър — поне за момента.

Беше ли Остроф някоя роднина? Не изглеждаше вероятно да е от страната на Гарет. Моминското име на съпругата му беше Франклин, беше родена в Средния запад. Надали бе свързана и с нея.

Бивша колежка от „Оксфорд“ или член на научните екипи, с които е бил свързан Гарет?

Слоун влезе в указателя на телефонната компания „Бел Атлантикс“ и откри, че Остроф притежава нерегистриран номер. После извика телефонните сметки на Гарет и започна да търси. Гарет живееше в Маклийн, Вирджиния. Разговорите с Джорджтаун се считаха за междуградски. През последните три месеца той бе водил средно по два разговора месечно с номера на Остроф.

Слоун се облегна на стола си и изпусна дълбока въздишка. Нещо тук не беше наред, но не биваше да прави прибързани заключения. Навярно имаше съвсем разумно обяснение за тази ситуация. От друга страна, Остроф беше станала гарант за повече от 200 000 долара. При 2,5 процента лихва месечните вноски бяха толкова ниски, че детето на Гарет щеше да достигне средна възраст, докато заемът бъде изплатен. Как се бе съгласила банката на такива явно абсурдни условия? Играеше ли Остроф ролята на някакъв лост, подтикнал банката да се съгласи? Ако е така, какви връзки бе използвала? И защо е решила да помогне на Гарет?

Слоун устоя на изкушението да се обади на Портър у дома. Първо й предстоеше да довърши проверката на останалите имена от списъка. Може би щеше да намери трета връзка, която да й даде ключ към загадката.

Погледна часовника си. Трябваше да прегледа повечето имена, преди да вечеря с Уип Али. След това щеше да се върне и да си довърши работата.