Снежана Ташева
Мъжът — начин на употреба

Посветено на О. Хъксли.

— Да отидем довечера в Къщата на забавленията — предложи Нина в съблекалнята. — Само теб още не съм водила там.

— Не знам, едно такова ми е, нервно…

— Има си лек и за това, и той е в Къщата — настъпи Нина. — Сигурна съм, че после ще ми благодариш.

— О, добре! — склони Лили. — Отдавна са ми любопитни твоите „животинчета“.

— „Мъже“, скъпа, това им е официалното, признато от науката име — започна да философства Нина, но Лили вече не я слушаше. Вместо това се опитваше да извика в съзнанието си нещата, които беше чувала и учила за така наречения „втори пол“.

* * *

Двете момичета бяха посрещнати лично от съдържателката на Къщата, тъй като в ранния час все още нямаше клиенти.

— Нашите мъже са напълно безопасни — обясняваше ухилена Мадам, докато навиваше дългите си ръкави. — Гарантирано стерилни, обезпаразитени и обеззаразени… Разбира се, ако бихте предпочели да са плодовити, ще трябва да се обърнете към Евгенична къща — побърза да добави тя, като видя, че Лили се мръщи. — С удоволствие ще ви насоча към такава, ако пожелаете.

„Срещу съответната комисионна.“ Лили сви устни.

През това време бяха стигнали до приемната, където ги очакваха няколко дългокоси хубавци, облечени в тесни шорти или къси халати от изкуствена коприна. Нина веднага започна да ги оглежда и да кокетничи, докато Лили се озърташе трескаво за изхода. Присъствието на дългокосите я смущаваше дълбоко.

— Лили, добре ли си? — приятелката й я хвана за ръката.

— Д-да, защо?

— Изглеждаш, все едно си видяла призрак. Хайде, успокой се и си избери. Брюнет ли предпочиташ или блондин?

— Блондин — налучка Лили. Имаше логика да е блондин, нали? Особено след като тя самата беше брюнетка.

— Аз пък предпочитам брюнет — отсече Нина, доволна, че все пак Лили играе по свирката й. — Ето, нека ти покажа как се прави.

Девойката предизвикателно измина няколкото метра до „целта“, огледа го от горе до долу и сложи ръка на кръста му, който беше покрит с небесносин халат.

— Здрасти, готин! — каза тя с дълбок съблазнителен глас. — Как се казваш?

— Викат ми Тигър, кукло. — Той я погледна страстно-професионално, а тя се обърна да намигне на Лили.

— Води ме, Тигре — продължи Нина със същия глас, който Лили никога не я беше чувала да използва.

След като мъжът и приятелката й тръгнаха, Лили се озърна и забеляза един симпатичен блондин в дъното на помещението. Сковано се приближи до него и тихо му каза:

— Здрасти. — После се опита да го огледа, както беше направила Нина, но в притеснението си успя да забележи само сините шорти.

— Здравей — отговори й мъжът. Личеше си, че е млад, поне в сравнение с останалите.

— Имаш ли си име?

— Да, казват ми Захарчето. Не съм го измислил аз. Ако не ти харесва, можеш да ми викаш Захари.

— Не съм съвсем сигурна какво трябва да направя сега — призна си Лили.

— Сега се очаква да те заведа в една от спалните. Ако искаш, ела с мен.

Лили мълчаливо го последва към стълбите за горния етаж. Захарчето услужливо вървеше пред нея, като поклащаше дългата си коса.

Влязоха в стая, декорирана в небесносиньо. Захарчето събу шортите си и ги остави на един стол. Лили бавно започна да съблича шлифера си, бялата рокля, обувките и накрая бельото. След като ги подреди на другия стол в стаята, тя най-накрая погледна към Захарчето. Имаше стегнато тяло с анатомия, определено различна от нейната, но… не беше грозно. „Не е… Не трябва да е! Странно е… но бива…“, мислеше си тя трескаво.

— Май не си идвала на такова място преди? — попита той сред проточилото се мълчание.

— Толкова ли ми личи? — усмихна се тя и поруменя.

— Хайде, ела, аз ще ти покажа. — Той се приближи до нея и я хвана внимателно за ръката. Заведе я до леглото, изтегна се по гръб и когато тя остана да стърчи объркано, я подръпна за пръстите.

* * *

Цялото упражнение можеше да се нарече приятно, ако не беше крайно смущаващо. Беше почти същото като с разните машинки за удовлетворяване на плътските желания, но Лили осъзнаваше болезнено, че това не е играчка, а жив човек.

— Харесва ли ти работата ти? — попита го тя, докато двамата лежаха потни на светлосините чаршафи.

— Не — отсече той. — Не че е лоша, де. Но все едно и също, по цяла нощ… В един момент омръзва. Бих се махнал, ако имах избор. Но какво мога да стана? Модел или сервитьор в някой баровски ресторант. Или личната играчка на някоя богата дама. Няма място за такива като мен.

— Аз… не знаех. — Лили примига и от очите й прокапаха две сълзи.

— О, хайде, не се разстройвай заради един обикновен жребец като мен. — Той протегна ръка и изтри едната сълза. — Нека опитаме друга поза, може би ще ти хареса повече.

Лили се усмихна и го погали по лицето.

* * *

Срещна се с него отново няколко дни по-късно, след работа. Още на стълбището той я помоли да му помогне да избяга от града. Тъй като разбираше от тези неща по-малко, отколкото от мъже, тя се допита до Нина.

— Не е сложно — заяви приятелката й. — Просто се предрешава като жена и изчезва в гората, преди да го усетят. По-трудното е след това. Къде ще отиде, с какво ще се изхранва… Изобщо, сигурна ли си, че искаш да му помогнеш?

— О, да. Искам.

— И защо?

— Защото не е честно! — избухна Лили. — Той също е човешко същество. Не заслужава да работи цял живот като машинка за удоволствие.

— Че защо не? На повечето им харесва.

Лили я изгледа изпод вежди.

— Ясно, влюбена си. Какво пък, ще ти помогна. Ще се свържем със Съпротивата. Ще му трябват дрехи, храна и фалшиви документи. Също няма да е лошо да си подреже косата.

* * *

Скоро планът беше измислен. Лили щеше да влезе в Къщата с Нина, щяха да ангажират Захарчето, а после щяха да излязат само двамата с Лили, като той щеше да се престори на Нина. Самата Нина щеше да тръгне след час, дегизирана като друга жена.

Двете отидоха в спалнята със Захарчето и Нина веднага започна да го подготвя — подстригване, перука, рокля, обувки с токчета. Когато свърши, двамата изглеждаха като близнаци, единият от които беше с три пръста по-висок.

Лили и Захарчето излязоха, тя се разплати с Мадам и наеха кола, с която да напуснат града. На пропускателния пункт обаче граничарките дълго разглеждаха документите на Захарчето. Нещо явно ги усъмни, защото едната тръгна към будката да звъни на началниците си. Лили едва успя да излезе от колата навреме, за да им бутне голям подкуп. После потегли с бясна скорост към съседния град.

Явката ги чакаше извън града. Докато си покажат тайните знаци, по тях започнаха да стрелят и агентът ги помъкна през гората.

* * *

Влачеха се вече пет часа. Не бяха яли, бяха пили само малко вода. Продължаваха да ги преследват, макар че успяха да отклонят хайката на няколко пъти. Агентът (който за голямо учудване се оказа мъж под женските дрехи) им даде оръжие, но и двете със Захарчето не знаеха как да си служат с него. Когато започнаха да стрелят по тях, се скриха в храсталака и едва успяваха да дадат по някой изстрел.

Не стигаше и другото, но някой се целеше нарочно в Захарчето. Лили се опитваше да го скрие, да го предпази с тялото си. За момента успяваше.

Накрая се случи неизбежното — Лили беше ранена. Другите я превързаха, доколкото можаха, и тръгнаха да се изтеглят към гората.

Куршумите фучаха край тях. Агентът стреляше. Лили бълнуваше. По някое време й се стори, че още някой отговаря на огъня.

Изведнъж стрелбата престана, чуха се стъпки.

— Какво стана? — попита женски глас.

— Бяха ни подгонили — отговори агентът. — Дадохме отпор, доколкото можахме, но тя си го отнесе.

Ново раздвижване, някой се наведе над нея.

— Трябва да я занесем в лазарета — отсече женският глас.

Вдигнаха я и я понесоха нанякъде. Тя загуби съзнание още на първите крачки.

* * *

Лили полека се свестяваше. Отвори очи и започна да изучава обстановката. Болнична стая, флуоресцентни лампи на тавана…

Над нея се надвеси познато лице.

— Нина! — ахна Лили. — Ти откъде…?

— Следвахме ви още от града. Само че ви загубихме в гората. Едва ви намерихме после.

— Захари тук ли е?

— Да, той е добре. Ще ти го пратя да се видите.

* * *

Скоро Лили се възстанови напълно и заживя в лагера. С учудване забеляза, че освен жени и момиченца, има и мъже и момченца. Поне така предполагаше за малките дечица, които честичко се биеха помежду си.

Тя и Захарчето бързо станаха двойка.

— Колко жалко, че не мога да си имам и аз едно такова — довери тя на Нина, докато гледаха как две момиченца си играят. — Нали знаеш, Захари е безплоден.

— Всъщност тези операции за стерилизиране са доста скъпи — замислено каза Нина. — И Мадам обикновено набутват жребците си с химикали, вместо да се охарчат. Изчакай известно време, току-виж се оправил.

Лили грейна. После се сепна и погледна приятелката си свенливо.

— А ти? Ти… мислила ли си си?

— Аз… имам син — отговори Нина. — Той живее тук, при моя добра приятелка. Оказа се, че и в Евгеничната къща са объркали нещо и някоя игрек хромозома е останала жизнеспособна.

— Син?

— Дете момченце.

— Затова ли си се свързала със Съпротивата?

— Да, акушерката му ме свърза. Беше напрегната нощ в болницата, а изглеждаше, че аз ще родя лесно… Не знам какво щеше да стане, ако израждащият екип беше по-голям.

— Планираше ли да ми кажеш скоро? — навъси се Лили.

— Аз… щях да ти кажа, разбира се. Обаче ти беше такава една… прекалено праведна. Можеше да ме издадеш. А след като се случиха нещата с бягството ви и тебе те раниха, не исках да те натоварвам. Ще ми простиш ли?

— Не ти се сърдя — усмихна се Лили. — Направила си каквото си сметнала за нужно. Може ли… да го видя?

— Разбира се — Нина грейна. — Ела, ще го изведем на разходка.