Артуро Перес-Реверте
Учителят по фехтовка (1)

Кристалът на тумбестите чаши за коняк отразяваше свещите, които горяха в сребърните канделабри. Зает с паленето на дебела пура от Вуелта Абахо, министърът изучаваше прикрито събеседника си между две всмуквания. Нямаше никакво съмнение, че този човек е негодник. Но го беше видял да спира пред вратата на „Ларди“ със съвършен двуместен файтон, теглен от две великолепни английски кобили, а на фините и поддържани пръсти, които сваляха гривната на пурата, блестеше златен пръстен с едър брилянт. Всичко това, заедно с елегантната безцеремонност и точните сведения, които беше разпоредил да му съберат за него, го поставяха автоматично в групата на изисканите негодници. Но за министъра, който далеч не се считаше за краен по въпросите на етиката, негодниците не бяха еднакви. Степента на обществено одобрение на всеки един от тях беше в пряка връзка с качествата и финансовото им състояние. Още повече, ако за сметка на това малко насилие над морала се придобиваха съществени материални облаги.

— Трябват ми доказателства — каза министърът, но това бяха само думи. Очевидно беше убеден предварително — след като вечерята бе за негова сметка. Събеседникът му се усмихна едва забележимо, като човек, който е чул точно това, което е очаквал. Продължаваше да се усмихва, когато подръпна безупречно белите маншети на ризата си, които привличаха погледа с ръкавели от искрящи диаманти и бръкна във вътрешния джоб на сюртука.

— Доказателства, естествено — каза той тихо, с лека ирония.

Пликът, залепен с червен восък, без печат, остана на ленената покривка, успоредно с ръба на масата, близо до ръцете на министъра. Той не го докосна, сякаш се боеше от някаква зараза, а се ограничи да погледне събеседника си и каза:

— Слушам ви.

Другият вдигна рамене и направи неясен жест по посока на плика. Изглежда съдържанието беше престанало да го интересува от момента, в който напусна ръцете му.

— Не знам — каза той, сякаш всичко това не беше от значение. — Имена, адреси… Хубав списък, предполагам. Хубав за вас. Нещо, с което агентите ви ще могат да се забавляват известно време.

— Фигурират ли всички замесени?

— Нека кажем, че тук са всички, които трябва да фигурират. В края на краищата, намирам за уместно да управлявам благоразумно капитала си.

С последните думи усмивката се появи отново. Този път тя беше изпълнена с дързост и министърът се почувства раздразнен.

— Господине, оставам с впечатление, че гледате на въпроса някак лековато. Положението ви…

Остави изречението недовършено, като заплаха. Другият изглеждаше изненадан. След това направи гримаса.

— Да не би да искате — каза той, след като се замисли за миг — да дойда, за да получа своите тридесет сребърника като Юда, скърбящ и уплашен. В края на краищата, вие не ми давате друга възможност.

Министърът сложи ръка върху плика.

— Бихте могли да откажете да сътрудничите — намекна той, с пура между зъбите. — Би било дори героично.

— Да, бих могъл — господинът изпи до дъно чашата с коняк, стана и взе бастуна и цилиндъра от близкия стол. — Но героите обикновено умират. Или се разоряват. А моят случай е такъв, че имам прекалено много за губене — нещо, което вие знаете по-добре от всеки друг. На моите години и с моята професия благоразумието е за предпочитане пред добродетелта, то е инстинкт. Така че съм решил да оправдая сам себе си.

Нямаше стискане на ръце, нито думи на сбогуване. Само стъпки по стълбите и шум на файтон, който потегли долу, под дъжда. Когато министърът остана сам, разчупи червения восък на плика, сложи очилата си и се приближи към светлината на един канделабър. На два пъти спря, наслаждавайки се на коняка, докато разсъждаваше върху съдържанието на документа. След като привърши с четенето, остана известно време седнал, сред кълбата дим от пурата. После погледна меланхолично мангала, който топлеше малкото сепаре, изправи се бавно и се доближи до прозореца.

Чакаха го дълги часове работа и тази перспектива го накара да изтърси под нос една сдържана ругатня. Ледените върхове на Гуадарама изсипваха върху Мадрид студен порой през тази декемврийска нощ на 1866, когато в Испания царуваше Нейно Католическо Величество доня Исабел II.