Владимир Колев
Качмарек

Част от митологията за авиацията е, че с летене се занимават само сериозни, подготвени и непогрешими хора. В общи линии, това трябва да е така. С неизбежна забележка: в природата, непогрешим човек няма. Има съчетания: например, мераклия, но недоподготвен. И от там — правещ грешки. Или пък: подготвен, но подценил елементарни условия. Резултат — гаф, на който се смеят и кокошките.

… Трябваше да излетим от летище до столицата, да прескочим планината и да се приземим на край Монтана. Небето ясно, тук-там по някое облаче, за колоратура на пейзажа. Лек, приятен ветрец. Нищо, което да те постави нащрек. По предварителен разчет, времето за прелета бе колкото за една игра на карти. Намествах се в карето без проблем, но имах на ум друга идея. Самолетът бе с двойно управление и се надявах да вляза в ролята на качмарек. Качмарек е дума от жаргона на германските авиатори от Втората световна война. Означава буквално чирак. Исках да пилотирам от дясна седалка, където стои втория пилот или механикът на самолета. Подходих тактически грамотно и започнах от пилота. Попитах го, няма ли нужда от асистент. Бяхме в неопределено приятелски отношения и той се съгласи, но с условие: да попитам механика.

Механикът беше запален картаджия. От негова гледна точка, нещата изглеждаха така: „Вместо да дремя в пилотската кабина, мога да се включа в надлъгването.“. И реагира с очакваното „Готово! Сядай на дясната!“.

Натоварихме партакешите, а аз седнах на желаната седалка. Не сложих слушалките. Радиообменът щеше да се води от „шефа“. Той щеше да поддържа връзка със земята, да ми дава координатите на полета. Той носеше отговорността, аз бях само качмарек. Асистент чирак.

Застанахме в началото на пистата. Попитах, през шума на двигателя:

— Да хващам ли рогата?

Друга жаргонна думичка. Така наричат щурвала на самолета. Пилотът си замълча. Не ми остави управлението. Иска да излети сам. Застрахова се. Добре…

Машината се засили, леко придърпване на щурвала, зависнахме. Пренастройка на двигателя и механизацията на крилото. Започнахме да набираме височина. Отново, въпросително побутнах лоста „Да поемам ли управлението?“. Отрицателен жест с пръст. Презастрахова се. Добре, но не чак дотам.

След минута-две, отново побутнах щурвала с ясен подтекст. Ще ми даваш ли да карам? Отново отрицателен жест с пръст.

Защо ме върза? Уж обеща, а сега ще му стоя до дясната кълка за компания. Направих му последна атака:

— Ще пуснеш ли управлението, или да отида при картаджиите. Изтървах класацията за играч, но все още има място за кибик…

Позасмя се и посочи с очи лоста. Поех управлението. Наместих се удобно. Плъзнах поглед по стрелките и циферблатите. Исках да пилотирам само по прибори, без да поглеждам навън.

„Шефът“ се протегна, запали цигара и извади от страничния джоб на седалката картата. Досмеша ме. Маршрутът бе прекалено елементарен, за да трябва карта. А цигарата… Освен че е забранено, е малко стойкаджийско. Но, негова си работа, той е шефът. Аз съм само качмарек.

Пилотирането по прибори е като електронна игра. Държи те леко в напрежение и е интересно. Все пак, от време на време поглеждах крадешком през страничния, плексигласов капак на кабината. Беше ми зададен курс и затова се кокорех внимателно в компаса. Когато наближихме планината, се появи особен ефект. Уж ясно небе, уж няма мъгла, а… Виждаш селото едва след като увиснеш над него. Лъжливо, двойствено положение. С периферното зрение мярнах на няколко пъти „шефа“. Държи се спокойно, след първата цигара запали втора. Говори по радиото. Почти не поглежда картата.

Вертикалната видимост беше лоша, но какво от това? Маршрутът бе прекалено елементарен даже за новобранец. А пилотът беше бивш инструктор от селскостопанската авиация. И беше летял точно в монтанския край. Би трябвало да познава не само всяко село и всяка горичка, но и всяко храстче по пътя.

Достигнахме района на монтанското летище. Реших да демонстрирам познания. Когато минахме над познатите каменни ридове, се надвиках с шума на двигателя:

— Четвърта зона.

Той ме погледна разсеяно и ми показа с пръст да направя ляв завой. Наблизо се намираше военно летище. Помислих, че излита или каца „шиш“. Още една жаргонна думичка. В превод — изтребител. Наричан така заради скосените си крила.

Направих завоя и го погледнах въпросително. Не отговори на погледа ми. Но усетих някакво начало на объркване. Малко след това пое управлението. Започнахме да се въртим в широк кръг. Погледнах към пистата на военните. Не се виждаше нито излитащ, нито кацащ самолет. Попитах с жест на ръцете „Какво става?“.

Не отговори на жеста ми. Направи се, че не ме вижда. Има си хас да се е объркал. Бяхме на 4–5 километра от монтанското летище. Заради влошената вертикална видимост поляната не се виждаше, но прозираха крайните къщи на градчето. Просто трябваше да се приземим на изток от него.

Така, безцелно шляейки се, се намерихме над позната гара. Позната, защото само на нея имаше нещо, което лесно се запомня. Пакетиран в стъкло, истински локомотив. Историческа ценност, музеен експонат. Няма как да се сбърка тази огромна играчка. Отново опитах да надвикам шума на двигателя:

— Това под нас е Бойчиновци. Ако искаш, дай да поема пак управлението, ще въртя в кръг над него. А ти погледни картата и виж какъв курс трябва да вземеш.

Откровено нетърпелив жест „Махни ми се от главата!“. Още две-три минути безцелно кръжене. И… започна да снижава машината.

Просто не ми се вярваше! Да се намираш в коридора и да не можеш да уцелиш вратата на спалнята. Може да се случи само на пиян човек. А мъжът беше трезвен. Но вече, видимо объркан. Снижихме се над някакво село. Някога, когато летците нямали представа от самолетоводене, така се снижавали, за да разчетат крайпътните табели на селата. Някога — по времето на недоучените ентусиасти авиатори… Обърнах се назад, към товарния отсек. Играта на карти бе спряла. Хората заничаха през илюминаторите и се споглеждаха въпросително. Дочух реплика:

— Какво става, защо се въртим като муха над…

Досадно. Всички знаеха къде се намираме. Всички можеха да обяснят на пилота накъде да се насочим, за да кацнем, където трябва.

… Пилотът — бивш инструктор. На тоя тип самолет. Налетял хиляди часове над тия села. Беше се оплел като първи новобранец.

Имаше начин да излезе от положението. От земята също можеха да му помогнат. Да го насочат. Но той тръгна да се приземява в една огромна нива.

Сюрреалистично. Толкова глупаво, че трябва да впрегнеш въображението си, за да успееш да се накараш да го приемеш.

Някой ме сръчка в ребрата да сляза от дясна седалка. Смъкнах се и приседнах до един от илюминаторите. Хванах се, че се смея, но хич не ми беше весело. Господи, как може човек така да изперка? И да направи толкова глупости наведнъж? Не чух божи глас. Ако ми беше обърнал внимание, не му е оставало нищо друго, освен да отговори „Ами… Ей го на! Може! Както виждаш…“.

Самолетът се снижи за приземяване. Когато пилотът отне газ, машината се наклони на една страна. Наклонът се получава винаги на този етап. И се парира с управлението съвсем лесно. Но пилотът не му реагира.

Ако продължим така, ще докоснем земята първо с крилото. Машината ще направи огромно циганско колело, след което ще последва взрив…

Усетих как усмивката застива на физиономията ми. Господи, нима ще си отидем така от живота? Ще оставим дечурлига сираци заради…

Дядо Бог отново не ми отговори. Тактично си мълчеше. Какво е можел да ми каже? Не пилотираше той…

Някъде над самата земя самолетът се изравни, двигателят избуча на пълни обороти, поехме отново нагоре. Дочух ядосана реплика от пилота, седнал след мен на дясната седалка:

— Събери си акъла в главата и кацни като хората!

Човекът бе поел управлението в последния момент.

Набрахме височина, след което отново се насочихме за приземяване. Не, че беше кацане като кацане… Спряхме на метри от слънчогледова нива. Но спряхме. Невредими. Децата ни отново придобиваха възможност да ядат, когато трябва, полезни шамари от автентичните си бащи. Изсипахме се бързо от машината. Наблизо работеха хора. Трактори, ремаркета. Приближи ни мъж в омазнени дрехи.

— А пък аз тъкмо си помислих, че това е някакъв въздушен комбайн… Още малко и щяхте да подпукате слънчогледа с витлото…

Беше комбайнерът на тая, наземната машинария, който жънеше слънчогледа. Гледаше ни иронично и леко неразбиращо.

След година разказах тази объркана история на стар пилот, приятел на баща ми. Той ме изслуша с разбираща усмивка. И каза:

— Знаеш ли кога един авиатор се е загубил? — Когато реши, че се загубил. Лесно е да се предадеш. По-трудно — да се озъбиш на дявола…

Разбрах и подтекста на думите му. Проблемът става факт тогава, когато го приемеш като беда, с която не вярваш, че можеш да се справиш. Когато й се огънеш.

Но… Винаги има и втори вариант. Да се стегнеш и да пребориш проблема. Без да му даваш възможност да стане беда.

… Така е в небето. И на земята…