Дафни дю Морие
Прилепало

Никой не би могъл да ме нарече безчувствена. Точно там е проблемът. Ако можех да съм по-сурова към чувствата на хората, животът щеше да е различен. Вече определено съм развалина, макар и не по своя вина, а понеже не съм способна да наранявам хората, които обичам.

Какво ще бъде бъдещето? Задавам си този въпрос стотина пъти дневно. Наближавам четирийсетте, губя хубостта си, а ако изгубя и здравето си — което не би ме учудило след всичко преживяно, — тогава ще се наложи да се откажа от тази работа и да живея на смешната издръжка, която получавам от Кенет. Хубава перспектива, няма що.

Е, има едно нещо. Запазила съм чувството си за хумор. Приятелите ми, малцината, които имам, признават поне това. А и твърдят, че съм решителна. Само да ме видят понякога. Когато се прибирам от работа вечер (а често това е след седем, понеже шефът никак не ме щади, от мен да го знаете), си приготвям скромна вечеря. После оправям апартамента и бърша прах — жената, която идва да чисти два пъти седмично, все размества нещо. След тежък ден обикновено съм толкова изтощена, че ми се ще да допълзя до леглото и да сложа край на всичко.

Тогава вероятно звънва телефонът и аз полагам неимоверно усилие да звуча ведро. Понякога се поглеждам в огледалото — изглеждам най-малко на шейсет и пет с тези ужасни бръчки и с изгубилата цвета си коса. Най-често се обажда някоя приятелка, за да отмени обяда в неделя, понеже има нещо по-приятно за правене, или свекърва ми, за да се оплаче от бронхита си или от писмото, което е получила от Кенет — нищо че това вече изобщо не ме касае. Работата е там, че те изобщо не се съобразяват с чувствата ми, както аз се съобразявам с техните.

Все на мен ми се пада „дебелия край“, както се изразяваше татко, и е така, откакто се помня, още от времето, когато те двамата с мама се дърлеха като котка и куче, а на мен ми се налагаше да изпълнявам ролята на посредник. Не претендирам, че съм умна, никога не съм била. Просто съм здравомислеща в ежедневието и досега никога не са ме уволнявали от работа — все аз връчвам уведомленията. Обаче ако реша да поискам нещо за себе си или да защитя правата си, както трябваше да постъпя с Кенет, тогава ставам безнадежден случай. Просто се предавам и думичка не обелвам. Мисля, че в живота са ме товарили, използвали и наранявали повече, отколкото човек би допуснал, че е възможно за една самотна жена. Наречете го съдба или нещастие, наречете го както искате, но е вярно.

И всичко се дължи на факта, че не съм себична, нищо че го чувате от моята уста. Да вземем скорошната случка. Можех да се омъжа за Едуард, когато си поискам през последните три години, но винаги отказвах да направя нещо крайно — заради него. Имаш съпруга и кариера, казвах му, и твой дълг е да поставяш тях на първо място. Глупаво от моя страна, повярвайте ми. Не се сещам за друга жена, която би се държала така. Но аз имам ценности: някои неща категорично са редни, а други — нередни. Наследила съм това от баща си.

Когато Кенет ме напусна — изживях същински ад цели шест години, — не обикалях приятелите му да се оплаквам. Казвах само, че сме несъвместими и че неговият буен темперамент е в противоречие с моите по-домошарски навици и че цялото това наливане с уиски не е най-удачният начин да свиеш семейно гнездо. Той искаше много от мен за жена, чието здраве открай време е крехко: да се грижа за него, докато ходеше по запоите си, да му готвя, да чистя апартамента, макар че самата аз едва издържах. Е, казах на приятелите му, че наистина ми се е сторило по-разумно да се разделим. Разбира се, след това се сринах. Тялото ми не можеше да понесе повече. Но да виня него… никога. Много по-достойно е да си мълчиш, когато си огорчен.

За пръв път си дадох сметка колко много хората разчитат на мен, когато мама и татко поотделно се обърнаха към мен за собствените си проблеми. Тогава бях едва на четиринайсет. Живеехме в Истборн. Баща ми работеше в адвокатска кантора — не беше точно съдружник във фирмата, но заемаше важен пост над началника на канцеларията, а майка ми се грижеше за домакинството. Къщата ни беше тиха и хубава, имаше си собствена градина, не беше долепена на калкан до друга, и можехме да си позволим прислужница.

Понеже бях единствено дете, явно навикнах прекалено често да слушам разговорите на възрастните. Прекрасно помня как се върнах от училище, облечена с късата си спортна поличка и бялата фланелена риза и смъкнала на гърба си грозната униформена шапка.

Застанах в коридора, събух си обувките пред трапезарията — през зимата използвахме трапезарията като дневна, понеже дневната ни беше северна — и чух татко да пита: „Какво ще кажем на Дили?“. Дилис е толкова красиво име, обаче те винаги ме наричаха Дили.

Веднага разбрах, че нещо не е наред, още от тона на татко и от натъртването на „какво“, сякаш са в затруднение. Е, всяко друго дете или нямаше да обърне внимание, или щеше да забрави, или щеше да влезе в стаята и да попита: „Какво има?“. Аз обаче бях прекалено чувствителна, за да го направя. Стоях пред трапезарията и се мъчех да чуя какво отговаря мама, но единственото, което долових, беше нещо от сорта на „Тя бързо ще се нагоди“. Чух движение, все едно тя ставаше от стола си, и бързо изприпках горе. Нещо крояха, предстоеше промяна, която щеше да повлияе на живота на всички ни, а от начина, по който мама каза „Тя бързо ще се нагоди“, заключих, че двамата явно не са сигурни как ще приема нещата.

Никога не съм била силна, а като дете пипвах тежки простуди. Онази вечер тъкмо отшумяваше поредната ми настинка, но шепнещите гласове на родителите ми отново ме охладиха. Не спирах да си духам носа в студената си спалня и когато слязох долу, горкичките ми очи и носът ми бяха зачервени и подути. Сигурно съм изглеждала ужасно.

— О, Дили — каза мама, — какво има? Настинката ти се влоши ли?

Татко също ме гледаше много загрижено.

— Нищо няма — отвърнах. — Просто цял ден не ми е добре и напоследък много уча за изпитите в края на срока.

А после най-неочаквано не успях да се сдържа и ревнах. Мама и татко се смълчаха, но явно се почувстваха неловко и се притесниха, понеже забелязах как се спогледаха.

— Трябва да си легнеш, мила — каза мама. — Защо не се качиш горе, а аз ще ти донеса вечерята на поднос.

При тези думи — ето колко чувствителна бях! — скокнах и изприпках до нея, прегърнах я и казах:

— Ако нещо се случи на теб и на татко, аз ще умра!

Това беше всичко. Нищо повече. Усмихнах се, изтрих очи и казах:

— Днес аз ще се погрижа за вас. Аз ще поднеса вечерята.

Не дадох и дума да се издума мама да ми помогне. Твърдо бях решила да бъда полезна.

Същата вечер татко дойде и приседна на леглото ми, разказа ми за работата, която са му предложили в Австралия, обясни ми, че ако приеме, двамата с мама ще трябва да ме оставят тук една година, докато се установят и намерят къща за трима ни. Не се разплаках и не проявих безсмислени капризи. Само кимнах и казах:

— Постъпете, както прецените, че е най-добре. Не се съобразявайте с мен.

— Много добре — отговори той, — обаче не можем да заминем и да те оставим в пансион, освен ако не си напълно сигурна, че ще си щастлива и че ще ти е добре с леля Мадж.

Тя беше неговата сестра, която живееше в Лондон.

— Разбира се, че ще ми е добре — уверих го. — И скоро ще свикна да бъда сама. Отначало може и да ми е малко трудно, понеже леля Мадж не дава и пет пари за мен, пък и знам, че има купища приятели и обича вечер да излиза, следователно ще ме оставя в онази студена къща самичка. Но пък през ваканциите ще ви пиша с мама всеки ден и така няма да се чувствам самотна, а в училище ще уча толкова усърдно, че няма да ми остава време да мисля.

Помня, че той видимо се поразстрои — горкичкият стар татко, беше чувствителен като мен — и попита:

— Защо говориш така за леля си?

— Няма конкретна причина — отговорих. — Просто заради поведението й и понеже все ме хока. Но не се притеснявай. Нали ще мога да си взема моите си неща и да ги занеса в тамошната си спалня? Така ще се чувствам свързана с всичко, което обичам.

Той стана и обиколи стаята. Накрая каза:

— Не е категорично решено. Обещах на фирмата, че ще помисля.

За да не разбере, че не съм съвсем съгласна, легнах по гръб, скрих лицето си под завивката и казах:

— Ако наистина мислиш, че двамата с мама ще бъдете щастливи в Австралия, ще допуснеш голяма грешка.

На следващата сутрин настинката ми се беше влошила, а мама се опита да ме накара да остана в леглото, обаче аз настоях да стана и да отида на училище както обикновено.

— Не мога да продължавам да се глезя заради някаква глупава настинка — казах й. — За в бъдеще трябва да се позакаля и да забравя как ме глезихте с татко. Леля Мадж ще реши, че съм голяма лигла, ако се залежавам заради всяка настинка. А при тези мъгли в Лондон сигурно ще боледувам цяла зима, така че най-добре да свиквам. — Засмях се бодро, за да не я тревожа, и дори се пошегувах колко хубаво ще й бъде на топлото австралийско слънце, докато аз си стоя самичка в стаята при леля Мадж в Лондон.

— Знаеш, че щяхме да те вземем с нас, ако можехме — увери ме мама. — Но пътуването е скъпо, а и не знаем какво ще заварим, като стигнем там.

— Разбирам — отвърнах. — Това тревожи татко, нали — липсата на сигурност, впускането в живот, който не познава, и прекъсването на всички стари връзки тук.

— Той ли ти го каза? — попита мама.

— Не, но го усетих. Измъчва се, а не го признава.

Татко вече беше тръгнал за кантората, така че двете с мама бяхме сами. Прислужницата подреждаше спалните горе, а аз пъхах необходимото в ученическата си чанта.

— А на мен ми се стори, че той много се радва — отбеляза мама. — Наистина се вълнуваше, когато обсъдихме плана за пръв път.

— Е, ти знаеш най-добре, но татко винаги си е бил такъв, нали? Отначало много се пали по нещо, а после ентусиазмът му охладнява, когато вече е твърде късно.

— Например, когато купихме автоматическата косачка, а ти трябваше да се лишиш от зимно палто. Много ще е неприятно, ако заминете там и той реши, че в крайна сметка не е щастлив.

— Да, така е — съгласи се мама. — Признавам, че самата аз отначало не бях въодушевена, но той ме убеди.

Време беше да си хвана автобуса за училище, така че не можех да обсъждам въпроса повече, но за да й покажа колко й съчувствам, я прегърнах много силно и казах:

— Много се надявам, че ще бъдеш щастлива, че с удоволствие ще търсиш къща и ще въртиш цялото домакинство. Отначало Флорънс ще ти липсва — Флорънс беше прислужницата ни, която отдавна работеше при нас, — а в Австралия сигурно трудно ще си намериш помощница. Нашата възпитателка в училище е австралийка — според нея страната била страхотна за младите, но не и за хора на средна възраст. Но пък и това е част от вълнението, нали — трудният живот!

Отново издухах нос заради противната настинка, и оставих мама да си дояде закуската, но забелязах, че вече не е чак толкова щастлива за Австралия, не и дълбоко в себе си.

Е, с две думи, те така и не заминаха за Австралия. И досега не знам защо, но вероятно понеже и двамата толкова много разчитаха на мен, че не можеха да понесат да се разделим дори за една година.

Интересното е, че след известно време, тоест след като загърбихме плана за Австралия, мама и татко като че се отчуждиха, а татко постепенно загуби интерес към живота и към работата си. Заяждаше се с мама, тя също се заяждаше с него, а аз поех ролята на умиротворител. Татко започна да отсъства вечер, оставаше в клуба си или поне така твърдеше, а мама отбелязваше с въздишка:

— Баща ти пак закъснява. Какво ли го е забавило тази вечер?

Без да вдигам поглед от домашните, отговарях — просто ей така, за да я подразня:

— Не е трябвало да се жениш за по-млад мъж. Работата е там, че той предпочита по-млада компания, и я намира с момичетата от кантората, които не са много по-големи от мен.

Мама наистина не се стараеше особено. Беше си домошарка — все в кухнята се въртеше, приготвяше торти и сладкиши, при това много по-хубаво от Флорънс. Радвам се да отбележа, че това съм го наследила от нея — за мен няма тайни в готварството. Разбира се, вследствие на тези си предпочитания тя бе склонна да занемарява външния си вид. По-късно, когато татко се прибираше, аз се прокрадвах в коридора да го посрещна, да направя гримаса и да вдигна пръст върху устните си:

— Не те е срам! — казвах. — Мама го повтаря почти цялата вечер. Просто влез и се зачети във вестника, нищо не говори.

Горкият татко веднага добиваше виновен вид и пред нас се очертаваше чудничка вечер — мама седеше с присвити устни в отсрещния край на масата, той се мусеше в другия, а аз помежду им се стараех да направя най-доброто и за двамата.

Когато завърших училище, възникна въпросът, какво да правя нататък. Вече ви обясних, че не бях особено умна, обаче бях бърза и относително съобразителна за обикновените неща, затова завърших курс по машинопис и стенография, и предвид развитието на събитията, слава богу, че го направих. По онова време не очаквах това да доведе до нещо. Бях на осемнайсет и като повечето си връстнички мечтаех за сцената. Всъщност като ученичка изпълнявах една от главните роли в „Училище за сплетни“^[1], ролята на лейди Тийзъл, и мислех само за това — репортерът беше приятел на директорката на училището и ме спомена в местния вестник, — обаче, когато предложих да се отдам на сцената, и мама, и татко категорично се противопоставиха.

— Ти нямаш никаква представа от тази работа — заяви татко, — да не говорим колко струва обучението. — Освен това ще трябва да живееш в Лондон самичка. Няма да стане!

Записах се в курса за секретарки само за да си имам дипломата, но не се отказах напълно от сцената. Според мен никой от нас нямаше бъдеще в Истборн. Татко още беше закотвен в адвокатската кантора, мама се туткаше у дома и всичко това дотолкова стесняваше кръгозора им, че не получаваха нищо от живота. Обаче ако се преместеха да живеят в Лондон, щяха да си създадат много нови интереси. Татко щеше да гледа футболни мачове през зимата и крикет през лятото, а мама можеше да посещава концерти и картинни галерии. Сега, когато леля Мадж бе на доста понапреднала възраст, сигурно се чувстваше самотна в къщата си във Виктория. Можехме да обединим усилия с нея и да й помогнем, като й гостуваме срещу заплащане.

— Знаеш ли — казах на мама една вечер, — татко скоро ще трябва да се пенсионира, а аз се притеснявам как ще успяваш да поддържаш къщата, когато това стане. Ще се наложи да освободим Флорънс, аз ще трябва по цял ден да работя и да си изпочупвам пръстите от тракане по клавишите, а вие двамата ще се окажете затворени вкъщи и единственото ви развлечение ще е да извеждате Принс на разходка.

Принс беше кучето ни, което остаряваше досущ като татко.

— Ами, не знам — отговори мама. — Още не е дошъл моментът баща ти да се пенсионира. Имаме достатъчно време за планове след година-две.

— Дано само някой друг да не начертае плановете вместо него — казах й. — Нямам доверие на тази Бети някоя си от кантората — твърде много си позволява, ако питаш мен.

Всъщност през последните няколко месеца татко изглеждаше изморен и аз се притеснявах за здравето му. Притиснах го още на следващия ден:

— Добре ли си, татко? — попитах го.

— Да, защо?

— Струва ми се, че си отслабнал през зимата — казах. — А и цветът на лицето ти не ми харесва.

Помня, че той отиде да се погледне в огледалото.

— Да, отслабнал съм. Не съм обърнал внимание.

— От известно време се безпокоя за теб — казах му. — Според мен трябва да отидеш на преглед. Понякога усещаш болка точно под сърцето, нали така?

— Мислех, че се дължи просто на лошо храносмилане.

— Възможно е — отвърнах със съмнение, — обаче, когато годинките напредват, никога не се знае.

Така или иначе, татко отиде на преглед и макар че като цяло се оказа здрав, имаше съмнения за язва и според лекаря кръвното му налягане беше високо. Ако не беше отишъл на преглед, може би никога нямаше да го установят. Татко се поразстрои, мама също, а аз обясних на татко, че няма да е честно нито към мама, нито към самия него да продължава да работи като досега. Не след дълго току-виж се разболял сериозно и получил инфаркт в кантората, а тогава един бог знае как щеше да свърши всичко. Освен това му обясних, че ракът в начален стадий не се проявява, затова няма гаранция, че не е болен и от това.

А междувременно заминах за Лондон да се срещна с леля Мадж, която все още си живееше сама в къщата близо до Уестминстърската катедрала.

— Не се ли страхува от крадци? — попитах я.

Тя отговори, че никога не се е замисляла по въпроса. Придадох си слисан вид.

— Значи е време да се замислиш. Направо се смръзвам от страх заради нещата, които чета по вестниците всекидневно. Винаги нападат възрастни жени, които живеят сами в големи старовремски къщи. Дано да имаш верига на вратата и никога да не отваряш, ако някой звънне след мръкнало.

Тя призна, че на съседната улица имало обир.

— Видя ли — казах, — бандитите ще плъзнат и в този квартал. Ако приемеш гости срещу заплащане и в къщата има мъж, нищо няма да се случи. Пък и както живееш така сама, току-виж си паднала и си счупила крак. Никой няма да те намери с дни.

Мисля, че ми отне три месеца да накарам милите хора — татко, мама и леля Мадж — да проумеят колко по-щастливи ще бъдат, ако обединят сили и заживеят заедно в къщата във Виктория. За татко това определено беше най-доброто решение, защото така щеше да е близо до болниците, ако здравето му се влошеше. Което и се случи на следващата година, но едва след като бях успяла да си намеря работа като дубльорка в един театър в Уест Енд.

О, да, бях луда по сцената, признавам. Сигурно помните Върнън Майлс, кумирът от предвоенните матинета? Той беше душата на моето поколение, както са поп изпълнителите за днешните юноши, и аз бях луднала по него като всички останали. Семейството ни се установи при леля Мадж във Виктория — аз разполагах с двете горни стаи в апартамента — и всяка вечер излизах и чаках пред входа за сцената. Рано или късно той трябваше да ме забележи. По онова време косата му беше руса и пухкава, не беше боядисана като сега, а аз наистина бях хубава, нищо че сама го казвам. Киснех там и при хубаво, и при лошо време, а той постепенно започна да се шегува с упорството ми. Най-напред се подписа в бележника ми с автографи, после започна да ми пожелава лека нощ и да ми маха, а накрая ме покани в съблекалнята си на питие заедно с другите от трупата.

— Запознайте се с Преданата — представи ме той (имаше страхотно чувство за хумор), а те се засмяха, здрависаха се с мен и аз тутакси му заявих, че искам работа.

— Искаш да играеш ли? — попита той.

— Все едно какво ще правя, стига да съм в театъра. Ще помагам да вдигат и спускат завесата, ако трябва.

Явно дързостта ми свърши работа, а също и нежеланието ми да приема отказ, понеже Върнън Майлс наистина ме назначи за помощник на помощник-режисьора. Всъщност бях нещо като куриер — вярно, с по-раздута титла, но все пак стъпих на първото стъпало по стълбицата. А ако знаете какво изпитах, когато се прибрах в къщата във Виктория и им съобщих, че съм получила работа на сцената до Върнън Майлс!

Освен свързаната с режисурата част от работата ми дублирах дубльорите. Бяха щастливи и безгрижни дни. Най-хубавото беше, че всеки ден виждах Върнън Мале. Винаги си тръгвах от театъра сред последните и успявах да напусна сградата едновременно с него.

Той престана да ме нарича „Преданата“ и вместо това ме кръсти „Вярност“, което звучеше по-похвално, а аз превърнах в своя мисия старанието да държа далеч от входа за сцената всички почитателки, които му досаждаха. Прилагах същия подход и към другите членове на трупата, а някои от тях станаха много ревниви. Така или иначе, зад сцената се вихрят много лоши чувства, които звездите не забелязват.

— Не бих искала да съм на твое място — казах една вечер на Върнън Майлс.

— Защо?

— Няма да повярваш какво говорят някои от тях зад гърба ти. Ласкаят те, обаче само да се обърнеш, и гледай какво става.

Струваше ми се честно да го предупредя да внимава. Той беше мил и щедър човек, не исках да го товарят по този начин. Освен това беше и малко влюбен в мен, нищо сериозно. Целуна ме под имела на коледното тържество и сигурно на следващия ден малко се е срамувал от себе си, понеже си спомням, че се измъкна от театъра, без да ми пожелае лека нощ.

Цяла седмица висях в коридора, но той все успяваше да си намира придружител — до онази събота, когато знаех, че в гардеробната му няма да има никого, затова влязох и заключих вратата. Майлс изглеждаше много изплашен, когато ме видя.

— Здрасти, Верче — вече беше съкратил прякора ми до „Верче“, — мислех, че отдавна си тръгнала.

— Не, питах се дали нямаш нужда от нещо.

— Много мило от твоя страна. Не, не мисля.

Стоях и чаках. Нямаше да възразя, ако отново му се прииска да ме целуне. Нямаше да бъде неуместно и да ме откара до Виктория. Самият той живееше в Челси. След малко го предложих, а той се усмихна напрегнато и отговори, че ужасно съжалява, обаче отивал на вечеря в „Савой“, точно в обратната посока.

След това се разкашля зле, притисна сърцето си с ръка и заяви, че сигурно получава някой от своите пристъпи — страдаше от астма, ако помните, — затова да съм извикала гардеробиера му, той знаел какво да прави. Наистина се разтревожих и извиках гардеробиера, който тутакси пристигна, изгони ме от стаята и заяви, че господин Майлс трябва да си почине двайсетина минути, преди да отиде на вечерния си ангажимент в „Савой“. Струва ми се, че гардеробиерът завиждаше заради приятелството ми с Върнън Майлс, понеже след онази нощ винаги беше на пост до вратата на гардеробната му и ставаше доста груб, когато се навъртах отпред. Цялата тази история беше дребнава и глупава, а обстановката в театъра много се промени, хората взеха да си шушукат по ъглите, а не да говорят нормално, и се обръщаха на другата страна, когато се появях.

Така или иначе, сценичната ми кариера прекъсна, още повече че и татко умря (направиха му проучваща коремна операция и макар да не откриха нищо нередно, той почина под въздействието на упойката), а мама, разбира се, беше много разстроена. Тя обичаше татко въпреки цялото заяждане помежду им. За известно време се наложи да си остана у дома, за да поддържам мира между нея и леля Мадж.

Властите трябва да предприемат нещо за възрастните хора. Наистина е ужасно, повтарям го и на двете, че никой не се грижи за хората с крехко здраве. Изтъквам, че току-виж някоя от тях получи болки като татко, откарат я в болница и я оставят да лежи там седмици наред, вероятно без да й има нищо. Би трябвало да има пансиони с течаща студена и топла вода във всяка стая, столова и медицински сестри, така че възрастните хора да бъдат спокойни и да не се тревожат за себе си постоянно. Естествено, нямах нищо против да се откажа от сценичната си кариера, за да се грижа за тях, но откъде пари, за да издържам мама, след като леля Мадж си отиде?

Е, това беше през 1939 година, а те двете вече бяха достатъчно притеснени, така че сигурно си представяте какво настана, щом избухна войната и започнаха въздушните тревоги. „Най-напред ще бомбардират Виктория заради гарата“, казах им аз и за нула време изпратих и двете в Девъншър. Обаче ужасното беше, че пансионът в Ексетър, в който бяха отседнали, беше директно улучен от бомба. Загинаха на място, а къщата във Виктория остана непокътната. Живот, нали? Или по-точно смърт.

Толкова бях шокирана от трагичната смърт на мама и на леля Мадж, убити от една-единствена бомба, че получих нервен срив и заради това не ме мобилизираха, когато започнаха да изпращат момичета и млади жени в помощ на армията. Не ставах и за медицинска сестра. Започнах работа като секретарка на един мил стар и сляп милионер, за да се помъча да си възстановя силите. Той имаше голяма къща в Шропшър и направо няма да повярвате, че макар човекът всеотдайно да се привърза към мен, умря, без да ми остави нито пени.

В къщата се настани синът му, а съпругата му никак не ме харесваше, или по-скоро аз не я харесвах, така че когато войната в Европа приключи, реших да се върна в Лондон и отново започнах работа като секретарка при един журналист на Флийт Стрийт.

Докато работех за него, установих връзки с най-различни репортери и хора от вестниците. Ако си част от този свят, няма как да не чуваш клюки и разни подобни, колкото и да си дискретен — а мен никой не може да ме обвини в недискретност. Колкото и да е добросъвестен човек, старанието му да потуши някой скандал си има граници, а на мен не ми беше работа, дори да имах време, да проследявам всяка история до източника и да проверявам дали е вярна, или не. При всички слухове, които дочувах, най-доброто, което можех да направя, беше да настоявам, че това са слухове и че в никакъв случай не бива да бъдат разпространявани.

Докато работех за журналиста, се запознах с Кенет. Той беше другата половина на „Розанке“. Всеки знае кой е „Розанке“ — фирмата за висша мода или както там се нарича. Мисля, че ги поставят на трето място след челните десет. Хората и досега си мислят, че модната къща се ръководи от един човек, някакъв саможивец, затворен в абаносовата си кула, но истината е, че „Розанке“ е, или поне беше, Роуз и Кенет Собоунс. Начинът, по който бяха слели имената, е много хитроумен, не сте ли съгласни?

Роуз и Кенет Собоунс бяха брат и сестра, а аз се омъжих за Кенет. Признавам, че Роуз беше артистичната половинка на дуото. Тя измисляше дрехите и вършеше цялата творческа работа, а Кенет се грижеше за финансовата страна на бизнеса. Моят шеф журналистът притежаваше малък финансов дял от „Розанке“, но въпреки това имаше изгода да вкарва фирмата в клюкарските колонки, което той правеше много успешно. На хората им беше дошло до гуша от еднотипното облекло през военните години, а Роуз хитроумно подчертаваше женствеността, бедрата, гърдите и така нататък, и налагаше прилепналата линия. „Розанке“ бързо се издигна на върха, но несъмнено за това й помогна тласъкът, даден й от пресата.

Запознах се с Кенет на едно от техните модни ревюта — разбира се, бях влязла с журналистически пропуск. Посочи ми го един приятел журналист.

— Ето ти го „ке“-то от „Розанке“ — каза приятелят ми, — той държи опашката, няма спор — Роуз е мозъкът, а Кеш сумира цифрите, после дава чековете на сестра си.

Кенет беше хубавичък. Мъж от типа на Джак Бюканън^[2], или по-скоро Рекс Харисън^[3]. Висок и рус, страшно обаятелен. Първото, което попитах, беше дали е женен, а моят приятел журналист отговори, че още не е паднал в капана. Той ме представи на Кенет и на Роуз — изобщо не си приличаха, нищо че бяха брат и сестра — и аз казах на Роуз какво шефът ми смята да напише за тях във вестника. Естествено, тя се зарадва и аз получих покана за парти, което тя организираше. И така от едно на друго… „Розанке“ не слизаше от новините и с всеки изминал ден се радваше на все по-голяма реклама.

— Ако се усмихнеш на пресата, и пресата ти се усмихва — обясних на Кенет, — а когато пресата е на твоя страна, светът ти е в кърпа вързан.

Това се случи на малко тържество, което организирах в тяхна чест, когато разбрах, че Върнън Майлс ще присъства, за да се запознае с тях. Разказах им колко добре го познавам и те се надяваха да направят костюмите за следващата му пиеса. За съжаление, той така и не се появи — пореден пристъп на астма, така обясни секретарят му.

— Какво пробивно момиче си ти — отбеляза Кенет. — Не познавам друга като теб — и допи мартинито си. Още тогава пиеше много.

— Ще ти кажа още нещо: трябва да престанеш да позволяваш на сестра си да те командори — посъветвах го. Името „Розанке“ се произнася погрешно. Ударението трябва да е на „ке“.

Това мое изявление го отрезви. Свали чашата си и ме погледна.

— Защо го казваш? — попита.

Свих рамене.

— Не обичам да гледам как някой мъж се кланя на жена. Особено умен мъж. Това е просто мързел, нищо друго. Скоро ще видиш как „ке“ отпада от „Розанке“ и сам ще си бъдеш виновен.

Ако щете вярвайте, обаче той ме покани на вечеря и ми разказа цялата история за детството си и как Роуз и майка му все го използвали. Разбира се, били всеотдайни към него, но както изтъкнах аз, тъкмо тази всеотдайност беше най-лошото. Превърнала се беше в обсебване.

— Имаш нужда да станеш самостоятелен — уверявах го — и да затръбиш мощно за себе си.

Резултатът от онази вечеря се оказа доста необикновен. Имаше голяма свада между Кенет и Роуз. Първата помежду им, както ми каза той впоследствие, но явно е изяснила нещата, понеже след това всичко в бизнеса им се промени и Роуз осъзна, че не всичко става само по нейното желание. Някои от манекенките говореха, че атмосферата се е променила към по-лошо, но само понеже дисциплината се затегна и те се оказаха принудени да работят повече.

Кенет ми предложи брак, докато бяхме в едно задръстване. Караше ме вкъщи след някакво парти — все още притежавах къщата във Виктория. Леля Мадж ми я беше завещала. Стигнахме до едно кръстовище с развален светофар. Май се беше повредил.

— Червеното означава опасност. Това си ти — каза Кенет.

— Ласкаеш ме — отвърнах. — Никога не съм се възприемала като фатална жена.

— Не знам дали си фатална, обаче в момента сме заседнали тук, което е почти същото.

Разбира се, трябваше да ме целуне — нищо друго не му оставаше. После явно някой оправи светофара от главното табло. Аз първа го забелязах.

— Нали знаеш какво означава зеленото? — попитах го.

— Да — отговор той. — Пътят е чист. Потегляйте.

— Е, аз не съм омъжена. Пътят е чист.

Честно казано, не съм напълно сигурна, че не беше поне малко изненадан. Нали знаете колко предпазливи са някои мъже! Може би и на него му трябваше още някой и друг ден, за да се реши. Разбира се, тутакси се разчу, че сме сгодени, а когато такава новина плъзне по вестниците, много трудно можеш да отречеш. Поясних му, че ако отрича, човек изглежда мерзавец, а това се отразява лошо на бизнеса. Освен това хората си съчиняват какво ли не, ако някой моден дизайнер си стои ерген. Затова се оженихме и аз бях облечена с прелестна рокля на фирмата. Единственото лишено от романтика нещо беше, че след сватбата трябваше да стана госпожа Собоунс.

Двамата с Кенет бяхме много влюбени, обаче аз още от самото начало имах неприятното усещане, че бракът ни няма да потръгне. Първо, той все нямаше мира, винаги искаше да се мести от място на място. След сватбата заминахме за Париж с намерението да останем там, но само ден по-късно той каза: „Дили, не издържам тук, хайде да отидем в Рим“. Заминахме, а само след два дни в Рим Кенет предложи да потегляме за Неапол. После му хрумна щурата идея да изпрати телеграма на Роуз и на майка си да дойдат при нас. На сватбеното ни пътешествие! Естествено, това ме засегна и му казах, че ако пресата научи, че е взел и роднините си на сватбеното си пътешествие, „Розанке“ ще се превърне в посмешище в Лондон. Явно това го поразтърси, понеже повече не повдигна въпроса. Все пак не се задържахме в Италия, понеже пикантната храна не му понасяла.

Съпружеският живот… какви неща мога да ви разказвам за него отвътре! Мисля, че няма и една-единствена нощ от шестгодишния ни брак, когато Кенет да не се е напивал. Толкова се наливаше, че не можеше да стои на краката си, нито да говори. Три пъти се наложи да се подлага на лечение, обаче все не му помагаше. Не се чувстваше добре в клиниката — всеки път ходеше в различна — а после, веднага щом се върнеше при мен, надигаше шишето. Какво съм изстрадала!

Не, това не повлия особено на бизнеса на „Розанке“, понеже когато Кенет започна да пие, Роуз развали съдружието с него и му отвори платежна сметка. Определи на Кенет издръжка — няма друг изход, — понеже не беше безопасно да го остави да се меси във финансите.

Естествено, след като се омъжих, престанах да ходя на работа. Обаче Кенет постоянно беше по клиники и трябваше да измисля как да покривам разходите, затова поддържах връзка с приятелите си от Флийт Стрийт. Неофициално. Просто им давах откъслечни сведения от време на време. Фактът, че съм снаха на Роуз, беше от полза. Няма да повярвате какви неща вървят в света на модата. Купувачите научават много от случващото се зад кулисите, манекенките също. Ако клиентите знаеха как се повтаря всяка случайно изпусната дума, щяха да си слагат лейкопласт на устните при всяко посещение в модна къща. Така или иначе, аз познавах неколцина клиенти и повечето от моделите на „Розанке“. Роуз също не беше особено дискретна, когато обсъждаше клиенти в семейния ни кръг, затова чувах най-различни истории, които след това стигаха до пресата и се превръщаха във водещите заглавия. Не понасям клюките, обаче шушуканията все се оказват верни. Желаното днес-утре е факт.

— Ти си светица — казваха приятелите ми, — че продължаваш да поддържаш дома на Кенет Собоунс, при положение че той е алкохолик. Защо не се разведеш с него?

— Той е мой съпруг — отговарях, — обичам го.

Струва ми се, че бих могла да откажа Кенет от пиенето, само да имахме истинско семейство. Бог ми е свидетел, опитвахме се. Всеки път, когато съпругът ми се върнеше от клиниката, правех всичко възможно, но все не се получаваше…

Накрая, и това беше най-мъчителното в цялата трагедия, той ми писа от клиниката, в която влизаше на лечение за четвърти път — намираше се в Йоркшър, твърде далеч, за да успявам да ходя да го посещавам и да се връщам за един ден, — за да ми съобщи, че е влюбен в една от медицинските сестри там и тя вече е бременна, така че не бих ли се развела с него?

Веднага отидох при Роуз и при майка му с новината и те заявиха, че не са изненадани. Усещали, че в крайна сметка ще се случи нещо подобно. Твърдяха, че Кенет не е отговорен за действията си и че това е много тъжно, но най-добре за всички засегнати страни било да го оставим да си тръгне.

— Но как ще живея? — възкликнах. Както можете да си представите, почти не бях на себе си. — Шест години робувам на Кенет и ето какво получавам в замяна.

— Знаем, Дили — увери ме Роуз. — Беше ти трудно, но светът е сурово място. Разбира се, Кенет ще трябва да ти плаща издръжка и аз ще се погрижа за това.

— Много добре — изтрих очите си аз, — ще се постарая да бъда смела, но е трудно да получаваш само ударите на живота, никога неговите благини.

Да, Роуз беше богата и прочута, ухажвана от всички, а аз бях само Дили Собоунс, която бе помогнала на нея и на Кенет изобщо да се появят на картата на света. Да знам, светът е сурово място, както ми каза Роуз, обаче тя май се беше изкачила право на върха му. Имаше грамаден апартамент на последния етаж в Мейфеър и многобройни любовници — ето какво получаваш, когато си първата част от „Розанке“. Втората част, или поне каквото беше останало от нея, трябваше да се задоволи с няколко мизерни стаи във Виктория.

Естествено, след развода не се виждах често с Роуз, макар че тя удържа на думата си и ми осигури апетитна издръжка — достатъчно голяма, за да ремонтирам горката си стара къща. Освен това получавах и дрехите си безплатно. В крайна сметка, всички знаеха, че съм била омъжена за Кенет Собоунс, който се бе отнесъл позорно с мен, така че за марката „Розанке“ нямаше да е добре да ходя парцалива.

Роуз обаче си беше лошичка, точно като Кенет, а такива неща накрая винаги излизат наяве. Внимавах да не говоря против нея, но някъде по онова време Роуз започна да губи популярност — в пресата доста пишеха за нея, — и светът научи, че модна къща „Розанке“ не е онова, което е била, и че най-хубавите й дни вече са минало.

Разбира се, наложи се да си намеря работа. Сумата от Роуз и издръжката ми от Кенет не ми стигаха, за да живея, затова пораздвижих някои връзки и не след дълго вече работех за консерваторите точно преди изборите. Съмнявам се, че депутатът от Южен Финчли изобщо щеше да бъде избран, ако не бях аз. Разбирате ли, аз просто знаех това-онова за съперника му. Той излизаше с една от манекенките на „Розанке“, а онова, което Южен Финчли страшно ненавижда, са безразборните любовни връзки на членовете на Парламента. Сметнах за свой дълг да подхвърля по нещо тук-там и нашият човек спечели с малка преднина. Аз съм голяма патриотка и поставям кралицата и страната си пред всякакви чувства и лични съображения.

Както и да е, усилната работа в предизборния щаб на консерваторите ми помогна да преодолея раздялата с Кенет и на едно от партийните събрания се запознах с лорд Чичестър.

— Кой е онзи видимо сдържан мъж с пенснето? — попитах някого. Обясниха ми, че е Едуард Фарли-Гор, чийто баща току-що починал, което ще рече, че синът отива в Камарата на лордовете.

— Един от най-способните ни хора — увери ме моят информатор. Може да се кандидатира за министър-председател, ако останалите от Кабинета измрат.

Успях да застана в периферията на групата около лорд Чичестър и ме представиха на съпругата му, жена с прошарена коса, която изглеждаше няколко години по-възрастна от него. Оказа се, че тя е много запалена по лова и при всяка възможност се качва на седлото, затова я попитах как избира какво да облече, когато идва в Лондон, и не е ли същински кошмар да се чуди дали изглежда добре. Лейди Чичестър явно доста се озадачи, но призна, че роклята й е отпреди две години.

— Трябва да отидете в „Розанке“ — казах й. — Фирмата е на снаха ми. А попаднете ли в техните ръце, няма да имате повече притеснения.

— Не мисля, че и сега имам притеснения — отговори лейди Чичестър.

— Ами съпругът ви? — попитах с извити вежди. Не я притисках повече и малко след това се отдалечих от групата, но явно думите ми са й направили впечатление, понеже забелязах как лейди Чичестър се поглежда един-два пъти в огледалото, а макар да не искам да съм нелюбезна, това явно не й се случваше често.

Резултатът беше, че накарах Роуз да й изпрати покана за следващото ревю. Рибата кълвеше тази пролет и лейди Чичестър отиде на ревюто. И аз бях там. Седнах до нея и я съветвах какво да си поръча, понеже самата тя нямаше вкус.

В продължение на две седмици след това всеки ден й се обаждах по телефона и накрая тя ме покани на обяд. Лорд Чичестър се появи късно и аз успях да поговоря с него едва по време на кафето във всекидневната след обяда, но се постарах да му направя впечатление.

— Прочетохте ли материала за вас в снощния „Куриер“ — попитах го.

— Не бих казал — отговори той. — Не чета клюки.

— Не е клюка — уверих го. — Това е истината или, ако предпочитате, пророчество. „Само един човек може да превърне Консервативната партия в бойна сила и това е лорд Чичестър“.

Интересното е, че дори най-интелигентните хора обичат да ги хвалят. Няма значение колко дебелашка е хвалбата, те й се наслаждават. Лорд Чичестър се усмихна и направи пренебрежителен жест, уж това са глупости, обаче аз извадих изрезката от чантата си и му я подадох.

Така започна нашата връзка. Отне му повече от година, докато признае, че без мен е загубен, а когато го направи, се разплака, но тогава просто не беше добре със здравето, тъкмо се беше възстановил от неприятен херпес зостер.

— Трябва ти силна храна — казах му.

Тогава беше в къщата ми във Виктория. Лейди Чичестър си беше счупила крака — паднала от коня по време на лов — и се беше оттеглила в Уоруикшър, затова Едуард — вече бяхме Едуарди и Дили — беше сам в лондонската им къща. Тревожех се, че той не се храни правилно и че това никак не е полезно за храносмилането му, затова го посъветвах просто да не яде, особено след херпеса. Един ден го изчаках с такси пред Камарата на лордовете и настоях да го заведа у дома, да му сготвя нещо хубаво. Ето така той прекара първата си нощ при мен.

— Не се тревожи — казах му на следващата сутрин, — никой няма да разбере какво се е случило. Това е между теб и мен. Разбира се, ако онези акули от пресата научат за нашата история, с кариерата ти е свършено — продължих през смях. Никога не съм виждала по-уплашен човек — нали чувството за хумор не беше силната му страна.

Горкичкият скъп Едуард… Като си припомня годините, които прекарахме заедно, си давам сметка, че аз съм любовта на живота му. Убедих го, че бракът с Мери Чичестър не е подходящ живот за политик, все едно е женен за кон.

— Не е честно спрямо теб — казах му, — непрекъснато се говори за конюшни! Няма да ти помогне да станеш министър-председател.

— Не съм сигурен, че искам да ставам министър-председател — отговори той. — Понякога ми се иска само да се оттегля в Уоруикшър и да умра.

— В такъв случай ще се наложи да ме вземеш със себе си — отвърнах.

Не знам защо, но той така и не успя да се наложи в Консервативната партия, както би трябвало да направи. На моменти ми напомняше за татко навремето в Истборн. Изглеждаше изтерзан и когато се помъчих да го накарам да ми разкаже какво се случва зад кулисите в Камарата на лордовете — понеже, естествено, още поддържах връзка с приятелите си от пресата и от време на време ги снабдявах с новини, — той се опитваше да сменя темата и вместо това говореше за конете на жена си.

— Трябва да видиш Джинджър — казваше. — Прекрасна кобила. А Мери има най-леката ръка от всички жени, които познавам.

— Проблемът е, че ти нямаш никакви амбиции — укорявах го. На моменти ставах хаплива. Ето, готвех му вкусни вечери, стараех се неимоверно да изглеждам хубава заради него, а той само се оплакваше от лошо храносмилане и дърдореше екзалтирано за конете на жена си.

Не съм изрекла и една лоша дума срещу нея. В крайна сметка, парите бяха нейни, беше само въпрос на време да падне и да си счупи врата, а тогава скъпият Едуард щеше да е свободен. Тревожех се, че той така фетишизира Уоруикшър, че пренебрегва работата си в Камарата на лордовете.

— Трябва да накараш фермерите да направят оградите си по-високи — казвах му. — Ако конете на жена ти са толкова добри, колкото ги описваш, ще успеят да прескочат и купа сено.

А после сменях темата, зарязвах Уоруикшър и започвах предпазливо да разпитвам за другите членове на Камарата или — още по-добре — за големите клечки в Кабинета. Струваше ми се напълно безполезно Едуард просто да ме посещава, след като щеше да му е по-полезно да коментираме външната политика и намеренията на правителството по отношение на Близкия изток, ако мозъкът му не се размекваше, както явно ставаше. Няколко мои думи в правилната насока и политическите последици можеха да бъдат зашеметяващи.

— Само да ме беше срещнал преди десет години — казвах му, — двамата с теб нямаше сега да сме тук.

Разбирате ли, той обичаше да се преструва, че всъщност иска само по-спокоен живот.

— Не, ти ще станеш министър-председател — възразявах. — А аз ще посрещам гости на номер десет. Кръвта ми кипва, като те гледам как оставяш другите да оберат апетитните постове. Нуждаеш се от човек, който да защитава интересите ти, а жената, която би трябвало да го прави, си бъбри с конярите.

Наистина започвах да се питам дали в крайна сметка бъдещето на Обединеното кралство е в безопасност в неговите ръце. Един-двама лейбъристи като че ли имаха повече характер, а и повече пари. Не съм получила нито пени от Едуард — не че щях да приема, ако той ми беше предложил, — но наистина ми дойде до гуша от рамкираните снимки на коне, които той ми изпращаше от Уоруикшър всяка Коледа.

Не, любовните истории нямат щастлив край. Поне в реалния живот. Моят свърши с гръм и трясък, съвсем буквално.

Кризата настъпи след разпускането на Парламента в края на лятната сесия и аз го чаках както обикновено в такси на площада пред сградата, за да го взема и да го заведа у дома. И това беше проблем — понякога той ставаше толкова разсеян, че се прибираше направо в своята къща, ако не го изпреваря и не го взема. За свой ужас видях как Едуард излиза от Камарата и се вмъква право в кола, която чакаше, паркирана до тротоара. Колата потегли, преди да успея да запиша номера или да наредя на шофьора на таксито да я последва. На задната седалка имаше жена — видях я през прозореца.

Така, помислих си, това е то! Веднага се прибрах у дома и позвъних на съпругата му в Уоруикшър. Справедливо беше да й кажа истината, да й съобщя, че мъжът й се среща с друга жена.

Обаче знаете ли какво се случи? Прислужникът, който вдигна телефона, ме осведоми, че лейди Чичестър е продала къщата в Уоруикшър и е заминала за Лондон, понеже двамата с лорд Чичестър се канят да отпътуват за Кения за шест месеца, може би за година. Всъщност имало голяма вероятност да се преместят да живеят в Африка. Лорд Чичестър се изморил от политиката и двамата със съпругата му искали да половуват едър дивеч. Доколкото беше известно на слугата, двамата заминавали незабавно, вероятно още тази вечер.

Звъннах в лондонската му къща. Никакъв отговор. Пробвах и във всеки хотел, за който се сетих, но без резултат. Позвъних и на летището, но и там ударих на камък.

А после всичко се изясни. Лейди и лорд Чичестър заминали за Кения под друго име. Прочетох цялата история в сутрешния вестник. Причината била, че лорд Чичестър получил поредния пристъп на херпес зостер и пожелал да се махне от всичко. Горкичкият — допускам, че са го замъкнали насила. Дори с белезници. В наше време се случват такива неща, и то в свободна страна. Отразява се пагубно на Консервативната партия, затова на следващите избори ще гласувам за лейбъристите. Те поне са почтени.

А междувременно пак съм сама и с разбито сърце. Раздадох се за Едуард Чичестър точно както направих и за Кенет, и какво получих? Нищо, само неблагодарност. Едва ли ще чуя за него отново — тя ще се погрижи за това. А ако получа новини, ще е най-много снимка на главата на див бик на картичка за Коледа, вместо дорест кон.

Искам да разбера следното: къде сбърках в живота си? Защо колкото и да съм мила с хората, колкото и искрено щедра да бъда, никога не получавам отплата? От началото до края поставям себе си на последно място, а щастието на другите — на първо. Въпреки това вечер си седя сама и край себе си виждам лица: на татко и на мама, на леля Мадж, на Кенет, на Едуард и дори на горкия Върнън Майлс, и израженията им не са мили, а някак изтерзани. Като че ли се мъчат да се отърват от мен. Не могат да понесат да си останат сенки. Искат да се махнат от спомените и от живота ми. Или пък аз искам да се избавя от тях? Наистина не знам. Голяма бъркотия е.

Лекарят твърди, че нервите ми са обтегнати, и ми даде шишенце със сънотворни. Държа си го до леглото. Но знаете ли, останах с впечатлението, че той е по-измъчен от мен. Вчера, когато се обадих да си запиша нов час за преглед, отсреща ми отговориха: „Съжалявам, но доктор Ярдли е в отпуск“. Не е вярно. Познах гласа му. Беше си го преправил.

Защо никак не ми върви, защо съм толкова нещастна?

Какво толкова съм сторила?

Бележки

[1] Пиеса на ирландския драматург и политик Ричард Бринсли Шеридан (1751–1816), поставена за пръв път в театър „Дръри Лейн“ през 1777 г. — Б.пр. ↑

[2] Уолтър Джон Бюканан (Джак) (1891–1957), британски театрален и филмов актьор, певец, продуцент и режисъор. В продължение на три десетилетия е известен като въплъщение на очарователната светска личност — Б.пр. ↑

[3] Сър Реджиналд Кари Харисън (Рекс) (1908–1990), английски театрален и филмов актьор, носител на наградите „Оскар“ и „Тони“ — Б.пр. ↑