Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hot Ice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Горещ лед

Преводач: Васил Ушев

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: трето (не е указано)

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1999

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Коректор: Мария Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13903

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Той бягаше за живота си. А това не се случваше за първи път. Докато тичаше покрай елегантната витрина на „Тифани“, той се надяваше, че за него това няма да бъде и последният. Нощта бе хладна, априлският дъжд бе намокрил улиците и тротоарите. Имаше лек вятър, който даже и в Манхатън миришеше приятно на пролет. Той бе потен. Те бяха ужасяващо близо.

Пето авеню бе тихо, дори спокойно по това време на нощта. Уличните светлини периодично нарушаваха тъмнината; трафикът бе слаб. Не бе място, подходящо да се изгубиш в тълпата. Тичайки по Петдесет и трета улица, той се колебаеше дали да се скрие в метрото под сградата на „Тишман“ — но ако те го видеха, вероятно нямаше да може да излезе обратно.

Дъг чу писъка на гуми зад себе си и рязко сви зад ъгъла на „Картие“. Той почувства ужилването в горната част на ръката си, чу слабия пукот на изстреляния със заглушител куршум, но не спря да тича. Почти веднага помириса кръвта. Сега започваха да стават неприятни. А той имаше чувството, че могат да направят и доста по-лоши неща.

Но на Петдесет и втора улица имаше хора — на групички тук и там, някои се разхождаха, други стояха. Имаше шум — високи гласове, музика. Тежкото му дишане мина незабелязано. Той застана тихо зад една червенокоса жена, по-висока с четири или пет инча от неговите шест фута и почти два пъти по-масивна от него. Тя се люлееше в такта на музиката, идваща от нейното портативно стерео. Все едно да се скриеш зад дърво по време на буря. Дъг използва тази възможност да си поеме дъх и да провери раната си. Кървеше като заклано прасе. Без да се замисля, той измъкна от задния джоб на червенокосата раирана цветна кърпа, която видя, и я уви около ръката си. Жената не спря да се люлее — той имаше много леки пръсти.

По-трудно бе да убиеш човек открито, сред тълпата — реши той. Не че е невъзможно, но не е така лесно. Дъг продължи да се движи бавно, преминавайки през различните групи хора, докато се озърташе и ослушваше за дискретния черен линкълн. Близо до „Лексингтън“, той го видя да спира на една пресечка, а тримата мъже в елегантни черни костюми слизаха от колата. Те още не бяха го забелязали, но това нямаше да трае дълго. Мислейки бързо, той изучаваше внимателно тълпата, с която се беше смесил. Черното кожено яке с две дузини ципове можеше да свърши работа.

— Хей. — Той хвана ръката на момчето до него. — Ще ти дам петдесет долара за якето.

Момчето с белезникава остра коса и още по-бледо лице пренебрежително сви рамене.

— Разкарай се, това е истинска кожа.

— Сто долара тогава — промърмори Дъг.

Тримата мъже през това време се приближаваха.

Сега момчето прояви по-голям интерес. То обърна лицето си, така че Дъг видя малкото татуирано животинче на бузата му.

— Двеста долара и якето е твое.

Дъг вече бъркаше за портфейла си.

— За двеста искам и очилата.

Момчето махна слънчевите очила с огледални стъкла.

— Вземи ги.

— Добре, хайде да ти помогна за якето — с бързо движение Дъг издърпа дрехата, като натъпка банкнотите в ръката на момчето, облече якето, потискайки въздишка от болката в лявата ръка. Якето миришеше не много приятно на предишния си собственик. Пренебрегвайки миризмата, Дъг дръпна ципа нагоре. — Виж, насам идват трима души в костюми на собственици на погребални бюра. Те търсят статисти за един видеоклип с Били Айдъл. Ти и твоите приятели тук трябва да бъдете забелязани.

— Така ли?

Докато момчето се обръщаше с най-отегчения тийнейджърски израз на лицето си, Дъг се промъкваше през най-близката врата.

Вътре тапетите изглеждаха избелели под слабата светлина. Хората седяха до маси, застлани с бели покривки, под репродукции в стил арт деко. Проблясването на месинговите парапети оформяше пътеката към по-усамотените сепарета, както и към огледалния бар. С първото вдишване Дъг долови миризмата на френската кухня — пелин, бургундско вино, мащерка. Набързо той обмисли дали да не си проправи път покрай метрдотела до някоя тиха маса, след което реши, че барът беше по-добро прикритие. Придавайки си отегчен вид, мушна ръце в джобовете и с наперена походка тръгна натам. Дори когато се облегна на бара, пресмяташе как и кога ще може да се измъкне.

— Уиски. — Той намести тъмните очила на носа си. — „Сигръмс“.

Остави бутилката. Остана прегърбен над бара, а лицето му — леко обърнато към вратата. Косата му бе тъмна, завита в яката на якето, лицето му бе гладко избръснато и слабо. Очите му, скрити зад огледалните очила, бяха насочени към вратата, докато гаврътна чашата и усети парливия вкус на уискито. Без да се колебае си сипа втора чаша. Умът му трескаво обмисляше всички варианти.

Беше научен от ранна възраст да обмисля всичко на крак, точно както бе научен да използва краката си за бягство, ако това бе най-доброто решение. Нямаше нищо против да се бие, но предпочиташе да използва преимуществото си. Той можеше да се справя открито и почтено или да се промъкне покрай най-тънката граница на честността в зависимост от това, кое беше най-изгодно.

Това, което той бе залепил с лейкопласт за гърдите си, можеше да бъде отговорът на неговия вкус към лукса и лекия живот — вкуса, който той винаги бе искал да култивира у себе си. Това, което бе навън, претърсващо улиците за него, можеше да бъде един бърз край на живота въобще. Притегляйки едното спрямо другото, Дъг предпочете да се бие за гърнето със злато.

Девойката зад него обсъждаше задълбочено последния роман на Мейлър. Друга група се занимаваше с идеята да тръгнат ли за някой джазклуб с по-евтино пиене. Хората на бара бяха повече самотници, реши той, дошли да пийнат след напрежението от работата и да се покажат на други самотници. Имаше облечени с кожени поли, с официални костюми, а и такива, които носеха маратонки. Доволен, Дъг измъкна една цигара. Можеше да избере и по-лошо място за укритие.

Блондинка в гълъбовосиво костюмче се промъкна на стола до него и поднесе запалката си към неговата цигара. Миришеше на „Шанел“ и водка. Кръстосвайки крака, тя довърши питието си.

— Не съм те виждала тук преди.

Дъг я измери бързо — достатъчно, за да усети леко премрежения й поглед и хищната усмивка. Друг път може би щеше да я оцени.

— Не. — Той си сипа нова глътка.

— Офисът ми е на няколко пресечки оттук. — Дори след три водки „Столичная“, тя усещаше нещо арогантно, нещо опасно у мъжа до нея. Заинтригувана, се приближи още. — Аз съм архитект.

Косата на врата му се изправи, когато те влязоха вътре. И тримата изглеждаха изискани и преуспели. Обръщайки се, той видя над рамото на блондинката как се разделиха. Единият от тях застана лениво край вратата. Единственият път навън.

Привлечена повече, отколкото обезкуражена от липсата на отговор, блондинката сложи ръка на рамото му.

— И какво работиш?

Той остави уискито в устата си за момент, преди да го погълне.

— Извършвам кражби — каза й така, защото хората рядко вярват на истината.

Тя се усмихна, докато вземаше цигара, после му подаде запалката си и зачака Дъг да й запали цигарата.

— Сигурно е очарователно. — Тя дръпна бързо, издуха тънка струйка дим и измъкна запалката от пръстите му. — Защо не ми купиш едно питие и да ми разкажеш за всичко това?

Колко жалко, че не бе опитвал с подобно поведение преди, защото действаше толкова добре. За съжаление не му беше времето, а тя апетитно изпълваше малкото костюмче.

— Не тази вечер, сладурче.

Мислейки си за бизнеса, Дъг си сипа повече уиски и се премести встрани от светлината. Импровизирана маскировка можеше да свърши работа. Той усети натиска на цев върху ребрата си. Е, ясно е, че маскировката можеше и да не свърши работа.

— Излез навън, Лорд. Мистър Димитри е разстроен, че не си отишъл на срещата.

— Така ли? — и небрежно разклати уискито си в чашата. — Мислех да пийна няколко чашки първо, Ремо — трябва да съм загубил представа за времето.

Дулото на пистолета още веднъж го ръгна в ребрата.

— Мистър Димитри обича неговите служители да бъдат точни.

Дъг изпи до дъно уискито си, наблюдавайки в огледалото зад бара другите двама мъже, които заеха позиция зад него. Блондинката вече му обръщаше гръб и се оглеждаше за друга жертва.

— Уволнен ли съм?

Той си сипа друго питие и прецени преимуществата си. Трима на един — те бяха въоръжени, а той — не. Но все пак от тях тримата само Ремо имаше нещо, което можеше да мине за мозък.

— Мистър Димитри има навика да уволнява своите служители лично. — Ремо се ухили и показа перфектно пломбирани зъби под мустак, тънък като моливче. — А на теб той иска да отдели наистина специално внимание.

— Окей. — Дъг постави едната си ръка на бутилката с уиски, а другата върху чашата. — Какво ще кажеш за едно питие по-напред?

— Мистър Димитри не обича да се пие по време на работа, а ти закъсняваш, Лорд, истински закъсняваш.

— Да. Е, добре, неприятно е да се хаби хубавото питие — завъртайки се, той лисна уискито в лицето на костюмирания мъж отдясно. С тласъка от завъртането той се затича право към третия мъж, така че го блъсна в изложената витрина с десертите. Шоколадово суфле и плътен френски крем се разлетяха в симфония от висококалорични пръски. Вкопчени здраво като любовници, те се преобърнаха върху лимоновата торта.

— Ужасна загуба — промърмори Дъг и напъха шепа ягодов мус в лицето на другия.

Тъй като знаеше, че елементът на изненадата бързо ще бъде преодолян, Дъг използва най-солидното средство за защита. Той блъсна силно с коляното си слабините на своя опонент. След това се затича.

— Пишете го на сметката на Димитри — извика той, докато си проправяше път през маси и столове.

Импулсивно сграбчи един келнер, след това го насочи заедно с натоварения му поднос по посока на Ремо. Един печен гълъб полетя като куршум. С една ръка на месинговия парапет той се наведе напред и бързо се добра до вратата. Остави хаоса след себе си и се измъкна на улицата.

Той си купи малко време, но те ще бъдат зад него отново. А този път със сигурност ще бъдат с лоши намерения. Дъг затича нагоре към града, като се питаше защо, по дяволите, човек никога не може да намери такси, когато му трябва.

 

 

Движението беше слабо на магистралата за Лонг Айланд, когато Уитни влезе в града. Полетът й от Париж бе закъснял и самолетът кацна на летище „Кенеди“ един час след разписанието. Задната седалка и багажникът на нейния малък мерцедес бяха натъпкани с багаж. А радиото беше усилено, така че дрезгавата мелодия от последния хит на Спрингстийн рикошираше в колата и излизаше през отворения прозорец. Двуседмичното пътуване до Париж си беше нейният подарък за това, че най-после намери сили да прекрати годежа с Тад Карлис IV.

Уитни затананика в такт с Брус Спрингстийн, докато караше бавно след другите коли. Тя бе на двайсет и осем години, привлекателна, умерено преуспяваща в собствената си кариера, а в същото време имаше достатъчно пари на фамилията, в случай че нещата тръгнат зле. Тя бе привикнала на охолство и на почтително отношение. Никога не й се бе налагало да ги изисква, само ги очакваше. Тя се наслаждаваше на възможността да се вмъкне в някои от нюйоркските тежкарски клубове късно през нощта и да открие, че те са пълни с познати хора.

Тя нямаше нищо против фотографите да я хващат в обективите си или клюкарските колони във вестниците да се занимават с поредната й проява. Често се налагаше да обяснява на разярения си баща, че тя не беше скандална по възпитание, а по природа.

Тя обичаше бързи коли, стари филми и италиански ботуши.

В момента се питаше дали да отиде вкъщи, или да се отбие в заведението на Елен, за да разбере кой с какво се е занимавал през последните седмици. Тя не чувстваше, че изостава, а по-скоро усещаше лека досада. Повече от лека досада — признаваше тя. Тя почти се задушаваше от досада. Въпросът беше какво да предприеме срещу това.

Уитни бе продукт на нови пазари, големи пари. Израсна с усещането, че светът е в краката й, но невинаги смяташе, че е интересно, за да си заслужава усилията. Питаше се къде бе предизвикателството. Къде бе — тя мразеше да използва тази дума — целта? Кръгът от нейните приятели бе широк и погледнато отвън, сякаш бе разнообразен. Но влезеш ли веднъж в него, ти изведнъж виждаш истината под лъскавите тоалети и изисканите разговори, а това бе еднообразието у тези млади, градски, богати, разглезени хора. Къде беше тръпката? Помисли си, че това е добре казано. Тръпка бе една по-лека дума за употреба, отколкото думата цел. Нямаше никаква тръпка да отидеш с реактивен самолет до Аруба, щом можеш да го уредиш само с едно вдигане на телефона.

Нейните две седмици в Париж бяха тихи и спокойни — без никакви събития. Без събития. Може би там бе проблемът. Тя искаше нещо — нещо повече от онова, за което можеше да плати с чек или кредитна карта. Искаше действие. Уитни също познаваше себе си достатъчно добре, за да е сигурна, че може да бъде опасна в такова настроение.

Но не бе в настроение да си отиде вкъщи сама и да разопакова багажа си. Още повече не й се ходеше в някакъв клуб, претъпкан с познати лица. Искаше нещо ново, нещо различно. Можеше да опита някои от новите клубове, които изникваха постоянно. Ако й харесваше, щеше да пийне няколко чашки и да завърже разговор. Тогава, ако клубът я интересуваше достатъчно, можеше да каже няколко думи на подходящи места и да го издигне в най-новата гореща точка в Манхатън. Фактът, че тя имаше силата да направи това, не я изненада, а дори не я зарадва особено. Просто беше така.

Уитни спря рязко на една червена светлина и се надяваше да има време, за да реши. Изглежда, нищо не се случваше в живота й напоследък. Нямаше никаква възбуда, никаква емоция.

Тя бе повече изненадана, отколкото уплашена, когато дясната врата на колата й рязко се отвори. Един поглед върху черното яке с ципове и слънчевите очила на стопаджията бе достатъчен, за да поклати отрицателно глава.

— Не си в крак с модните тенденции — му каза тя.

Дъг хвърли поглед през рамо. Улицата бе чиста, но това нямаше да продължи дълго. Той скочи вътре и затвори вратата.

— Карай.

— Забрави го. Аз не разкарвам наоколо приятелчета, които носят миналогодишни дрехи. Разходи се сам.

Дъг напъха ръка в джоба си, използвайки показалеца си, за да имитира дуло на пистолет.

— Карай — повтори той.

Тя погледна към джоба му, след това отново в лицето му. По радиото дискожокерът обяви цял час изпълнение на стари парчета. Започна да се лее музиката на „Стоунс“.

— Ако там има пистолет, искам да го видя. В противен случай слизай.

От всички автомобили той пък можа да избере… Защо, по дяволите, тя не трепереше и не се молеше, както би направил всеки нормален човек?

— По дяволите, не искам да го използвам, но ако не включиш на скорост и не тръгнеш веднага, ще направя дупка в теб.

Уитни наблюдаваше образа си в огледалните стъкла на колата. Мик Джагър търсеше подслон от някого.

— Лайна — каза тя с ясна дикция.

За момент Дъг размисли дали да я удари, да я измъкне от колата и да подкара сам. Втори поглед през рамото му показа, че нямаше много време за губене.

— Вижте, госпожо, ако не се размърдате, в този линкълн зад нас има трима мъже, които ще направят много поразии на тази ваша играчка.

Тя погледна в огледалото за обратно виждане и забеляза големия черен автомобил, който бавно се приближаваше.

— Баща ми имаше някога такава кола — изкоментира тя. — Аз винаги я наричах неговата погребална кола.

— Да, включвай на скорост или ще дойде ред на моето погребение.

Уитни се намръщи, гледайки в огледалото си черния линкълн, и тогава импулсивно реши да разбере какво ще се случи. Бързо включи на първа и прекоси кръстовището. Линкълнът веднага я последва.

— Те са след нас.

— Разбира се, че са след нас. — Дъг се изплю. — И ако не стъпиш здраво на газта, те ще се промъкнат на задната седалка и ще се ръкуваме.

Повече от любопитство Уитни натисна газта и зави надолу по Петдесет и седма. Линкълнът остана зад нея.

— Те наистина ни преследват — каза тя отново, но с лека възбуда.

— Това нещо може ли да върви по-бързо?

Тя се обърна усмихнато към него.

— Шегуваш ли се?

Още преди той да отговори, тя рязко увеличи скоростта и излетя като куршум. Това беше определено най-интересният начин да се прекара вечерта, който тя можеше да си представи.

— Мислиш ли, че мога да ги загубя? — Уитни погледна зад себе си, извивайки врата си, за да разбере дали линкълнът ги преследваше. — Гледал ли си някога филма „Булит“? Разбира се, ние тук не разполагаме със същите елегантни хълмове, но…

— Хей, внимавай!

Уитни се извърна и завъртайки рязко волана, успя да завие покрай един бавно движещ се седан.

— Виж какво — Дъг стисна силно челюсти, — целта на всичко това е да останем живи. Ти гледай пътя, а аз ще гледам линкълна.

— Не бъди толкова гаден. — Уитни се наклони при следващия завой. — Знам какво правя.

— Гледай къде караш! — Дъг грабна кормилото и силно го завъртя, така че избегна удара с една паркирала кола. — Проклета идиотка!

Уитни вирна брадичка.

— Ако смяташ да ме обиждаш, просто ще трябва да слезеш от колата.

Намалявайки скоростта, тя зави към тротоара.

— За бога, не спирай!

— Не мога да търпя обидите. Сега…

— Лягай долу! — Дъг я дръпна встрани и надолу към седалката една секунда преди предното стъкло да се пръсне във вид на огромна паяжина.

— Колата ми! — Тя се бореше, за да се изправи, но само успя да извие глава и да види счупеното. — Дяволите да го вземат, колата ми нямаше дори и драскотина. Имам я само от два месеца.

— Ще има много повече от драскотина, ако не стъпиш на газта и не продължиш да караш. — Както беше приведен, Дъг завъртя кормилото към улицата и внимателно се огледа над арматурното табло. — Сега!

Разярена, Уитни стъпи здраво на педала, навлизайки в уличното движение слепешком, докато Дъг в същото време държеше кормилото с една ръка, а с другата я притискаше надолу.

— Не мога да карам по този начин.

— Не можеш да караш също и с куршум в главата.

— Куршум? — Гласът й трепереше не от страх, а от раздразнение. — Стрелят в нас?

— Те не хвърлят камъни.

Хващайки по-здраво волана, той го завъртя така, че колата се удари в тротоара и успя да завие вдясно. Ядосан, че не можа добре да овладее автомобила, той се огледа внимателно назад. Линкълнът все още бе там, но те бяха спечелили няколко секунди.

— Окей, седни, но стой наведена. И, за бога, продължавай да се движиш.

— Как ще мога да обясня това на застрахователната компания? — Уитни надигна глава и се опита да намери чисто място в натрошеното предно стъкло. — Те никога няма да повярват, че някой е стрелял по мен, а освен това аз имам доста черни точки пред тях. Знаеш ли какви високи такси плащам?

— Мога да си представя по начина, по който шофираш.

— Е, това вече е прекалено — стискайки челюсти, Уитни зави наляво.

— Това е еднопосочна улица. — Той се огледа безпомощно. — Не видя ли знака?

— Знам, че е еднопосочна улица — промърмори тя и натисна още по-здраво газта. — Това е и най-прекият път през града.

— О, господи!

Дъг гледаше насрещните светлини, връхлитащи върху тях. Автоматично той грабна дръжката на вратата и се подпря за насрещния удар. Ако трябваше да умира, помисли с фатализъм, щеше да бъде по-добре да го застрелят красиво и чисто в сърцето, отколкото да бъде смачкан на някаква улица в Манхатън.

Пренебрегвайки писъка на клаксоните, Уитни мяташе колата надясно, а после наляво. Глупаци и малки животинчета — мислеше Дъг, докато се провираха между две връхлитащи върху тях коли. Господ се грижи за глупаците и за малките животинчета. Той можеше само да бъде благодарен, че в момента е с една глупачка.

— Те все още са след нас. — Дъг се завъртя на седалката, за да види придвижването на линкълна.

До известна степен това бе по-леко, отколкото да гледа напред. Те се люшкаха от единия до другия край при нейните маневри между колите, докато тя зави зад следващия ъгъл, подхвърляйки го със сила към вратата. Дъг изруга и се хвана за ранената ръка. Болката се появи отново с глухо, постоянно туптене.

— Ще престанеш ли с опитите си да ни убиеш? Те не се нуждаят от допълнителна помощ.

— Винаги недоволен. — Уитни се обърна назад. — Нека ти кажа нещо — ти наистина не си приятен тип.

— Ставам тъжен, когато някой се опитва да ме убива.

— Добре, опитай се малко да се развеселиш — предложи Уитни. Тя зави внезапно, удряйки колата в тротоара. — Караш ме да се чувствам нервна.

Дъг се отпусна в седалката и се запита защо при толкова много възможности всичко трябваше да свърши по този начин — сплескан в някаква неразпознаваема маса в мерцедеса на една луда жена. Той можеше да отиде тихо с Ремо и да се остави Димитри да го убие с известна ритуалност. В това щеше да има повече справедливост.

Те бяха отново на Пето авеню, движейки се на юг със скорост доста над деветдесет мили според Дъг. Когато минаваха през една локва, водата изпръска колата до прозореца. Дори сега линкълнът беше на по-малко от половин пресечка зад тях.

— По дяволите! Сега те просто няма да ни изтърват.

— О, да. — Уитни се озъби и с един поглед в огледалото провери дистанцията. Тя никога не е била от лесно губещите. — Наблюдавай това.

Преди Дъг да може да си поеме дъх, тя завъртя мерцедеса на сто и осемдесет градуса и с пълна скорост се засили точно срещу линкълна.

Дъг следеше действията й очарован и ужасен.

— О, боже!

Ремо, на предната дясна седалка на линкълна, реагира с чувство точно преди шофьорът да изгуби кураж и да завие към тротоара. Скоростта ги пое през пешеходната зона и с впечатляващ лупинг те се забиха в блестящата витрина на „Годива Шоколатерис“. Без да намалява скоростта, Уитни завъртя отново мерцедеса и продължи надолу по Пето авеню.

Потъвайки в седалката си, Дъг изпусна серия продължителни, дълбоки въздишки.

— Госпожо — успя да каже той, — вие имате повече смелост, отколкото мозък.

— А вие ми дължите триста долара за предното стъкло — вече съвсем спокойно тя вкара колата в подземния паркинг на едно високо здание.

— Да. — Той потупа гърдите и тялото си, за да види дали беше невредим, — ще ви изпратя чек.

— В брой.

След като паркира колата, Уитни загаси двигателя и излезе навън.

— Сега можете да качите багажа ми. — Тя пусна куфара, преди да тръгне към асансьора. Може би коленете й трепереха, но да бъде проклета, ако признае това. — Искам да пийна нещо.

Дъг погледна назад към входа на гаража и пресметна шансовете си. Може би час и половина вътре ще му осигури възможност да измисли най-добрия план. И освен това, разсъждаваше той, остава длъжник на тази жена. Той започна да взима багажа от колата.

— Има още багаж на задната седалка.

— Ще го взема по-късно.

Той метна на рамо една платнена чанта и грабна две кутии. „Гучи“ — отбеляза той с усмивка. А тя се пазареше за някакви си мижави триста долара.

Дъг влезе в асансьора и стовари безцеремонно двете кутии на пода.

— Връщате се от пътуване?

Уитни натисна бутона за четиридесет и втори етаж.

— Две седмици в Париж.

— Две седмици? — Дъг погледна към багажа. Тя беше споменала, че има още. — Леко ли пътувахте?

— Аз пътувам — каза Уитни доста надуто, — както ми харесва. Били ли сте някога в Европа?

Той се ухили и въпреки че слънчевите очила скриваха очите му, тя намери тази усмивка привлекателна. Той имаше добре оформена уста и зъби, които не бяха съвсем прави.

— Няколко пъти.

Те се измериха с погледи в мълчание. Сега беше първата възможност за Дъг да я огледа. Тя бе по-висока, отколкото очакваше, въпреки че той вече не бе сигурен какво точно бе очаквал. Косата й бе почти напълно скрита под една мека, бяла шапка, но онова, което можеше да се види, бе така бледо, като на пънкаря, когото той спря на улицата, макар и с по-богат блясък. Периферията на шапката засенчваше лицето й, но той можеше да види безукорно фин тен — слонова кост върху елегантни скули. Очите й бяха кръгли, с цвета на уискито, което същата вечер той бе пил. Устата й беше без червило и сериозна. Ухаеше на нещо меко и приятно, което ти се иска да докоснеш в тъмна стая.

Тя бе онова, което той определяше като нещо зашеметяващо, въпреки че, изглежда, нямаше явни заоблености под семплия самурен жакет и копринените панталони. Дъг винаги предпочиташе очевидното у жените. Може би прекалено пищното. Все пак той не изпитваше истинско затруднение да я гледа.

Уитни небрежно бръкна в чантата от змийска кожа и извади ключовете си.

— Тези очила са смешни.

— Да. Те добре си свършиха работата. — Той ги свали.

Очите му я изненадаха. Бяха много светли, много чисти и зелени, по някакъв начин в несъгласие с лицето му и неговия цвят, докато забележиш колко прями са и как внимателно гледат, сякаш той бе човек, който преценяваше всичко и всекиго.

Той не беше я разтревожил преди това. Очилата му придаваха вид на глупав и безобиден. Сега Уитни почувства първите усещания за дискомфорт. Кой, по дяволите, бе той и защо тези мъже стреляха по него?

Когато вратата на асансьора се отвори, Дъг се наведе да вдигне багажа. Уитни погледна надолу и забеляза тънката червена струйка, стичаща се по китката му.

— Ти кървиш.

Дъг погледна надолу безучастно.

— Да. Откъде ще минем?

Тя се поколеба само за момент. Можеше да бъде толкова кавалер, колкото и той.

— Надясно. И недей да цапаш с кръв пакетите — минавайки леко край него, тя превъртя ключа във вратата.

През раздразнението и болката Дъг забеляза, че тя притежава добра походка. Бавна и отпусната, с онова елегантно поклащане. Това го накара да си направи заключението, че тя бе жена, свикнала да бъде следвана от мъже. Бавно се приближи до нея. Уитни го изгледа, преди да отвори вратата. Запалвайки лампите, тя влезе и отиде направо на бара. Взе една бутилка коняк „Реми Мартен“ и сипа доста в две чаши.

Впечатлен, Дъг размисляше, докато разглеждаше апартамента й. Килимът беше толкова дебел и мек, че той можеше щастливо да спи върху него. Имаше достатъчно познания, за да открие френското влияние в нейната мебелировка, но не чак толкова, че да посочи точната епоха. Тя бе използвала дълбоко сапфиреносиньо и жълто с цвета на горчица, за да омекоти ослепителното бяло на килима. Би могъл да отличи някоя антика, ако я видеше, а той видя доста такива предмети в стаята. Романтичният й вкус бе така очевиден за него, както картината на Моне на стената, изобразяваща морски пейзаж. Доста добро копие, реши той. Ако имаше време да я заложи, щеше да има достатъчно пари да си плати пътя. Не му отне повече от един бегъл поглед констатацията, че той би могъл да напълни джобовете на якето с циповете с голямо количество от нейните модни, френски украшения и да ги заложи за един билет първа класа, който щеше да го отведе далеч от този град. Проблемът беше, че той не се осмеляваше да отиде в която и да е заложна къща в града. Не сега, когато Димитри беше пуснал своите пипала.

Тъй като мебелите не му бяха от полза, той не бе сигурен защо привличат вниманието му. При нормална обстановка би ги намерил твърде женствени и официални. Може би след такава вечер на преследване той се нуждаеше от удобствата на копринени възглавници и дантели.

Уитни отпи глътка коняк, носейки чашите през стаята.

— Можеш да занесеш тази в банята — каза тя, като му подаде напитката и небрежно хвърли кожата върху облегалото на канапето. — Ще хвърля поглед на ръката ти.

Дъг се намръщи, докато я гледаше да се отдалечава. Жените са родени да задават въпроси, и то много. Може би тази жена просто нямаше мозък да мисли за това. Неохотно той я последва заедно с аромата от нейния парфюм. Но тя беше от класа, призна той. Това не можеше да се отрече.

— Махни това яке и седни — разпореди се тя, пускайки водата върху една хавлиена кърпа с монограм.

Дъг съблече якето, стискайки зъби, докато измъкваше лявата си ръка. След като внимателно го сгъна и го сложи на ръба на ваната, той седна на един стол с висок гръб, какъвто всеки друг би използвал в трапезарията си. Погледна надолу и видя, че ръкавът на ризата му бе просмукан с кръв. Ругаейки, нави ръкава и откри раната.

— Аз мога да се оправя сам — промърмори той и посегна за кърпата.

— Стой спокойно. — Уитни започна да бърше засъхналата кръв с насапунисана гореща хавлия. — Не мога много добре да видя каква поразия е направена, докато не почистя.

Той се облегна назад, защото горещата вода беше успокояваща, а и тя пипаше внимателно. Но докато седеше така, той я наблюдаваше. Интересно що за жена е тя, питаше се той. Шофираше като невротична маниачка, обличаше се като манекен на „Харпърс Базар“, а пиеше — той бе забелязал, че тя вече бе пресушила коняка си — като моряк. Той щеше да се чувства доста по-удобно, ако просто бе показала малко истерия, както очакваше.

— Не искаш ли да знаеш как получих тази рана?

— Хмм. — Уитни притисна с една чиста кърпа раната, за да забави новото кървене. Понеже той искаше тя да го пита, беше решила да не прави това.

— Куршум — каза Дъг с охота.

— Наистина? — заинтересувана, Уитни отмести кърпата, за да погледне отблизо. — Никога не съм виждала рана от куршум.

— Страхотно. — Той погълна още коняк. — Как я намираш?

Тя сви рамене, преди да затвори огледалната вратичка на шкафчето.

— Не е ужасно впечатляваща.

Намръщен, той погледна надолу към раната. Наистина куршумът само го бе одраскал, но по него беше стреляно. Не всеки ден се случва на един мъж да стрелят по него.

— Боли.

— А, добре. Ние ще го превържем. Драскотините не болят чак толкова, ако не ги гледаме.

Той я наблюдаваше как рови между кутийките с кремове за лице и масла за баня.

— Имате остър език, госпожо.

— Уитни — поправи го тя. — Уитни Макалистър.

Обръщайки се, тя подаде официално ръка. Устните му се извиха.

— Лорд. Дъг Лорд.

— Здрасти, Дъг. Сега, след като оправя това, ще трябва да обсъдим повредите по моята кола и плащането. — Тя се върна до шкафчето. — Триста долара.

Той отпи нова глътка коняк.

— Как разбра, че е триста долара?

— Представям ти най-ниската оценка. Не можеш да сложиш дори и една автомобилна свещ на мерцедеса за по-малко от триста долара.

— Ще имам да ти давам. Похарчих последните си двеста за якето.

— Това яке? — изненадана, Уитни заклати глава и го изгледа. — Изглеждаш ми по-умен.

— Трябваше ми — отвърна Дъг. — Освен това е истинска кожа.

Сега тя се изсмя.

— Истинска имитация.

— Какво искаш да кажеш?

— Това чудо с ципове не е дошло от никаква крава. А, ето го. Знаех си, че имам някъде — с доволно кимане тя измъкна едно шишенце от шкафчето.

— Тоя малък мръсник — смотолеви Дъг.

Не бе имал време и възможност да огледа отблизо своята покупка по-рано. Сега, на ясната светлина в банята, той видя, че не представлява нищо повече от евтин скай. С цена двеста долара. Пареща болка в ръката го накара да трепне.

— Дявол да го вземе! Какво правиш?

— Слагам йод — му каза Уитни, намазвайки обилно.

Той се успокои и намръщен каза:

— Щипе.

— Не ставай бебе.

Тя уви бързо марля около горната част на ръката му и покри раната. Сряза лейкопласт, залепи марлята и леко го потупа по рамото.

— Готово — каза тя, доста доволна от себе си. — Като нова е.

Все още наведена над него, завъртя глава и му се усмихна. Лицата им бяха близо — нейното усмихнато, а неговото раздразнено.

— Сега по въпроса за моята кола…

— Аз мога да бъда убиец, изнасилвач, психопат, ако искаш да знаеш.

Той го каза меко, по един опасен начин. Тя усети тръпка по гърба си и се напрегна.

— Не мисля така. — Тя взе празната си чаша и се върна в дневната. — Още едно питие?

По дяволите, тя имаше здрава психика. Дъг сграбчи якето и я последва.

— Не искаш ли да знаеш защо онези бяха по петите ни?

— Лошите момчета ли?

— Е, да, лошите момчета — повтори той изненадано със смях.

— Добрите момчета не стрелят по невинни минувачи. — Тя си сипа още едно питие и седна на канапето. — Така чрез елиминиране аз познах, че ти си доброто момче.

Той се усмихна отново и седна до нея.

— Доста хора може да не се съгласят с теб.

Уитни го изгледа изучаващо още веднъж над ръба на чашата си. Не, може би думата „добър“ бе твърде недостатъчна. Той изглеждаше прекалено сложен за тази дума.

— Добре де, защо не ми кажеш как така тези тримата искат да те убият.

— Просто си вършат работата. — Дъг отпи отново. — Те работят за един човек, който се казва Димитри. Той иска нещо, което аз имам.

— Какво е то?

— Маршрутът до един куп злато.

Той се надигна и закрачи. В джоба си имаше по-малко от двайсет долара в брой и една изтекла кредитна карта. Нито едното, нито другото можеше да му плати пътя за напускане на тази страна. Това, което той имаше, скрито внимателно в кафяв опаковъчен плик, струваше цяло състояние, но трябваше да си купи билет, преди да го осребри. Можеше да се опита да открадне някое портмоне на летището. Или по-добре е да се втурне в самолета, размахвайки картата си за самоличност и да разиграе ролята на нетърпелив агент на ФБР. Това бе свършило работа в Маями. Но сега май не беше най-доброто решение. Той знаеше достатъчно, за да се съобразява със своите инстинкти.

— Нуждая се от заем — измърмори той. — Неколкостотин, може и хиляда.

Замислено той се обърна и погледна към Уитни.

— Не става — простичко каза тя. — Ти вече ми дължиш триста долара.

— Ще си ги получиш — озъби се той. — По дяволите, след шест месеца ще ти купя цяла кола. Погледни на това като на инвестиция.

— Брокерът ми се грижи за това.

Тя отпи отново и се усмихна. Той бе много привлекателен в това настроение, неспокоен, не можеше да си намери място. Откритата му ръка очертаваше слаб жилест мускул. Очите му блестяха от ентусиазъм.

— Виж какво, Уитни. — Той се върна и седна на страничната облегалка на дивана до нея. — Една хилядарка. Това е нищо след всичко, което преживяхме заедно.

— То е седемстотин долара повече от онова, което ти вече ми дължиш — поправи го тя.

— Ще ти върна обратно два пъти повече до шест месеца. Трябват ми, за да купя билет за самолета и някои провизии… — Той хвърли поглед надолу към себе си, след това отново към нея с оная бърза, извиняваща се усмивка. — Една нова риза.

„Впечатляващо“ — помисли си тя заинтригувана. Всъщност какво означаваше един куп злато според него?

— Нуждая се от повече информация, преди да дам парите си.

Той беше очаровал открай време жените повече от парите. Сега дискретно взе нейната ръка между ръцете си, потърквайки с палец кокалчетата на пръстите й. Гласът му бе мек и подкупващ.

— Богатство. Като онова, за което само четем във вълшебните приказки. Ще ти донеса диаманти за косата. Големи, блестящи диаманти. С тях ще изглеждаш като принцеса.

Той леко я докосна с пръст по бузата. Беше мека и хладна. За момент, само за момент, загуби нишката на своя разказ.

— Още едно нещо излязло от вълшебна приказка.

Той бавно махна шапката й и с изненада и възхищение наблюдаваше косата й, разливаща се надолу по раменете и ръцете й. Светла като зимно слънце, мека като коприна.

— Диаманти — повтори той, прекарвайки пръсти през косата й. — Коса като тази трябва да има диаманти.

Тя бе запленена от него. Част от нея би повярвала на всичко, което той кажеше, би направила всичко, което той поискаше, докато продължаваше да я докосва по този начин. Но останалата част, оцелялата, бе тази, която успя да поеме контрола.

— Обичам диамантите. Но също така познавам доста хора, които плащат за тях и приключват с красиви стъкълца. Гаранции, Дъглас.

За да отвлече вниманието си, тя пийна още коняк.

— Аз винаги искам да видя гаранцията — сертификата за стойността.

Раздразнен, той стана. Тя създаваше илюзията за слаб противник, но беше доста упорита през цялото време.

— Виж, нищо не ми пречи просто да си го взема. — Той взе портмонето й от канапето и й го подаде. — Аз мога да си изляза с това оттук или можем да направим една сделка.

Ставайки, тя го издърпа от ръцете му.

— Аз не правя сделки, докато не знам всички условия. Имаш дяволското нахалство да ме заплашваш, след като ти спасих живота.

— Ти ми спаси живота? — избухна Дъг. — Та ти, по дяволите, почти ме уби двайсет пъти.

Брадичката й се вдигна. Гласът й стана царствен и надменен.

— Ако не бях надхитрила онези мъже, повреждайки колата си между другото, ти щеше да плуваш в Ийст Ривър.

Образът беше твърде близо до истината.

— Гледала си прекалено много филми на Кагни — й отвърна той.

— Искам да знам какво имаш и къде смяташ да отидеш.

— Загадка. Имам парченцата за сглобяване на един пъзел и отивам в Мадагаскар.

— Мадагаскар?

Заинтригувана, тя прехвърли в съзнанието си това име. Горещина, душни нощи, екзотични птици, приключение.

— Какъв вид загадка? Какъв вид богатство?

— Това е моя работа.

Пазейки ръката си, той навлече якето отново.

— Искам да го видя.

— Не можеш да го видиш. То е в Мадагаскар.

Той извади една цигара с пресметнато движение. Можеше да й каже достатъчно, но само да я заинтригува, без да причинява тревога. Издишвайки дима, той се огледа из стаята.

— Изглежда, ти знаеш нещичко за Франция.

Очите й се свиха.

— Достатъчно, за да си поръчам ордьовър и „Дом Периньон“.

— Да, сигурен съм. — Той повдигна инкрустирана с перли кутийка за емфие от един старинен скрин. — Нека само да кажем, че нещицата, които търсим, имат френски акцент. Стар френски акцент.

Тя притисна горната си устна със зъби. Той натисна вярното копче. Малката кутийка за емфие, която прехвърляше между ръцете си, бе на двеста години и представляваше част от една изключителна колекция.

— Колко стар?

— Два века. Виж какво, сладурче, ти можеш да ме подкрепиш. — Той остави кутийката обратно на мястото й и се запъти към нея. — Приеми го като една културна инвестиция. Взимам парите и се връщам при тебе с няколко бижута.

Двеста години означаваха Френската революция. Мария и Луи. Разкош, упадък и интриги. Докато го обмисляше, на лицето й се появи усмивка. Историята винаги я беше очаровала, особено френската история с нейната царственост и дворцова политика, философи и художници. Ако той наистина имаше нещо — а изразът на очите му я убеждаваше в това — защо да няма и тя дял? Преследването на едно богатство щеше да е по-интересно, отколкото един следобед в заложна къща „Сотбис“.

— Да кажем, че имам интерес — започна тя, обмисляйки своите условия. — Какъв заем ще бъде необходим?

Той се засмя. Не беше мислил, че тя така лесно ще налапа стръвта.

— Две хиляди.

— Аз нямам предвид пари. — Уитни пропъди мисълта за пари, така както само богатите можеха да сторят това. — Аз имам предвид как ние ще вземем богатството?

— Ние? — Той вече не се усмихваше. — Няма никакво ние.

Тя оглеждаше ноктите си.

— Няма ние, няма пари. — Тя седна, протягайки ръце на гърба на канапето. — Никога не съм ходила в Мадагаскар.

— Ами тогава обади се на туристическия си агент, сладурче. Аз работя сам.

— Много лошо. — Тя раздвижи косата си и се усмихна. — Добре, беше ми приятно. Сега, ако обичаш да ми платиш за щетите…

— Виж какво, нямам време да… — Той спря, чувайки тихия звук зад себе си.

Обръщайки се бързо, Дъг видя как кръглата дръжка на вратата се завърта бавно първо надясно, после наляво. Той вдигна ръката си, давайки знак за тишина. — Иди зад дивана — прошепна той, докато оглеждаше стаята за подходящо хладно оръжие. — Стой там и не издавай нито звук.

Уитни започна да се противи, но чу тихия звук на ключалката. Тя видя как Дъг вдигна една тежка порцеланова ваза.

— Скрий се — изсъска той отново, докато гасеше светлините.

Решена да изпълни съвета му, Уитни пропълзя зад дивана и зачака.

Дъг застана зад вратата, гледайки как тя се отваря бавно и тихо. Той хвана здраво вазата в двете си ръце и му се прииска да узнае с колко от тях ще трябва да се справи. Почака, докато първата сянка влезе изцяло в стаята, след това, повдигайки вазата над главата си, силно я стовари надолу. Чу се трясък, пъшкане и глухо тупване. Уитни различи тези три звука, преди да започне хаосът.

Имаше трополене на крака, друго счупване на стъкло — ако се съди по посоката на звука, това беше нейният майсенски сервиз за чай. Чу се мъжка ругатня. Приглушен пукот бе последван от ново счупване на стъкло. Куршум от заглушител — реши тя. Беше чувала звука от среднощните филми и можеше да го разпознае. А стъклото — обръщайки глава, тя видя дупката на витражния прозорец зад нея.

Домоуправителят въобще нямаше да хареса тази работа, реши тя. Ни най-малко. А тя вече беше в неговия черен списък, когато последната сбирка тук стана малко необичайна. По дяволите, Дъглас Лорд й носеше твърде много тревоги. Богатството — тя събра вежди — добре беше богатството да си струва тревогите.

След това бе тихо, навсякъде съвсем тихо. В тишината всичко, което тя можеше да чуе, бе звукът от дишане.

Дъг се притисна в тъмния ъгъл и хвана пистолета калибър 45 милиметра. Имаше още един човек, но поне той сега не беше без оръжие. Той не обичаше оръжията. Човек, който ги използва, в общи линии приключва, заставайки от погрешната страна на дулото, а това не си заслужаваше удобството да ползваш оръжие.

Той бе твърде близо до вратата и можеше да се промъкне през нея и да изчезне, без да бъде забелязан. Ако не беше жената зад канапето и обстоятелството, че я вкара в тази авантюра, той щеше да се измъкне. Фактът, че не може да направи това, го накара да се разяри срещу нея. Той трябваше, просто трябваше по необходимост да убие човек, за да излезе. Той бе убивал преди, съзнаваше, че вероятно ще го прави отново. Но това бе една частица от живота му, на която никога не гледаше без чувството за вина.

Дъг докосна превръзката на ръката си и пръстите му се намокриха от кръвта. Да го вземат мътните, не може да седи тук и да чака кръвта му да изтече, докато умре. Движейки се безшумно, той се промъкна покрай стената.

Уитни трябваше да сложи ръка на устата си, за да спре вика на уплаха, когато видя сянката, движеща се към края на канапето. Това не беше Дъг; тя забеляза веднага, че вратът бе твърде дълъг, а косата твърде къса. Тогава тя улови полъха на движение от нейната лява страна. Сянката се обърна натам. Преди да има време да мисли, Уитни свали обувката си. Държейки в ръка хубавата италианска кожа, тя се прицели с триинчовия ток в главата на сянката. С цялата сила, която можа да събере, тя нанесе рязък удар.

Чу се изпъшкване, а след това тупване на пода.

Изненадана от себе си, Уитни вдигна триумфално обувката си.

— Улучих го!

— Велики боже! — Дъг мърмореше, докато прекосяваше стаята, сграбчи ръката й и започна да я тегли със себе си.

— Оставих го на място студен — каза тя на Дъг, докато той летеше към стълбището — с това. — Тя дръпна обувката, която бе притисната между неговата ръка и нейната. — Как ни намериха?

— Димитри. Разбрал е адреса по номера на колата — каза той ядосан на себе си, защото не се бе сетил по-рано.

Преминавайки следващата отсечка от стълбището, той започна да крои нови планове.

— Толкова бързо? — Тя се изсмя рязко. Адреналинът вече циркулираше в тялото й. — Да не би този Димитри да не е човек, а магьосник?

— Той е човек, който притежава други хора. Той може да вдигне телефона и за половин час да разбере какъв е кредитът на твоята банкова карта и какъв номер обувки носиш.

Това можеше и нейният баща. Това беше бизнес. А тя разбираше бизнеса.

— Виж какво, аз не мога да тичам изкривена на една страна, дай ми няколко секунди. — Уитни издърпа ръката си от неговата и сложи обувката си. — Какво ще правим сега?

— Трябва да стигнем до гаража.

— Четирийсет и два етажа надолу?

— Асансьорите нямат задни врати — с тези думи той хвана ръката й и започна отново да тича по стъпалата. — Не искам да излизаме от асансьора близо до твоята кола. Той сигурно е оставил някого да я наблюдава за всеки случай, ако ние се доберем чак до там.

— Тогава защо ще ходим до гаража?

— Ние все още се нуждаем от кола. Аз трябва да отида до летището.

Уитни преметна каишката на портмонето през главата си, за да може да се залови за парапета, докато тичат.

— Ти ще откраднеш някоя кола?

— Това е идеята. Ще те оставя в някой хотел, регистрирай се под друго име, след това…

— О, не — прекъсна го тя, междувременно отбелязвайки за себе си, че преминават двайсетия етаж. — Ти няма да ме захвърлиш в някой хотел. Челно стъкло — триста, витражен прозорец — хиляда и двеста, дрезденска ваза, датирана 1865 — две хиляди двеста седемдесет и пет. — Тя разтвори портмонето си, измъкна един бележник от него и продължи да тича. Когато успя да си поеме дъх, започна да смята. — Сега ще събера цифрите.

— Ще ги събереш — каза той мрачно. — Сега си пази силите.

Тя продължи да бяга и започна да разработва плана си.

Когато стигнаха до нивото на гаража, тя имаше сили да се облегне без дъх на стената, докато той надничаше през една ключалка на вратата.

— Окей, най-близката кола е едно порше. Аз ще изляза първи. След като вляза в колата, ще дойдеш и ти. И се движи ниско, близо до пода.

Той измъкна пистолета от джоба си. Тя улови израза на лицето му. Израз на отвращение? — запита се тя. Защо той ще гледа към един пистолет така, сякаш е нещо гадно? Тя мислеше, че един пистолет ще пасне в ръката му леко, по начин, съответстващ на един човек, който висеше в полутъмните барове и задимените хотелски стаи. Но пистолетът не му пасваше леко. Той въобще не пасваше в ръцете му. След това той мина през вратата на гаража.

Кой беше Дъг Лорд наистина? — Уитни запита себе си. Беше ли той гамен, мошеник или жертва?

Поради усещането й, че той беше и трите неща, тя бе пленена и решена да узнае причината.

Приклекнал, Дъг извади нещо, което приличаше на джобно ножче. Уитни видя как той си поигра с ключалката за момент, след това тихо отвори дясната врата. Какъвто и да бе, отбеляза Уитни, той бе добър при разбиването и проникването. Оставяйки това за по-късно, тя пропълзя през вратата на колата. Той бе вече на мястото на шофьора и работеше нещо с кабелите под таблото, когато тя влезе вътре.

— Проклети чужди коли — мърмореше той. — Дай ми шевролет някой ден.

С широко отворени от възхищение очи Уитни чу как двигателят заработи.

— Можеш ли да ме научиш как се прави това?

Дъг й хвърли един поглед.

— Само се дръж. Този път карам аз — включвайки поршето на заден ход, той го изтегли пред другите коли. След това на предна, докато стигнаха до изхода на гаража, скоростта беше нараснала до шейсет мили. — Имаш ли любим хотел?

— Няма да ходя на хотел. Ти няма да се измъкнеш от погледа ми, Лорд, докато сметката ти не излезе на нула. Там, където си ти, отивам и аз.

— Виж, аз не знам колко време имам.

Той наблюдаваше внимателно огледалото за обратно виждане, докато шофираше.

— Това, което ти нямаш всъщност, са парите — му напомни тя.

Уитни извади бележника си и започна да пише сбити колонки.

— А досега ти ми дължиш за предното стъкло, за една антична порцеланова ваза, за майсенски сервиз за чай — хиляда и петстотин дотук, а също и за витражното стъкло на прозореца, стават още повече.

— Тогава някоя и друга хилядарка няма да е от съществено значение.

— Всяка друга хилядарка е от съществено значение. Твоят кредит е добър само докато аз мога да те наблюдавам. Ако искаш билет за самолет, трябва да вземеш съдружник.

— Съдружник? — Той се обърна към нея, питайки се защо просто не й вземе портмонето и не я изхвърли през вратата. — Аз никога не вземам съдружници.

— Тоя път ще вземеш. Фифти-фифти.

— Аз имам отговорите.

Истината бе, че той имаше въпросите, но сега нямаше да се тревожи за подробности.

— Но ти нямаш заема.

Той се включи в щатската магистрала. Не, по дяволите, той нямаше заема, а се нуждаеше от него. Така че засега той имаше нужда от нея. По-късно, когато ще бъде на няколко хиляди мили от Ню Йорк, можеха да обсъдят допълнително условията.

— Окей, сега колко пари имаш у себе си?

— Двеста.

— Двеста? Глупости. — Той задържа скоростта на колата на петдесет и пет мили в час. Не можеше да си позволи да бъде спиран от полицията. — Това няма да ни свърши работа по-далече от Ню Джърси.

— Не обичам да нося много пари в брой.

— Страхотно. Аз имам документи, струващи милиони, а ти искаш да ги купиш за двеста долара.

— Двеста, плюс онези, които ми дължиш. И… — Тя извади портмонето си. — Аз имам и пластмасовата картичка — усмихвайки се, тя показа една златна кредитна карта на Американ Експрес. — Никога не напускам дома си без нея.

Дъг се вгледа в кредитната карта, след това отхвърли глава назад и избухна в смях. Може би тя причиняваше повече тревоги, отколкото си струваше, но той беше започнал да се съмнява в това.

 

 

Ръката, която посегна към телефонната слушалка, беше пълна и много бяла. На китката белите маншети бяха закопчани с бутонели с кръгли сапфири. Ноктите на ръката бяха излъскани до матов блясък и грижливо подрязани. Самата слушалка беше бяла, груба, хладна. Пръстите я обхващаха, три от тях с елегантен маникюр, а четвъртият представляваше малко чуканче на мястото, където трябваше да бъде нокътят.

— Димитри. — Гласът беше мелодичен. Чувайки го, Ремо започна обилно да се поти. Той дръпна от цигарата си и заговори бързо, преди да издиша дима:

— Те се измъкнаха.

Мъртва тишина. Димитри знаеше, че тя бе по-ужасяваща от стотици проклятия. Той я използва пет секунди, десет.

— Трима мъже срещу един и една млада жена. Колко неефективно.

Ремо разхлаби връзката на врата си, за да може да диша.

— Откраднаха едно порше, сега ги следваме към летището. Няма да стигнат далеч, мистър Димитри.

— Не, те няма да стигнат далеч. Аз трябва да направя няколко обаждания, имам да… натисна малко копчета. Ще се срещнем след ден или два.

Ремо потърка устата си с ръка и облекчението го заля.

— Къде?

Чу се смях, мек, далечен. Чувството за облекчение се изпари.

— Намери Лорд, Ремо. Аз ще те открия.