Джефри Дивър
Ястие, сервирано студено

— Сър, имаме основание да вярваме, че в този град живее човек, който иска да ви навреди.

Застанал на горещия тротоар пред офис сградата си, Стивън Йорк, набит и мускулест, леко се поклащаше напред-назад в скъпите си обувки „Бали“.

Да ви навреди…

Какво, по дяволите, означаваше това?

Йорк остави сака си за фитнес на земята. Петдесет и една годишният банкер премести поглед от старши детектива към полицейското управление в Скотсдейл към по-младия му партньор. Нямаше как да сбъркаш двамата полицаи. По-възрастният, русокосият Бил Лампърт, беше блед като мляко, сякаш беше дошъл в Скотсдейл от Минесота — миграция, която беше доста често явление, както беше установил Йорк. Другият полицай, Хуан Алварадо, несъмнено беше кореняк от този край.

— Кой? — попита Йорк.

— Казва се Реймънд Тротър.

Йорк помисли малко, после поклати глава.

— Никога не съм го чувал.

Взря се в снимката, която му показа полицаят.

— Не ми изглежда познат. Кой е той?

— Живее в града. Има фирма за озеленяване.

— Момент. Познато ми е това място. Намира се встрани от междуградската магистрала, нали? — Йорк си спомни, че Керъл бе пазарувала там.

— Да. Голяма фирма. — Лампърт избърса челото си.

— И какъв му е проблемът с мен? Какво иска? — Йорк извади от джоба слънчевите си очила „Армани“ и си ги сложи. Слънцето на Аризона в три часа следобед беше като газова горелка.

— Не знаем.

— А какво знаете?

— Арестувахме един от работниците му за притежание на наркотици — обясни Алварадо. — Оказа се нелегален имигрант. Хектор Диас. Та този Диас поиска споразумение и ни каза, че има информация за евентуално престъпление. Преди няколко дена Тротър отишъл при него и му предложил хиляда долара, за да се отбие у вас и да попита дали нямате нужда от работник в градината. И докато е в дома ви, трябвало да огледа каква е алармената ви система.

— Шегувате се.

— Съвсем не.

Какво беше всичко това?

Въпреки температурите, които се колебаеха около 40 градуса, Йорк усети как го полазват студени тръпки.

— Алармата? И защо?

— Единственото, което Тротър казал на Диас, било, че иска отплата за нещо, което вие сте направили.

— Отплата? — Йорк поклати глава в недоумение. — Господи, идвате тук и ми пробутвате тази глупост, че някой „се кани да ми навреди“, а всъщност нямате никаква представа за какво става въпрос!

— Не, сър. Надявахме се вие да ни кажете.

— Е, надявали сте се, но не мога — отвърна троснато Йорк.

— Ще проверим този Тротър. Все пак искахме да ви предупредим. Бъдете внимателен.

— Защо не го арестувате? — повиши глас Йорк.

— Не е извършил никакво престъпление — каза Лампърт. — Боя се, че без доказателство за някаква простъпка, сме с вързани ръце.

Да навреди…

Доказателство за простъпка…

Може би ако спрат да говорят като професори по социология, ще могат да свършат някаква свястна полицейска работа. Йорк за малко да им каже това, но реши, че гримасата на отвращение на лицето му е достатъчно красноречива.

 

 

Опитвайки се да изтрие от ума си срещата с полицаите, Йорк се отправи с колата си към фитнес залата — имаше нужда да си раздвижи мускулите. Току-що беше приключил много тежки преговори с двамата собственици на манифактурната компания, която се опитваше да купи. Старецът се оказа по-жилав отколкото очакваше — бяха предявили някои хитри претенции, които щяха да му костват големи пари. В края на преговорите Йорк ги беше изгледал с голямо снизхождение и напусна офиса на техния адвокат ентусиазиран. Нека се пекат на слаб огън ден-два. Вероятно щеше да приеме условията им, но нямаше да им позволи да си мислят, че са му наложили волята си. Спря на паркинга на фитнес клуба, излезе от колата и под палещите слънчеви лъчи тръгна към входа.

— Здравейте, господин Йорк. Днес сте подранили.

Йорк кимна на Гевин, който работеше дневна смяна на регистрацията.

— Да, измъкнах се и никой не ме усети — пошегува се Йорк.

Преоблече се и тръгна към празната по това време зала за аеробика. Отпусна се на постелката. Десет минути разгрява, след което отиде на уредите. Поизпоти се здраво с обичайния си цикъл от по двадесет пъти на всеки уред, последният от които беше „лежанка“.

Йорк беше един от тримата партньори, които ръководеха най-голямата фирма за рисков капитал в Скотсдейл. А това предполагаше дълги часове, прекарани на бюрото, както и много официални вечери и коктейли. Беше забелязал, че в последно време коремът му доста напъва колана на панталоните му.

Йорк не харесваше отпусната плът. Жените също, независимо какво говореха. Да, наистина много неща могат да ти се разминат, когато притежаваш платинена карта „Амекс“, но в леглото мадамите обичат стегнат корем. Това беше истината.

След лежанката се премести на пътечката за обичайния си пробег.

Една миля, две мили, три…

Опитваше се да изгони трудната бизнес сделка от главата си — по дяволите, какво им ставаше на тези допотопни скапаняци? Откъде у тях тази проницателност? Би трябвало вече да са в старчески дом!

Продължи да тича.

Пет мили…

И кой беше този Реймънд Тротър?

Отплата…

Йорк прерови отново паметта си. Не, това име не му говореше нищо.

Сля се с ритъма на краката си. След седмата миля намали до ход, забави и изключи пътечката, метна хавлиената кърпа на врата си и без да обръща внимание на флиртаджийския поглед на една от жените, която беше доста хубава, но преминала възрастта, в която си струваше риска, се върна в съблекалнята. Там се съблече, грабна чиста кърпа и се запъти към сауната.

Йорк харесваше тази част на клуба — беше изолирана и много малко от членуващите идваха насам по това време на деня. В момента беше пусто. Пое по облицования с плочки коридор и тогава чу шум иззад ъгъла. Нещо като щракане, след това стъпки…

Имаше ли някой тук? Стигна до ъгъла и се огледа. Не, беше празно. Поколеба се. Нещо не беше както обикновено. Но какво?

И тогава осъзна, че помещението е необичайно тъмно. Погледна нагоре към осветителните тела — липсваха няколко крушки. Четири хиляди долара на година за членска карта, а не могат да сменят няколко крушки! За тази издънка можеше да разкаже играта на Гевин.

Тъмнината, както и съскащия шум на вентилацията придаваше призрачен вид на помещението.

Стигна до вратата на сауната от червено дърво, закачи хавлията си и завъртя регулатора за температура на висок градус.

В мига, в който прекрачи прага, усети остра болка да пронизва стъпалото му.

— По дяволите! — изкрещя той, отскочи назад и повдигна крак, за да види какво го е проболо. От възглавничката на стъпалото му стърчеше тресчица. Той внимателно я извади и притисна с ръка малката кървяща рана.

Погледът му се плъзна по пода и той забеляза още няколко тресчици.

А не, Гевин наистина ще си го получи днес!

Но гневът на Йорк се поизпари, когато погледна надолу и откри източника на тресчиците: на пода до входа се търкаляха две тесни дървени трупчета, видимо издялани на ръка. Приличаха на подпорки за врата, само че единствената врата тук — за сауната — беше на горния край на стълба, състояща се от две стъпала. Вратата не би могла да се подпре, за да стои отворена. Но трупчетата биха могли да се използват, за да се залости вратата, когато вече е затворена. Щяха да паснат идеално. Но да направиш такова нещо е лудост! Човек, заключен по този начин вътре, няма как да намали температурата или да извика за помощ — от вътрешната страна нямаше никакви копчета. А горещината в сауната можеше да убие — съвсем скоро с жена си беше гледал по местната телевизия история за жена от Финикс, която припаднала в сауната си и умряла.

Продължи да държи трупчетата и да ги гледа втренчено, когато се стресна от съвсем близък шум. Йорк се обърна и зърна до стената някаква сянка. Стори му се, че човекът като че ли очаква нещо или някого. След това сянката бързо изчезна.

— Хей? — провикна се Йорк.

Викът му се блъсна в тишината.

Йорк бързо излезе в коридора. Не се виждаше никой. Хвърли поглед към аварийния изход. Стори му се, че вратата е леко открехната. Погледна навън. Алеята беше празна. Когато се обърна назад, забеляза нещо на ръба на вратата — някой беше притиснал с лепенка езичето на бравата, така че да може да влезе, без да бъде забелязан от фоайето.

Да ви навреди…

Пет минути по-късно, без да си е взел душ, Йорк излезе бързо от клуба. Не си направи труда да вдига скандал на Гевин, въпреки че се бе заканил.

Носеше трупчетата и парчето лепенка, увити в салфетки. Проявяваше бдителност. Като всеки, който гледа достатъчно криминални филми, и той знаеше всичко за изкуството на запазване на пръстови отпечатъци.

 

 

— В салфетката са.

Стивън Йорк подаде хартиената кърпа на бледоликия детектив Бил Лампърт.

— Не съм ги пипал.

— Казвате, че са от фитнес клуба, така ли? — попита детективът, оглеждайки дървените трупчета и лепенката.

— Точно така. — Йорк не можа да се сдържи да не назове името на ексклузивния фитнес център.

Лампърт не изглеждаше впечатлен. Той пристъпи към вратата и подаде уликите на Алварадо.

— Отпечатъци, следи от инструменти, статистически данни.

Младият полицай изчезна.

Лампърт се обърна отново към Йорк.

— Но всъщност никой не се опита да ви затвори в сауната?

Да ме затвори, помисли си иронично Йорк. Този тъпанар да не би да искаше да каже „Да ме заключи вътре, докато се изпека до смърт?“.

— Не. — Той извади пура. — Нещо против?

— В сградата не се пуши — отвърна Лампърт.

— Е, на практика не, но…

— В сградата не се пуши.

Йорк я прибра.

— Ето как виждам нещата. Тротър е научил графика ми. Влязъл е в клуба, затиснал е езичето, за да не може да се затвори задната врата и той да може да влезе без някой от фоайето да го види.

— И как го е направил? Да не е член?

— Не знам.

Лампърт направи жест с ръка, обади се в клуба и проведе кратък разговор.

— Не е регистриран като член или гост през последния месец.

— Значи е имал фалшива лична карта или нещо такова, за да получи достъп като гост.

— Фалшива лична карта? Как мислите, това не е ли малко сложно?

— Е, гаднярът все някак е влязъл. Канел се е да ме залости вътре, но, според мен, съм го изненадал, хвърлил е трупчетата и е духнал.

Алварадо влезе в офиса на шефа си.

— Няма отпечатъци. Следите от инструменти не са ясни, но ако намерим длето или ренде, можем да ги сравним.

Йорк се изсмя.

— Няма отпечатъци? Това само по себе си не е ли доказателство за нещо?

Лампърт не му обърна внимание, вдигна някакъв лист хартия от бюрото си и го огледа.

— Ами, проучихме този Тротър — каза той. — Не е по-различен от кой да е друг. Няма полицейско досие — само няколко глоби от пътна полиция. Но все пак има нещо. Говорих със служител от Асоциацията на ветераните във Финикс. Оказа се, че те имат досие за него. Бил е в Кувейт през първата война в Залива. Неговата част е попаднала под жесток обстрел. Половината му хора били убити, а той самият — тежко ранен. След като се уволнил, се преместил тук и една година е посещавал психолог. В досието пазят и записките на лекаря. Всичко това е поверителна информация — лекар/пациент — и не би трябвало да ни я показват, но имам мой човек, който работи там и той ми каза най-важното. Както изглежда, след като Тротър е напуснал армията, е започнал да се движи в лоша компания, както тук, така и в Албукерк. Участвал е в силови акции. За пари. Това е било отдавна и никога не е бил арестуван, но все пак…

— Господи… Значи някой може да го е наел?

— Кого сте вбесили до такава степен, че да си отвори толкова работа, за да си го върне? — попита Лампърт.

— Не знам. Ще трябва да помисля.

— Чували ли сте онази сентенция — попита Алварадо — „Отмъщението е ястие, което е най-добре да се сервира студено?“.

— Да, мисля, че съм я чувал.

— Може да е някой от далечното ви минало. Върнете се назад. Помислете.

Ястие, което се сервира студено…

— Добре. Но какво ще правим междувременно? — попита Йорк, докато бършеше запотените си длани в панталоните си.

— Ще отидем да разговаряме с него. За да видим какво ще каже. — Детективът вдигна телефона и набра номер. — Господин Тротър, моля… Разбирам. Може ли да ми кажете кога?… Благодаря. Няма да оставя съобщение. — Той затвори. — Току-що е тръгнал към Тюсон. Ще се върне утре сутринта.

— Няма ли да го спрете? — възмутен от бездействието им попита Йорк.

— Защо?

— Може би се опитва да избяга в Мексико.

Лампърт сви рамене и отвори папката на друг случай.

— В такъв случай сте извън опасност — каза той.

 

 

Йорк спря пред дома си, слезе от мерцедеса и се огледа, за да се увери, че не са го проследили. Къщата му беше построена в края на пустинята и всеки, който се навърташе наблизо, бе изложен на риск да бъде забелязан веднага. В момента нямаше и следа от човек или животно, но все пак, след като влезе, той заключи два пъти вратата след себе си. За този дом беше платил пет милиона долара и беше бесен, че дори и тук се чувства неспокоен.

— Здравей, скъпи. — Керъл, облечена в трикото си за фитнес, влезе при него в антрето. Третата му съпруга беше тъмноруса и красива. Веднъж един негов сътрудник му беше казал: „Имате страхотен визуален ефект“. Двамата бяха заедно от три години. Бивша секретарка, преквалифицирала се в лична треньорка, Керъл можеше да поддържа разговор, без да създава неудобство, но знаеше и кога се очаква да мълчи — освен това не задаваше твърде много въпроси за това къде е бил, когато се прибираше късно вечер или заминаваше на бизнес пътувания, уредени в последния момент.

Тя погледна към него.

— Това пък какво беше? — Беше изненадана, защото външната врата никога не се заключваше.

Налагаше се да бъде внимателен — на Керъл трябваше да се обяснява с прости думи, защото ако не разбереше това, което й казваше, превърташе. При това нейният тип истерия можеше да стане много грозен. Йорк беше стигнал до извода, че глупавите хора губят почва под краката си, когато се изправят пред нещо, което не разбират.

Така че той излъга:

— Разбили са дома на съседите — каза той.

— О, не съм чула — долетя веднага отговорът на Керъл.

— Е, така е.

— Кои?

— Не помня.

Последва тихо хихикане — навик, който той намираше за много дразнещ или секси, в зависимост от настроението му.

— Не знаеш кои? Много странно.

Днес хихикането беше досадно.

— Някой ми каза, но забравих. През последните дни имам доста работа.

— Може ли да вечеряме в клуба?

— Скапан съм, бейби. Ще направя барбекю. Какво ще кажеш?

— Окей, става.

Йорк усети, че Керъл остана разочарована, но пък знаеше как да се измъква от потъващи кораби — бързо направи два двойни коктейла, отведе я до басейна и й пусна любимия й диск. След двайсетина минути алкохолът и музиката бяха стопили разочарованието й и тя бъбреше за това колко много иска да посети семейството си в Лос Анджелис и дали той ще има нещо против да остане сам.

— Както кажеш. — Изчака минута, след което подхвърли непринудено: — Мисля да купя няколко растения за офиса.

— Искаш ли да ти помогна? — попита го Керъл.

— Не, Мардж се е заела с това. Ти някога пазарувала ли си от тази фирма по озеленяване… край шосето? На Тротър?

— Не знам — завъртя глава Керъл. — Мисля, че да, но беше преди доста време.

— Те ли ти доставиха нещата тук?

— Не, купих само няколко стайни растения. Бях с колата. Защо?

— Просто се чудех дали са добри.

— Вече се занимаваш и с вътрешна украса. Чудничко.

Чудничко…

Последва ново хихикане.

Йорк изсумтя и тръгна към кухнята. Отвори хладилника.

Докато пушеше една Маканудо и отпиваше от водката с тоник, изпече пържолите и направи салата. Двамата се нахраниха мълчаливо. След като тя разчисти масата, се преместиха в салона и погледаха телевизия. Керъл се разнежи. Обикновено това означаваше, че е време или за гореща вана, или за леглото, или за пода, но тази вечер той каза:

— Ти се качвай, кукло. Аз трябва да прегледам нещо.

— О-о! — Керъл се нацупи.

— Няма да се бавя.

— Добре де. — Тя въздъхна, взе една книга и тръгна нагоре по стълбите.

Когато чу вратата да се затваря, Йорк отиде в кабинета, загаси лампите и надникна навън към тъмната шир на огряната от луната пустиня зад къщата — сенки, скали, кактуси, звезди… Това беше гледка, която непрекъснато се променяше и точно затова той я обичаше. Остана така пет минути, наля си голям скоч, изрита си обувките от краката и се опъна на кушетката.

Отпи от запотеното питие.

Отплата…

И Стивън Йорк започна пътуване в миналото в търсене на причина Тротър, или някой друг да иска смъртта му.

И защото Керъл все още му беше в ума, той първо се замисли за жените в своя живот.

Започна с бившите си съпруги.

Йорк беше този, който прекратяваше връзката при всеки брак. Първата съпруга, Вики, напълно загуби самообладание, когато й каза, че я напуска. Жалката мишка плака и го умолява да остане, въпреки че знаеше за аферата, която имаше със секретарката си. Но той твърдо настояваше за развод и скоро преустанови всякакъв контакт с нея, освен по финансови въпроси, отнасящи се до сина им Ранди.

Но би ли могла тя да наеме убиец, за да си отмъсти? Няма начин, реши той — реакцията на Вики при раздялата им беше да играе ролята на жертва, а не на отмъстителна бивша. Освен това Йорк беше проявил голяма щедрост — плащаше си издръжката и детските навреме и така и не обжалва съдебната заповед за попечителство, която му забраняваше да вижда сина си.

С втората си жена Йорк прекара само две години. Тя се оказа твърде бодлива за него, твърде либерална, твърде психарка. Този развод беше истинска битка и по това си приличаше с делото Холифийлд-Тайсън. Сюзън, която беше влиятелен адвокат по дела за недвижими имоти, му измъкна доста пари, повече от достатъчно, за да излекува наранената си гордост. Йорк я напусна заради жена, шестнайсет години по-млада и десет килограма по-слаба от нея. Сюзън приемаше кариерата си твърде сериозно и не би могла да я застраши, като извърши нещо незаконно спрямо него. След развода си тя се ожени повторно — за военен консултант и бивш полковник от армията, с когото се беше срещнала по време на преговори за сключване на договор между неин клиент и правителството. Не. Йорк беше сигурен, че е извън обсега на нейния радар.

Бивши приятелки? Обичайните заподозрени…

Братче, откъде да започне? Бяха твърде много дори да ги преброи. С някои от тях скъсването беше неприятно, други беше използвал, а трети лъгал. Разбира се, самият Йорк бе използван и мамен от жени. Така че резултатът беше равен. В тази игра никой с ума си не би наел убиец, за да ликвидира любовник, който го е зарязал.

Кой друг може да бъде?

Йорк реши, че най-вероятно е някой, с когото е имал бизнес отношения. Но в това море също имаше много риби.

Двайсетина веднага изплуваха в паметта му.

Когато работеше като дистрибутор за фармацевтична компания, беше докладвал за един от колегите си, че краде от текущите разходи. Йорк го издаде не от лоялност към компанията, а за да завладее бизнес територията му. Да, мъжът беше уволнен и се закани да отмъсти. През последните десет години беше участвал в закупуването на десетки компании, а като резултат стотици служители бяха уволнени. Йорк добре си спомняше един от тях — дистрибутор, който дойде при него. След уволнението си мъжът беше облян в сълзи и молеше за втори шанс. Йорк държеше на решението си, а и не му допадаше хленченето на мъжа. Седмица по-късно дистрибуторът се самоуби. В предсмъртното си писмо беше написал, че се е провалил като мъж, защото не е способен да се грижи за жена си и децата си. За подобно налудничаво поведение Йорк не можеше да се чувства отговорен. Но така ли мислеха роднините на този мъж? Възможно е Тротър да е брат или пък най-добрият приятел на този човек, а защо не да е нает от тях…

Спомни си и друг инцидент: беше наел частен детектив, за да провери свой конкурент. Оказа се, че конкурентът е гей. Затова пък клиентът, когото и двамата ухажваха, мразеше хомосексуалистите. По време на една вечеря Йорк деликатно изпусна тайната и на следващия ден екипът на Йорк получи договора. Дали пък този скапан педал не беше открил и наел Тротър?

Някакви други грехове?

Със сигурност, помисли си Йорк с отвращение.

Ястие, сервирано студено…

Спомни си инцидент в колежа. Започна като шега, стигна се до облог, напиване и наръгване на полицай. Така е сред колежанските братства. Момчето беше изхвърлено от колежа и не след дълго изчезна. Йорк не можеше да си спомни името му. Защо пък да не се е казвал Тротър? В паметта му нахлуха десетки други инциденти, стотици хора, които бе игнорирал или обиждал, лъжи, които бе изричал, партньори, които бе мамил… Паметта му бълваше не само сериозните прегрешения, но и незначителните: грубо отношение към служители, как измами възрастна дама, която му продаде колата си, как се смя, когато тупето на един мъж беше издухано от силен вятър…

Преживяваше ги отново. Беше изтощително.

Още една доза скоч… И още една доза.

Неочаквано почувства, че слънцето струи през прозореца. Йорк присви очи от болка и едва успя да фокусира погледа си върху часовника. По дяволите, беше девет… Защо Керъл не го беше събудила? Тя знаеше, че му предстоят две сделки тази сутрин. Тази жена нямаше и два грама мозък!

Йорк се завлече до кухнята. Керъл вдигна поглед от телефона и се усмихна.

— Закуската е готова — съобщи тя.

— Защо не ме събуди?

Керъл поклати глава, каза на приятелката си, че ще й позвъни по-късно и затвори.

— Предположих, че си изморен. Изглеждаше толкова сладък, свит на кълбо.

Господи, сладък…

Вратът му беше схванат от спането в неудобната поза.

— Нямам време за закуска — измърмори той.

— Майка ми винаги ми казваше, че закуската…

— … е най-важното ядене за деня. Знам, знам. Казвала си ми го поне сто пъти.

Тя замълча. После стана и отиде в хола, като си взе кафето и телефона.

— Скъпа, не исках…

Йорк въздъхна — понякога имаше чувството, че ходи по яйчени черупки…

Върна се в спалнята. Ровеше за аспирин в аптечката, когато телефонът иззвъня.

— За теб е — съобщи хладно жена му.

Беше детектив Бил Лампърт.

— Тротър се е върнал в града. Какво ще кажеш да отидем и да му кажем „здрасти“. Ще те вземем след двайсет минути.

 

 

— Да, с какво мога да ви помогна?

— Реймънд Тротър?

— Точно така.

Застанали пред „Озеленяване и разсадник Тротър“ — неугледна група от ниски сгради, оранжерии и навеси за разсад, Бил Лампърт и Хуан Алварадо оглеждаха мъжа на средна възраст. Лампърт се впечатли от добрата форма на Тротър. Мъжът беше слаб, широкоплещест, кестенявата му, леко прошарена коса беше ниско подстригана, а лицето с квадратна челюст гладко избръснато. Синият екип за джогинг бе изрядно чист. Мъжът имаше самоуверен поглед и детективът се запита дали в очите му се появи изненада, когато си показаха значките, или пък пробяга допълнително учудване при вида на Стивън Йорк, който стоеше зад тях.

Тротър остави на земята големия кактус, който държеше.

— Господине, разбрахме, че сте искали да получите известна лична информация за този мъж, господин Йорк.

— Кой?

Добре изиграно, помисли си Лампърт и кимна.

— Този джентълмен тук.

Тротър сви вежди.

— Боя се, че имате грешка. Не го познавам.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Познавате ли мъж на име Хектор Диас? Мексиканец, на трийсет и пет, набит. Работил е при вас.

— Наемал съм стотици работници — отвърна Тротър. — Не знам имената и на половината от тях. Вие от имиграционните власти ли сте? Хората ми би трябвало да проверяват документите им.

— Не, сър, не е това. Този Диас твърди, че сте го питали за системите за безопасност на господин Йорк.

— Какво? — Тротър присви очи и попита многозначително: — И как стана това? Диас да не е арестуван за нещо?

— Точно така.

— Аха, и е изфабрикувал историята за бившия си работодател, за да получи по-малка присъда. Това не се ли случва често?

Лампърт и партньорът му се спогледаха. Този Тротър можеше да е всичко, но не беше глупав.

— Разбира се. Понякога.

— Е, не съм направил това, което Диас казва, че съм. — Той обърна пронизващия си поглед към Йорк.

Алварадо пое разпита.

— Бяхте ли вчера в Рекет клуб в Скотсдейл?

— Кой… А, онзи тузарския клуб ли? Не, не си харча парите по този начин. Освен това бях в Туксон.

— А преди да тръгнете за Туксон?

— Не. Нямам представа накъде биете, но не познавам този Йорк. Не ме интересува алармената му система.

Лампърт усети, че Алварадо докосва рамото му. Младият детектив сочеше към купчината дъски — бяха с ширината и дебелината на трупчетата.

— Имате ли нещо против да вземем едно-две от тези?

— Може… стига да ми покажете заповед за обиск.

— Бихме оценили вашето сътрудничество.

— Аз бих оценил съдебна заповед — повиши глас Тротър.

— Притеснява ли ви какво може да намерим? — попита Алварадо.

— Изобщо не съм притеснен. Но в Америка си имаме едно нещо, което го наричаме „конституция“. — Той се ухили. — И точно тя прави страната ни велика. Аз играя по правилата. И вие би трябвало да го правите.

Йорк въздъхна дълбоко. Тротър го огледа студено.

— Ако няма какво да криете, не би трябвало да има проблем — каза Алварадо.

— Ако вие имате вероятна причина, не би трябвало да имате проблем да получите съдебна заповед.

— Значи ни казвате, че нямате никакво намерение да застрашите господин Йорк по никакъв начин.

Тротър се изсмя.

— Това е абсурдно. — После гласът му стана леден. — Това, което допускате, е доста сериозно. Ако започнете да разпространявате подобни слухове, може да стане доста притеснително. И за мен… и за вас. Надявам се, осъзнавате това.

— Нападение и нахлуване с взлом са сериозни престъпления — каза Алварадо.

Тротър вдигна саксията с кактуса. Беше впечатляващ — големите му бодли изглеждаха застрашителни.

— Ако няма друго…

— Не, няма друго. Благодарим, че ни отделихте от времето си.

Лампърт кимна на партньора си и двамата с Йорк се запътиха съм колите.

Когато стигнаха паркинга, Лампърт каза:

— Този е намислил нещо.

Йорк кимна.

— Така е. Начинът, по който ме изгледа… Сякаш казваше: „Ще те пипна, кълна се“.

— Поглед? Изобщо не става въпрос за това. Не го ли чухте? Каза, че не се интересува от „алармите“. А аз не съм споменавал в разговора ни за аларми. Казах „безопасност“, а това е доста широко понятие. Струва ми се, че Диас е казал истината.

Йорк остана впечатлен.

— Не бях забелязал. Добро попадение. Какво ще правим сега?

— Носите ли списъка, който ви поисках? На тези, които могат да ви имат зъб?

Йорк му подаде един лист.

— Мога ли да направя нещо друго?

Оглеждайки списъка, Лампърт каза:

— Да, можете — не е лошо да помислите за бодигард.

 

 

Стан Ебърхарт приличаше малко на Лампърт — солиден, с идеална подстрижка, сериозен, напрегнат като териер, но за разлика от него имаше тен. Масивният мъж беше застанал на входа на дома на Йорк и бизнесменът го покани вътре.

— Добро утро, сър.

Говореше леко провлачено и беше олицетворение на спокойствието. Ебърхарт беше шеф на охраната на компанията на Йорк — „Йорк-Макмилън-Уинстън Инвестмънтс“. След срещата си с полицаите Тротър Йорк повика охранителя в офиса си и му обясни ситуацията.

Ебърхарт се съгласи с думите, че „се налага да се обсъди подробна стратегия за действие, която да покрива всякакви евентуалности“. Звучеше точно като ченгетата от Скотсдейл, което не беше учудващо — Ебърхарт беше работил като полицай във Финикс.

Оказа се, че подробната стратегия представлява план за охранителни действия и Йорк реши, че сигурно ще е добър. Ебърхарт беше голяма клечка в корпоративния охранителен бизнес. Освен че беше работил в отдел „Убийства“ във Финикс, Йорк знаеше, че Ебърхарт е бивш федерален наркоагент и частен детектив. Беше експерт по карате с черен, червен или някакъв си там колан, можеше да управлява хеликоптери и притежаваше около стотина пистолета. Йорк беше чувал, че хората от охранителния бизнес се занимават с всичките тези простотии, свързани с живота на открито. Яки момчета. Това беше нещо, което Йорк не разбираше. Ако не ставаше въпрос за печелене на пари, голф, мартини и жени — какъв беше смисълът?

Бяха сами в къщата — Керъл беше на урока си по тенис — и Йорк покани Ебърхарт в солариума. Охранителят огледа огромното помещение с изражение, което не преливаше от задоволство.

Защо? Да не би да си мисли, че е твърде открито заради стъклените стени? Или пък го притесняват гадните снайперисти?

Йорк се засмя мислено.

Ебърхарт предложи да отидат в кухнята, за да бъдат далече от стъклените прозорци. Йорк сви рамене. Щом трябва в кухнята, в кухнята.

Седнаха край кухненския плот. Мъжът разкопча сакото си — винаги носеше костюм и връзка, независимо от температурите.

— Преди всичко, нека ви кажа какво научих за Тротър. Роден е в Ню Хемпшър, завършил инженерни науки в Бостън. Оженил се и постъпил в армията. След като се уволнил, се върнал тук. Каквото и да се е случило след това — материалите в досието му не ни позволяват да разберем точно — изглежда изцяло е променило живота му. Основал компания по озеленяване. А после жена му починала.

— Починала? Може би това е в основата — обвинява мен за това. Какво се е случило?

Ебърхарт поклати глава.

— Имала е рак. А вие, вашата компания и вашите клиенти нямате никаква връзка с лекарите, които са я лекували или с болницата.

— Проверихте ли това?

— Качеството на стратегическия план се определя от интелигентността на съставителя — изрече сухо мъжът. — Сега, относно семейството му. Има три деца, Филип, Селест и Синди, на възраст четиринадесет, седемнадесет и осемнадесет. И тримата учат в местни държавни училища. Добри деца, не са имали неприятности със закона.

Той показа снимки, които изглежда бяха взети от училищни годишници: кльощаво симпатично момче и две момичета — едната закръглена и хубава, другата слаба и атлетична.

— Някога да сте сваляли момичетата?

— Не, за бога. — Йорк остана малко обиден от въпроса. Все пак той се придържаше към някакви стандарти.

Ебърхарт не попита дали шефът му е проявил някакви желания по отношения на сина. Ако го беше направил, Йорк щеше да го уволни на секундата.

— Известно време Тротър е живял сам. Миналата година се е оженил повторно за Нанси Стокард — брокер на недвижими имоти, на трийсет и девет. Разведена от пет години, има десетгодишен син.

Появи се нова снимка.

— Познавате ли я?

Йорк погледна снимката. Ето това беше жена, по която можеше да си падне. Хубава, но по приемлив начин. Чудесна за една нощ. Или две. Но за съжаление, помисли си той, нямаше начин да си спомни.

— Така — продължи Ебърхарт. — Тротър изглежда добър човек, обича децата си, води ги на мачове и плуване. Образцов родител, образцов съпруг и добър бизнесмен. Миналата година е изкарал куп пари. Плаща си данъците, дори понякога ходи на църква. А сега да ви обясня какво предвижда нашият стратегически план.

Планът включваше две групи специалисти по охраната — едната за наблюдение на Тротър, а другата за негова лична охрана. Щяло да излезе доста скъпо — ченгетата под наем не били евтини.

— Но, честно казано, не мисля, че това ще продължи дълго, сър — каза Ебърхарт и обясни, че и седемте охранители, на които се е спрял, са бивши полицаи и са наясно как се разследва престъпление и как се разпитват свидетели. — Като обединим усилията си, ще можем да съберем достатъчно материал, за да го приберем на топло за дълго време. Ще ангажираме повече хора и ресурси по този случай от полицейското управление на Скотсдейл.

И, бога ми, хонорарът им вероятно ще бъде колкото годишния бюджет на полицията.

Йорк очерта дневния си режим и този на Керъл — магазините, където пазаруват, ресторантите и баровете, които редовно посещават и добави, че желае охранителите да спазват дистанция, защото все още не беше споделил ситуацията с Керъл.

— Тя не знае ли? — изненада се Ебърхарт.

— Не. Вероятно няма да го приеме благосклонно. Знаете ги жените.

От реакцията му Йорк заключи, че Ебърхарт не знае точно какво има предвид, но каза:

— Ще направим всичко по силите си, сър.

Йорк изпрати охранителя до вратата и му благодари. Мъжът посочи първият екип — бяха в бежов форд, паркиран през две къщи. Йорк дори не ги беше забелязал, когато преди малко отвори вратата. Което означаваше, че си разбират от работата.

След като специалистът по сигурността потегли, Йорк погледна отново към задния двор и хоризонта над пустинята. И си спомни, че се беше присмял на идеята за снайперисти. Сега тази мисъл изобщо не му се виждаше смешна.

Йорк се прибра в къщата и спусна завесите на всички прозорци, които гледаха към красивата пустинна шир.

 

 

Дните минаваха един след друг, работата отново затисна Йорк и той се отпусна. Екипите, охраняващи Йорк и Керъл, държаха необходимата дистанция и съпругата му нямаше ни най-малка представа, че когато излиза по ежедневните си задачи — на маникюр, фризьор, на пазар или в клуба — си има бодигард.

Екипът за наблюдение следеше отблизо Тротър, който изглежда дори и не подозираше това и изпълняваше ежедневните си задължения. Един-два пъти изчезна от радара на екипа, но само за кратки периоди от време и те нямаше причина да мислят, че се опитва да се измъкне от преследвачите си. Когато изчезваше, екипите, охраняващи Йорк и Керъл засилваха мерките за сигурност. Нямаше никакви инциденти.

Междувременно Лампърт и Алварадо продължаваха да проучват списъка на хора от миналото на Йорк, които биха могли да му имат зъб. Някои от тях изглеждаха вероятни, други — невъзможни, но така или иначе при всички стигаха до задънена улица.

През уикенда Йорк реши да замине на почивка в Санта Фе — малко голф и малко пазар. Не смяташе да взима охраната, защото щеше да бъде много трудно да не бъдат забелязани от Керъл. Ебърхарт сметна, че това е добра идея. Неговата задача щеше да бъде да държи Тротър под око и ако той напусне Скотсдейл, един екип веднага да излети за Санта Фе, за да покрива Йорк.

Семейството потегли рано. Охранителят каза на Йорк да излязат от града по заобиколни пътища, след което да спрат на определено място на изток от града, където да се уверят, че никой не ги следва.

Йорк изпълни всичко точно. Нямаше преследвачи. Щом излязоха извън града, Йорк насочи колата към изгряващото слънце и се отпусна в кожената седалка на мерцедеса. Вятърът нахлу в кабриото и разроши косите им.

— Пусни някаква музика, кукло — извика той на Керъл.

— Каква?

— Нещо шумно — провикна се той.

Минута по-късно музиката на Лед Цепелин гръмна от колонките. Йорк щракна бутона за автоматичен контрол и залепи педала на пода.

 

 

Ебърхарт седеше в белия бус за наблюдение. Намираше се съвсем близо до червеникавата къща на Рей Тротър, когато телефонът му избръмча.

— Да?

— Стан, имаме си проблем — беше Джулио, един от наетите полицаи.

— Казвай.

— Той излезе ли вече?

— Йорк ли? Да, преди час.

— Хм-м.

— Какво има?

— Тук съм при един търговец, близо до озеленителната компания.

Ебърхарт беше разпратил хора в магазините близо до дома и фирмата на Тротър. Бяха им раздадени снимки и те разпитваха служителите за евентуални покупки, направени от това лице наскоро. Хората от охранителната служба не бяха, разбира се, от органите на реда, но Ебърхарт знаеше, че двайсетдоларовите банкноти отварят почти толкова врати колкото и полицейските значки. Вероятно дори повече.

— И?

— Преди два дена един тип, който много приличал на Тротър, е поръчал екземпляр на техническо ръководство за спортни коли мерцедес. Наръчникът пристигнал вчера и той си го купил. По същото време купил и комплект гаечни ключове и киселина за акумулатор. Стан, наръчникът е бил специално за спирачната система. И това е станало, когато Тротър ни изчезна за един-два часа.

— Мислиш, че се е добрал до мерцедеса на Йорк?

— Малко вероятно, но не е изключено. Според мен трябва да приемем, че е така.

— Ще ти се обадя пак.

Ебърхарт затвори и веднага позвъни на Йорк. Разсеян глас промърмори едно „Здрасти“.

— Господин Йорк, обажда се…

— В момента не мога да говоря. Моля оставете съобщение. Ще ви се обадя веднага щом мога.

Ебърхарт прекъсна връзката и опита отново. Пет пъти. И след всяко иззвъняване се чуваше единствено безизразния глас на телефонния секретар.

Йорк беше издул мерцедеса — караше с над сто мили в час.

— Не е ли страхотно? — провикна се той през смях. — Уаау!

— Какво? — извика Керъл. Бученето на вятъра и пронизителният глас на Робърт Плант бяха заглушили гласа му.

— Вълшебно е, бейби.

Но тя не отговори. Беше се загледала напред със свити вежди.

— Там май има завой — изкрещя тя и добави още нещо, но той не го чу.

— Какво?

— Намали!

— Тази кукличка може да се завърта около себе си, бейби. Всичко е наред.

— Скъпи, моля те. Намали.

— Знам как да карам.

Бяха върху права отсечка, която след това се спускаше по стръмен наклон. В края му шосето правеше рязък завой и продължаваше по мост над дълбока урва.

— Намали, скъпи, моля те! Има завой!

Господи, понякога просто не си струваше труда.

— Добре де.

Той вдигна крак от педала.

И тогава се случи.

Йорк не разбра какво точно става — огромен водовъртеж от пясък ги засмука и завъртя, сякаш колата беше в центъра на торнадо. Небето изчезна. Керъл се вкопчи в таблото и запищя. Йорк стисна волана с изтръпнали ръце и отчаяно се опита да се върне на пътя. Единственото, което виждаше, беше пясък, който шибаше лицето му.

— Ще умрем, ще умрем — простена Керъл.

След това някъде високо над тях припука метален глас.

— Йорк, веднага спрете колата! Спрете колата!

Той погледна нагоре и видя полицейски хеликоптер. Беше на трийсетина стъпки над главата му, а проклетата пясъчна буря беше предизвикана от роторите му.

— Кои са тези? — изпищя Керъл. — Кои са тези?

— Спирачките ви ще откажат — чу се отново гласът. — Не тръгвайте надолу по склона!

— Кучият му син — извика Йорк. — Пипал ми е спирачките.

— Кой, Стивън? Какво става?

Хеликоптерът избърза напред и се приземи преди моста — ако мерцедесът се разбиеше или полетеше в пропастта, спасителните екипи трябваше да се опитат да ги спасят.

Да ги спасят. Или да съберат останките.

Когато превалиха хълма, колата се движеше с около деветдесет мили.

Носът на мерцедеса се насочи надолу и започна да набира скорост.

Йорк натисна здраво спирачките. Ако те откажеха, щеше да се забие в скалите или да падне в пропастта, а с повече от трийсет и пет мили нямаше да може да вземе завоя.

Стивън Йорк стисна здраво кормилото и пое дълбоко дъх.

— Дръж се! — извика той, зави рязко и излезе от пътя. Куфари и кутийки със сода и бира се разхвърчаха от задната седалка.

Докато Керъл пищеше, Йорк се бореше с всички сили да удържи колата. Гумите бяха извън контрол и поднесоха в пясъка. Все пак минаха на косъм от скалите и заораха в пустинята.

Камъни и чакъл посипаха колата, раздробиха предното стъкло и надупчиха калника и капака като изстрели от куршуми. Храсти и бурени шибаха лицата им. Колата подскачаше, тресеше се и се накланяше. На два пъти за малко да се преобърне.

Скоростта намаляваше, но все още се движеха с около четиридесет мили в час. Пясъкът беше толкова дълбок, че той изобщо не можеше да управлява.

— Господи, Господи, Господи… — хлипаше Керъл. Беше се навела надолу и държеше главата си с ръце.

Йорк натисна педала на съединителя, включи на задна предавка и натисна газта до дупка. Моторът изсвистя. Пясъкът се надигна около колата и ги посипа.

Колата спря на метър и половина от близката скала. Облян в пот, Йорк се наведе напред и облегна глава на волана. Сърцето му биеше до пръсване. Беше бесен. Защо не му се обадиха тия шибаняци? Нали имаха операция „Черен Сокол“?

После забеляза телефона си. На екрана беше изписано „7 пропуснати обаждания, 5 съобщения — спешни“. Не беше чул сигнала. Вятърът и моторът… и проклетата музика.

Керъл беше изпаднала в истерия. Белият й костюм беше посипан с пясък.

— Какво става? — изкрещя тя. — Искам да знам! Още сега!

И докато Ебърхарт и Лампърт се придвижваха от хеликоптера към тях, той й разказа цялата история.

 

 

— Никаква почивка за уикенда! — обяви Керъл. — И защо не ми каза още в самото начало?

Тази жена, явно за разнообразие, показваше характер.

— Не исках да те тревожа.

— Имаш предвид, че не си искал да те питам какво си направил на някого, че да го накараш да иска тъпкано да ти го върне, така ли?

— Аз…

— Заведи ме вкъщи! Веднага!

Прибраха се с кола под наем. Мерцедесът беше изтеглен от полицията и откаран за търсене на улики и ремонт.

Един час след като влезе през входната врата, Керъл излезе отново. Беше с куфар в ръка — щеше да пътува до Лос Анджелис по-рано от предвиденото.

Йорк изпита скрито облекчение — беше сигурен, че трудно ще се справи едновременно с Тротър и шантавите настроения на жена си. Прибра се, провери ключалките на всички врати и прозорци и прекара нощта с бутилка Джони Уокър и програмата на HBO.

 

 

Два дена по-късно, около пет следобед, Йорк тренираше във фитнес салона, приспособен в една от спалните — избягваше фитнес клуба и неговата смъртоносна сауна. Чу звънеца на вратата. Взе пистолета, който държеше в антрето, и надникна. Беше Ебърхарт. След три ключалки и едно резе той покани охранителя да влезе.

— Има нещо, което трябва да знаете. Вчера бях сложил два екипа да работят по Тротър. По обяд той отиде в един от мултиплексите на сутрешна прожекция.

— Е, и?

— Има правило: ако някой, който е под наблюдение, отиде на кино сам, е съмнително. Така че двата екипа обмениха информация. Оказа се, че петнадесет минути след като е влязъл, от киното е излязъл някакъв тип в гащеризон с няколко торби боклук. Един час по-късно в киното се появил куриер, който носел голяма кутия. Моят човек е говорил с управителя — чистачите не изнасят боклука до кофите преди пет-шест часа следобед. А за въпросната вечер не са били предвидени никакви доставки.

Йорк се намръщи.

— Това означава, че ви се е измъкнал за около час. А през това време е можел да отиде където си поиска — заключи Йорк.

— Не е взел колата си. Наблюдавахме я. И проверихме таксиметровите компании. Никой не е поръчвал такси от този район.

— Искаш да кажеш, че е отишъл някъде пеша?

— Да. И сме почти сигурни къде — „Садърн Стейтс Кемикъл“ е на десет минути от киното. И знаете ли кое е най-интересното? — Той си погледна записките. — Те произвеждат акрилонитрил, метил метакрилат и адипонитрил.

— И какво, по дяволите, е това?

— Промишлени химикали. Сами по себе си не са нищо особено. Важното обаче е, че се използват за направата на водороден цианид.

— Господи! Като отровата?

— Точно така. Един от моите хора проучи химическата компания. Нямат охрана. Варелите с химикали са наредени на открито край платформата за товарене. Тротър спокойно би могъл да отиде, да си вземе достатъчно, за да направи отрова, с която да убие десетина души без никой да го забележи. И познайте кой е правил озеленяването на компанията?

— Тротър.

— Така че той е запознат с химикалите и знае къде ги държат.

— Всеки ли може да направи цианид?

— Изглежда не е много трудно. А като се има предвид, че Тротър се занимава с озеленяване, значи е запознат с химикалите и торовете. И не забравяйте: той е бил в армията по време на първата война в Залива. Много от тези момчета имат голям опит с химическото оръжие.

Бизнесменът стовари ръката си върху плота.

— По дяволите, значи той има тази отрова, а аз не мога да съм сигурен дали не е сипал от нея в яденето или във водата ми! Така ли е?

— Е, не е точно така — каза успокоително Ебърхарт. — Домът ви е охраняван. Ако си купувате пакетирана храна и държите под око нещата в ресторантите, може да контролирате риска.

Да контролира риска…

Отвратен, Йорк се върна в коридора, грабна плика, който съдържаше последната пратка с пури, разкъса го и влезе отново в кухнята.

— Дори не мога да изляза, за да си купя нещо за пушене — все още беше афектиран от информацията на Ебърхарт. — Като затворник. Това съм аз.

Йорк започна да рови в едно от чекмеджетата — търсеше ножче за пури, намери го и отряза крайчето на една Маканудо. Захапа гневно пурата, щракна запалката и доближи пламъка до устата си.

Точно в този момент един глас изкрещя „Не!“. Стреснат, Йорк посегна към пистолета си. Но преди да може да го извади, някой го сграбчи и събори на пода. Задъхвайки се от болка, той се надигна. Цялото му тяло се тресеше. Огледа се, но не видя никаква заплаха.

— Какви ги вършиш? — изкрещя той на охранителя.

Дишайки тежко, Ебърхарт стана и помогна на шефа си да се изправи.

— Съжалявам… Трябваше да ви спра… Пурата.

— Каква пура?

— Пурата. Не я докосвайте.

Охранителят извади няколко плика. В единия сложи пурите, а в другия пощенския плик.

— Когато ви разпитвах за магазините, от които пазарувате… във връзка с охранителните мерки, ми казахте, че купувате пурите си от Финикс, нали?

— Точно така. И?

Ебърхарт посочи пощенското клеймо.

— Тези са изпратени от пощенски щанд от мола в Сонора Хилс.

Йорк си помисли: „Това е близо до…“.

— На три минути от фирмата на Тротър — продължи мислите му Ебърхарт. — Той би могъл да позвъни в магазина и да се информира кога сте поръчали доставка. После сам да купи една кутия и да ги натъпче с отрова. Така че ще изследваме пурите и ще разберем какво ви е подготвил.

— Не трябва ли… искам да кажа, за да се отровя с цианид, не трябва ли да го погълна?

— М-да. — Експертът по охраната помириса внимателно плика. — Цианидът мирише на бадеми. — Той поклати глава. — Не мога да преценя. Може би тежкият аромат на тютюн прикрива всички останали.

— Бадеми — прошепна Йорк. — Бадеми… — Той помириса пръстите си и започна истерично да си мие ръцете.

Докато си бършеше ръцете с хартиена кърпа, Йорк хвърли поглед към Ебърхарт, който беше потънал в мисли.

— Сега пък какво има? — троснато попита бизнесменът.

— Мисля, че е време за смяна на плана.

 

 

На следващия ден Стивън Йорк паркира наетия мерцедес на горещия прашен паркинг пред полицейския участък в Скотсдейл и се огледа притеснено дали няма да зърне тъмносиния лексус на Тротър. Когато излезе от колата, носеше пластмасови пликове, в които бяха сложени пощенския плик, пурите и храна от кухнята му. Внесе ги в сградата и потръпна — тези момчета бяха издули климатиците докрай.

В конферентната зала на партера го посрещнаха четирима мъже: приятелският екип Лампърт и Алварадо, Стан Ебърхарт и мъж, облечен в абсолютно същите дрехи като Йорк и с неговото телосложение.

Мъжът се представи като Питър Билингс, полицай под прикритие.

— Докато се представям за вас, господин Йорк, дали ще мога да ползвам басейна и ваната ви? — пошегува се той.

— Ваната?

— Шегичка — каза Билингс.

— А-а — измърмори Йорк и се обърна към Лампърт: — Ето ги.

Детективът пое пликовете и ги подхвърли разсеяно върху един празен стол. Според теста, който Ебърхарт извърши в дома на Йорк, нито пурите, нито храната съдържаха отрова. Затова пък самото им донасяне в участъка — най-вероятно под отмъстителния поглед на Тротър съставляваше важна част от техния план. Налагаше се да накарат Тротър да повярва, поне за следващите час-два, че те са убедени в намерението му да отрови Йорк.

След като получи отрицателни резултати от тестовете, Ебърхарт заключи, че Тротър използва тази история с цианида само за прикритие и за отвличане на вниманието. Ако полицаите си мислят, че знаят планирания метод на атака, те ще имат готов план за действие по отношение на този вид атака, но не и на действителната.

Но каква щеше да бъде истинската атака? Как всъщност смяташе Тротър да ликвидира Йорк?

За да открие това, Ебърхарт предприе крайни мерки и влезе тайно в дома на Тротър. Докато озеленителят заедно с жена си и децата си бяха навън, Ебърхарт изключи алармата и охранителните камери и внимателно претърси офиса. В бюрото намери скрити книги за саботаж и наблюдение. На две от страниците се обясняваше как да превърнем бутилки с пропан в бомба и как да си направим дистанционни детонатори. Страниците бяха отбелязани с пощенски талончета. Намери и още една улика: листче, на което пишеше „Градини Родригес — Доставки“. А това беше мястото, където Стивън Йорк отиваше всяка събота следобед, за да напълни пропановите бутилки за барбекюто си. Според Ебърхарт планът на Тротър бе да фокусира вниманието на полицията върху опасността от отравяне, докато той организира „инцидент“ с експлозия, след като Йорк си вземе новата бутилка с пропан.

Естествено, охранителят не можеше да отиде в полицията с тази информация — това би означавало да признае, че е нахлул в частна собственост — затова той каза на Бил Лампърт, че е научил от свои източници, че Тротър разпитва за бутилки с пропан, както и мястото, откъдето пазарува Йорк. За заповед за обиск не можеше дори да се говори — уликите бяха крайно недостатъчни, затова детективът прие с явно нежелание плана на Ебърхарт да хванат Тротър на местопрестъплението. А това включваше следното:

Първо — Тротър трябваше да остане с убеждението, че полицията се е заела сериозно с възможността от отравяне.

Второ — Тротър вероятно знаеше, че Йорк ходи да зарежда пропан-бутан всяка събота следобед. Затова Йорк трябваше да занесе пурите и храната в полицейския участък за тестване, което би им отнело няколко часа.

Трето — Тротър ще го проследи.

Четвърто — Йорк ще излезе от полицейското управление и ще си вземе нова бутилка с пропан. Само че в колата няма да е Стивън Йорк, а двойникът му — детектив Питър Билингс. Билингс ще вземе нова бутилка от магазина на Родригес, но за по-голяма сигурност тя ще бъде празна и ще я прибере в колата си.

Пето — Йорк-Билингс ще се върне в магазина, за да поразгледа, а Лампърт и екипът му ще изчакват Тротър да влезе в действие.

— Е, къде е нашият човек? — попита Лампърт партньора си.

Алварадо докладва, че Тротър е излязъл от дома си почти по същото време като Йорк и се е отправил в същата посока. За малко са го загубили в трафика, но след това отново са го прихванали на паркинга на магазин за храни на едро, съвсем близо до магазина на Родригес. Един от полицаите го видял вътре.

Лампърт се обади на останалите от екипа:

— Всичко върви по план — обяви той.

Изпълнявайки ролята си на Йорк, Билингс излезе навън, влезе в колата и се вля в трафика. Ебърхарт и Йорк тръгнаха след него с друга кола. Дистанцията беше голяма, защото съществуваше възможност Тротър, ако преследва Билингс, да ги забележи.

Двайсет минути по-късно полицаят под прикритие спря пред магазина на Родригес, а Ебърхарт и Йорк паркираха на паркинга на малък супер през една пресечка. Лампърт и екипът се придвижиха към позицията.

— Добре — прозвуча гласът на Билингс по радиостанцията. — Влизам да взема бутилката.

Йорк и Ебърхарт се наведоха напред, за да виждат по-добре какво става. Йорк едва успяваше да различи мерцедеса си нагоре по улицата.

Лампърт включи радиостанцията си.

— Появи ли се Тротър?

— Още не е излязъл от хранителния магазин — прозвуча глас от говорителя на панела на радиостанцията.

След минута прозвуча гласът на Билингс:

— До всички. Натоварих бутилката в колата. На задната седалка е. Връщам се в магазина.

След петнайсет минути Йорк чу задъхания глас на един от полицаите:

— Става нещо… Мъж с шапка и слънчеви очила, може да е Тротър, се приближава към мерцедеса откъм изток. В едната си ръка държи торба и нещо в другата. Може да е детонатор… Или пък самото взривно устройство.

Специалистът по сигурността кимна на Стивън Йорк и каза:

— Започва се.

— В полезрението ми е — включи се друг полицай.

Наблюдаващият полицай продължи:

— Той се оглежда… Момент… Добре, заподозреният премина покрай колата на Йорк. Не видях много добре, но се спря. Може да е пуснал нещо под колата. Сега пресича улицата… Влиза в „Мигел“.

Лампърт съобщи по радиостанцията:

— Оттам ще детонира устройството… Хайде, момчета, да блокираме улицата и да вкараме полицай под прикритие в „Мигел“, за да го държим под око.

Ебърхарт погледна към Йорк, повдигна вежди и се усмихна.

— Това е то.

— Надявам се — тревожно отвърна Йорк.

Полицаите започнаха да се придвижват бавно напред покрай сградите от двете страни на заведението на Мигел, където Тротър трябваше да изчака „Йорк“ да се върне в колата си, за да задейства взривното устройство.

По радиостанцията прозвуча нов глас:

— Вътре в заведението съм — прошепна вторият полицай под прикритие. — Виждам лицето. До прозореца е. Гледа навън. Не се вижда оръжие… Извади нещо… може би малък компютър… вероятно с антена. Току-що написа нещо… Предполагам, че е заредил устройството.

— Прието — отвърна Лампърт. — На позиция сме. Трима зад бара, двама отпред. Улицата е блокирана. При Родригес е чисто. Изведохме всички през задната врата. Готови сме за залавянето.

Ебърхарт барабанеше влудяващо с пръсти по волана. Ще се съпротивлява ли Тротър? Може би ще се паникьоса и… мислеше си Йорк, докато се опитваше да не обръща внимание на звука. Подскочи, когато Ебърхарт стисна силно ръката му. Охранителят гледаше в огледалото за обратно виждане. Беше смръщил вежди.

— Какво е това?

Йорк се обърна. На багажника се виждаше малък издут книжен плик.

Господи, докато те са се взирали в мерцедеса на Йорк, някой бе оставил върху багажника им нещо, което можеше да гръмне всеки момент.

— Говори Ебърхарт. До всички екипи, внимание!

— Какво има, Стан? — попита Лампърт.

— Той ни изигра! — извика задъхано Ебърхарт. — Нищо не е поставил под мерцедеса. А ако го е направил, има още едно устройство върху нашата кола. Сложено е в плик на хранителния магазин. Излизаме.

— Не, недейте — чу се друг глас по радиостанцията. — Говори Граймс от отряда за обезвреждане на бомби. Устройството може да е с реле за натиск. Всяко движение ще го задейства. Не мърдайте! Ще изпратим полицай!

— Това е двоен финт — промърмори Ебърхарт. — Подвежда ни с отровата, а после с фалшива бомба в мерцедеса. През цялото време ни е наблюдавал и е планирал да ни доведе в това положение… Господи.

— До всички екипи — извика Лампърт. — Влизаме в бара. Не му давайте възможност да натисне детонатора.

Ебърхарт покри лицето си с якето.

Стивън Йорк не беше убеден, че това ще го предпази кой знае колко от избухваща газова бутилка, но и той направи абсолютно същото.

 

 

— Готови ли сте? — прошепна Лампърт на Алварадо и останалите от екипа, струпани пред задния вход на „Мигел“.

Всички кимнаха.

— Да го направим!

Докато част от полицаите нахлуха през предната врата, те връхлетяха в заведението с трясък и с насочени пистолети и автомати.

Щом се озова в бара, Лампърт се прицели в главата на Тротър, готов да го закове, ако направи и най-малкото движение към детонатора.

Но заподозреният само се обърна. Както и останалите посетители, при вида на тежковъоръжените полицаи Тротър бе видимо изплашен и изненадан.

— Горе ръцете! Тротър, не мърдай!

С очи, разширени от ужас, озеленителят слезе несигурно от високия стол и вдигна ръцете си.

Един полицай от групата на сапьорите застана между Тротър и детонатора и го огледа внимателно. В същото време полицаите от тактическия екип повалиха мъжа на земята и го закопчаха.

— Нищо не съм направил! За какво е всичко това?

Детективът извика в микрофона:

— Хванахме го. Бомбени звена едно и две, заемете се с операция обезопасяване.

Все още в колата, Ебърхарт и Йорк в абсолютна тишина полагаха усилия да останат неподвижни. Йорк имаше усещането, че ударите на сърцето му са толкова силни, че ще детонират бомбата.

Вече знаеха, че Тротър е задържан и не може да задейства бомбата. Но това не означаваше, че устройството не е настроено за свръхчувствителен натиск. Ебърхарт беше използвал последните пет минути да изнася лекция на Йорк за това колко чувствителни са някои бомбени детонатори, докато накрая Йорк се принуди да му каже да си затваря, по дяволите, шибаната уста.

Увит в якето си, бизнесменът надничаше в страничното огледало и наблюдаваше как полицаят в зелен противобомбен костюм приближава бавно към колата. Металният говорител на радиостанцията изпука:

— Ебърхарт, Йорк, останете напълно неподвижни.

— Разбира се — отвърна Ебърхарт с гърлен шепот, почти без да движи устни.

Йорк видя полицаят да се приближава и да наднича в книжната торба. След това униформеният извади фенерче и го насочи вътре, изучавайки съдържанието.

С дървена сонда, приличаща повече на дълга клечка за зъби, той внимателно провери плика.

По високоговорителя чуха нещо, което приличаше на сподавено възклицание.

Йорк се сгърчи.

Но не беше ахване.

Звукът беше смях. Последван от думата „огризки“.

— Какво?

Полицаят си свали качулката и се приближи до предната част на колата.

С трепереща ръка Йорк отвори прозореца.

— Огризки — повтори мъжът. — Нечий обяд. Ял е суши, туршия и „Ю-Ху“ — онзи шоколадов десерт. Това не е менюто, което аз щях да избера.

— Огризки? — Гласът на Лампърт изплющя през говорителя.

— Тъй вярно.

Първият сапьорски екип се обади да докладва: претърсването на мястото под мерцедеса на Йорк не е разкрило нищо, освен смачкана пластмасова чашка, която може да е била, но може и да не е била хвърлена от Тротър там.

Йорк избърса лицето си, слезе от колата и се облегна на вратата.

— По дяволите, тоя ни разиграва като на верижка. Да вървим да поговорим с кучия му син.

Лампърт вдигна поглед и видя Ебърхарт и Йорк да крачат гневно и да влизат в бара на Мигел. Посетителите отново се хранеха и очевидно се наслаждаваха на този епизод „на живо“ на „Закон и ред“.

Той се обърна отново към униформения полицай, който току-що беше претърсил Тротър.

— Портфейл, ключове, пари. Нищо друго.

Друг детектив от сапьорската бригада беше проучил внимателно „детонатора“ и докладва, че са се заблудили — било е само малък лаптоп. Докато Йорк размишляваше над това, на вратата се появи цивилен полицай и каза:

— Претърсихме колата на Тротър. Няма експлозиви.

— Експлозиви? — попита Тротър с дълбоко учудване.

— Я не се прави на интересен — сопна се Лампърт.

— Но имаше празна газова бутилка — добави полицаят.

— От магазина на Родригес.

— Газта ми свърши — каза Тротър. — Винаги ходя в този магазин. Смятах да се отбия след обяда. — Той кимна към менюто на бара. — Опитвали ли сте някога „тамалес“ тук? Най-доброто е в града.

— Разиграваш ни като риба на въдица, дяволите да те вземат — промърмори Йорк. — Накара ни да си мислим, че огризките ти са бомба.

По лицето на озеленителя пробягна студена усмивка.

— И защо си мислихте, че мога да имам бомба?

За момент настъпи тишина. После Лампърт се обърна към Ебърхарт, който избягваше погледите на всички. Тротър кимна към компютъра.

— Натиснете бутона „play“.

— Какво? — попита Лампърт.

— Бутон „play“.

Докато оглеждаше компютъра, Лампърт се поколеба.

— Не е бомба. А дори и да беше, бих ли гръмнал и себе си?

Детективът натисна копчето.

— Господи! — измърмори Ебърхарт, когато малкият екран оживя.

На видеото се виждаше охранителят, който претърсва някакъв офис.

— Стан? Ти ли си това? — попита Лампърт.

— Аз…

— Да, той е — каза Тротър. — Намира се в офиса ми у дома.

— Каза ни, че си научил от свой източник, че Тротър разпитва за газови бутилки и къде пазарува Йорк.

Охранителят замълча.

— Канех се да се отбия в полицейското управление след обяда и да оставя този диск — подхвърли Тротър. — Но така и така сте тук… вземете го, ваш е.

Полицаите бяха вперили поглед в екрана и мълчаливо наблюдаваха как Ебърхарт тършува в бюрото на Тротър.

— Е, как ще го формулираме? Нахлуване с взлом, посегателство на частна собственост. И в случай че щяхте да попитате — да, смятам да предявя обвинение. Какво ще кажете, момчета? С всички пълномощия на закона.

— Но аз… — заекна охранителят.

— Ти какво? — допълни Тротър. — Изключи захранването. Аварийното също. Но в последно време станах малко параноичен благодарение на господин Йорк. Така че инсталирах два аварийни агрегата.

— Нахлул си в дома му? — Стивън Йорк се обърна шокиран към Ебърхарт. — Не си ми казал.

— Ах ти, проклет Юда! — избухна Ебърхарт. — Ти знаеше точно какво правя. Даде ми съгласието си! Ти искаше да го направя!

— Кълна се — каза Йорк, — за първи път чувам за това.

Лампърт поклати глава.

— Стан, защо го направи? Бих могъл да си затворя очите за някои неща, но влизане с взлом? Много глупаво.

— Знам, знам — каза Ебърхарт със сведен поглед. — Но отчаяно искахме да хванем този тип. Той е опасен. Притежава книги за саботаж и наблюдение… Моля те, Бил, прояви снизходителност.

— Съжалявам, Стан — каза Лампърт и кимна към един от полицаите, който сложи белезници на охранителя. — Отведи го за регистриране.

Тротър се провикна след него:

— Ако си любопитен за тези книги — да ме беше питал. Щях да ти кажа. Трябваха ми за едно проучване. Опитвам се да пиша криминале. Напоследък май всички го правят. Записал съм няколко глави на компютъра. Защо не провериш, ако не ми вярваш?

— Лъжеш! — Йорк се обърна към Лампърт. — Ти знаеш защо го е направил, нали? Това е част от плана му.

— Господин Йорк, просто…

— Не, не, помисли само. Създава ситуация, за да дискредитира моя бодигард и да ме остави без охрана. А после изиграва всичко това с фалшивата бомба, за да разбере как процедирате — сапьорската бригада, с колко полицаи разполагате, кои са полицаите под прикритие…

— Вие ли оставихте торбичка от хранителния магазин върху багажника на колата на господин Ебърхарт? — попита Алварадо.

— Не — поклати глава Тротър. — Ако мислите, че съм аз, защо не проверите за отпечатъци.

Йорк посочи джоба на Тротър.

— Ръкавиците! Разбира се, че няма да има отпечатъци. Защо носи ръкавици в тази горещина?

— Аз съм озеленител. Обикновено работя с ръкавици. Повечето ми колеги го правят… Трябва да кажа, че цялата тази работа започна да ми омръзва. Някакъв надничар ви казва нещо си и вие решавате, че аз съм убиец или нещо подобно. Е, до гуша ми дойде да нахлувате в дома ми и да ме държите под наблюдение. Мисля, че е време да се обадя на адвоката си.

Йорк се приближи плътно до Тротър.

— Лъжеш! — гневно извика той. — Кажи защо го правиш! Кажи ми, по дяволите! Припомних си всичко лошо, които съм правил през живота си. Наистина всичко. Бездомникът, който ми поиска дребни, а аз го посъветвах да си намери работа, продавачката, която нарекох глупава свиня, защото ми обърка поръчката, момчето, на което не дадох бакшиш, защото не говореше английски… Всяко проклето дребно нещо! Прегледах живота си под микроскоп. Не знам какво съм ти направил. Кажи ми! Кажи ми! — Докато говореше, лицето му почервеня, а жилите му изпъкнаха. Ръцете му бяха свити в юмруци и спуснати плътно до тялото му.

— Нямам представа за какво говориш — каза Тротър и вдигна ръцете си. Белезниците издрънчаха.

Детективът нареди на един от полицаите да ги свали.

Целият в пот, Йорк се обърна отново към Лампърт:

— Не! Това е част от неговия план!

— Склонен съм да му вярвам. Мисля, че Диас си е измислил всичко.

— Но сауната… — започна Йорк.

— Само помисли. Нищо не се случи. И спирачките на мерцедеса ти не бяха повредени. Току-що пристигна докладът.

— Ами наръчникът за автомобилни спирачки? Той си беше купил такъв.

— Спирачки ли? — попита Тротър.

— Купил си книга за спирачната система на мерцедес. Не отричай! — отново започна да повишава глас Йорк.

— Защо да отричам? Обадете се в автокъща DMV. Преди седмица си купих стар мерцедес седан. Има нужда от нови спирачки и смятам сам да извърша ремонта. Съжалявам, Йорк, но ми се струва, че имаш нужда от професионална помощ.

— Не, той е купил колата за прикритие — беснееше Йорк.

— Погледнете го! Погледнете очите му! Само чака удобен случай, за да ме убие.

— Купил кола за прикритие? — попита Алварадо, поглеждайки към шефа си. Лампърт въздъхна.

— Господин Йорк, ако сте толкова сигурен, че ви грози опасност, предлагам да си наемете друга бавачка. Лично аз нямам повече време за тези игрички. — Той се обърна към екипа: — Хайде, момчета, да тръгваме. Чакат ни истински случаи.

Детективът забеляза, че барманът се суети наблизо с Тротъровите „тамалес“ в ръка. Той му кимна и човекът отиде и обслужи озеленителя, който седна отново, разтвори една салфетка и я постла на скута си.

— Вкусно, а? — обърна се той към Тротър.

— Най-доброто.

Лампърт кимна.

— Съжалявам за всичко това.

Тротър сви рамене. Изведнъж настроението му сякаш се промени. Той се обърна с усмивка към Йорк, който се беше запътил към изхода и му извика. Бизнесменът спря и погледна назад.

— Желая ти късмет — каза Тротър и се захвана с обяда си.

 

 

В десет часа същата вечер Рей Тротър обиколи дома си и както обикновено каза лека нощ на децата си и на доведения си син. По-малката му дъщеря го беше кръстила „Серийният раздавач на лека нощ“. След това Тротър си взе душ, легна си в леглото и зачака Нанси, която привършваше с миенето на чиниите. Когато лампите в кухнята угаснаха, жена му мина покрай вратата, усмихна му се и продължи към банята.

Тротър дочу шума на душа. Шепотът на падащата вода му доставяше удоволствие. Да, сега беше жител на пустинята, но Рей все още обичаше звуците на влажния Североизток. Облегнат на пет-шест дебели възглавници, той размишляваше върху събитията от деня, особено за инцидента в бара на Мигел.

Стивън Йорк — с червено лице и изплашени очи. Не се контролираше. Приличаше на лунатик. Но затова пък беше сто процента прав — Рей Тротър наистина беше направил всичко, в което го обвини Йорк — от разговора с Диас относно алармените инсталации до поставянето на остатъците от храна върху багажника на колата на Ебърхарт.

Така е, той направи всичко това.

Но никога не бе планирал дори косъм да падне от изящно коафираната глава на Йорк.

Беше разпитвал Диас за охранителната система, но още на следващия ден отправи анонимно обвинение срещу работника за разпространение на наркотици — Рей го беше видял да продава марихуана на служители от озеленителната компания, надявайки се мъжът да издрънка всичко, свързано с Рей на полицията.

Да, беше купил книгите за саботаж, както и наръчника за спирачки на мерцедес, но и през ум не би му минало да прави бомби или да поврежда колата на бизнесмена. Никога не би използвал и трупчетата в сауната.

Да не говорим за химикалите — нямаше намерение да прави цианид. Вярно, поръча пурите. Между другото бяха много хубави и напълно неотровни.

Дори докладите на психолозите в Асоциацията на ветераните бяха изцяло плод на фантазията на Рей. Беше отишъл в офиса, беше поискал да види досието си, уж да го прегледа, и беше пъхнал няколко листа със записки, правени преди години от терапевт по време на сеанси, в които се говори за „години на нестабилност“ след службата му в армията. Целият доклад беше измислица.

О, да. Душата му изгаряше от желание да отмъсти на Стивън Йорк. Но не ставаше въпрос за физическа разплата — Тротър искаше Йорк да повярва, че някой се кани да го убие. Така бизнесменът щеше да прекара дълги часове, измъчван от параноя и самосъжаление и в очакване да чуе как тупва и втората обувка. Какво можеше да очаква ли? Е, да кажем проблеми с колата — да експлодира например. Или пък теч от газовата му инсталация. Защо не изстрел да направи на сол прозорците в спалнята му… А лично с него? Това обикновено присвиване на корема ли е, или първите симптоми на отравяне с арсеник?

Но какво беше провинението, което превърна Рей в ангел на възмездието?

Не знам какво съм ти направил. Кажи ми, кажи ми, кажи ми…

Рей остана много изненадан, но и развеселен, когато Йорк спомена точно това прегрешение онзи следобед в бара на Мигел.

Рей се върна в мислите си към този есенен ден преди две години. Дъщеря му Селесте се беше прибрала от заведението, в което работеше след училище. Беше много разстроена.

— Какво има? — беше попитал той.

Шестнайсетгодишното момиче не отговори, прибра се в стаята си и затвори вратата. Не беше минало много време откакто майка й беше починала и известна унилост не беше необичайна. Но той настоя да разбере причината и същата нощ тя сподели инцидента, който я беше разстроил: случка по време на смяната й в Макдоналдс.

Селесте призна, че без да иска е объркала две поръчки и е опаковала сандвич с пилешко на мъж, който си бил поръчал „Биг Мак“. Той си тръгнал, без да разбере грешката, но се върнал след пет минути и се приближил до щанда. Огледал едрото момиче от глава до пети и казал рязко: „Значи не само си дебела свиня, но си и глупава. Искам да говоря с управителя. Веднага!“.

Селесте бе опитала да се държи твърдо, но докато разказваше на баща си за инцидента, една самотна сълза се търкулна по бузата й. Това разби сърцето на Рей. На другия ден той разбра самоличността на клиента от управителя — Стивън Йорк.

Една самотна сълза…

Може би някои хора нямаше да обърнат внимание. Но тъй като това беше сълзата на неговата дъщеря, Рей Тротър реши, че е време за разплата.

Той чу, че водата спря да тече и долови приятното ухание на парфюм откъм банята. Нанси легна до него и постави глава на гърдите му.

— Виждаш ми се щастлив тази вечер — каза тя.

— Така ли?

— Когато преди малко минах покрай стаята и те видях да се взираш в тавана, изглеждаше… как да кажа? Доволен.

Той се замисли над думата. Най-точната дефиниция. Рей загаси лампата, прегърна жена си и я притегли плътно до себе си.

— Радвам се, че си част от живота ми — прошепна тя.

— Аз също — отвърна той.

Рей се протегна и обмисли следващия си ход. Вероятно ще остави Йорк намира за месец-два. После, точно когато бизнесменът започне да се чувства спокоен, ще поднови атаката.

Какво би могъл да измисли? Може би празно шишенце от лекарство до колата на Йорк, както и малко безобиден ботокс на дръжката на вратата. Това му се видя привлекателно. Ще трябва да провери дали следите от този козметичен препарат дават положителен резултат при тестване за ботулизъм.

След като вече беше убедил полицията, че самият той е невинен, а Йорк е параноик, бизнесменът можеше да си крещи „Вълк!“ колкото си иска, ченгетата изобщо няма да му обърнат внимание.

Игралното поле беше необятно.

Би могъл да се сдуши със съпругата на Йорк. Тротър беше убеден, че от нея можеше да излезе ентусиазиран съюзник. Докато го наблюдаваше, Рей беше забелязал колко лошо се държи той с нея. Веднъж беше дочул Йорк да си изпуска нервите, когато тя настояваше да се запише в местния колеж, за да завърши образованието си. Йорк й се разкрещя така, като че ли беше някаква тийнейджърка. В момента Керъл беше извън града — вероятно с професора по английски, с когото се беше запознала в колежа в Аризона, където посещаваше лекции, докато се правеше, че ходи на уроци по тенис. Мъжът се беше прехвърлил в друго учебно заведение, но те все още се виждаха — срещаха се в Ел Ей или Палм Спрингс. Рей я беше проследил няколко пъти до офиса на един адвокат в Скотсдейл и предположи, че тя се готви да се разведе с Йорк.

Може би след като разводът се финализира, тя ще прояви желание да му даде полезна вътрешна информация.

Хрумна му и друга идея. Би могъл да изпрати на Йорк анонимно писмо с някакво загадъчно послание. Думите нямаше да имат никакво значение. Но затова пък мирисът? Ще напръска листа с екстракт от бадеми, който издайнически напомня за аромата на цианид. В края на краищата никой не беше сигурен дали той не е направил в действителност една доза отрова.

О, възможностите бяха неизброими…

Тротър се обърна на една страна и прошепна на жена си, че я обича. След секунди беше дълбоко заспал.