Емил Верхарн
Добра Смърть

Тѣ умрѣха ненадейно въ единъ и сѫщи день — единия въ избата, другия на тавана на кръчмата Добра Смърть. Нѣкога, стария домъ приютяваше всички, които идваха отъ Фландрия да се молятъ на Милостивата Дева. Въ продължение на цѣли два вѣка къмъ Света Богородица бѣха отправяни молитви. Но войнитѣ събориха нейната статуя и параклиса бѣ разрушенъ. Остана запазена само кръчмата.

Хора отъ Вертъ, отъ Тиброда и отъ Тамиза идваха тукъ въ недѣленъ день да пиятъ. Голѣми медни кани придаваха една блѣстяща чистота на цѣлата обстановка. Хладниятъ и свѣтълъ изгледъ вѫтре се допълняше още и съ мълчанието на нѣколцина рѣдки посетители, които важно се опушваха единъ другъ, безъ да разговарятъ. Тѣ държеха между пръститѣ си своитѣ холандски лули и плюваха въ дървени панички. Когато нѣкой отъ тѣхъ почукваше съ дъното на лулата върху огромния стаканъ предъ себе си, Сафтъ, по-младия отъ братята, ставаше и се спущаше въ избата, за да напълни изпразнената чаша. Той я донасяше, сѣдаше отново на мѣстото си и оставаше така тихъ и неподвиженъ. А часовника, който приличаше на тежъкъ погребаленъ ковчегъ, показваше задъ стъклото изписаното съ цифри лице на часоветѣ и продължаваше да отмѣрва своитѣ равни срички.

Освенъ въ недѣлни дни, презъ друго време въ кръчмата не идваше никой, ако не се смѣта, разбира се, старата и неуморна Ми Бергманъ, която почистваше и излъскваше цѣлия домъ съ своята трескава работа.

О, тази кръчма Добра Смърть: зимно време тя стоеше намръщена въ мъглата, край лепкавитѣ като черенъ сапунъ язове; презъ лѣтото пъкъ нейната сива врата се преграждаше отъ незаличимата сѣнка на една тисова алея, която водѣше къмъ стария параклисъ.

Докато родителитѣ бѣха живи, Адриенъ, по-стария отъ братята, искаше да замине и да стане свещеникъ. Той имаше силна и неотклонна воля примѣсена съ дребнава и трайна благочестивость. Но единъ страхъ го задържа: че по-малкия братъ ще спечели постепенно, день следъ день, часъ следъ часъ, сърцето на бащата и накрая ще го измѣсти него, бѫдещия господарь на наследството. Сафтъ пъкъ бѣше единъ каменно-упоритъ чудакъ. Когато стоеше изправенъ на грамаднитѣ си нозе, той изглеждаше като закованъ за земята. А очитѣ му? Тѣ сякашъ бѣха направени отъ дърво.

Следъ смъртьта на бащата, когато двамата братя за пръвъ пѫть сѣднаха сами на масата, Адриенъ, който бѣше заелъ мѣстото на покойния, направи кръстния знакъ и прочете „Отче Нашъ“. Сафтъ прибави „Богородице Дево.“ И после тѣ не си казаха нито дума повече. Следъ свършването на обѣда, Адриенъ избѣга при клисаря. Сафтъ, съ кошница на рамо, се отправи къмъ зеленчуковата градина, която се намираше долу, при завоя на пѫтя. Тѣ съ нищо не измѣниха своитѣ тъмни привички. Сутринь, въ единъ и сѫщи часъ, и двамата тръгваха за църква, всѣки по различенъ пѫть. Връщаха се по отдѣлно. На обѣдъ сѣдаха безмълвни на една и сѫща маса. Следъ това се раздѣляха съ утехата, че нѣма да бѫдатъ повече заедно.

Въ градината на Сафтъ растѣха въ безпорядъкъ зеленчуци и плодове, въпрѣки че той прекарваше тамъ всичкото си следобѣдно време, съ изключение на недѣлнитѣ дни. Мѣстото бѣше широко и обградено съ храсталакъ. Понѣкога, главата на снажния и грубъ градинарь се виждаше да стърчи надъ купъ окапали листа, които той слагаше на раменетѣ си и отнасяше презъ пѫтечкитѣ, за да подържа единъ грамаденъ и червенъ огънь. Когато работѣше съ лопатата, изглеждаше, като че ли убива или погребва нѣщо. Близо до купищата съ торъ, той бѣше издигналъ единъ сайвантъ. По полицитѣ, стоеше почтено наредено цѣло едно семейство отъ лукове и луковици. Подъ единъ капакъ имаше изкопана дупка. Въ нея той криеше хвойнова ракия, купена отъ случайно срѣщнати контрабандисти. Да се напива тукъ, подъ земята, самъ и далечъ отъ всички — това бѣше неговия порокъ. Щомъ угаснѣше слънцето, той се зарейваше изъ полето: сѣчеше млади дръвчета по дължината на пѫтя, къртеше дъски отъ мосчетата. Една нощь, той хвърли въ единъ кладенецъ цѣлъ купъ беладона.

Адриенъ учеше децата отъ черковния хоръ на химни и псалми. Неговитѣ вдървени пръсти дрънкаха по клавишитѣ на едно старо енорийско пияно. Високитѣ ноти той заповѣдваше да се пѣятъ продължително, до изгубване на дъхъ. О, за да изтръгне страдание и тръпка отъ гърлата на малкитѣ деца! Той ги изтезаваше въ името на светиитѣ и на Света Богородица дотогава, докато за награда почнѣше да ги обсипва съ груби милувки. Неговата крива и полуотворена уста, неговитѣ жълти четвъртити зѫби вдъхваха страхъ.

Понѣкога, той се отправяше къмъ края на селото, у една стара и упорита набожница съ увѣхнала плъть, която дразнѣше съ любовнитѣ си излияния. Той й бѣше устроилъ едно дюкянче съ религиозни медали и муски. Двамата заедно, въ присѫтствието на боядисанитѣ порцеланови статуйки, разговаряха до вечерьта върху своето благочестие. Тѣхното прощаване изглеждаше чудовищно въ тъмнината.

Единъ день, Сафтъ не дойде за обѣдъ. Адриенъ се върна самъ. Тѣ свикнаха даже да се избѣгватъ при яденето и да готвятъ всѣки отдѣлно за себе си. Това опечали старата Ми Бергманъ. Адриенъ за оправдание казваше, че двамата не обичали едни и сѫщи ястия.

Въ скоро време тѣ започнаха да отбѣгватъ срещитѣ си и по стълбитѣ. Тѣ тайно се наблюдаваха, дебнѣха се задъ вратитѣ. Преди да излѣзатъ, единия чакаше, докато другия се изгуби. Тѣ си уредиха два килера. Сафтъ слагаше зеленчука въ единъ общъ шкафъ, Адриенъ пъкъ — солената сланина. И всѣки взимаше своята часть, после я криеше.

Една вечерь, когато Адриенъ се завръщаше пиянъ въ кѫщи, търкулна се въ тинята на Шелда. Той заплете нозетѣ си и потъна толкова дълбоко, че нощнитѣ рибари му се притекоха на помощь съ лодки. Измъкнаха го цѣлъ оплесканъ съ каль, съ измърсени рѫце и пълни съ тиня уста. Насмалко щѣлъ да се удави.

Адриенъ се научи за това и реши да се намѣси. Но да разбие мълчанието, макаръ и съ обида, това значеше да признае победата на страната на своя братъ. Впрочемъ, между тѣхъ се простираха такива пространства отъ мълчание, че ако започнѣха да си подхвърлятъ обиди, думитѣ имъ едва ли щѣха да се чуятъ.

Когато Ми Бергманъ дойде въ сѫбота да излъска меднитѣ сѫдове, Адриенъ й пъхна въ рѫката една забележка, която тя трѣбваше да предаде на Сафтъ долу, въ градината. Сафтъ я прочете съ стиснати устни. Разгнѣви се, започна да ругае; искаше му се да изтича при брата си, да го одуши и да го оплюе съ своя бѣсъ. Но изведнъжъ се въздържа: той сѫщо не се решаваше да разбие стенитѣ отъ желѣзо и ледъ, които ги раздѣляха. Сложи писмото въ джоба си. Щѣлъ да отговори сѫщо съ писмо.

Така, въ продължение на цѣли месеци, тѣ си пишеха своята омраза и гнѣвъ, като всѣки търсѣше оная дума, която напълно щѣше да преломи търпението и упорството на другия.

Но и Адриенъ, на свой редъ, бѣ ударенъ по лицето съ камшика на позора. Продавачката на религиозни медали го изпѫди отъ кѫщата си, започна да насъсква хората срещу него, обвиняваше го въ безчестие и крѣщѣше по срѣдъ бѣлъ день отъ прозореца си за да му засвидетелствува своето отвръщение. Повѣриха децата отъ черковния хоръ на грижитѣ на клисаря. Селото се разбунтува. Писмата на Сафтъ се изпълниха съ презрение. Когато Адриенъ разтвори едно отъ тѣхъ, пръститѣ му завонѣха отъ скритата въ него нечистотия.

Ми Бергманъ ги набюдаваше ужасена. Методиченъ и мраченъ, Адриенъ, презъ безкрайно дългитѣ следобѣди се занимаваше съ цепене на дърва. Когато слугинята минаваше край него, той я изглеждаше съ такъвъ остъръ и студенъ погледъ, че тя — единствената душа въ свѣта, която все пакъ го обичаше малко — внезапно изтръпваше предъ страха да не би само, поради жестокостьта си, този човѣкъ да отсѣче нейнитѣ стари и работливи рѫце. Вечерь, при свѣтлината на свещьта, близо до огнището, тя си припомняше славното минало на кръчмата Добра Смърть. Тя бѣше дошла въ нея, още ненавършила петнадесеть години. Четири слугини тичаха изъ кухнята: солѣха кървавица и сланина, режеха хлѣбъ за една цѣла армия отъ поклонници. Тогава Света Богородица живѣеше въ своя параклисъ, срѣдъ цвѣтя и сребро. Върху нейната мантия бѣше извезано житието на Свети Амандъ и Свети Георги. За единъ сезонъ бащата на Адриенъ и Сафтъ спести хиляда фландрийски и триста брабантски екюта^[1]. Тя ги бѣ видѣла една вечерь, наредени на масата като златни питки.

А днесъ тя е останала сама и само веднъжъ презъ седмицата пали огънь въ старото огнище. Господи, нима бѣ възможно това? По стенитѣ на кухнята пълзѣха влажни петна. Шкафоветѣ зѣеха празни. Плочкитѣ по пода бѣха разкъртени и пукнати. Презъ хартията на прозореца, която запушваше дупкитѣ на счупенитѣ стъкла, свободно минаваше вѣтъра. И господаритѣ Адриенъ и Сафтъ бродѣха срѣдъ обширния мъртавъ домъ като две бѣсни кучета.

Една недѣля, старитѣ посетители не дойдоха въ кръчмата Добра Смърть. Тѣ изпратиха да взематъ лулитѣ имъ. Меднитѣ кани потъмнѣха и отъ този день само ударитѣ на часовника раздвижваха мълчанието на пуститѣ и еднообразно бѣли стени. Така бѣше съкратена и последната неохотна работа, която срѣщаше лице съ лице двамата братя.

Тѣ стигнаха до тамъ, че започнаха да ненавиждатъ шума отъ работата си. Когато Адриенъ сѣчеше дърва, Сафтъ, само за да заглуши трѣсъка отъ ударитѣ на брадвата, почваше да кове гвоздеи по стенитѣ. Да слушатъ стѫпкитѣ или кашлицата си, да чувствуватъ тукъ тамъ своето живо присѫтствие — това ги дразнѣше особено нощемъ, когато тѣ хъркаха въ своитѣ близки, една до друга прилепени стаи. Единия отиваше да спи на тавана, а другия слизаше въ избата.

Една сутринь Адриенъ забрави да отвори капацитѣ на прозорцитѣ. Като излизаше, Сафтъ помисли: такава ще изглежда кѫщата ако Адриенъ умре. Когато пъкъ Адриенъ се завръщаше, презъ ума му мина сѫщата мисъль, досежно неговия братъ.

Старата Ми Бергманъ се разболѣ и легна въ едно кресло. Двамата братя разбраха, че тя бѣ единствената, която крепѣше още развалинитѣ отъ тѣхното домакинство. Тѣхната вражда изгубваше своя зритель и своя необходимъ свидетель. Тѣ трѣбваше или да заговорятъ, или да се убиятъ.

Сафтъ размѣси между зеленчука нѣколко листа бученишъ. Адриенъ скри арсеникъ на дъното на захарницата.

Това стана въ единъ и сѫщи день, при единъ и сѫщи обѣдъ. После и двамата, смътно предугаждащи взаимното си престѫпление, но упорити до край въ своето мълчание, се отправиха да умратъ, всѣки въ своя кѫтъ — единия горе, другия долу, въ двата противоположни краища на кръчмата Добра Смърть.