Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Politically Correct, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Джефри Арчър

Заглавие: Не бягай от съдбата си

Преводач: Елена Кодинова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: разкази

Националност: английска

Печатница: Полиграфюг — Хасково

Излязла от печат: 15.11.2010

Редактор: Габриела Седой

ISBN: 978-954-655-162-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13591

История

  1. — Добавяне

„Никога не съди за човека по външността му“ — казваше майката на Арнолд.

Но въпреки този мъдър съвет, Арнолд намрази човека от първия миг, в който го зърна. В банката го бяха научили да бъде предпазлив, когато се среща с потенциални клиенти. Може в девет случая да успееш, а на десетия да се издъниш и всичките ти печалби да отидат по дяволите. Арнолд бе разбрал това от собствения си горчив опит. Беше сигурен, че това е причината да се бавят с повишението му толкова време.

На Арнолд Пениуърти[1] му беше писнало да му повтарят: „Какво подходящо име за банков служител!“. От десет години беше заместник-управител на клона на банката във Воксхол, но наскоро му бяха предложили да се премести в Бъри Сейнт Едмъндс като управител. Този клон беше един от по-малките, но Арнолд беше сигурен, че ако успее да го постегне, ще получи още едно повишение. Във всеки случай нямаше търпение да се измъкне от Лондон, който напоследък беше пренаселен от чужденци, променили напълно облика на града.

Когато съпругата му го изостави без никакви обяснения — или поне така той каза на майка си — Арнолд се премести в Аркадия Меншънс, голям блок, който обичаше да нарича жилищна кооперация. Наемът беше направо изнудвачески, но поне имаше портиер.

— Така правя добро впечатление на гостите си — обясни Арнолд на майка си.

Не че много хора му гостуваха, откакто жена му го напусна. Аркадия Меншънс имаше и друго предимство — от там до банката се стигаше пеша, така че парите, които Арнолд плащаше за наем, пестеше от транспорт. Единственият голям недостатък на жилището му беше, че линията „Виктория“ минаваше точно под сградата и времето, в което имаше гарантирано спокойствие, беше между дванайсет вечерта и пет и трийсет сутринта.

Арнолд за първи път зърна новия си съсед в асансьора. Двамата пътуваха заедно към партера. Изчака го, за да го заговори, но онзи не каза дори „добро утро“. Арнолд се почуди дали човекът изобщо знае английски. Отдръпна се назад, за да го разгледа по-добре. Беше малко по-нисък от него, около метър и седемдесет, набит, но не дебел, с квадратна челюст и както по-късно щеше да каже на майка си — с бездушни очи. Кожата му беше тъмна, но не бе цветнокож, така че Арнолд не можеше да бъде сигурен откъде е. Чорлавата брада му напомни за още една от мъдростите на майка му: „Никога не се доверявай на човек с брада, той вероятно крие нещо“.

Арнолд реши да поговори с портиера. Денис беше истински извор на информация за всичко, което се случваше в Аркадия Меншънс и със сигурност щеше да знае нещо за този човек. Когато вратите на асансьора се отвориха, Арнолд се отдръпна и пусна новия си съсед пред себе си. Изчака го да излезе от сградата и отиде на рецепцията при Денис.

— Какво знаеш за него? — попита Арнолд и кимна към мъжа, който се качваше на едно такси.

— Не много — призна си Денис. — Договорът му за наем е краткосрочен и каза, че няма да остане дълго тук. Но ме предупреди, че от време на време ще му идват гости.

— Това никак не ми харесва — каза Арнолд. — Да имаш представа откъде е и какво работи?

— Никаква — отвърна Денис. — Но със сигурност не е хванал тен в Южна Франция.

— Без съмнение — съгласи се Арнолд и се засмя. — Не ме разбирай погрешно, Денис, нямам предразсъдъци. Винаги съм харесвал г-н Зебари от моя етаж. Дискретен човек, отнася се с уважение към останалите.

— Така е — призна Денис. — Но сигурно не си забравил, че г-н Зебари е рентгенолог. — Не че беше наясно какво означава това.

— Е, трябва да вървя — каза Арнолд. — Не мога да си позволя да закъснявам за работа. След като ще ставам управител, трябва да давам пример на подчинените си. Ослушвай се за нова информация, Денис — добави той и докосна с показалеца носа си. — Макар да не е много политически коректно, не ми харесва как изглежда този човек.

Портиерът леко кимна, Арнолд бутна летящата врата и се отправи към банката.

Той срещна пак новия си съсед след няколко дни, когато се връщаше от работа. Видя го да разговаря с млад мъж, яхнал мотоциклет, облечен от главата до петите в кожа. В мига, в който двамата го забелязаха, младежът пусна визьора на каската си, форсира и изчезна. Арнолд се забърза към сградата и с облекчение намери Денис, седнал зад рецепцията.

— Тези двамата ми изглеждаха малко подозрителни — каза Арнолд.

— Само да видиш другите младежи, които го посещават ден и нощ. Понякога не съм сигурен дали това е Централен Лондон или проходът Кибер между Афганистан и Пакистан.

— Напълно те разбирам — каза Арнолд.

Вратата на асансьора се отвори и оттам излезе Зебари.

— Добър вечер, г-н Зебари — поздрави усмихнат Денис. — Пак ли нощна смяна?

— Боя се, че да, Денис. Няма почивка, когато работиш в здравеопазването — добави той и излезе от сградата.

— Г-н Зебари е истински джентълмен — каза Денис. — Прати на жена ми букет цветя за рождения й ден.

 

 

Две седмици по-късно, когато се връщаше от работа късно вечерта, Арнолд отново забеляза мотоциклета. Беше паркиран до парапета, а от собственика му нямаше и следа. Арнолд влезе във фоайето и завари група младежи, бъбрещи си на висок глас на език, който той не разпознаваше. Те тръгнаха към асансьора, а той поизостана — нямаше желание да пътува с тях нагоре.

Денис изчака вратата на асансьора да се затвори и каза:

— Не е трудно човек да се сети при кого отиват. Бог знае какво правят зад затворените врати.

— Имам известни подозрения — отвърна Арнолд, — но няма да обеля и дума, докато не получа доказателства.

Когато слезе от асансьора на четвъртия етаж, Арнолд чу от апартамента срещу неговия да долитат разговори на висок глас. Забеляза, че вратата е открехната, забави крачка и небрежно надзърна.

Един мъж лежеше по гръб на пода, двамата, които Арнолд пусна да се качат преди него с асансьора, притискаха ръцете и краката му, а младежът, който бе видял на мотоциклета, държеше кухненски нож над главата му. Из цялата стая се виждаха увеличени изображения на взривения автобус от 7 юли 2005 година и от атентатите в метрото[2], които се бяха появили наскоро по първите страници на всички национални вестници. Когато младежът забеляза вторачения в него Арнолд, бързо прекоси стаята и затвори вратата.

Арнолд постоя още малко там целият разтреперан. Не беше сигурен какво трябва да предприеме. Дали да се втурне надолу по стълбите и да каже на Денис, или да бяга към относителната сигурност на апартамента си и да се обади на полицията?

Като чу избухване на бурен смях зад току-що затворената врата, Арнолд се завтече към дома си, затърси с треперещи пръсти ключа си и първоначално се опита да пъхне в ключалката ключа от офиса си. През цялото време се озърташе през рамо. Когато най-накрая намери правилния ключ, беше толкова нервен, че се опита да го вкара от обратната страна и го изпусна на земята. Вдигна го и успя да си отвори на третия опит.

Влезе, бързо заключи два пъти и сложи веригата, но пак не се чувстваше в безопасност. Когато овладя дишането си, избута най-голямото кресло от стаята, притисна го към външната врата и се срути в него разтреперан. Мозъкът му трескаво работеше.

Отново си помисли да звънне на полицията, но след това се уплаши, че мъжът ще разбере кой го е издал и кухненският нож накрая ще се озове над неговата глава. А и когато полицаите нахлуят в сградата, може да стане бой в коридора. Колко ли невинни хора ще пострадат? Г-н Зебари със сигурност ще си отвори вратата и ще се озове лице в лице с терористите. Имаше риск, а Арнолд не бе готов да го поеме.

Минаха няколко минути и тъй като не чуваше вече никакъв шум отвън, Арнолд се завлече до шкафа и си наля с разтреперани ръце голямо уиски. Изпи го на две глътки, наля си още едно и пак се тръшна на креслото, стиснал бутилката в ръка. Отпи още веднъж, погълна повече, отколкото обикновено си позволяваше за цяла седмица, но сърцето му още биеше силно. Ризата му бе подгизнала от пот, изпитваше ужас да направи и най-малкото движение. Седя така, докато слънцето не изчезна зад най-високата сграда. Отпи пак и после пак — накрая се напи и заспа.

Арнолд нямаше представа колко часа е спал, но се стресна, когато трополенето на първия влак на метрото се чу изпод земята. Видя празната бутилка уиски, катурната на пода до краката му, и се опита да си проясни главата. В студената, ясна утринна светлина осъзна точно какво би очаквала майка му от него в такава ситуация.

Когато дойде време да тръгва за работа, той внимателно отмести на няколко сантиметра тежкото кресло и долепи ухо до вратата. Дали мъжете не го чакаха в коридора да излезе? Отключи безшумно и махна бавно веригата. Изчака още малко и дръпна лекичко вратата, открехна я и надникна в коридора. Навън беше пусто и напълно тихо.

Арнолд си свали обувките, пристъпи няколко крачки, затвори леко вратата след себе си и тръгна на пръсти към асансьора, без да откъсва очи от отсрещната врата. Отвътре не се чуваше никакъв шум и той се почуди дали мъжете не са избягали паникьосано. Започна да натиска нервно копчето на асансьора и му се стори, че мина цяла вечност, преди вратата най-накрая да се отвори. Шмугна се вътре и натисна копчето за партера, но дори след като потегли надолу, пак не се почувства в безопасност. Докато асансьорът стигне до приземния етаж, си обу обувките и си върза връзките. Когато вратата се отвори, побягна към изхода, без дори да поглежда към Денис, който го поздрави. Не спря да тича до банката. Отвори вратата с правилния ключ, влезе бързо, но алармата се включи. За първи път му се налагаше да я изключва.

Отиде право в тоалетната и когато погледна в огледалото, видя там чифт мътни очи и небръснато лице. Пооправи се колкото можа и отиде в кабинета си. Надяваше се, че когато другите пристигнат, няма да забележат, че не се е обръснал и е с вчерашните дрехи.

Седна зад бюрото си и започна да записва всичко, на което бе станал свидетел през последния месец, като обрисува в пълни подробности случилото се предната вечер. Когато приключи, известно време седя и се взира в празното пространство, после вдигна телефона и набра 999.

— Спешни случаи. С коя служба да ви свържа? — попита хладен глас.

— Полицията, моля — каза Арнолд, като се опитваше да прикрие вълнението си. Чу прищракване, а след това друг глас попита: — Какъв спешен случай имате?

Арнолд сведе поглед към записките си и прочете изявлението, което току-що си бе подготвил:

— Казвам се Арнолд Пениуърти. Трябва да говоря със старши полицейски инспектор, тъй като имам важна информация за евентуално сериозно престъпление, в което може да са замесени терористи.

Ново прищракване и друг глас, който този път се представи:

— Диспечерска служба, инспектор Нюхаус.

Арнолд прочете изявлението си за втори път дума по дума.

— Можете ли да сте малко по-конкретен, господине? — попита инспекторът. След като Арнолд му разказа всички подробности, полицаят каза: — Изчакайте, моля. Ще ви свържа с колега от „Скотланд Ярд“.

Пак го прехвърлиха и друг глас съобщи ново име:

— Сержант Робъртс на телефона. С какво мога да ви помогна?

Арнолд произнесе подготвеното изявление за трети път.

— Мисля, че ще е най-разумно, господине, ако не ми разказвате повече по телефона — предложи Робъртс. — Предпочитам да се срещна с вас и да обсъдим всичко лично.

Арнолд не знаеше, че така се опитват да се отърват от откачалки, които само губеха времето на полицията.

— Устройва ме — каза той. — Но предпочитам да дойдете в банката, а не в апартамента ми.

— Напълно ви разбирам, господине. Ще дойда при първа възможност.

— Но вие не знаете адреса.

— Знаем адреса ви, господине — каза сержант Робъртс без да обяснява повече.

Арнолд не напусна кабинета си до обяд, дори за обичайната проверка на касиерите. Вместо това си запълни времето с проверка на имейла си. Имаше и няколко съобщения на телефонния секретар, на които трябваше да отговори, но те можеха да почакат — нека първо се срещне с човека от „Скотланд Ярд“.

Арнолд се разхождаше нервно из кабинета си, когато на вратата се почука.

— Някой си сержант Робъртс иска да ви види — каза изненаданата секретарка. — Казва, че имате уговорка.

— Покани го, Даян — нареди й Арнолд. — И се погрижи никой да не ни притеснява.

Секретарката на Арнолд се отдръпна и пусна високия, елегантно облечен млад мъж. После затвори вратата след него.

Преди да си извади документите, сержантът се представи и двамата мъже си стиснаха ръцете.

— Желаете ли кафе или чай, сержант Робъртс? — попита Арнолд след като внимателно разгледа картата му.

— Не, благодаря ви, господине — отвърна сержантът, седна срещу Арнолд и отвори бележника си.

— Откъде да започна? — поинтересува се Арнолд.

— Защо не ми разкажете какво точно видяхте, г-н Пениуърти. Не спестявайте никакви подробности, колкото и незначителни да ви се струват.

Арнолд прегледа пак записките си. Започна с много детайлно описание на всичко, на което бе станал свидетел през последния месец, и завърши с подробен разказ на видяното в апартамента предната вечер. Когато приключи, си наля чаша вода.

— Как е името на съседа ви? — беше първият въпрос на сержанта.

— Мили боже — възкликна Арнолд. — Нямам представа. Но знам, че скоро се нанесе в кооперацията и договорът му за наем е краткосрочен.

— На кой етаж сте, г-н Пениуърти?

— Четвъртия.

— Благодаря ви. Това е повече от достатъчно като начало — каза сержантът и затвори бележника си.

— И сега какво ще стане? — попита Арнолд.

— Незабавно ще поставим екип за наблюдение на сградата, който ще държи под око заподозрения няколко дни и ще се опита да разбере с какво се занимава. Може да е нещо напълно невинно, разбира се, но ако открием нещо, г-н Пениуърти, бъдете сигурен, че ще ви уведомим.

— Дано не се окаже, че ви губя времето. Много се надявам — каза Арнолд, който внезапно се почувства малко глупаво.

— Скоро ще разберем — каза младият детектив и се усмихна. — Искам да ви уверя, г-н Пениуърти, че ми се ще да има повече бдителни граждани като вас. Така работата ми ще стане много по-лесна. Успех на новия пост — добави той и се изправи да си ходи.

Веднага щом полицаят си тръгна, Арнолд вдигна телефона на бюрото си и се обади на майка си.

— Може да остана при теб няколко дни, преди да се преместя в Бъри Сейнт Едмъндс, майко?

— Разбира се, скъпи — отвърна тя. — Надявам се, че всичко е наред, нали?

— Няма за какво да се тревожиш, майко.

 

 

След като Арнолд се премести в Бъри Сейнт Едмъндс, управлението на клона погълна по-голямата част от времето му и тъй като минаха седмици без вести от сержант Робъртс, случката в Аркадия Меншънс започна да избледнява в съзнанието му.

От време на време прочиташе по някой репортаж в „Дейли Телеграф“ за полицейски акции срещу терористични групи в Лийдс, Бирмингам и Брадфорд. Разглеждаше снимките на заподозрените, които полицаите залавяха и в един случай можеше да се закълне, че…

Арнолд току-що бе приключил разговора си с клиент, който кандидатстваше за ипотечен кредит, когато телефонът на бюрото му иззвъня.

— Търси ви сержант Робъртс — каза секретарката му.

— Дай ми секунда — каза Арнолд. Усети как сърцето му започна да бие учестено, докато извеждаше набързо клиента от кабинета си и затваряше вратата след него.

— Добър ден, сержант.

— Добър ден, господине — отвърна му познат глас. — Чудех се дали не смятате да идвате до Лондон през следващите няколко дни. Исках да ви уведомя какво откри нашият екип за наблюдение. — Арнолд започна да прелиства бележника с ангажиментите си. — Ако не ви е удобно — продължи сержантът, — нямам нищо против аз да дойда при вас в Бъри Сейнт Едмъндс.

— Не, не — каза Арнолд. — Ще пътувам за Лондон в петък вечерта. Сестра ми има рожден ден и ще я водя на „Звукът на музиката“ в театър „Паладиум“.

— Добре, а дали ще можете да отделите малко време и да се отбиете в „Скотланд Ярд“, да речем към пет? Командир Харисън много би искал да си поговори с вас.

— Разбира се — каза Арнолд и погледна към празната страница. Записа си в бележника — не че щеше да забрави.

— Добре — отвърна сержантът. — Ще ви посрещна в приемната в пет часа в петък.

 

 

Дните от седмицата се нижеха, а Арнолд нямаше как да не забележи, че очаква срещата си с командир Харисън с по-голямо нетърпение от „Звукът на музиката“.

 

 

В петък Арнолд си тръгна от работа малко след обедната почивка, като обясни на секретарката си, че има важни ангажименти в Лондон. Когато пристигна на гарата на „Ливърпул стрийт“, веднага се отправи към редицата с такситата, тъй като не искаше да закъснее за срещата си.

Таксито влезе в двора на „Скотланд Ярд“ няколко минути преди пет и Арнолд доволно забеляза, че сержант Робъртс вече го чакаше в приемната.

— Радвам се да ви видя отново, г-н Пениуърти — каза Робъртс.

Стиснаха си ръцете и сержантът поведе Арнолд към асансьорите. Докато чакаха, си побъбриха за „Звукът на музиката“, как полицаят водил жена си по Коледа да гледа представлението, а пък докато пътуваха нагоре стана въпрос за цветущото състояние на английския отбор по ръгби. Вратите се отвориха на шестия етаж. Робъртс все още не бе обелил и дума за желанието на командир Харисън да се види с Арнолд.

Двамата тръгнаха към дъното на коридора, където се виждаше табелка с името на командир Марк Харисън, носител на ордена на Британската империя. Робъртс почука леко на вратата, изчака малко, после отвори и влезе.

Командирът веднага стана иззад бюрото си и се усмихна сърдечно на Арнолд, преди да се здрависа с него.

— Радвам се най-накрая да се запознаем — каза той. — Да ви предложа нещо за пиене?

— Не, благодаря — отвърна Арнолд, който вече нямаше търпение да разбере защо толкова високопоставен полицейски началник иска да се види с него.

— Знам, че тази вечер ще ходите на театър, г-н Пениуърти, затова ще премина направо на въпроса — започна без да се церемони командирът, като махна на Арнолд да седне. — Трябва от самото начало да ви обясня — продължи той, — че случаят, който смятам да обсъдя с вас, ще влезе в криминалния съд следващата седмица и аз нямам право да ви разкривам някои подробности, въпреки моята убеденост, че мога да разчитам на пълната ви дискретност, г-н Пениуърти.

— Напълно ви разбирам — увери го Арнолд.

— Нека да започна с това, че сме ви много благодарни за информацията, която ни дадохте. Без преувеличение можем да кажем, че на вас дължим разкриването на една от най-активните терористични групи в страната. Трудно е да се определи колко живота сте спасили.

— Просто изпълних дълга си, така както го разбирам — каза Арнолд.

— Направихте много повече, повярвайте ми — отвърна командирът. — Защото информацията, която ни дадохте, г-н Пениуърти, ни позволи да арестуваме петнайсет заподозрени в тероризъм, единият от които — наемателят на апартамента на вашия етаж — е без съмнение ръководителят на групата. Той ни заведе до къща в Бирмингам, където намерихме взривни устройства, оборудване за производство на бомби и подробни планове на сгради, както и списък с имената на видни личности, срещу които са смятали да извършат атентати, включително и членове на кралското семейство. Честно казано, г-н Пениуърти, обадил сте ни се точно навреме.

Арнолд сияеше, а командирът продължи.

— Ще ми се да оповестим вашия принос, но вие разбирате, че се въздържаме в такива случаи. Касае се за собствената ви безопасност.

— Да, разбира се — отвърна Арнолд, като се опитваше да прикрие разочарованието си.

— Но когато следващата седмица прочетете във вестниците статиите за случая, трябва да се гордеете с приноса си за изправянето на тези жестоки престъпници пред правосъдието.

— Напълно съм съгласен с вас, господине — намеси се сержантът.

Арнолд не знаеше какво да каже.

— Няма да ви задържам повече, г-н Пениуърти — каза командирът. — Не искам да закъснеете за представлението. Но бъдете сигурен, че „Скотланд Ярд“ са ви длъжници и моята врата е винаги отворена за вас.

Арнолд кимна, като се опитваше да си придаде подходяща за ситуацията скромност.

Командирът му стисна отново ръката и му благодари още веднъж, а след това сержант Робъртс го изведе от стаята.

— Може ли да добавя и моите лични благодарности, г-н Пениуърти — каза Робъртс, докато вървяха по коридора, — защото на първо число ще ме повишат в инспектор.

— Честито — отвърна Арнолд. — Заслужихте си го, убеден съм.

Арнолд излезе от сградата и тръгна към Уайтхол. Вдигна високо глава, когато мина покрай „Даунинг стрийт“ 10, и се зачуди до колко може да разкаже на сестра си за срещата, която току-що се бе състояла. Погледна си часовника и реши да вземе такси. В края на краищата денят беше специален.

— За къде си, хубавецо? — попита го шофьорът.

— „Паладиум“ — каза Арнолд, качвайки се на задната седалка.

Докато таксито го отнасяше все по-навътре в Уест Енд, Арнолд все си мислеше за срещата с командира. Повтаряше разговора отново и отново в ума си, сякаш натискаше копчето за повтаряне на касетофон. Таксито спря на Грийн Марлбъро стрийт, защото движението бе спряно от полицейски кордон.

— Какво става? — попита Арнолд.

— Сигурно някой член на кралското семейство или чужд държавен глава отиват на представлението тази вечер. Боя се, че последните сто метра ще трябва да ги изминеш пеша.

— Няма проблем — каза Арнолд, подаде му банкнота от десет паунда и слезе, без да дочака рестото.

Тръгна през тълпата, която се притискаше към бариерите с надеждата да разбера кой предизвиква суматохата. Стигна до входа на театъра и преди да го пуснат във фоайето, внимателно му провериха билета. Тръгна по широкото, покрито с червен килим стълбище и се заоглежда за сестра си. След малко забеляза някой да му маха с програма. Джанет никога не закъсняваше.

Арнолд я целуна по двете бузи, честити й рождения ден и я попита дали иска чаша шампанско преди да влязат в салона.

— В никакъв случай — каза Джанет. — Да отидем да си намерим местата. Тази вечер очакват в театъра да дойде член на кралското семейство и аз искам да видя кой ще бъде той.

— Моля, заемете местата си — каза глас по високоговорителя. — Представлението ще започне след пет минути.

— Чакам с нетърпение това от седмици — каза Джанет, докато разпоредителната й късаше билета. — В средата на залата сме.

— Какви прекрасни места, Арнолд — добави тя, когато стигнаха до ред Г.

— Е, не навършваш всеки ден четирийсет години — отвърна Арнолд и й стисна ръката.

— Де да можеше — каза тя, докато си проправяше път към средата на реда. Стараеше се да не стъпи на ничии пръсти, но вдигна няколко души.

— Мислех си после да отидем в „Сиприани“ — каза Арнолд, когато и двамата се настаниха.

— Не е ли малко екстравагантно? — попита Джанет.

— Не и на рождения ден на сестра ми. Всъщност денят се оказа доста специален и за мен.

— Защо? — поинтересува се Джанет, докато му подаваше програмата. — Ново повишение?

— Не, по-важно от това… — понечи да й разкаже Арнолд, но хората започнаха да се изправят на крака и да ръкопляскат, когато принцеса Ан влезе в кралската ложа. Тя помаха на публиката и си седна на мястото. Джанет също й махна.

— Винаги е била една от любимките ми — каза Джанет, когато заедно с останалите си седна обратно на седалката. — Разкажи ми, Арнолд, защо денят е специален и за теб?

— Ами всичко започна, когато той се премести в нашата кооперация…

— За кого говориш? — прекъсна го Джанет, когато светлините угаснаха.

— Трябва да призная, че имах съмнения от самото начало… — прошепна Арнолд, когато диригентът вдигна палката си. — Ще ти разкажа всичко на вечерята — добави той, щом оркестърът засвири мелодия, която по-голямата част от публиката знаеше наизуст.

Арнолд се наслади на първата част на мюзикъла и когато завесата падна преди антракта, аплодисментите му подсказаха, че не само той е харесал представлението.

Няколко зрители станаха и занадничаха към кралската ложа, където принцеса Ан си бъбреше със съпруга си. Изведнъж вратата в дъното на ложата се отвори и влезе мъж, чието лице Арнолд никога нямаше да забрави. Той бе облечен в опърпан смокинг и едната му ръка беше в джоба.

— О, боже! — простена Арнолд. — Това е той!

— Кой? — попита Джанет, без да откъсва очи от кралската ложа.

— Мъжът, за когото ти разказвах — отвърна Арнолд. — Той е терорист и някак си е успял да избяга и да влезе в кралската ложа. — Арнолд не дочака следващия въпрос на сестра си. Знаеше какво изисква дългът му и бързо се промъкна покрай хората на неговия ред, без изобщо да му пука на чии пръсти стъпва и без да обръща внимание на негодуванията. Стигна до пътеката и побягна към изхода, като буташе всички, които му се пречкаха. Щом се озова във фоайето, огледа се набързо и затича нагоре по стръмното стълбище, което водеше към ложите, докато повечето зрители слизаха надолу към бара на партера. Няколко души се спряха и се взряха в невъзпитания човек, който така грубо се блъскаше в тях. Арнолд не им обърна внимание, направи се, че не чу и гневните забележки, отправени към него. Когато изкачи стълбището, той се насочи директно към кралската ложа, но когато стигна до огражденията от червени въжета, двама едри полицаи пристъпиха напред и го спряха.

— С какво можем да ви помогнем, господине? — попита учтиво единият.

— В кралската ложа има опасен терорист — извика Арнолд. — Животът на принцесата е в опасност.

— Моля ви, успокойте се, господине — каза полицаят. — Единственият гост в кралската ложа тази вечер е професор Нареш Кан, прочут американски ортопед, който е тук, за да изнесе серия от лекции за проблемите, на които се е натъкнал след атентатите от 11 септември.

— Да, същият — каза Арнолд. — Може да се прави на известен лекар, но ви уверявам, че е избягал терорист.

— Изпрати господина до мястото му — обърна се полицаят към колегата си.

— А вие се обадете на командир Харисън от „Скотланд Ярд“ — каза Арнолд. — Той ще потвърди моята версия. Казвам се Арнолд Пениуърти.

Двамата полицаи се спогледаха, след това се взряха по-внимателно в Арнолд. По-старшият набра някакъв номер на мобилния си телефон.

— Свържете ме със „Скотланд Ярд“. — Минаха няколко секунди. Те се сториха много повече на Арнолд, който с всеки миг ставаше все по-трескав.

— Трябва спешно да говоря с командир Харисън — каза полицаят.

След още малко време, което вече изглеждаше на Арнолд като цяла вечност, най-накрая командирът вдигна.

— Добър вечер, господине. Казвам се Болтън и съм от кралската охрана. Дежуря в театър „Паладиум“. Един зрител — някой си г-н Пениуърти — е убеден, че в ложата на принцесата има терорист и казва, че вие ще потвърдите версията му. — Арнолд се надяваше, че още има време да й спасят живота. — Ще ви го дам, господине. — Офицерът протегна телефона си към Арнолд, който се опитваше да запази спокойствие.

— Човекът, за когото говорихме този следобед, командире, сигурно е избягал, защото току-що го видях в кралската ложа.

— Уверявам ви, г-н Пениуърти — каза кротко командирът, — че това е невъзможно. Човекът, за когото говорихме този следобед, е в строго охраняван затвор и няма вероятност да го пуснат до края на живота му.

— Но аз го видях с очите си в кралската ложа! — извика отчаяно Арнолд. — Трябва да кажете на хората си да го арестуват, преди да е станало прекалено късно.

— Не знам кого сте видели в кралската ложа, господине — каза командирът, — но ви уверявам, че това не е г-н Зебари.

Бележки

[1] На английски името означава „ценящ и последното пени“. — Б.пр.

[2] На 7 юли 2005 година мюсюлмански екстремисти извършват терористичен акт в Лондон — самоделни бомби избухват в един двуетажен автобус и в метрото. — Б.пр.

Край