Джефри Дивър
Пръстенът от Вестфалия

Обирът на Чаринг крос беше най-успешният в кариерата му. И, както научаваше сега, може би щеше да бъде и последният — с еднопосочно пътуване до някоя от вонящите килии в затвора в Нюгейт в добавка.

Седнал в дъното на пълния със стока антикварен магазин в края на Грейт Портланд стрийт, Питър Гудкесъл дърпаше замислено кичур коса над ухото си — оскъден остатък от някога къдравата му буйна грива — и кимаше мрачно на думите на своя посетител, едва доловими сред бумтежа на парния чук, с който работниците на Нейно Величество от „Обществени строежи“ разбиваха павирания с тухли път, за да поправят градския водопровод.

— Човекът, ограбен от вас — продължи неспокойният посетител, — е протеже на графа на Девън. Освен това има силни връзки в Парламента и на Уайтхол стрийт. А отношението на кралицата към него е доста благосклонно.

Тази информация не беше нова за четиридесет и четири годишния Гудкесъл, защото му бяха известни доста факти от живота на лорд Робърт Мейхю. Винаги проучваше внимателно обектите си и смяташе, че доброто разузнаване е едно от уменията му, което го бе държало встрани от могъщото око на Скотланд ярд през всичките дванайсет години, откакто се бе върнал от войната и бе започнал да практикува уменията си на крадец. Да, той бе събрал възможно най-голямо количество информация за Мейхю и така бе научил, че лордът се движи сред най-висшите кръгове на лондонското общество, както и че има достъп до кралската фамилия, включително и до кралица Виктория. Но заради огромното му богатство и страстта му да колекционира редки бижута и други ценни предмети, Гудкесъл сметна, че плячката би си струвала риска.

Но преценката му се оказа напълно погрешна.

— Лордът е бесен най-вече заради пръстена. Не толкова заради другите неща или пък заради златото. Само пръстенът го интересува. Задвижил е всичките си връзки, за да го намери. Изглежда му е бил даден от неговия баща, който пък го получил от своя. Затова и пръстенът има голяма сантиментална стойност за него.

Разбира се, винаги е по-разумно да крадеш предмети, към които собствениците не са привързани емоционално. Гудкесъл бе решил, че пръстенът спада към тази безопасна категория, защото го беше открил в една незаключена кутия в дрешника на Мейхю, покрит от дузина евтини бижута и копчета за ръкавели.

Едва сега той си даде сметка, че съхранението му по такъв привидно небрежен начин е било хитра уловка, за да бъде пръстенът по-добре защитен — но само от крадци по-неопитни от него, разбира се.

Гудкесъл наследи фамилния бизнес с антики преди десет години и по необходимост стана експерт в оценяването на неща като музикални кутии, сребро, мебели… и скъпоценности. Затова когато откри ценното бижу в дрешника на Мейхю, той бе застинал удивен.

Изработен от знаменития златар Вилхелм Шрьодер от Вестфалия в началото на века, пръстенът представляваше редуващи се златни и сребърни лентички. Върху златните бяха инкрустирани диаманти, а върху сребърните — тъмносини сапфири. Гудкесъл беше толкова изненадан и доволен от откритието си, че взе само пръстена, диамантена игла за вратовръзка, рубинена брошка и петдесет златни гвинеи, пренебрегвайки много други предмети на изкуството, бижута и златни и сребърни монети, които откри в спалнята на Мейхю. А това бе още едно от правилата на умния крадец: колкото по-малко неща се вземат, толкова по-голяма е вероятността да минат седмици или месеци преди жертвата да открие липсата им, ако изобщо я открие.

Гудкесъл се надяваше, че обирът на Чаринг Крос ще бъде точно един от тези успешни удари. Беше го извършил миналия четвъртък и все още не беше видял нито в „Дейли Телеграф“, нито в „Таймс“, нито пък в някой от другите вестници съобщение за кражбата.

Но за съжаление се оказа, че положението е коренно различно и точно това му обясняваше сега неговият информатор — мъж с добра позиция в Скотланд ярд.

— И което е по-важното — прошепна мъжът, въртейки в ръце бомбето си и загледан през прозореца в хладното сиво априлско небе над Лондон, — чух, че инспекторите имат причина да мислят, че крадецът е свързан с търговията с мебели или антики.

Силно обезпокоен, Гудкесъл го попита също така шепнешком:

— Как, по дяволите, са могли да открият подобно нещо? От информатор ли?

— Не, полицаите са намерили в апартамента на сър Мейхю определени улики, които са ги навели на това заключение.

— Улики? Какви улики?

Както винаги Гудкесъл беше взел всички предпазни мерки, за да не оставя следи след себе си. Беше прибрал всичките си инструменти и дрехи, а по правило никога не носеше със себе си какъвто и да било документ или друг някакъв знак, който би могъл да отведе полицията до „Антични вещи на Гудкесъл“.

Но неговият информатор напълно вледени кръвта му с последвалото обяснение.

— Инспекторите са намерили следи от различни вещества в спалнята, в дрешника и върху стъпалата на стълбата. Подочух, че едното от тях било късче от нарязани и изсушени конски косми, точно от типа, с който се пълнят тапицираните дивани, канапета и кресла, а Мейхю нямал подобна мебел в тези стаи. Освен това са намерили следи от някаква вакса, използвана единствено за полиране на мебели и купувана често от търговците, занимаващи се с поправка, почистване или продажба на дървени предмети… О, и също така са открили някакъв червен прах. Бил полепнал по стъпалата на стълбата. Полицаите огледали съседните улици и не намерили подобен прах в околността. Те смятат, че това е прах от подметките на обувките на крадеца.

Мъжът погледна навън към червеникавия прах от разтрошените тухли, покриващ тротоара пред магазина.

Гудкесъл въздъхна сърдито, ядосвайки се на собствената си глупост. Беше поставил стълбата, която намери в градинската барака на Мейхю на същото място, откъдето я беше взел, но не се беше сетил да я избърше.

Годината беше 1892 и колкото повече светът се приближаваше към началото на новото столетие, толкова по-удивителни научни постижения можеше да види човек около себе си — електрическо осветление; задвижвани от бензин возила, които изместваха теглените от коне файтони и каруци; движещи се картини… Беше съвсем естествено Скотланд ярд също да се възползва от най-новите научни открития при преследването на криминалните престъпници.

Ако знаеше, преди да предприеме удара, че ченгетата толкова са напреднали в методите си, той би взел още по-сериозни предпазни мерки: например да измие ръцете си и да изчисти подметките на ботушите си.

— Знаеш ли нещо друго? — попита Гудкесъл своя информатор.

— Не, сър. Аз съм в отдела за престъпления заради дългове. Всичко, което знам по случая, съм го научил от подслушани разговори. Страхувам се, че не мога да разпитвам за подробности, без да събудя подозрения.

— Разбирам. Благодаря ти за това, което ми каза.

— Винаги сте бил много щедър към мен, сър. Какво смятате да правите?

— Честно да ти кажа не знам, приятелю. Може би трябва да напусна страната и да отида във Франция. — Той погледна загрижено информатора си. — Струва ми се, че трябва да си тръгваш. От това, което ми каза, мога да предположа, че е твърде възможно колегите ти вече да са на път за магазина ми.

— Лондон е голям град, сър. Мислите ли, че е възможно толкова бързо да попаднат точно на вашия магазин?

— Нямаше да се тревожа толкова, ако не бяха проявили такова старание при огледа на апартамента на Мейхю. Но при това положение, ако аз бях инспектор от Скотланд ярд, веднага щях да поискам списък с ремонтите, които се извършват в този момент в града или да установя местоположението на всички тухлени сгради, които се разрушават и да ги сравня със списъка на мебелните и антикварни търговци. Така много бързо ще почукат и на моята врата.

— Да, логично е… Лоша работа, сър. — Мъжът стана и сложи бомбето на глава си. — И какво ще се случи с вас, ако ви намерят тук, господин Гудкесъл?

Ще ме арестуват и ще ме тикнат в затвора, помисли си антикварят, но каза:

— Надявам се на късмета си. А сега трябва да си тръгваш и според мен ще е най-безопасно, ако повече не се виждаме. Не е нужно да сменяш бюрото си с подсъдимата скамейка, нали?

При тези думи цялото тяло на мъжа се разтърси. Той нервно подаде ръка на Гудкесъл за довиждане.

— Ако напуснете страната, желая ви целия късмет на света, сър.

Гудкесъл даде на информатора си цяла шепа суверени, допълнителна награда извън това, което вече му беше платил.

— Бог да ви благослови, сър.

— Ще имам голяма нужда от Неговата помощ.

Мъжът бързо излезе.

Гудкесъл се огледа след него. В погледа му се четеше очакване да види как дузина полицаи и инспектори обграждат магазина му, но навън имаше само група работници с напрашени дрехи, които извозваха натрошените от мощното острие на парния чук тухли и няколко пешеходци с разтворени чадъри, за да се предпазят от ситния пролетен дъжд.

Магазинът в момента беше празен, а главният му майстор, Маркъм, работеше отзад в работилницата. Затова Гудкесъл побърза да влезе в офиса си, отвори сейфа, скрит зад турски килим, окачен на стената и зад дъбов панел, направен така, че да не се различава от ламперията около него и извади платнена торбичка, в която беше поставил откраднатото от последните обири, включително диамантената игла, брошката, гвинеите и невероятния пръстен от Вестфалия.

Всички други бижута бледнееха сравнени с немския пръстен. Светлината на газената лампа попадна върху скъпоценните камъни и в стаята избухна фойерверк от бели и сини искри. Французинът, с когото Гудкесъл се беше уговорил да купи пръстена, щеше да му плати три хиляди паунда, което означаваше, че стойността му е няколко пъти повече. Но въпреки безспорното си изящество — продължаваше да размишлява Гудкесъл — за него този пръстен нямаше никаква определена сантиментална привлекателност. След всяка успешна кражба от жилище, музей или магазин той се интересуваше много малко от онова, което бе откраднал. За него то беше единствено източник на някакъв доход, който му позволяваше да продължава своето занимание. Независимо от облагите, които му носеха обирите, Гудкесъл беше далеч от алчността. Дали ще получи за пръстена три хиляди или пък истинската му цена, която може би беше трийсет хиляди, или дори цяла шепа златни крони, за него нямаше голямо значение. Всъщност онова, което най-много го очароваше, беше актът на кражбата и перфектността на нейното изпълнение.

Някой би могъл да се запита поради каква причина човек като Питър Гудкесъл бе подхванал това занимание. Произходът на Питър му беше осигурил някои привилегии и сравнително добро образование. Никога през живота си той не беше влизал в контакт с най-долните престъпни обществени прослойки. Родителите му, които бяха починали отдавна, бяха добри и грижовни, а брат му и в момента беше пастор в Йокшър. Според самия Гудкесъл тласъкът към това негово престъпно занимание би могъл да се открие в кошмарните му преживелици по време на Втората афганска война. Гудкесъл беше топчия в прочутата Кралска конна артилерия, която попадна сред частите, получили заповед да спрат вражеските сили, предприели атака срещу британския гарнизон в Кандахар. На 27 юли 1880 година, ден изключително горещ и душен, 2 500 британски и индийски пехотинци, лека кавалерия и артилерия посрещнаха врага при Майванд. Онова, което британските войски разбраха едва когато сражението започна, бе, че афганците ги превъзхождат десетократно. Още от самото начало битката тръгна зле, защото в допълнение към превъзхождащите ги многократно мюсюлмански фанатици врагът разполагаше не само със стари гладкоцевни пушки, но и с най-модерните оръжия на Круп. Афганците целеха британските оръдия със смъртоносна точност, а снарядите и дъжда от куршуми от пушките и револверите им покосяваха войниците.

Въпреки тежкото сражение екипът на оръдие №3 успя да изстреля около сто снаряда, което така загря цевта, че върху нея можеше да се изпече месо — това можеше лесно да се докаже от тежките рани от изгаряне по ръцете и дланите на хората на Гудкесъл. Най-накрая многобройната вражеска армия надделя и с обходна маневра афганците достигнаха целта. Те плениха английската артилерия, която британците нямаха време да извадят от строя, както и знамената на подразделенията — нещо, което се случваше за първи път в историята на британската армия.

Когато Гудкесъл и другарите му побягнаха, спасявайки живота си, афганците обърнаха собствените им оръдия след тях и с удвоени сили продължиха изтреблението, използвайки пленените знамена като шомполи, за да натикат барута в цевта!

Преживяването беше ужасяващо — двайсет процента от Конната артилерия и шейсет процента от 66-ти пехотен полк бяха загинали, но най-големият кошмар сполетя оцелелите войници след завръщането им в Англия. С Гудкесъл и неговите другари се отнасяха като с дамгосани, гледаха на тях като на долни страхливци. Така необяснимото презрение на обществото опустоши душите на завърналите се. Съвсем скоро обаче Гудкесъл откри причината за това отношение. Министър-председателят Дизраели, подкрепян от голяма част от лордовете и останалите аристократи, беше двигателят на тази военна интервенция в Афганистан, която се оказа съвсем безполезна, с изключение на това, че британците раздрънкаха оръжие под носа на Русия. Загубата при Майванд накара много хора да се замислят над наложителността от това нахлуване и бе причина за политическо брожение. Управляващите имаха нужда от жертвен агнец, а каква по-добра изкупителна жертва можеше да се намери от участвалите в едно от най-позорните поражения в британската история?

Гудкесъл бе особено вбесен от изказванията на един надут аристократ, които той сипеше наляво и надясно из пресата, оплаквайки срама, който войниците били донесли на нацията, без да каже и дума на съчувствие към онези, които бяха изгубили в битката живота или здравето си. Антикварят беше толкова гневен, че реши да отмъсти на мръсника. Но не чрез смърт — достатъчно се бе нагледал на кръв при Майванд, а и в никакъв случай не би нападнал или наранил невъоръжен противник. Гудкесъл реши да накаже надменния аристократ по друг начин — не толкова жесток, но все пак болезнен. Той откри къде живее и месец след изказванията му господин Гадна уста откри, че кесията със суверени, скрита не много мъдро в една ваза в кабинета му, е изчезнала.

Малко след това собственик на фабрика се отметна от обещанието си да наеме на работа половин дузина ветерани от Афганистан. Фабрикантът също плати скъпо за неспазеното си обещание — с картина, която Гудкесъл открадна от лятната му къща в Кент и продаде, а полученото раздели между онези, на които беше отказана работа.

Опитът на Гудкесъл в антикварния магазин на баща му му беше от голяма полза; независимо от колебанията на ветерана относно качествата на платното, нарисувано от някакъв французин на име Клод Моне, той успя да убеди един американски търговец да плати прескъпо за размазания пейзаж.

Заслуженото отмъщение го ободри и повдигна духа му — но в крайна сметка Гудкесъл трябваше да признае пред себе си, че онова, което го развълнува най-дълбоко, не бе тържеството на справедливостта или наказанието на бездушните, а тръпката от самото преживяване… Какво пък, една добре подготвена и успешно изпълнена кражба би могла да бъде определена като вид изкуство, творение на човешкия ум и ръка подобно на която и да е ръчно гравирана броня, картина на Фрагонар или златна брошка на Уилям Теслър. Така той се справи лесно с чувството си за вина и последва новия повик на сърцето си със страст и жар, присъщи на човек, отдаден изцяло на професията си.

Щом наследи семейния магазин на Грейт Портланд стрийт, Гудкесъл откри, че той и служителите му имат уникален достъп до най-изисканите домове в Лондон, тъй като притежателите им купуваха и колекционираха антикварни мебели — прекрасно ловно поле за всеки крадец със стил. Естествено, той беше твърде умен, за да тръгне да ограбва собствените си клиенти, но можеше да слуша и наблюдава, научавайки колкото се може повече за съседите или познатите на своите клиенти — за купени напоследък ценности, получени суми пари, възможни скривалища за бижутата, когато са извън Лондон, за броя и характера на конярите и прислугата, както и на кучетата пазачи.

Следваше брилянтен план и перфектно осъществяване в по-голямата част от случаите. Както миналия четвъртък в апартамента на сър Робърт Мейхю.

Но често провалът не се дължи на самия план, а на съвсем непредвидени обстоятелства, които слагат прът в колелата на начинанието. В този случай препъникамъкът се оказа неочакваната проницателност на инспекторите от Скотланд ярд.

Гудкесъл извади от сейфа пръстена и другите скъпоценности и преброи наличните пари. Петстотин паунда. В къщата си той имаше още три хиляди плюс други откраднати в последно време ценности, за които не беше намерил все още купувачи. В лятната си къща имаше още пет хиляди. С тях спокойно можеше да се установи в Южна Франция, където често ходеха с Лидия — чернокоса красавица от Манчестър. Тя би могла да се присъедини към него за постоянно, след като уреди собствените си дела.

Но да остане да живее във Франция завинаги? Сърцето му се сви при тази мисъл. Питър Гудкесъл беше англичанин до мозъка на костите си. Въпреки мръсотията, бълвана от стотиците фабрични комини, въпреки снобския й елит, въпреки политическата й и военна агресивност, въпреки несправедливите обвинения след Майванд, той обичаше Англия.

Но пък един десетгодишен престой в Нюгейт едва ли щеше да запази любовта му.

Гудкесъл затвори вратата на сейфа и внимателно притисна тайния панел в стената, оставяйки килима отново да падне над него. Разкъсван от жестоки колебания какво да предприеме оттук нататък, крадецът антиквар отново излезе в магазина, намирайки утеха в множеството красиви неща около себе си.

Час по-късно, все още безуспешно търсейки решение за по-нататъшните си действия, той започна да се утешава с мисълта, че е възможно да е сгрешил за прозорливостта на полицията. Може би бяха попаднали случайно на следите, за които му разказа информаторът, а в момента разследването вече е забуксувало и той ще успее да се измъкне сух.

Точно в този миг в магазина влезе клиент и започна да разглежда изложените вещи. Антикварят му се усмихна за поздрав и се наведе над счетоводните си книжа, като от време на време хвърляше поглед към клиента — висок слаб мъж в черен балтон, черен дневен костюм и бяла риза. Той разглеждаше внимателно часовниците, музикалните кутии и бастуните с решимостта на човек, влязъл с намерение да си купи нещо и да получи добро качество за парите си.

Опитът му на крадец беше научил Гудкесъл да обръща внимание на детайлите, а практиката му на търговец на антики беше изградила у него умение да разпознава типовете клиенти. Затова сега му направи впечатление странен факт: мъжът разглеждаше само стоки, направени от дърво, въпреки че в магазина се предлагаха множество предмети от порцелан, слонова кост, калай, мед и сребро. Гудкесъл многократно беше наблюдавал клиенти, дошли с намерението да си купят музикална кутия — те не пропускаха да разгледат и много от другите стоки, за да преценят съотношението между цената и качеството им, въпреки точно определената си цел да се сдобият с предмет, изработен от дърво.

Гудкесъл забеляза и още нещо необичайно — мъжът уж разсеяно прокарваше пръст по пукнатините в покритието на музикалните кутии. Което означаваше, че се интересува не от самия вид дърво, а от неговото покритие, проба от което вече имаше под нокътя си.

„Клиентът“ изобщо не беше клиент, заключи антикварят със свито сърце. Беше човек от Скотланд ярд — от онези, за които му беше разказал преди малко неговият информатор.

Е, не всичко все още е загубено — опита се да се успокои Гудкесъл. Ваксата, която използваше, се употребяваше по-рядко заради цената и ограниченото й производство, но все пак не беше уникална — купуваха я доста производители на мебели и антиквари. Това не беше стопроцентово доказателство за вината му.

След това обаче полицаят прехвърли вниманието си на червен тапициран фотьойл — седна на него и потупа страниците му, сякаш за да добие представа за конструкцията. Ужасен, Гудкесъл видя как дясната ръка на мъжа изчезна от полезрението му за момент, явно с намерението да отскубне малко пълнеж от долната възглавница.

Пълнежът със сигурност беше от конски косми, които щяха да съвпаднат напълно с косъма, намерен в апартамента на Робърт Мейхю.

Инспекторът се изправи и още няколко минути се разхожда назад-напред из магазина. Най-накрая той погледна към антикваря и попита:

— Вие ли сте господин Гудкесъл?

— Аз съм — потвърди антикварят, защото ако беше отрекъл, щеше да събуди подозрения. Питаше се дали веднага ще бъде арестуван. Сърцето му блъскаше лудо в гърдите.

— Имате хубав магазин — каза любезно инспекторът, но Гудкесъл долови в очите му хладната безпощадност на инквизитор.

— Благодаря ви, сър. Ще бъда щастлив да ви помогна с нещо. — Дланите му започнаха да се потят, а стомахът силно го присви.

— Не, благодаря. Всъщност, трябва вече да си вървя.

— Приятен ден, сър. Ще дойдете ли пак?

— Със сигурност — каза полицаят и излезе навън в хладния пролетен ден.

Гудкесъл отстъпи назад, прикривайки се зад едни доспехи и погледна навън.

Не!

Най-кошмарните му страхове се бяха сбъднали. Мъжът беше пресякъл улицата, обърна се да погледне към магазина и като не видя собственика му на вратата, коленичи, сякаш за да завърже обувката си. Всъщност тя си беше добре завързана — причината за този жест бе да гребне малко от червения прах, покриващ улицата заради ремонта на водопровода и който щеше да се окаже напълно еднакъв с този, който бе оставил толкова лекомислено върху стъпалата на стълбата — помисли си отчаяно Гудкесъл. Полицаят изсипа праха в малък плик и продължи пътя си с бодрата крачка на човек, намерил на улицата банкнота.

Паника обхвана антикваря. Разбра, че арестът му е неминуем. Трябваше доста да се постарае, за да избегне лапите на закона. Всяка секунда беше ценна.

Гудкесъл отиде бързо до задната врата на магазина и я отвори.

— Маркъм — провикна се той към вътрешността на работилницата, където пълен брадат мъж лакираше бюро в китайски стил, — наглеждай магазина за час-два. Имам спешна среща.

 

 

Бил Слоат седеше прегърбен на отрупаната с чаши и осеяна с петна от бира маса в кръчмата „Зеления човек“, заобиколен от половин дузина „приятели“, до един мръсни и мрачни, чиято единствена причина да бъдат тук в този момент бе издадената от Слоат безцеремонна заповед, която не можеше да не бъде изпълнена.

Водачът на бандата, облечен в изцапан стар костюм от зебло, вдигна поглед, когато Питър Гудкесъл застана до масата. После набоде с острието на ножа си парче ябълка и го пъхна в устата си, сдъвквайки бавно сочния плод. Той не знаеше за Гудкесъл нищо повече от това, че е един от малкото търговци на Грейт Портланд стрийт, които кихаха своите десет лири — наричани от Слоат „бизнес такса“ — без да се нуждаят от хубав ритник по задника или порване с бръснач, за да им се напомни за дължимото.

Антикварят кимна на пълния мъж, който изръмжа в отговор:

— Кво ви води насам, м’лорд?

Обръщението беше иронично, разбира се. Гудкесъл нямаше и капка благородническа кръв в своите вени, но в град, в който произходът беше основното мерило, според което преценяваха хората, по-важно дори от парите, Слоат плуваше в съвсем различни води в сравнение с Гудкесъл. Ийстендското „възпитание“ на Слоат не беше особен повод за хвалба, за разлика от това на Гудкесъл, чиито родители произхождаха от една много приятна част на Съри. Което бе достатъчна причина за омразата на Слоат, независимо от това, че „клиентът“ му беше редовен с „таксата“.

— Трябва да говоря с теб.

— Точна сега ли? Ами давай, приятел. Слушам те и с двете уши.

— Насаме.

Слоат набоде още едно парче от ябълката с ножа, сдъвчи го и едва тогава каза:

— Оставете ни, момчета.

Той се ухили на антуража си около масата и мъжете, като подсмърчаха и ругаеха, се преместиха заедно с халбите си в ръка на друга маса.

Бандитът огледа внимателно Гудкесъл. Мъжът срещу него се опитваше да си придаде безгрижен вид, но съвсем ясно му личеше, че явно се бе накиснал здраво. А това си беше сладка работа! Отчаянието и братовчед му страхът винаги бяха много по-добри стимули за измъкване на пари от алчността.

Слоат вдигна към Гудкесъл дебелия си къс пръст, завършващ с нокът, потъмнял от саждите, които се сипеха над тази част от града като черен сняг.

— Бил си напразно път, ако си дошъл да ми плачеш, че няма да можеш да ми платиш тая седмица — каза той строго.

— Не, не, не. Ще си получиш парите. Не е за това — побърза да го успокои Гудкесъл. После продължи шепнешком: — Чуй ме, Слоат. Имам проблеми. Трябва да изчезна от страната възможно най-бързо без никой да знае. Ще ти платя щедро, ако можеш да го уредиш.

— О, драги приятелю, мойте услуги са скъпи — каза през смях Слоат. — Уверявам те. Кви си ги надробил, че имаш нужда от толкоз спешна ваканция в чужбина?

— Не мога да ти кажа.

— Аха, много си срамежлив и не искаш да подшушнеш на ушето на твоя приятел Бил геройствата си? Сложил си рога на някой нещастник? Или пък дължиш чувал пари на някой букмейкър? — Слоат присви очи и се изсмя дрезгаво. — Не, милорд. Прекалено си плешив и мършав, та да ти хвърли око някоя женена мадама. А пък задникът ти не е достатъчно голям, за да пусне нещо повече от една пръдня. И тъй, кви си ги свършил, друже?

— Не мога да кажа — отново изшептя Гудкесъл.

Слоат отпи от бирата си.

— Няма значение. Продължавай. Наближава ми времето за обяд и съм гладен.

Гудкесъл се огледа и сниши още повече глас.

— Трябва да отида във Франция. Никой не трябва да разбере. И трябва да тръгна още тази вечер.

— Тая вечер? — Бандитът поклати глава. — Божке!

— Чух, че имаш връзки навсякъде из доковете.

— Бил има връзки. Което си е тъй, тъй си е.

— Можеш ли да ме качиш на товарен кораб за Марсилия?

— Туй си е адски трудна задача, друже.

— Нямам избор.

— Ами тогава ще трябва да мога да те уредя. — Мъжът замълча за момент. — Ще ти струва хилядарка.

— Какво?

— Вече сме обяд, друже. Виж си цъкалото. Да не мислиш, че ще е лесно да придумам някой. Трябва да търча цял следобед като шугава овца. Пък да не говорим за риска. Доковете са пълни с куки, митничари, войници с пушки — като конски мухи са… Не, не може за по-малко. Хилядарка. — Слоат натъпка още едно парче ябълка в устата си и го задъвчи.

— Добре — съгласи се намръщен Гудкесъл.

Мъжете си стиснаха ръцете.

— Дай ми някаква предплата. Налага се да понамажа някоя и друга ръка.

Гудкесъл измъкна кесията си и отброи няколко монети.

— Не тъй, шефе — засмя се Бил. Огромната му ръка се протегна и издърпа цялата кесия. — Много ти мерси… А кога ще получа останалото?

Гудкесъл погледна джобния си часовник.

— Ще имаш парите към четири. Ще можеш ли да уредиш дотогава нещата?

— Нямай грижа — каза Слоат.

— Ела в магазина.

Слоат присви очи и изгледа Гудкесъл изпитателно:

— Щом не искаш да ми изтропаш кво си направил, хубаво, обаче я ми кажи, безопасно ли е човек да се среща с тебе?

Антикварят глухо се засмя.

— Ти сигурно си чувал израза: Да победиш някого със собственото му оръжие?

— Ами чувал съм го.

— Ей това смятам да направя. Не се притеснявай. Знам как да уредя да сме сами.

Гудкесъл въздъхна още веднъж и излезе от кръчмата.

Слоат го проследи с поглед, размишлявайки доволен. Хилядарка за няколко часа работа.

Отчаянието, каза си той, си е страшно готина работа.

 

 

Пет минути преди четири Питър Гудкесъл очакваше неспокойно пристигането на Бил Слоат.

Въпреки усилията си да избегне примката на закона, той се стараеше да си дава вид, че си върши работата по обичайния начин. Но постоянно държеше под око улицата. Скоро забеляза двама цивилни полицаи, преструващи се на зяпачи, които нямат друго занимание, освен да наблюдават работниците, ремонтиращи водопровода. Но беше съвсем очевидно, че вниманието им изцяло е заето от Гудкесъл и магазина му.

Антикварят пусна в ход плана си. Той повика Маркъм и още един млад мъж, когото използваше редовно за транспортиране на мебели от и към домовете на клиентите си. Стараейки се нарочно да изглежда тайнствен, Гудкесъл даде на младия мъж увита в хартия музикална кутия. Поръча му да я отнесе в собствената му къща колкото е възможно по-скоро. Забелязвайки тези подозрителни маневри, единият от детективите тръгна след младия мъж веднага щом той излезе от магазина, предполагайки, че е възможно в кутията да се намира плячката или някое уличаващо доказателство.

После Гудкесъл освободи Маркъм за остатъка от деня и му даде подобен пакет с указания да го отнесе вкъщи със себе си и да провери дали механизмът работи добре. Останалият пред магазина детектив видя, че занаятчията излиза отвътре с обемист пакет под мишница и след моментно колебание реши, че е по-добре да последва този потенциален източник на улики, вместо да остане пред магазина.

Гудкесъл внимателно огледа улицата, но не видя повече полицаи. Работниците си бяха тръгнали и тя беше пуста, с изключение на мъж и жена, които се спряха пред витрината на магазина, а после влязоха вътре. Докато разглеждаха изложените доспехи, Гудкесъл им се извини с думите, че се връща след малко и след още един поглед навън към празната улица влезе в офиса си и затвори вратата след себе си.

Отметна турския килим и отвори тайния панел, а след това и сейфа. Той тъкмо посягаше към вътрешността му, когато усети полъх върху лицето си и разбра, че вратата на офиса му е отворена.

Гудкесъл скочи, изкрещявайки „Не!“. Той видя пред себе си съпруга от двойката, влязла в магазина, с насочен към него голям пистолет Уебли.

— Мили боже! — задъха се Гудкесъл. — Вие искате да ме ограбите!

— Не, сър, тук съм, за да ви арестувам — отвърна му спокойно мъжът. — Не мърдайте. Не искам да ви нараня. Но ще го направя, ако не ми оставите избор.

После наду полицейска свирка, която издаде пронизителен звук. Миг по-късно Гудкесъл видя, че вратата на магазина зейна отворена и вътре се втурнаха двама цивилни и двама униформени полицаи от Скотланд ярд. Жената, играла ролята на съпруга, им махаше с ръка, викайки: „Сейфът е тук вътре“.

— Отлично! — възкликна доволен един от инспекторите — слабият тъмен мъж, който беше в магазина сутринта, преструвайки се на клиент.

Другият детектив, облечен почти по същия начин: черен балтон, дневен костюм и бомбе, беше по-висок и по-светъл от него с разрошена лененоруса коса. Двамата полицаи хванаха антикваря за ръцете и го изведоха от офиса в магазина.

— Какво означава това? — извика Гудкесъл.

— Имам заповед за арест — каза инспекторът с бледото лице.

Полицаите го претърсиха и като не намериха оръжие, го пуснаха. Инспекторът, който бе влязъл под ръка с жената в магазина, замести своя Уебли с бележник. Другите двама цивилни детективи освободиха жената с благодарности и тя им каза, че се връща в полицейския участък, където могат да я намерят, ако им потрябва за нещо.

— Искам да знам какво става? — възмутено попита Гудкесъл.

Инспекторът с бледото лице се обърна към слабия мъж, очевидно негов началник, който го изгледа изучаващо.

— Вие сте човекът, ограбил апартамента на Робърт Мейхю — каза той.

— Кой? Кълна се, че не разбирам за какво ми говорите.

— Моля ви, господин Гудкесъл, не обиждайте нашата интелигентност. Вие ме видяхте в магазина си тази сутрин, нали?

— Да.

— От моята визита в магазина ви аз се върнах с проба от мебелната вакса върху няколко дървени предмета. Субстанцията е идентична с тази, от която намерихме следи в дрешника на лорд Мейхю — материал, с който нито той, нито неговите слуги са влизали в контакт. Намерихме също конски косъм, подобен на този, който аз отскубнах от един от вашите столове.

— Не знам…

— А как ще коментирате факта, че червеният прах на улицата пред магазина ви е същият, какъвто намерихме върху стъпалата на стълбата, използвана за проникване на първия етаж в жилището на лорд Мейхю? Не отричайте, че вие сте крадецът.

— Разбира се, че отричам. Това е абсурд!

— Претърсете сейфа — нареди главният инспектор на униформените полицаи, кимайки към офиса в задната част на магазина. После се обърна отново към Гудкесъл: — Когато бях тук предишния път, се опитах да отгатна къде бихте могъл да направите скривалище за плячката от грабежите ви. Но в магазина ви има прекалено много вещи, което предлага прекалено много възможности за тайни хранилища, чието търсене можеше да ни отнеме седмица. Затова ние поставихме онези двама детективи пред магазина ви. Искахме да ви накараме да повярвате, че скоро ще бъдете арестуван. Както и предполагахме, вие ги отстранихте… по мое мнение в преследване на два пакета без никакво значение от гледна точна на набавяне на улики.

— Онези доставки преди малко ли? — надигна глас Гудкесъл. — Изпратих една музикална кутия вкъщи, за да поработя над нея довечера. А другата взе моят служител със същата цел.

— Това го твърдите вие. Но според мен извъртате.

— Вашите подозрения са съвсем неуместни. Аз…

— Моля, разрешете ми да завърша. Когато изпратихте нашите хора за зелен хайвер, това ни подсказа, че смятате съвсем скоро да избягате. Затова моят колега и една машинописка от участъка влязоха в магазина като клиенти — задача, която те очакваха от няколко часа. — Той се обърна към полицая, изиграл ролята на съпруг и добави: — Отлична работа, между другото.

— Благодаря за признанието.

Главният инспектор се обърна отново към Гудкесъл:

— Тази семейна двойка приспа вашите подозрения и подтикван от спешното ви бягство, вие бяхте така любезен сам да ни отведете до сейфа си.

— Кълна се, че съм само един антикварен търговец и занаятчия. Нищо друго.

Детективът с бледото лице цъкна недоволно с език, докато „съпругът“ продължи да пише всичко чуто в бележника си.

— Сър — обърна се към него единият от полицаите, изпратени да претърсят сейфа в офиса, — има проблем.

— Сейфът заключен ли е?

— Не, сър. Вратата му беше отворена. Проблемът е, че пръстенът не е вътре.

— Пръстен? — повтори Гудкесъл.

— А какво има вътре? — попита високият слаб детектив, без да обръща внимание на антикваря.

— Пари, сър. Това е всичко. Около петстотин паунда.

— Гвинеи ли са?

— Не, сър. Предимно банкноти. Но никакво злато.

— В него съхранявам някои тайни рецепти. Повечето от търговците имат сейфове.

Намръщен, главният инспектор влезе в офиса след полицаите и започна нещо да им говори. Но в този момент вратата на магазина се отвори отново и вътре влезе Бил Слоат. Бандитът видя полицаите и инспекторите и понечи да избяга. Но двамата полицаи веднага се втурнаха след него, хванаха го и го довлякоха обратно вътре.

— Я виж ти кой долетя в кафеза! Бил Слоат Лудия — възкликна инспекторът с бомбето, вдигайки вежда нагоре. — О, ние те познаваме, да, да. Значи и ти си в играта заедно с Гудкесъл, така ли?

— Не съм, ченге.

— Я дръж приличен тон.

Гудкесъл се заоглежда неспокойно.

— Но, господа, за бога, господин Слоат не е направил нищо лошо. Той идва понякога да разглежда стоката ми. Сигурен съм, че и сега е дошъл за това.

Главният инспектор се обърна към него:

— Чувствам, че нещо криете, Гудкесъл. Кажете какво има.

— Нищо, наистина.

— Ти май ще ни дойдеш на гости малко по-рано отколкото бяхме планирали, господинчо, ако веднага не ни кажеш всичко.

— Затваряй си скапания плювалник — измърмори Слоат.

— Я да млъкваш — ревна единият от полицаите.

— Продължавай, Гудкесъл. Кажи ни.

Антикварят преглътна мъчително.

— Този мъж тероризира цялата Грейт Портланд стрийт! — каза той. — Постоянно ни измъква пари и вещи и ни заплашва, че ще изпрати горилите си от „Зеления човек“, ако не му платим. Идва всяка събота да си иска рекета.

— Чухме слухове за това — каза детективът с русата коса.

Главният инспектор изгледа Гудкесъл изпитателно.

— Но днес е понеделник, не е събота. Тогава защо е тук днес?

— Предупреждавам те… — кресна Слоат на антикваря.

— Още една дума и ще видиш звезди посред бял ден, Слоат — заплаши го полицаят.

Гудкесъл си пое дъх и продължи:

— Миналият четвъртък той ме изненада в магазина в осем сутринта. Аз още не бях отворил, но бях дошъл по-рано, защото бях довършил поправката на няколко неща предната вечер и исках да ги намажа с вакса и да ги полирам, преди да дойдат клиентите.

Главният инспектор кимна в знак, че приема обяснението. После се обърна към колегите си и каза:

— Денят на грабежа. И малко преди него. Продължавайте, Гудкесъл.

— Накара ме да отворя вратата. После започна да разглежда музикалните кутии. Избра си онази там вдясно. — Той посочи към кутията от палисандрово дърво на тезгяха. — И каза, че в допълнение към „таксата“ тази седмица ще вземе и кутията. Но това не било всичко, трябвало да направя фалшиво отделение на дъното и да го замаскирам толкова хитро, че никой да не разбере за него дори да разглежда много внимателно кутията. — Той им показа кутията и отделението, което беше завършил преди половин час.

— Каза ли какво има намерение да крие вътре? — попита по-тъмният детектив.

— Спомена за някакви бижута и златни монети.

— Проклет лъжец и измамник и щом… — ревна бандитът.

— Млъквай! — заповяда му полицаят и го бутна грубо в един стол.

— Каза ли откъде ги е взел?

— Не, сър.

Детективите се спогледаха.

— Значи Слоат е дошъл тук — каза главният инспектор — и е разглеждал кутиите и така е изцапал пръстите си с вакса. Конският косъм и червеният прах също са били оттук. Времето също подхожда за удара, ако е отишъл директно в апартамента на лорд Мейхю, където е оставил следи от споменатите субстанции.

— Има логика — потвърди третият, вдигайки поглед от записките си.

Детективът с бледото лице попита:

— Значи вие нямате никакво криминално минало, Гудкесъл? Не ни лъжете. Лесно ще проверим.

— Не, сър. Кълна се. Аз съм просто търговец — ако имам вина за нещо, то това е, че не съм съобщил за изнудването на Слоат. Но никой от нас, търговците на Грейт Портланд стрийт, не смееше да го направи. Простете ми, господа, истина е, че изпратих вашите хора на безполезно преследване. Нямах представа защо са тук, но ми изглеждаха като детективи. Трябваше да ги отстраня по някакъв начин. Господин Слоат щеше да дойде всеки момент и аз знаех, че ако забележи полицаи, когато дойде, щеше да си помисли, че аз съм ги извикал и да ме пребие. Или по-лошо.

— Претърсете го — кимна към Слоат по-светлият детектив.

Полицаите извадиха от джобовете на Слоат няколко монети, пура, палка и кесия за пари. Детективът с бледото лице надникна в нея.

— Гвинеи! Точно като тези, откраднати от апартамента на лорд Мейхю.

Кралският монетен двор бе престанал да сече златни гвинеи на стойност един паунд и един шилинг през 1813 година. Те все още бяха официално разменно средство, разбира се, но се срещаха рядко. По тази причина Гудкесъл не беше взел повече — харченето им би привлякло вниманието към него.

— Тая кесия не е моя — изръмжа Слоат. — Негова е!

— Това е лъжа! — извика Гудкесъл. — Защо ако беше моя, ще е у тебе? Моята си е тук. — Той извади евтина кожена торбичка с няколко лири, крони и пенсове.

Полицаят, който държеше кесията, взета от Слоат, се обади:

— Сър, тук има и още нещо — във вътрешния джоб на дъното. — Той извади две неща и ги показа: — Игла за вратовръзка като тази, за която сър Мейхю съобщи, че е изчезнала. Със сигурност е същата. И рубинена брошка, пак като откраднатата!

— Невинен съм, казвам ви! Гудкесъл дойде при мен и искаше да му уредя да си замъкне задника във Франция тая вечер.

— И каква беше причината за това бързане? — попита детективът, който водеше записки в бележника си.

— Не ми каза — призна Слоат.

— Много удобно — заключи детективът с бледото лице. Беше ясно, че полицаите не вярват на думите на бандита.

Гудкесъл се опита да запази загриженото и любопитно изражение върху лицето си. В интерес на истината той беше крайно изтощен от усилието да разиграва този театър и се питаше дали ще издържи до края. Трябваше да действа бързо, за да се спаси. Както беше казал на Слоат, беше решил да използва срещу Скотланд ярд тяхното собствено оръжие, а не да напуска родната Англия и да бяга във Франция. Беше си дал сметка, че никога не ще може да живее като изгнаник. Затова подготви улики, които да свържат Слоат с кражбата — от една страна измислената история с музикалната кутия и тайното отделение и от друга — да подтикне Слоат да вземе от него кесията с откраднатите монети в кръчмата.

Но дали полицията щеше да приеме тази теория?

За момент изглеждаше така. Но точно когато Гудкесъл си отдъхна за миг, главният инспектор се обърна към него:

— Ако обичате, сър, покажете си ръцете.

— Моля?

— Искам да разгледам ръцете ви. Още един финален оглед в този така любопитен случай. Не съм напълно убеден, че фактите са такива каквито изглеждат.

— Няма проблем, разбира се.

Гудкесъл протегна ръце, стараейки се с всички сили да ги удържи да не треперят. Детективът ги огледа и намръщен вдигна поглед. След това отново наведе глава и подуши дланите на Гудкесъл. После се обърна към Слоат:

— А сега твоите.

— Вижте кво, ченгета, няма що да си пъхате проклетите…

Но полицаят сграбчи ръчищата на мъжа и ги вдигна към главния инспектор, който повтори същата процедура както при Гудкесъл. После кимна в знак, че е приключил и бавно се обърна към Гудкесъл:

— Разбирате ли, пръстенът на лорд Мейхю е с уникална изработка — сребро и злато — необичайна комбинация в златарския знаят. Златото, както добре знаете предполагам, не се нуждае от полиране, за да запази блясъка си. Но среброто се налага да бъде почиствано. Мейхю ми каза, че пръстенът скоро с бил почистван с полираща паста за сребро, ароматизирана с парфюм, извлечен от цветове на лилия. Доста скъпа, но много добра полировка — напълно във възможностите на лорд Мейхю. А твоите ръце — насочи поглед той към Слоат — имат лек мирис на лилия и освен това по тях има миниатюрни бели частици, които са част от едната съставка на полиращата паста, докато ръцете на господин Гудкесъл нямат споменатите следи. Затова вече няма съмнение, господинчо. Ти си крадецът.

— Не, не. Аз съм набеден.

— Можеш да се оплачеш на съдията — обади се русият детектив — от любимите ти докове.

Сърцето на Гудкесъл блъскаше лудо в гърдите му от това последно изпитание с полировката. Беше се сетил за тази следа — първо я отхвърли като маловажна, но в последния момент реши, че щом детективите са толкова старателни в търсенето на всякакви дребни улики, които да ги отведат до извършителя на обира, той също не трябва да пренебрегва нито един детайл. Ако крадецът може да остави на мястото на обира следи от собственото си жилище, той би могъл също така да отнесе със себе си от местопрестъплението нещо, което да е също толкова уличаващо го. Антикварят се беше върнал в мислите си назад в дрешника на лорд Мейхю. Спомни си, че беше разпознал мириса на „Полираща паста на Ковей“ срещу потъмняване в кутиите за бижута, които беше претърсил. По пътя за „Зеления мъж“ той купи малко от нея и старателно я втри в дланите си. Когато със Слоат си стиснаха ръцете, малко от пастата попадна върху дланта на бандита. Преди да се върне в магазина, Гудкесъл изми старателно със сапун собствените си ръце и изличи всякакви следи от пастата.

— Ако ни съдействаш, Слоат, ще бъде по-добре за теб — каза на бандита детективът с шапката.

— Аз съм жертва на заговор!

— Да, да, сигурно си мислиш, че си първият престъпник, който се оправдава с това? Къде е пръстенът?

— Не знам нищо за никакъв пръстен.

— Може би ще го открием, когато претърсим къщата ти.

Не — възрази му наум Гудкесъл — няма да го намерите. Но щяха да открият още половин дузина неща, откраднати от Гудкесъл през последната година. Както и подробен план на апартамента на Робърт Мейхю, нарисуван с молива на Слоат върху негова хартия. Антикварят ги беше оставил там след срещата си с бандита в „Зеления мъж“, като този път беше взел всички необходими предпазни мерки да не оставя следи, които да го свържат с този взлом.

— Сложете му белезници и го отведете в затвора — нареди детективът с бледото лице.

Полицаите щракнаха белезниците около китките на Слоат и го поведоха въпреки съпротивата му.

Гудкесъл поклати глава.

— Винаги ли така упорито отричат вината си? — попита той.

— Обикновено. Но в съда стават по-разумни. И особено преди съдията да произнесе присъдата — каза детективът с бледото лице, а после добави: — Извинете ни, господин Гудкесъл. Вие проявихте голямо търпение. Но предполагам разбирате объркването ни.

— Разбира се. Много съм доволен, че този приятел най-накрая си получи заслуженото и няма да ни тормози повече. Само съжалявам, че нямах куража да се оплача по-рано.

— Почтени господа като вас — обади се детективът с бележника — могат да бъдат извинени за това, бидейки чужди на света на престъпниците и мошениците.

— Приемете моите искрени благодарности към вас и вашите колеги от Скотланд ярд — обърна се Гудкесъл към главния инспектор.

Но мъжът се засмя и се обърна към детектива с бледото лице, който каза:

— О, вие сте в заблуда, господин Гудкесъл. Само аз съм от Скотланд ярд. Моите придружители са частни консултанти, наети от сър Робърт Мейхю. Аз съм инспектор Грегсън. — После кимна към тъмния слаб мъж, когото Гудкесъл беше взел за главен инспектор: — А това е господин Шерлок Холмс.

— За мен е удоволствие — каза Гудкесъл. — Мисля, че съм чувал за вас.

— Така ли — отвърна Холмс с тон, който сякаш внушаваше, че би се учудил, ако антикварят не е чувал за него. Мъжът имаше вид на професор от Кралския колеж — брилянтен, но изцяло обладан от комплекс за собственото си превъзходство.

Грегсън кимна към мъжа, изиграл ролята на съпруг в малката сценка и представи на Гудкесъл доктор Джон Уотсън, който сърдечно стисна ръката на антикваря и му зададе още няколко въпроса за Бил Слоат, а отговорите записа старателно в бележника си. Той обясни, че често си води записки за по-интересните случаи, в разрешаването на които Холмс и той вземат участие.

— Но да, разбира се. Ето откъде съм чувал за вас. Описанията ви често се публикуват във вестниците. Значи това сте вие! За мен е чест.

— А! — откликна Холмс, успявайки да предаде на лицето си изражение едновременно на гордост и скромност.

— Ще опишете ли този случай? — попита Гудкесъл.

— Със сигурност не — каза Холмс. Изглеждаше засегнат — може би защото макар извършителят да беше арестуван, разчитането на уликите го беше отвело до погрешен заподозрян.

— И все пак, Холмс, къде е пръстенът?

— Подозирам, че Слоат вече се е отървал от него.

— Защо мислиш така? — попита Уотсън.

— Елементарно — отвърна Холмс. — У него бяха другите откраднати вещи. Но защо не и пръстена? По облеклото му заключих, че живее с жена: и сакото, и панталонът му бяха закърпени по еднакъв начин, макар различно овехтели, от което би могло да се предположи, че поправката е извършена от един човек в различно време. Сигурно има съпруга или жена, с която живее. А молбата му към господин Гудкесъл за тайно отделение показва, че той не вярва на хората, затова не би оставил пръстена на място, където има и друг човек, и би го носил със себе си, докато специалната музикална кутия стане готова. След като не намерихме пръстена у Слоат, бихме могли да заключим, че той се е освободил от него. А фактът, че не открихме у него някаква по-значителна сума пари, освен златните гвинеи на лорд Мейхю, може да ни наведе на заключението, че е използвал пръстена, за да уреди старо задължение.

— И на кого може да го е дал, как мислите?

— Страхувам се, че бижуто е на път за континента.

Когато видя въпросителните погледи на останалите, Холмс продължи:

— Вие сигурно забелязахте рибените люспи по ръкавите на Слоат.

— Ами със съжаление трябва да призная, че специално аз не ги забелязах — каза Грегсън.

— Нито пък аз — обади се Уотсън.

— Това са люспи на соленоводна риба.

— Как ги разпознахте, Холмс? — попита удивен инспекторът от Скотланд ярд.

— Факти, факти, факти — отвърна Холмс раздразнено. — В тази професия, Грегсън, човек трябва да пълни ума си с всякаква възможна информация. Разбира се, рибените люспи биха могли да не означават нищо повече от това, че нашият човек се е отбил на сергията за риба. Но вие сигурно забелязахте следите от катран по обувките му, нали?

Когато останалите леко поклатиха глави, Холмс въздъхна с изражение на досада и продължи:

— Вие, господа, знаете израза „да платиш на дявола“.

— Разбира се.

— В преносен смисъл означава да страдаш от последствията. Но повечето от хората не знаят, че този израз има и буквално значение. Фразата няма нищо общо с плащането на пари на паднали ангели. „Дявол“ се нарича кухината между вътрешния и външния корпус на кораба. А „плащането“ всъщност е мазане с горещ катран на повърхностите в пролуката, за да не пропускат вода. Изглежда, че това е неприятна и опасна работа, обикновено давана като наказание на непокорни моряци. Катранът е с особен състав и може да се намери само около пристанищата. И като свързах рибените люспи и катрана, заключих, че Слоат е бил на доковете, преди да дойде тук. А най-логичното обяснение за това негово посещение там е, че е дължал на някой капитан на кораб, превозващ контрабандна стока, значителна сума пари и е изтъргувал пръстена срещу този дълг. — Холмс поклати глава: — Пръстенът може да бъде поне на дузина кораби и всички извън нашата юрисдикция. Опасявам се, че лорд Мейхю ще трябва да намине към Лойдс, за да уреди изплащането на застраховката. А в бъдеще да се надяваме, че ще постави по-сигурни ключалки на прозорците и вратите си.

— Брилянтно умозаключение! — възкликна възхитен Грегсън.

Наистина брилянтно, отбеляза наум Гудкесъл, независимо от факта, че е напълно погрешно.

Холмс извади от джоба си лула от черешово дърво, запали я и се отправи към вратата. Той спря, огледа магазина и се обърна към Гудкесъл, повдигайки вежда:

— Сър, може би ще можете да ми помогнете и по един друг въпрос. След като сте така вещ в музикалните кутии… Търся точно определена кутия за мой клиент, който веднъж изрази интерес към нея. Тя е във формата на осмоъгълник върху златна основа. Свири мелодия от „Вълшебната флейта“ на Моцарт и е направена от Едуард Гастуд в Йорк през 1856 година. Изработена е от палисандър и е инкрустирана със слонова кост.

Гудкесъл се замисли.

— Със съжаление мога да кажа, че не съм запознат точно с този артикул. Никога не съм имал достатъчно късмет да попадна на творба на Гастуд, макар да съм чувал, че били забележителни. Аз, разбира се, мога да разпитам свои колеги. Ако имам някакъв резултат, да ви се обадя ли?

— Моля ви. — Холмс подаде на антикваря визитна картичка. — Клиентът ми ще плати добре за кутията или пък ще възнагради прилично всеки, който може да го насочи към собственика й.

Гудкесъл прибра визитната картичка в малка кутия, поставена до касата. Какъв умен мъж е този Холмс — възхити се мислено той. — Тази музикална кутия отдавна не се е появявала на пазара. От години е притежание на собственика на огромните металургични заводи „Саутланд Металуъркс“ в Съсекс. При своите проучвания на сър Мейхю, подготвяйки се за обира, той беше научил, че Мейхю е основен акционер в Саутланд.

Холмс му бе задал наглед прост и невинен въпрос с надеждата Гудкесъл да се издаде, че знае за кутията и нейния собственик.

Което пък би могло да го наведе на мисълта, че има нещо общо с Мейхю.

Холмс със сигурност нямаше такъв клиент. И все пак знаеше за кутията. Изглежда е проучвал различни факти, свързани с музикалните кутии, които биха могли да му бъдат полезни — също като Гудкесъл, подготвяйки удара си. Факти, факти, факти — беше казал Холмс. Колко вярно твърдение!

Гудкесъл се обърна към детективите:

— Ами приятен ден, господа.

— И на вас, сър. Още веднъж приемете нашите извинения. — Беше го казал добродушният доктор Уотсън.

— Няма защо — увери ги Гудкесъл. — Предпочитам полиция, която да ни защитава дори с цената на някои неудобства, отколкото да ни оставя в ръцете на такива бандити като Слоат.

И добави на себе си: И най-вече предпочитам полиция, която откровено разкрива методите си за преследване на престъпниците, за да ми дава възможност да усъвършенствам и аз моите.

След като инспекторите си тръгнаха, Гудкесъл се запъти към бюфета, за да си налее чаша шери. Той спря пред една витрина с бижута в предната част на магазина и надникна в купа с евтини копчета за ръкавели и яки. До нея стоеше табелка: „Две за 1 лира“. Той провери дали пръстенът от Вестфалия е добре скрит сред тенекиените и медни украшения, където щеше да остане до срещата му с френския купувач утре.

После Гудкесъл продължи работа върху ежедневните поръчки и както всяка вечер в края на деня подреди и почисти тезгяха, за да бъде готов за утрешния ден.