Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (37)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Elephants Can Remember, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
analda (2021)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Слоновете помнят

Преводач: Димитър Бърдарски; Румяна Манчева

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: СД „Интергама“

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Печатница: „Полиграфически комбинат“, ул. „Н.Ракитин“ № 2

Художник: Ивайло Нанов; Лъчезар Русинов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/715

История

  1. — Добавяне

На Моли Майерс с благодарност за нейната отзивчивост

Глава първа
Един литературен обяд

Мисис Оливър стоеше пред огледалото. Тя хвърли бегъл, кос поглед към часовника над камината, който по нейните изчисления изоставаше с двадесет минути. После отново се посвети на своята фризура. Проблемът на мисис Оливър, който тя честно си признаваше, беше постоянната промяна в стила на прическите й. Беше опитала едно след друго почти всичко. Първо една строга „помпадур“, след това „парижки вятър“ с разчесани назад къдрици, откриващи интелектуалното й чело — във всеки случай тя се надяваше, че е интелектуално. Беше опитала и стегнато навити масури, и нещо като артистичен безпорядък. Но трябваше да признае, че днес прическата й нямаше голямо значение, тъй като се канеше да направи нещо, което много рядко правеше, а именно да сложи шапка.

На най-горната лавица в гардероба на мисис Оливър се разполагаха четири шапки. Едната беше категорично определена за сватби. Когато човек отива на сватба, шапката е нещо задължително. А мисис Оливър беше заделила даже две. Едната, в кръгла кутия от велпапе, беше от пера. Тя обхващаше плътно главата и беше много удобна, ако се случеше внезапен дъжд да се изсипе тъкмо когато човек трябва да премине от колата до вътрешността на светата обител или, както често става в наши дни, на гражданското отделение.

Другата, която беше и по-изискана, беше предназначена за сватби, които се провеждаха в летни съботни следобеди. На нея имаше цветя, шифон и жълто мрежесто покривало, прикрепено с мимоза.

Другите две шапки на лавицата бяха за по-широка употреба. Тази, която мисис Оливър наричаше „вилна шапка“, беше направена от обработен филц, подхождаше на всякакъв тип спортно облекло и имаше удобна периферия, която можеше да се обръща нагоре или надолу.

Мисис Оливър имаше кашмирен пуловер за топло време и един по-тънък за горещи дни, като и двата си отиваха по цвят с шапката. Но макар пуловерите често да бяха обличани, шапката почти никога не беше слагана. Защото, всъщност, как може да се носи шапка, когато човек отива просто на излет да хапне с приятели?

Четвъртата шапка беше най-скъпата от всички и имаше изключително трайни предимства пред тях. Може би, мислеше си понякога мисис Оливър, тъкмо защото беше толкова скъпа. Тя представляваше нещо като тюрбан с различни пластове контрастни кадифета, но всички в много подходящи пастелни оттенъци, които можеха да се съчетаят с всичко.

Мисис Оливър постоя известно време в колебание и после се обърна за помощ.

— Мария, — каза тя и повтори по-високо — Мария! Ела тук за минутка.

Мария дойде. Тя беше свикнала да се съветват с нея по въпроса за тоалета на мисис Оливър.

— Ще си сложите онази прекрасна шапка, нали? — попита тя.

— Да, — отговори мисис Оливър. — Исках да зная как мислиш, че изглежда най-добре — така или обърната обратно?

Мария отстъпи малко и хвърли поглед.

— Сега сте я сложили със задния край напред, нали?

— Да, разбира се — каза мисис Оливър. — Много добре виждам, но не знам защо ми се стори, че така изглежда по-добре.

— Дали е по-добре? — усъмни се Мария.

— Ако питат мен, май че да. Но не знам дали смятат така и в магазина, където ми я продадоха.

— И защо мислите, че наопаки стои по-хубаво?

— Защото така се вижда този прекрасен нюанс в синьо и това тъмнокафяво, а на мен те ми харесват повече отколкото задната страна, която е зелена с червено и шоколадено.

На това място мисис Оливър свали шапката, постави я отново и я изпробва отзад напред, отпред назад, а също и настрани, което и тя, и Мария не одобриха.

— Не върви на ширина. Не ви отива на лицето, нали? На който и да е няма да му стои.

— Да, наистина. Така не става. Изглежда в края на краищата ще трябва да я сложа както си е направена.

— То така винаги си е най-сигурно.

Мисис Оливър сне шапката. Мария й помогна да облече елегантно скроена тънка вълнена рокля в нежен червеникавокафяв цвят и после заедно нагласиха шапката.

— Направо чудно изглеждате! — възхити се Мария.

Тъкмо това в нея мисис Оливър много ценеше. Ако имаше и най-малкия повод за това, тя винаги изразяваше одобрение и похвала.

— Нали ще произнесете реч на банкета?

— Реч! — мисис Оливър беше ужасена. — Не, разбира се, че не. Знаеш, че никак не обичам да произнасям слова.

— Е, мислех си, че такъв е редът на тези литературни обеди. Нали там отивате — знаменити писатели на 1973-а, или там, която година сега се пада.

— Не съм длъжна да произнасям реч — каза мисис Оливър. — Има други хора, които много обичат да го правят и те ще се справят по-добре от мен.

— Сигурна съм, че ще излезе чудесно слово, ако се заемете с това — каза Мария, превъплъщавайки се в ролята на изкусителка.

— Не, не бива — устоя мисис Оливър. — Зная какво мога и какво не мога. Речи не умея да държа. Започвам да се притеснявам, нервирам се и сигурно ще заеквам или ще се повтарям. Не само ще се чувствам неловко, но сигурно и ще изглеждам така. Друго нещо са думите. Можеш да ги напишеш, да ги издиктуваш или да ги запишеш на магнетофон. Спокойно се справям с думите, стига да не трябва да говоря публично.

— Така да е. Вярвам, че всичко ще мине много хубаво. Няма начин. Доста голям банкет е, нали?

— Да, — потвърди мисис Оливър с дълбоко потиснат глас. — Доста голям банкет.

И защо ли, мислеше си тя, без да го казва, защо ли изобщо отивам там? Тя се позамисли малко, защото винаги обичаше да знае точно какво възнамерява да прави, а не да го направи и после да се чуди защо го е направила.

— Струва ми се, — каза тя отново на себе си, а не на Мария, на която й се беше наложило бързичко да се върне в кухнята, призована от миризмата на прелелия мармалад, оставен да се вари на печката, — че просто ми се иска да видя какво представляват тези обеди. Толкова пъти са ме канили и аз все не отивам.

 

 

Мисис Оливър стигна до последното блюдо от разкошния обяд и въздъхна със задоволство, играейки си с остатъците от целувката в чинийката. Тя особено обичаше целувки и това беше чудесен завършек на един чудесен обяд. Обаче, достигне ли средна възраст, човек трябва да бъде предпазлив с целувките. Зъбите? Те изглеждаха добре, имаха голямото предимство, че не боляха, бяха бели и на външен вид бяха съвсем като истински. Но трябваше да се признае, че в действителност не бяха истински. А зъби, които не са истински, според убеждението на мисис Оливър, не можеха да бъдат от първокачествен материал. Виж, кучетата имаха зъби от истинска слонова кост или поне винаги така си ги представяше. Но зъбите на хората бяха просто от кост или, ако бяха изкуствени, от пластмаса. Така или иначе, важното беше човек да не допусне да бъде подведен от изкуствените си зъби и да изпадне в неловко положение. Марулите представляваха известно затруднение, също и солените бадеми, а още и такива сладкиши като шоколадови бонбони с твърд пълнеж, прилепващи карамели и сладко лепкави целувки. С въздишка на облекчение тя се справи с последната хапка. Беше един много хубав обяд, наистина хубав обяд.

Мисис Оливър обичаше да доставя на тялото си наслади. Обядът беше много вкусен. Компанията също беше по вкуса й. Макар да беше посветен на знаменити писателки, обядът за щастие не бе посетен само от знаменити писателки. Бяха поканени и други писатели и критици, хора, които четяха книги, и такива, които ги пишеха. Мисис Оливър беше седяла между двама много очарователни представители на мъжкия пол. Едуин Обин, чиято поезия винаги й беше доставяла удоволствие, беше извънредно занимателна личност с най-различни интересни преживявания по време на гостуванията си в чужбина, както и герой на многобройни литературни и лични приключения. Освен това, той се интересуваше от ресторанти и ястия и те бяха живо обсъждали тези теми, оставяйки литературните въпроси настрана.

Сър Уезли Кент, от другата й страна, също се беше проявил като много приятен сътрапезник. Той се беше изказал ласкаво за книгите й и беше проявил нужната тактичност да не я кара да се чувства неудобно — за разлика от други, които успяваха да я притеснят без особено усилие. Беше споменал няколко причини да харесва една или друга от нейните книги и това бяха все основателни причини, което й спечели благоразположението на мисис Оливър. Похвалите на мъжете, каза си тя, са винаги приемливи. Жените бяха по-склонни към словоизлияния. Какви неща понякога й пишеха! Да не повярваш! И не само жени, разбира се. Понякога и емоционални млади мъже от далечни страни. Само преди седмица беше получила писмо от почитател, което започваше така: „Като прочетох Вашата книга, почувствах колко благородна жена трябва да сте!“ Прочитът на книгата й „Втората златна рибка“ го беше довел до особено бурен литературен екстаз, който мисис Оливър намираше за напълно неуместен. Не че беше прекалено скромна. Смяташе разказите, които пишеше, за достатъчно добри в рамките на криминалния жанр. Някои не бяха чак толкова хубави, а някои бяха много по-сполучливи от други. Но нямаше причина, доколкото тя можеше да си представи, те да накарат някого да я смята за благородна жена. Тя беше просто жена с късмет, успяла да усвои един маниер на писане, който за щастие допадаше на достатъчно голям брой читатели. Просто чудесен късмет, казваше си мисис Оливър.

И така, общо взето тя беше преодоляла това изпитание много добре. Беше прекарала приятно, беше си поговорила с интересни хора. Сега всички се придвижваха към мястото, където сервираха кафе, сменяха се партньорите и можеше да се побъбри с други гости. Но, както мисис Оливър добре знаеше, това беше и опасният момент. Именно сега можеха да я обсадят други жени. Да я обсипят с пресилени похвали и да я накарат да се чувства конфузно, неспособна да намери нужните думи за отговор, тъй като всъщност подходящи отговори просто не съществуваха. Диалозите протичаха като в тези разговорници за пътуване в чужбина с готови фрази.

Въпрос: Не мога да не споделя какво удоволствие е за мен да чета Вашите книги и колко великолепни ги намирам.

Отговор на слисания автор: Ами, много сте любезна. Наистина много ми е приятно.

— Да знаете с какво нетърпение от месеци очаквам тази среща. Просто съм във възторг.

— Толкова сте мила. Много мило от Ваша страна.

И така нататък в този дух. Никоя от двете не може да заговори за нещо друго. Задължителната тема са или твоите книги, или нейните, ако разбира се знаеш кои са те. Мисис Оливър беше попадала в мрежите на литературния живот и помнеше, че не се представя добре в подобни положения. Някои други успяваха, но тя трезво си даваше сметка, че просто няма необходимите за това качества. Веднъж, когато гостуваше на едно посолство в чужбина, нейна приятелка чужденка я беше подложила на нещо като кратък курс.

— Слушам те, — говореше й Албертина със своя прелестен, тих чуждо звучен глас — слушам те какво говориш на този млад мъж, който дойде да те интервюира за вестника. Ти просто не проявяваш, наистина не проявяваш, онази заслужена гордост, която трябва да изпитваш от своята работа. Ти би трябвало да казваш: да, аз пиша добре, аз пиша по-добре от всички други автори на детективски истории.

— Но аз не пиша по-добре — беше отговорила тогава мисис Оливър: — Разказите ми не са лоши, но…

— Ах, остави това „не са лоши“! Трябва да казваш, че са хубави, даже да не мислиш така, пак трябва да казваш, че са хубави!

— Знаеш ли, Албертина, — прекъсна я мисис Оливър, — бих искала ти да отговаряш на тези журналисти, дето идват за интервюта. Толкова по-добре се справяш. Не би ли могла някой ден да се престориш на мен, а аз ще слушам зад вратата?

— Да, мисля, че бих се справила. Сигурно ще е много забавно. Но ще разберат, че аз не съм ти. Познават лицето ти. Обаче ти трябвала им отговаряш: да, да, чувствам, че пиша по-добре от всички други. Да казваш това на всеки. Те трябва да го научат. И трябва да го разгласят. А ти — просто е ужасно да те слуша човек, как седиш и говориш, като че ли се извиняваш за това, което си. Не бива да правиш така.

Мисис Оливър се чувстваше като начинаеща актриса, която се опитва да изиграе ролята си, а режисьорът е просто отчаян от пълната и невъзприемчивост към указанията му. Както и да е, сега изглежда няма да възникнат усложнения. Най-много някоя и друга любопитна дама да изникне, щом станат от масата. Всъщност, една-две вече се навъртаха наоколо. Но това не беше толкова страшно. Ще отиде, ще се усмихне, ще каже любезно: „Благодаря Ви, много се радвам, толкова ми е приятно да чуя, че харесвате книгите ми“. Все същите втръснали стари фрази. Като че ли мушваш ръка в някаква кутия и изваждаш от там полезни думи, вече нанизани една за друга като гердан от мъниста. И след това, без повече да се бави, може да си тръгне.

Погледът й обиколи масата, търсейки стари приятели или бъдещи поклонници. Да, в далечината се виждаше Морийн Грант, която беше много забавна. Моментът дойде, писателките и техните кавалери се изправиха. Всички се устремиха към креслата, масичките за кафе, диваните и уединените кътчета. Сега става опасно, казваше си мисис Оливър, макар опитът й да идваше повече от коктейли, отколкото от литературни банкети, защото на такива тя не ходеше. Всеки миг отнякъде можеше да изскочи я някой, когото не си спомняш, но който те помни, я някой, с когото никак не ти се разговаря, но няма как да го избегнеш. Този път се появи първият вариант. Едра жена. Пищни пропорции, големи, бели, хрупащи зъби. Французите биха се изразили une femme formidable[1]. Но страховитото й, властническо излъчване определено оправдаваше този епитет и в английското му значение. Очевидно, тя или познаваше мисис Оливър или беше решила още тук, на място да се запознае с нея. Оказа се последното.

— О, мисис Оливър — възкликна тя пронизително. — Какво удоволствие е да ви срещна днес. Отдавна ми се иска да се запозная с вас. Просто обожавам вашите книги. Синът ми също. А съпругът ми винаги настоява да вземам най-малко две от тях, преди да тръгнем някъде на път. Моля ви, елате да седнем някъде. Има толкова много неща, за които ми се иска да ви питам.

Е, добре, помисли си мисис Оливър. Не е точно моят тип жена, но дали ще е тя или някоя друга, все едно.

Тя се остави да бъде отведена така властно, както би го направил полицейски служител. Сложиха я да седне на канапе за двама в един ъгъл и новата й приятелка взе кафе за себе си и за нея.

— Така. Тук сме добре. Предполагам, че не знаете името ми. Казвам се мисис Бъртън-Кокс.

— О, да — каза мисис Оливър, смутена както обикновено. Мисис Бъртън-Кокс? Дали беше също писателка? Не, никак не можеше да си спомни нещо за нея. Но като че ли беше чувала това име. Някаква слаба мисъл изплува. Дали нямаше някаква книга за политика или нещо подобно? Не роман, не хумор, не криминале. Може би нещо интелектуално с политическа линия? Ако е така, ще бъде лесно. Мисис Оливър се почувства облекчена. Просто ще я оставя да говори и само от време на време ще вметвам „колко интересно!“.

— Сигурно много ще ви учуди това, което ще ви кажа — заяви мисис Бъртън-Кокс. — Но от вашите книги почувствах, че сте от хората, които проявяват разбиране и проникват в човешката природа. Убедена съм, че ако някой може да отговори на въпроса, който ме измъчва, това сте само вие.

— Знаете ли, едва ли… — каза мисис Оливър, търсейки подходящи думи да обясни, че не се чувства способна да се издигне на висотата, изисквана от нея.

Мисис Бъртън-Кокс топна бучка захар в кафето си и я разчупи доста хищнически, сякаш беше кост. Зъби като от слонова кост, помисли си разсеяно мисис Оливър. Слонова кост? Кучетата имат такива зъби, моржовете също, и разбира се слоновете. Големи тежки бивни от слонова кост. Мисис Бъртън-Кокс продължаваше:

— Първото нещо, което трябва да ви питам, макар че съм сигурна в отговора, е дали имате кръщелница. Кръщелница на име Силни Рейвънскрофт?

— О, да — възкликна мисис Оливър приятно изненадана. Струваше й се, че ще може да се справи с въпроса за кръщелниците. Имаше доста такива — момичета, както и момчета. Трябваше да си признае, че с напредването на годините понякога не можеше точно да си спомни всичките. Но беше изпълнявала дълга си през полагащия се срок. Това означаваше да им изпраща играчки за Коледа докато са малки, да им ходи на гости, на тях и на родителите им, или да ги приема на гости като поотраснат, понякога да ги взема след училище. Най-накрая идваха коронните дни. Това можеше да бъде двадесет и първият рожден ден, на който кръстницата трябва да направи каквото се очаква и да понесе достойно благодарностите за това. Или пък можеше да бъде сватба, която предполагаше същия тип дар, финансова и друга благословия. След което кръщелниците се позагубваха някъде в далечината. Женеха се, отиваха в други страни или в чужди посолства, преподаваха в чужди училища или се посвещаваха на социални дейности. Така или иначе, те постепенно напускаха живота й. Разбира се, беше приятно да ги вижда, когато неочаквано се появяваха отново на хоризонта. Но й се налагаше да се замисля, за да си спомни чии дъщери бяха, кога за последен път ги е виждала и каква беше онази връзка, по силата, на която се бе оказала тяхна кръстница.

— Силия Рейвънскрофт — мисис Оливър вложи цялото усилие, на което бе способна. — Да, да, разбира се. Точно така.

Не, че пред очите й изплува някакъв образ на Силия Рейвънскрофт, или поне не от много отдавна. Кръщението. Беше отишла на тържеството на Силия и беше поднесла като кръстница много мил подарък — сребърен гевгир в стил кралица Ана. Много мило. Можеше удобно да служи за прецеждане на мляко, а също беше подходяща вещ, която една кръстница винаги би могла да продаде за нелоша сума пари, ако й потрябват в някой момент. Да, тя си спомняше цедката много добре. Беше от времето на кралица Ана, хиляда седемстотин и единайсета. Марка Британия. Колко по-лесно беше да си спомни сребърните кафеници или цедки или кани, отколкото самото дете.

— Да, — каза тя, — разбира се, да. Боя се, че не съм виждала Силия от много дълго време.

— Е, да. Тя наистина е много импулсивно момиче, — съгласи се мисис Бъртън-Кокс. — Искам да кажа, често си променя идеите. Вярно, много е умна, учеше се добре в университета. Но, политическите й представи… То днес всички млади имат политически идеи.

— За съжаление аз не се меся в политиката — прекъсна я мисис Оливър, за която политиката беше анатема.

— Знаете ли, искам да ви споделя нещо. Ще ви кажа точно какво искам да знам. Сигурна съм, че ще ме разберете. Толкова хора са ми казвали колко сте любезна, как винаги откликвате…

Чудя се дали няма да ми поиска пари назаем, помисли си мисис Оливър, която бе имала не една среща с подобно начало.

— Виждате ли, става дума за нещо изключително важно за мен. Нещо, което съм убедена, че непременно трябва да узная. Работата е там, че Силия иска да се омъжи, или си мисли, че иска да се омъжи, и то за моя син, Дезмънд.

— А, така ли! — каза мисис Оливър.

— Или поне засега такива са плановете им. Естествено, човек е длъжен да познава хората, а има нещо, което аз страшно много държа да зная. Разбирам, че е доста странно да се пита за такова нещо и аз наистина в никакъв случай не бих се обърнала с този въпрос към някой непознат, но вас съвсем не ви чувствам като непозната, скъпа мисис Оливър.

Нямаше да е лошо, каза си мисис Оливър. Започваше вече да става неспокойна. Чудеше се дали Силия е родила незаконно дете или предстоеше да роди и дали не очакваха от нея да знае и да разкаже подробности. Това би било крайно неудобно. От друга страна, помисли си тя, не съм я виждала вече от пет-шест години. Тя трябва да е на двадесет и пет или и шест, значи няма да е трудно да кажа, че не зная нищо.

Мисис Бъртън-Кокс се наведе напред, дишайки учестено.

— Искам да ми кажете, защото съм сигурна, че вие не може да не знаете или поне сте наясно в общи линии как се е случило. Дали майка й е убила баща й или бащата е убил майката?

Каквото и да беше очаквала мисис Оливър, то със сигурност не беше това. Тя изгледа мисис Бъртън-Кокс с невярващи очи.

— Но аз не… — тя се запъна. — Аз… не разбирам. Искам да кажа… каква причина…

— Скъпа мисис Оливър, не може да не знаете… Такъв нашумял случай… Вярно, че беше много отдавна, трябва да са минали колко, десет или дванайсет години поне, но на времето толкова се говорѝ за това. Сигурна съм, че си спомняте, непременно си спомняте.

Мисис Оливър отчаяно напрягаше ума си. Силия беше нейна кръщелница. Това несъмнено беше вярно. Майката на Силия — да, разбира се — майката на Силия беше Моли Престън Грей, нейна приятелка по онова време, макар и не много близка. И разбира се тя се беше омъжила за някакъв военен — как му беше името — сър някой си Рейвънскрофт. А дали пък не беше посланик? Странно как човек не може да си спомни тези неща. Даже не можеше да си спомни дали тя самата не беше шаферка на Моли. Като че ли беше така. Беше доста хубава сватба в Гардз Чапъл или нещо такова. Но как забравя човек! След това не ги беше виждала години, бяха заминали за някъде. В Средния Изток ли? Персия? Ирак? По едно време в Египет? Малая? Много рядко, когато се завръщаха в Англия, тя ги срещаше отново. Бяха като онези стари снимки, които човек понякога изважда и поглежда. Разпознаваш смътно хората на тях, но те са толкова избелели, че всъщност не можеш да ги различиш или да си ги спомниш. И сега тя съвсем не беше сигурна дали този сър Рейвънскрофт и лейди Рейвънскрофт, по баща Моли Престън Грей, бяха присъствали много в живота й. Струваше й се, че не. Но пък… Мисис Бъртън-Кокс все още я гледаше. Гледаше я като че ли разочарована от отсъствието в нея на savoir-faire[2], от неспособността й да си спомни нещо, което очевидно е било cause célébré.[3]

— Убити? Искате да кажете, нещастен случай?

— О, не. Не беше нещастен случай. В един дом край морето. Мисля, че беше в Корнуол. Някакво скалисто място. Както и да е, имали къща там. И били намерени на скалата, застреляни. Обаче нямало никакви следи, по които полицията да разбере дали съпругата е застреляла съпруга си и после себе си, или обратно, съпругът е застрелял жена си и после е стрелял в себе си. Проучвали са там всичко, нали знаете, куршумите и другите неща, но било много трудно. Помислили, че може да е договорено самоубийство — забравила съм какво беше последно заключението. Може да е било и нещастен случай или нещо подобно. Но разбира се, всички знаеха, че не може да не е направено нарочно и тогава се разнасяха много истории, естествено.

— И вероятно всичките измислени — каза мисис Оливър с надежда, опитвайки си да си спомни поне една от историите.

— Кой знае, може би. Може би. Много е трудно да се каже. Говореше се за свада между тях на предния или по-предния ден, говореше се за друг мъж и естествено, както обикновено, за друга жена. Така и не стана ясно как е било всъщност. Мисля, че нещата бяха и доста потулени, защото генерал Рейвънскрофт имаше доста високо положение. Разправяха, че бил в санаториум през онази година, бил много потиснат и всъщност не си е давал сметка какво върши.

— Наистина съжалявам, — каза твърдо мисис Оливър, — но трябва да призная, че нищо не ми е известно по този случай. Сега, когато заговорихте, си спомних. Имаше такова произшествие, спомням си имената и наистина познавах тези хора, но никога не съм знаела какво се е случило или някакви подробности. Всъщност, не бих казала, че имам дори и най-малка представа…

А освен това, мислеше си мисис Оливър, като й се искаше да има достатъчно смелост, за да го каже гласно, от къде на къде вие имате нахалството да ме питате, за нещо, което не зная.

— Много е важно за мен да науча истината — каза мисис Бъртън-Кокс.

Очите и започнаха да святкат, като две твърди късчета мрамор.

— Важно е, разбирате ли, защото моето момче, моето мило момче смята да се жени за Силия.

— Боя се, че не мога да ви помогна — заяви мисис Оливър. — Никога не съм чувала нищо.

— Но вие не може да не знаете — настояваше мисис Бъртън-Кокс. — Нали вие съчинявате такива чудесни разкази, вие знаете всичко за престъпленията. Знаете кой ги извършва и защо ги извършва. Уверена съм, че на вас всички биха разказали задкулисните тайни на историята, защото хората много се вълнуват от тези неща.

— Не знам нищо. — Гласът на мисис Оливър вече почти не съдържаше учтивост, в него определено звучаха нотки на неприязън.

— Нима не разбирате, аз просто не виждам към кого да се обърна за помощ? Нали не бих могла да отида в полицията след толкова години, пък и те едва ли биха ми казали нещо, очевидно са се постарали да покрият случая. А за мен е важно да се добера до истината.

— Аз съм само писателка — каза студено мисис Оливър. — Моите книги са изцяло плод на въображението. Аз лично не съм сведуща в областта на престъпленията и нямам мнение по отношение на криминалистиката. Така че не бих могла да ви бъде полезна по никакъв начин.

— Но бихте могли да питате кръщелницата си. Да питате Силия.

— Да питам Силия! — мисис Оливър отново я погледна смаяно. — Не виждам как бих могла да направя това! Тя беше — е, мисля си, че трябва да е била почти дете, когато тази трагедия се е разиграла.

— И все пак, струва ми се, че тя знае всичко. Децата винаги знаят всичко. И би ви казала. На вас би се доверила.

— По-добре сама я попитайте, това мога да ви посъветвам — каза мисис Оливър.

— Не зная как бих могла да го сторя — възрази мисис Бъртън-Кокс. — Не зная дали Дезмънд би одобрил това, нали разбирате. Той е доста, как да кажа, доста чувствителен за всичко, което засяга Силия и едва ли би имало полза… Не, сигурна съм, че би споделила само с вас.

— Не мога и да си помисля да й задам такъв въпрос — мисис Оливър се престори, че поглежда часовника си. — Боже мой, колко време отделихме за този чудесен обяд. Сега трябва да бързам. Имам много важна среща. Довиждане мисис, ъ-ъ, Бедли-Кокс, съжалявам, че не мога да ви помогна, но тези неща са твърде деликатни. Освен това, наистина ли от ваша гледна точка всичко това има някакво значение?

— О, има огромно значение!

В този момент наблизо изплува една литературна личност, която мисис Оливър добре познаваше. Тя скочи и я хвана за ръката.

— Луиза, скъпа, колко се радвам. Не бях забелязала, че си тук.

— О, Ариадна, откога не съм те виждала. Доста си отслабнала, знаеш ли.

— Винаги ми казваш нещо мило — мисис Оливър хвана под ръка приятелката си и се отдалечи от канапето. — Бързам да си тръгна, защото имам среща.

— Май че доста те беше заклещила тази ужасна жена, нали? — попита приятелката й, като хвърли поглед назад към мисис Бъртън-Кокс.

— Задаваше най-невероятни въпроси — обясни мисис Оливър.

— Така ли? И не можа ли да й отговориш?

— Не. А и не ми е работа. Нищо не зная за това. Но и да зная, не бих искала да й отговарям.

— За нещо интересно ли питаше?

— Всъщност, — каза мисис Оливър, позволявайки на една нова мисъл да завладее съзнанието й — би могло да бъде интересно, само че…

— Тя става да те преследва — каза приятелката й. — Ела с мен. Ще те изведа навън и ще те откарам, където желаеш, ако колата ти не е наблизо.

— Никога не излизам с колата в Лондон, ужасно е да се паркира.

— Зная. Абсолютно убийствено.

Мисис Оливър се сбогува, с когото трябваше. Имаше благодарности, изразено бе най-дълбокото задоволство и скоро колата я отведе на един лондонски площад.

— Ийтън Теръс, нали? — любезно попита приятелката й.

— Да, — каза мисис Оливър, — само че сега трябва да отида… май че беше Уайтфрайърз Маншънз. Не помня точно името, но знам къде е.

— Това са едни доста модерни блокове. Всичките квадратни и геометрични…

— Точно така — потвърди мисис Оливър.

Бележки

[1] Чудовищна жена (фр.). — Б.пр.

[2] Умение да се справяш, съобразителност (фр.). — Б.пр.

[3] Нашумял случай (фр.). — Б.пр.