Маргьорит Юрсенар
Пощадата (1)

Увод

Пощадата, този кратък роман, чието действие се развива в периода между войната от 1914-а и Руската революция, бе написан в Соренто през 1938 г. и публикуван три месеца преди Втората световна война, тази от 1939-а, следователно почти двайсет години след събитията, които разкрива. Сюжетът му е твърде отдалечен от нас и едновременно с това много близък — отдалечен, защото за двайсет години безброй епизоди от Гражданската война се наслагаха върху първоначалните; близък, защото нравствената безизходица, която описва, си остава същата онази, в която все още и повече от всякога сме затънали. Книгата черпи вдъхновение от автентична случка, а тримата герои, които се наричат в случая съответно Ерик, Софи и Конрад, си остават почти същите, както ми бяха описани от един от най-добрите приятели на главния заинтересован.

Приключението ме развълнува, както се надявам да развълнува и читателя. На това отгоре — и то единствено от литературна гледна точка, — ми се стори, че носи в себе си всички елементи на трагическия стил, и значи чудесно се вмества в рамките на традиционния френски разказ, който като че ли е съхранил някои характеристики на трагедията. Единство на време, място и, както отколе го определя Корней с особена словесна находчивост — единство на опасност; действие, което се ограничава в кръга на двама-трима герои, поне един от които е достатъчно разумен, за да опита да се опознае и да изгради самопреценка за личността си; и накрая, неизбежност на трагичната развръзка, към която неизменно води страстта, но която обикновено във всекидневния живот приема по-коварен или по-прикрит облик. Дори самата обстановка, този мрачен кът в балтийските окрайнини, изолиран от революцията и войната, изглежда, по причини аналогични на тези, които така съвършено е изложил Расин в предговора си към Баязид, напълно отговаря на правилата на трагическата игра, защото освобождава приключението на Софи и Ерик от това, което биха били за нас обичайните дреболии и случайности, и придава на вчерашната актуалност онова пространствено отдръпване, което се явява почти еквивалент на отдалечаване във времето.

Моето намерение не бе с написването на тази книга да пресъздам определена среда или епоха, или поне това бе на втори план. Ала психологическата истина, към която се стремим, твърде много минава през индивидуалното и специфичното, за да можем с чиста съвест, както преди нас са го правили нашите образци от класическата епоха, да пренебрегваме или премълчаваме външните реалности, които обуславят едно приключение. Мястото, което наричам Кратовице, не можеше да бъде само трагично преддверие, нито кървавите епизоди от Гражданската война — само мъгляв червен фон за една любовна история. Те бяха създали у тези герои някакво състояние на неизтребимо отчаяние, без което заявленията и постъпките им не биха могли да се обяснят. Момчето и момичето, които познавах единствено от краткия разказ за авантюрата им, по всяка вероятност щяха да съществуват само под прожектора на собствената си светлина, и доколкото бе възможно — при исторически автентични обстоятелства. От това следва, че сюжетът, който бе избран, защото ми предоставяше почти чист конфликт на страсти и желания, в крайна сметка ме принуди да разгръщам генералщабни карти, да събирам подробности, дадени от други преки свидетели, да търся стари илюстровани списания, за да се опитам да открия в тях слабия отзвук или невзрачното отражение, достигащи навремето си до Западна Европа от тези неясни военни операции по границите на една изчезнала държава. По-късно, на два или три пъти, хората, участвали в същите тези войни в Балтика, пожелаха да дойдат и да ме уверят спонтанно и непристорено, че Пощадата прилича на техните спомени, и никога никоя положителна критика не ме е успокоявала повече по отношение същината на някоя от книгите ми.

Разказът е написан в първо лице и е вложен в устата на главния герой, средство, до което съм прибягвала често, защото отстранява от книгата гледната точка на автора или поне коментарите му, защото позволява да се разкрие едно човешко създание, което се бори с живота си и се опитва горе-долу почтено да го обясни, и преди всичко да си спомни за него. Нека не забравяме обаче, че дългият устен разказ, с който централното действащо лице в един роман се обръща към благосклонните и мълчаливи слушатели, така или иначе е литературен похват: тъкмо в Кройцерова соната или в Безнравственият героят разказва за себе си с подобна точност в подробностите и повествователна логика, но не и в реалния живот; обикновено истинските признания са по-откъслечни или често се повтарят, те са по-объркани или по-мъгляви. Тези съображения, разбира се, важат за разказа, който героят в Пощадата е подел в една чакалня пред другари, които изобщо не го слушат. При все това обаче, след като веднъж този похват е възприет, тъкмо от автора на разказ от подобен род зависи да вложи в него всичко от едно човешко създание — с качествата и недостатъците му, намерили израз в собствените му езикови несъвършенства, в точните му или погрешни оценки и в предразсъдъците, които дори не съзнава, че го ръководят, в лъжите, които признават всичко, или в признанията, които са измама, в премълчаното или дори в забравеното.

Ала подобна литературна форма има този недостатък, че изисква повече от всякоя друга сътрудничество от страна на читателя; тя го заставя да възприема събитията и хората, гледани през очите на героя, който говори от първо лице, като предмети, наблюдавани през водно покритие. В повечето случаи този ъгъл на пречупване на повествуванието в първо лице облагодетелства личността, която в случая се изразява по подобен начин; в Пощадата, тъкмо обратно — въпросната неизбежна деформация, когато някой говори за себе си, се извършва за сметка на разказвача. Човек от рода на Ерик фон Ломон размишлява наопаки за себе си; ужасът му да не изглежда глупак го тласка при неувереност да представя действията си във възможно най-неблагоприятна светлина; страхът му да не изглежда уязвим, го затваря в черупка с такава твърдост, с каквато никога не се покрива един наистина суров човек; гордостта му непрестанно стяга юздите на тщеславието му. Резултатът от всичко това е, че лековерният читател рискува да възприеме Ерик фон Ломон като садист, а не като човек, решен да се обърне храбро и да посрещне, без да му мигне окото, жестокостта на възпоминанията си, като говедо с пагони, забравяйки, че именно едно говедо за нищо на света не би се измъчвало от спомени за причинени страдания, или пък да вземе за професионален антисемит оногова, при когото ропотът и насмешката спрямо евреите е част от кастовия конформизъм, зад който обаче прозира възхитата му от храбростта на израилтянската собственичка на заложна къща, и който включва Григорий Лоев в героичния кръг на покойните приятели и противници.

Както можем да се досетим, именно в сложните взаимоотношения между любовта и омразата се проявява най-вече това отклонение между образа, който разказвачът нахвърля за самия себе си, и това, което той е или е бил. Ерик като че ли изтласква на заден план Конрад дьо Ревал и предлага единствено някакъв доста неясен портрет на този горещо обичан приятел, най-напред защото не е човек, който ще набляга върху неща, които го засягат най-много, а после и защото няма кой знае какво да каже на безучастните за този другар, изчезнал преди да се е утвърдил или изградил. Опитното ухо ще долови може би в някои от намеците за приятеля му онзи тон на престорено лекомислие или почти неуловимо раздразнение, изпитвани спрямо най-любимия. Ако за сметка на това отрежда почетно място на Софи и я представя в най-прелестни краски, включително и недостатъците и смешните й безумства, то това не е само защото любовта на девойката го ласкае и дори го успокоява; то е, защото кодексът на Ерик го заставя да се отнася с уважение към тази противница в лицето на нелюбимата жена. Други противоречия не са чак дотам умишлени. Този, прочее, проницателен мъж неволно сбира поривите и бунтовете, характерни за ранната младост: може би е бил по-увлечен по Софи, отколкото си признава; със сигурност я е ревнувал повече, отколкото суетата му е позволявала да приеме; а от друга страна, отвращението и негодуванието му от натрапливата страст на девойката не са толкова чести, колкото предполага, и се явяват почти банален резултат от потреса на първия сблъсък на един мъж със страховитата любов.

Като оставим настрана баснята за момичето, което само се предлага, и за момчето, което се дърпа, основният сюжет в Пощадата е преди всичко тази родова общност и съдбовна взаимност при три създания, подложени на едни и същи лишения и опасности. Особено Ерик и Софи си приличат по упоритата си неотстъпчивост и по неозаптимата си склонност да се изразходват докрай. Отклоненията от нормите при Софи са предизвикани много повече от необходимостта да се отдаде телом и духом, отколкото от желанието да бъде обладана от някого или да се хареса някому. Привързаността на Ерик към Конрад е нещо повече от физическо или дори емоционално поведение; неговият избор наистина отговаря на определен идеал за строга сдържаност, на някаква химера за героично другарство; той е част от житейски възглед; дори чувствеността му е аспект на неговата дисциплина. Когато в края на книгата Ерик и Софи се срещат отново, аз съм се опитала да покажа, посредством малкото думи, които си дават труда да разменят, тази близост или прилика, която е по-силна от противоречията на плътската страст или политическите пристрастия, по-силна дори от горчивината на несбъднатото желание или нараненото честолюбие, тази толкова тясна братска връзка, която ги сплотява, каквото и да сторят, и която обяснява по същество дълбочината на раните им. В точката, до която са стигнали, няма почти никакво значение коя от двете личности причинява или приема смъртта. Без значение е дори дали са се ненавиждали или обичали.

Съзнавам, че ще вляза в противоречие с модата, ако добавя, че една от причините за избора ми да напиша Пощадата е вроденото, неизтребимото благородство на нейните герои. Трябва да се разберем относно смисъла на тази дума, която за мен означава съвършено отсъствие на користна пресметливост. Известно ми е, че може да се породи един вид опасно двусмислие, като се говори за благородство в една книга, чиито трима главни герои принадлежат към кастата на привилегированите и чиито последни представители се явяват. Прекрасно знаем, че двете понятия за благородство — нравствено и съсловно — невинаги се покриват, тъкмо обратното. От друга страна, не бива да изпадаме в широко разпространени понастоящем предразсъдъци, отказвайки да признаем, че колкото и кух да е идеалът за благородство по линия на кръвта, то понякога той е благоприятствал развитието у отделни натури на независимост или гордост, на вярност или безкористност, които по правило са съвършена проява на благородство. Подобно вродено достойнство, от което твърде често съвременната литература лишава негласно героите си, между другото толкова рядко е от социален порядък, та Ерик, в разрез с предразсъдъците си, го приписва на Григорий Лоев и го зачерква при хитрия и оправен Фолкмар, който при това спада към неговата среда и неговия лагер.

С известно съжаление, че се налага по този начин да подчертавам нещо, което би трябвало да се разбира от само себе си, трябва да спомена в заключение, че Пощадата няма за цел да възхвалява или дискредитира никоя обществена група или класа, никоя страна или партия. Самият факт, че напълно съзнателно дарих Ерик фон Ломон с френска фамилия и предци, навярно за да мога да му припиша онази горчива проницателност, която не е твърде типична германска характеристика, се явява в пълно противоречие с тълкуванието, което би превърнало този герой в идеализиран образ, или обратно — в шарж на определен тип немски аристократ или офицер. Пощадата бе написана именно заради стойността си (ако има такава!) на човешки, а не на политически документ, и тъкмо по този начин би трябвало да бъде оценявана.