Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма
Корекция и форматиране
Karel(2021)

Издание:

Автор: Емилъ Верхарнъ

Заглавие: Разкази

Преводач: Светослав Минков

Издател: Филипъ Чипевъ

Град на издателя: София

Година на издаване: 1925

Тип: сборник разкази

Печатница: Печатница „Родопи“ — Тодор Клисаров, София, ул. „Екз. Йосиф“

Излязла от печат: април 1925

Редактор: Светослав Минков; Владимир Полянов

Художник: Франс Мазрел

Художник на илюстрациите: Франс Мазрел

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7029


Къмъ полунощь, една блуждаеща мълния се пръсна съ страшенъ трѣсъкъ въ тишината: хората бѣха готови да се закълнатъ, че тя е разбила селото на две. Всѣки помисли покрива си за пронизанъ. По прозорцитѣ се показаха глави. Гюстъ Леръ, дърводѣлеца и Тисъ Блокаръ, плетача на столове, първи видѣха блѣсъка на върхътъ на камбанарията. И се почувствуваха възгордени за това.

Босъ и по риза, звънаря се промъкна въ църквата. Той се изкачи по каменната стълба съ две грамадни кофи вода въ рѫцетѣ си. Но, стигналъ на площадката предъ звукоотражателя, той не можа да намѣри въ тъмнината следващитѣ нагоре стѫпала. Цѣлъ животъ този човѣкъ се спираше все на срѣдъ пѫть. Следъ него вървѣше гробаря. Той събори кофитѣ. Тогава двамата се скараха въ мрака. Но изведнъжъ, страхътъ отъ пожара, който бѣснѣеше невидимъ надъ тѣхъ, ги примири въ бѣгство. Тѣ се претърколиха надолу и запречиха стълбата за ония, които бѣха почнали да се изкачватъ.

Въ гробището се трупаше тълпа: тъпчеха възвишенията, блъскаха кръстоветѣ. Надлъжъ по улицитѣ се притичваха семейства. Женитѣ стискаха децата си въ рѫце, а мѫжетѣ размахваха вили и лопати, сякашъ искаха да убиятъ чудовището, което вилнѣеше горе на кулата.

Къмъ рѣката откарваха празни бъчви, но водата бѣше твърде далече, поради отливъ. Рибаритѣ изпадаха въ отчаяние, когато, напротивъ, основния учитель съвсемъ спокойно обясняваше свѣткавицата предъ вратата на църквата.

Ами камбанарията? Тя бѣ останала отъ незапомнени времена. Никой не бѣше виждалъ нейното изграждане. Западнитѣ дъждове я бѣха покрили съ дребенъ мъхъ, който приличаше на зеленъ скрежъ; нейнитѣ четири циферблата издигаха гордо своитѣ славни крѫгове, а камънитѣ на основата й изглеждаха несъкрушими. Мълнията, която я засѣгна, бѣ наистина светотатство.

„Да потърсимъ по-скоро помощь отъ Тамиза и Термонда“, викаше кмета. И докато камбанитѣ бѣха още живи, гробаря започна да бие тревога.

Тѣхния звънъ, тѣхния ридаещъ звънъ чезнѣше срѣдъ крѣсъцитѣ съ своитѣ две вѣчно еднакви ноти, които всѣки бѣше слушалъ още отъ детинството си и които за нѣкои бѣха единствената музика.

Огъня спокойно се спущаше надолу. Цѣлия покривъ се къртѣше: отъ тая грамадна черупка на костенурка плочитѣ отлитаха надалечъ, като ято отъ червени люспи. Събаряха се голѣми парчета греди и дъски. Вранитѣ бѣгаха съ студенъ и дивъ крѣсъкъ. Бухалитѣ падаха въ пламъцитѣ съ ослѣпени очи и изгорени криле. А златния пѣтелъ на върха отдавна бѣше разтопенъ.

Внезапно пробудени и измъкнати отъ конюшната, два грамадни коня, яхнати отъ здрави хлапета, се впуснаха съ цвилене презъ тълпата. Това бѣха вестителитѣ на злощастието, които селото изпращаше къмъ градоветѣ за помощь.

Напразно търсиха свещеника: основния учитель мислѣше, че той бѣше долу при кмета, звънаря предполагаше, че го е видѣлъ да говори съ основния учитель, а кмета — съ звънаря. Впрочемъ, неговата помощь съвсемъ не бѣше нужна, тъй като разсѫдъка му изглеждаше сѫщо обхванатъ отъ пламъцитѣ.

Ковача и дърводѣлеца се бѣха покатерили върху покрива на църквата. Край стълбитѣ имъ подаваха вода. Тѣ я изливаха на посока и отъ далече срещу пламъцитѣ, които улучваха понѣкога, но изглеждаха твърде загрижени предъ мисъльта да не сѫ станали вече излишни.

Полуоблѣчени жени, деца и старци се редѣха въ верига. Пълнѣха ведрата съ вода отъ изгнилитѣ кладенци, отъ блатата и даже отъ локвитѣ край купищата съ боклукъ. И всичко това се изкачваше отъ рѫка презъ рѫка, къмъ кулата.

Пламъка се въртѣше като фуния. Стрелкитѣ на циферблата спрѣха. Нѣкой извика: „Камбанитѣ падатъ!“ Настана минута на луда уплаха. Откѫсната и събаряща се съ трѣсъкъ, съ гръмъ и скокове, първата падна. Докато хората я мислѣха още окачена на кулата, тя бѣше на земята. Една грамадна дупка зѣеше и бълваше прахъ. Нѣкои се приближиха. Втората се спусна отвесно и ги уби.

Тогава отекнаха викове и плачъ. Всички искаха да видятъ дветѣ камбани и хората, които не представляваха вече нищо друго освенъ една купчина трупове. Трѣбваше да отстранятъ тълпата съ юмручни удари: църквата сѫщо бѣше готова да рухне.

Високи и буйни пламъци се откѫсваха и отлитаха отъ кулата като блуждаещи викове: парцали отъ кръвь и огнени опашки. Понѣкога, тѣ проблѣсваха задъ рѣката и въ далечината дърветата ставаха внезапно червени. Това бѣ едно непрекѫснато бръмчене, единъ бѣсъ, който избухваше и хвърчеше къмъ небето.

Трѣбваше да се намѣри свещеника за да спасятъ светитѣ мощи и дарове. Изтичаха къмъ неговия домъ. Вратата бѣше затворена. Вѫтре всичко изглеждаше спокойно. Само единъ освѣтенъ прозорецъ показваше, че свещеника е буденъ.

„Негово благоговейство моли и желае да бѫде оставенъ на саме“, отвърна слугата.

Кмета и основния учитель не можаха да повѣрватъ на ушитѣ си и се спогледнаха съ вдигнати рамене. Нѣкои започнаха да бъбрятъ сърдито и искаха да влѣзатъ насила. Но не посмѣха. Ковача и дърводѣлеца бѣха слѣзли отъ покрива, защото преградата, която раздѣляше кулата отъ срѣдното пространство на църквата, бѣше обхваната, на свой редъ, отъ пламъцитѣ. Огъня я разтапяше вече въ своитѣ хиляди езици и гредитѣ пръщѣха.

Но неочаквано стана едно пълно рухване. Единъ стълбъ отъ гѫстъ и тежъкъ димъ се издигна надъ празната кула: хората видѣха какъ стенитѣ се разклатиха и здравитѣ камъни на зидарията паднаха, единъ следъ другъ, въ огъня. Камбанарията бѣше мъртва. Деньтъ изгрѣваше на изтокъ.

И само сега можа̀ да се види цѣлия ужасъ на зрелището. Селото изглеждаше като ограбено: съ разтворени врати и прозорци, кѫщитѣ стоеха опустошени отъ безредицата и онѣмѣли въ запустение; тревата въ гробището бѣше смачкана, решеткитѣ и кръстоветѣ — счупени, сякашъ покоя на мъртвитѣ бѣше претърпѣлъ насилие. Ведра, кофи и бъчви стоеха прекатурени на камара и по цѣлата дължина на улицитѣ човѣкъ можеше да види следи отъ нечистотии и каль, съ които хората мечтаеха да изгасятъ пожара.

Най-после, по пѫтя видѣха да се задава очакваната помощь: препускащия товаръ отъ медни помпи, шлемове и брадви.

Край