Филип Ларкин
Съществената красота

Над булеварди и над магистрали,

с гигантски хляб прикрил умело ямите,

обвил бордеи, гробища с похвали

за сьомга и петрол, сияе ясно

животът идеален от рекламите.

Високо над канавката приятно

нож от сребро потъва в масло златно,

върху тревата чаша мляко чака,

добри семейства в лятото прекрасно

дължат смеха си, младостта, колите

на малко кубче, към което всяка

ръка се е протегнала. Креслата

дълбоки, вечерният чай, тръбите

неонови и — в четвърт профил, кротки —

до чехлите излегнатите котки

не отразяват нищо от средата,

 

върху която властват. Извисени,

те стряскат с чист каймак и чиста пяна,

с чист мраз очите ни несъвършени,

загледани отвъд света, където

неща тъй чисти и измити няма.

Там в пивници под потъмнели стрехи

се скупчват тенисисти в бели дрехи,

додето в нужника хлапак повръща,

пенсионерът плаща на момчето

гол чай с вкуса на старост и потръпва,

един пушач издъхващ се загръща,

усетил как през сенките на парка,

като че по вода, насам пристъпва

тя, смътната, до него приближава,

усмихва се, за миг се прояснява,

познала го, и се стопява в мрака.