Труман Капоти
Спотаени градини

Място на действието: Джаксъновият площад, именуван на Ендрю Джаксън — тристагодишен оазис, който се гуши в стария квартал на Нови Орлеан: неголям парк, над който се извисяват сивите кули на катедралата „Сейнт Луис“ и най-старите, а може да се каже — и най-сдържано изисканите жилищни блокове в Америка, кооперациите Понталба.

Време на действието: 26 март 1979, пищен пролетен ден. Глициниите се вият, азалиите азалеят, сергиджиите продават стоката си (фъстъци, рози, пържени скариди в картонени купички), кочияшите предлагат разходка с файтон, откъм Мисисипи ечат сирените на плаващите по течението кораби, весели балончета, чиито връвчици са държани от засмени, подскачащи деца, плават игриво в сребристосиния въздух.

 

 

„На мъжа му дай път да пътува“ — въздъхвам аз като чичо Бъд, който беше търговски пътник в миговете, в които намираше сили да се откъсне от своята люлка на пруста и от своите джинфисове. Да, път ми дай да пътувам; ето на — само през последните няколко месеца бях в Денвър, Бют, Солт Лейк Сити, Ванкувър, Сиатъл, Портланд, Лос Анджелис, Бостън, Торонто, Вашингтон, Маями. Но ако някой ме запита, вероятно ще му кажа, при това искрено: ама аз никъде не ходя, цяла зима не съм излизал от Ню Йорк.

И все пак на мъжа му дай път да пътува. Ето ме пак в Нови Орлеан, моя стар роден град. Припичам се на слънце на една пейка в парка на Джаксън Скуеър, където открай време, още от ученик, обичам да си изтягам краката, да гледам, да слушам, да се прозявам, да се почесвам, да си фантазирам и да си говоря сам. Да не би да сте от хората, които никога не си говорят сами? Искам да кажа — гласно. Може би си мислите, че това правят само онези, на които главата не е наред. Мен ако питате, това е здравословен навик. Хем си правиш компания, хем не ти възразяват — плещиш си каквото си искаш и се отърсваш от някои неща, които ти тежат.

Ето например да вземем сградите Понталба отсреща. Наистина са ги изпипали, с тези дантелени решетки по фасадите, с високите френски прозорци, засенени с щори. Това са първите сгради с апартаменти, построени в САЩ; в тях продължават да живеят роднини на първоначалните обитатели на тези аристократични помещения с много въздух и високи тавани. Дълго време имах зъб на Понталба. Ето защо. Някога, когато бях на около деветнадесет години, живеех в един апартамент няколко преки по-нататък, на Роял стрийт; беше невзрачно, запуснато жилище, рай за хлебарките, което тръпнеше като от земетресение всеки път, когато трамваят издрънчаваше по уличката. Нямаше отопление; зимно време да те е страх да слезеш от леглото, а през влажните летни жеги все едно че плуваш в неизстинало консоме. Вечната ми мечта беше как един прекрасен ден ще си изляза от това тъжно място и ще се преместя в селенията на Понталба. Но дори да имах пари за такова нещо, пак нямаше да стане. За да получиш апартамент в Понталба, трябва някой от обитателите да умре, след като ти го е завещал, а освободи ли се жилище, град Нови Орлеан по традиция го предоставя на някой виден гражданин срещу твърде нормиран наем.

Мнозина белязани от съдбата са крачили по този площад. Пирати. Самият Лафит. Бони Паркър и Клайд Бароу. Хюи Лонг. Както и, заситнила под сянката на аления слънчобран, графиня Вилие Пиаца, съдържателка на една от най-префинените maison de plaisir на съседната улица, където са публичните домове: нейната къща се славеше с екзотичния си специалитет — пресни череши, сварени в сметана, подсладени с абсент и поднесени във влагалището на полегнала красавица квартеронка. Или пък друга една дама, тъй различна от графиня Вилие: Ани Кристмас, талиманката на докерите, която беше висока седем фута и човек често можеше да я види как крачи с по едно стофунтово буре с брашно под всяка мишница. И Джим Боуи. И мистър Неди Фландърс, пъргав осемдесет, а може би деветдесетгодишен джентълмен, който до преди няколко години всяка вечер се появяваше на площада и акомпанирайки си на хармоника, от полунощ до зори танцуваше степ, тоест тап-данс, изящно, като крехка марионетка. Образи. Чешити. Бих могъл да изброя стотици.

О-хо! Чувам, че нещо става отсреща. Май ще има меле. Един мъж и една жена, и двамата черни: мъжът е набит, с бичи врат, личи, че е положил доста грижи за фризурата си, но не и за обноските си; тя е тънка, с лимонова кожа, писклива, но почти красива.

 

 

ТЯ: Кучи син. Какво искаш да кажеш, че съм цепела марфата?! Не е вярно. Кучи син.

ТОЙ: Шшшт, ама че женска! Нали те гледах. Броих. Трима. Това прави шейсет зелени. Трябва да ми дадеш трийсет.

ТЯ: Бог да те убие, черно плашило. Като взема един бръснач, ще ти прережа гърлото чак до ушите. И дроба ти ще го накълцам на парченца и ще го хвърля на котките. И очите ти ще ги опържа в терпентин. Слушай, негре! Само да съм те чула още веднъж да ме наречеш лъжкиня.

ТОЙ (опитвайки се да я умилостиви): Захарче…

ТЯ: Захарче! Ще те захаросам аз теб.

ТОЙ: Мис Миртл, нали видях с очите си.

ТЯ (бавно, провлачено изсъсква): Пич. Негърско копеле. Не си имал майка. Родил си се от кучи задник.

(Зашлевява го. Силно. Обръща се и се отдалечава с вдигната глава. Той не тръгва след нея, остава на място и потрива страната си.)

Наблюдавам известно време скокливите хлапета с балоните, оживени от пролетта, и забелязвам, че те стръвно заобикалят един количкар, който продава тъй наречения скрежко: това е настърган лед, ароматизиран със сиропи с всички цветове на дъгата. Изведнъж разбирам, че и аз съм гладен и жаден. Мисля си дали да не се разходя до френския пазар и да се натъпча с бухти и онова горчиво, чудесно кафе с аромат на цикория, което правят в Нови Орлеан. То е по-добро от всичко в менюто на Антоан, който, между нас казано, не е добър ресторант. Същото се отнася и за повечето от прочутите заведения на града. Ресторант Галатоар не е лош, но там е претъпкано, не приемат резервации, трябва да чакаш на опашка, а това не си струва труда, поне за мен. Тъкмо когато вече съм решил да се насоча към пазара, случва се нещо непредвидено.

Ако има нещо, което да мразя, това е да те издебнат отзад и да ти кажат…

ГЛАС (дрезгав от изпитото уиски, мъжествен, но женски): Ако не познаеш на втория път, губиш. (Тишина.) Хайде, Жокей. Знаеш, че съм аз. (Мълчание, след това ръцете, които са закривали очите ми, се отстраняват и тя казва малко докачено.) Жокей, искаш да кажеш, не се сети, че съм аз, тъй ли? Да не ме познаеш мен, Джунбъг?

Т. К. (поемайки си дъх): Голямата Джунбъг Джонсън? Comment ça va?

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН (кискайки се весело): Ох, да не комасирам, че край няма. Стегни се, бой! Прегърни старата Джунбъг. Ей, че си кльощав. Както последния път, когато те видях. Колко тежиш, Жокей?

Т. К.: Сто двадесет и пет. Двадесет и шест.

(Трудно ми е да я обхвана, защото тя тежи два пъти по толкова; повече. Знам я едва ли не от четиридесет години — откакто живеех сам на онова безрадостно място, на Роял стрийт, и ходех в онази малко опасна пристанищна кръчма, която тя държеше и продължава да държи. Ако очите й бяха розови, би могла да бъде наречена албинос, защото кожата й е бяла като калия; също и рядката, къдрава коса. Веднъж ми разказа, че косата й побеляла за една нощ, когато била шестнадесетгодишна, а когато аз възкликнах: „За една нощ?“, тя каза: „От вагонетката на панаира и пишката на Ед Дженкинс. Двете ми се струпаха една след друга. Разбираш ли, една вечер се качих на панаирното влакче, онова край езерото, бяхме в последната вагонетка. А тя се откачи и за малко дето не изхвръкна от линията — на другата сутрин в косата ми имаше бели кичури. Само подир седмица стана и това с Ед Дженкинс, едно познато хлапе. Моята приятелка ми каза, че брат й й казал, че Ед Дженкинс имал такава голяма пишка, каквато никой не бил виждал. Беше приятен на вид, но един слабичък, на ръст почти като теб, та и аз не повярвах и един ден на шега му викам: «Ед Дженкинс, чувам, че си имал страшна пишка», а той: «Да, ей сега ще ти покажа» и взе, че наистина я показа, аз изпищях, а той вика: «Ей сега и ще ти я напъхам» и аз казах: «О, не, няма!» — тя колкото ръка на бебенце, хванало ябълка. Боже мили! Но го направи. Пъхна я. След страшно боричкане. А бях девствена. Почти. До известна степен. Така че можеш да си представиш. Скоро след това косата ми стана бяла като на вещица.“

Г. Дж. Дж. се облича като докер: комбинезон, синя мъжка риза със запретнати ръкави, високи до глезените обуща, пристегнати с връзки, и никакъв грим, който да смекчи белотата й. Но е женствена, има осанка и достойнство въпреки цялата си външна простота. И употребява скъпи парфюми, те са парижки и са купени от Мезон бланш на Канал стрийт. Има също ослепителна златозъба усмивка; живителна като слънце след студен дъжд. Сигурно ще я харесате; повечето хора я харесват. Тези, които не я харесват, са главно съдържатели на пристанищни кръчми — нейни конкуренти, защото мнозина обичат да ходят при Голямата Джунбъг, макар че тя не е особено известна отвъд кея и улица Крайбрежна. Има три помещения — в най-голямото е тезгяхът, който е с поцинкована обковка и гигантски размери, една втора стая с три билярдни маси, около които винаги има хора, и един алков с джубокс и дансинг. Отворено е двадесет и четири часа и призори е толкова претъпкано, колкото и привечер. Посещава се, разбира се, от моряци и пристанищни работници, също и от фермери от околовръстните енории, докарали с камиони стоката си на френския пазар, полицаи, пожарникари, картоиграчи, които ще те преценят с един поглед, и курви, които ще те преценят с половин поглед, и към изгрев-слънце тук е пълно с кабаретни артистки, надошли от заведенията за туристи на Бърбън стрийт. Гологърди танцьорки, изпълнителки на стриптийз, проститутки, лесбийки, сервитьори, бармани и прегракнали викачи, които стоят на вратите и примамват минувачите в сумрачните кътчета за обиране на наивници.

Що се отнася до моя прякор „Жокея“, дължа го на Джинджър Бренън. Преди четиринадесетина години Джинджър беше главен барман, което значи, че стоеше на тезгяха на някогашното денонощно кафене на пазара, където сервираха бухти с кафе; това кафене сега го няма, няма го и Джинджър — уби го гръм, както си ловеше риба на кея на езерото Пон Шартрен, това се случи отдавна. Както и да е, една вечер дочувам друг посетител да пита Джинджър кой е оня „мъничък мръсник“, там, в ъгъла, а Джинджър, който беше патологичен лъжец, милият, му обясни, че съм бил професионален жокей: „На хиподрума е страшен“. Звучеше, общо взето, правдоподобно; бях лек, дребен и можеха да ме помислят за жокей; така стана, че свикнах с тази мисъл: харесваше ми хората да ме мислят за вътрешен човек от тотализатора на конните състезания. Започнах да чета Рейсинг бюлетин и научих термините. Мълвата тръгна и докато се обърна, всички започнаха да ми викат Жокея и да ме молят да им подшушна на кой кон да заложат.)

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: И аз отслабнах. Може би петдесет фунта. Откакто се омъжих, все слабея. Повечето мадами, сложат ли халката, започват да се разливат. Но откак случих с Джим, така съм щастлива, че вече не омитам хладилника. Дебелееш, когато си потиснат.

Т. К.: Голямата Джунбъг Джонсън омъжена? Никой, не ми е писал. Мислех те за заклета ергенка.

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Не може ли едно момиче да започне да мисли иначе? След като позабравих станалото с Ед Дженкинс, избих си някои идеи от тиквата и мъжете започнаха да ми харесват, като на всяка нормална жена. Разбира се, трябваше да минат години.

Т. К.: Джим? Така ли се казва?

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Джим ОʼРейли. Но не е ирландец. Родом е от Плакмайн, а тамошните са повечето кейджъни, както им викат на потомците на французите. Не знам дали му е истинско името. Изобщо не знам много за него. Той си е такъв, мълчалив.

Т. К.: Но добър любовник. Щом те е хванал.

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН (върти очи): Ох, шери, дай да не комасирам, че край няма.

Т. К. (смее се): Това е едно от нещата, които винаги си спомням за теб. Каже ли някой нещо, няма значение какво е, ти все това отговаряш: „Ох, шери, дай да не комасирам“.

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Вярно. Но това някак си обхваща всичко, не си ли съгласен?

(Нещо, което трябваше да спомена: тя има бруклински акцент. Изглежда странно, но всъщност не е бруклински. Половината новоорлеанци изобщо не говорят като южняци; затворите ли очи, все едно че слушате някой шофьор на такси от Бенсънхърст, а това явление очевидно се дължи на изговора, присъщ на онази част на града, която наричат Ирландски канал, кварталът, населен предимно с потомци на пришълци от Смарагдовия остров.)

Т. К.: От колко време си мисис ОʼРейли?

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: През юли ще станат три години. Истината е, че почти нямах избор. Здравата се бях объркала. Той е много по-млад от мен, може би с двадесет години. А, боже, какъв е красавец! Жените стават като котки, надушили валериан. Той пък беше луд по мен, следваше ме на всяка стъпка, всяка минута ме увещаваше да се кача при него в шофьорската кабина, ако не — щял да скочи от кея. И всеки ден подаръци. Веднъж ми подари перлени обици. Естествени перли: захапах ги и не се строшиха. И котенца — цяло котило. Не знаеше, че от котките кихам и ми се подуват очите. Всички ме предупреждаваха, че го привличат парите ми. Иначе защо хубавец като него ще тръгне след стара вещица като мен? Но това не обяснява нещата, защото той е на добра работа в Стрекфусовото параходно дружество. Разправяха обаче, че бил изпаднал в безпаричие и много се бил натопил с Ред Тибо, Амброз Бътърфийлд и останалите картоиграчи. Запитах го, а той каза, че било лъжа, но може и да е било вярно; не знаех много нещо за него, а и сега не знам. Едно знам — петаче не ми е поискал. Така се обърках — не знаех какво да мисля. Затова отидох при Огюстин Жене. Помниш ли мадам Жене? Дето викаше духове? Чух, че беряла душа и веднага хукнах. Излезе вярно, тя гаснеше. Беше сигурно на сто години вече и сляпа като къртица; едва шепнеше, но ми каза: „Омъжи се за този човек. Той е добър човек и ще те направи щастлива — да се омъжиш за него, обещай ми!“. И аз обещах. Затова нямах избор. Мога ли да погазя обещание, което съм дала край одъра на умираща? И съм толкова доволна, че не го наруших. Аз съм щастлива! Аз съм една щастлива жена. Макар че кихам от тези котки. Ами ти, Жокей? Добре ли се чувстваш?

Т. К.: Горе-долу.

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Кога бе за последен път на Марди гра?

Т. К. (отговарям неохотно, защото нямам желание да си спомням за Марди гра: не се забавлявах на този празник — олелия, улиците гъмжат от предрешени, забулени хора, от кошмарни маски; като малък, видех ли шумната гмеж на Марди гра после сънувах лоши сънища): Не съм бил от дете. Все се загубвах в тълпата. Последния път, когато се загубих, ме отведоха в полицейския участък. Там плаках цяла нощ, докато ме откри майка ми.

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Проклети полицаи! Знаеш ли, тази година нямахме Марди гра, защото полицията стачкуваше. Представяш ли си, в такъв ден да стачкуват! Това струваше на града милиони. Чисто изнудване. Имам някои добри приятели полицаи, редовни мои посетители. Но иначе всичките са от един дол дренки. Никога не съм имала високо мнение за законността тук при нас, а откакто се отнесоха така с мистър Шо, съвсем си го развалих. Този Джим Гарисън, окръжният прокурор. Какъв долен мръсник! Дано дяволите го пекат на бавен огън. И ще го пекат. Лошото е само, че мистър Шо няма да е там, да види. Горе от небето, защото аз знам, че мистър Шо е в рая, той няма да може да види как старият Гарисън се пържи в ада.

(Г. Дж. Дж. говори за Клей Шо, архитект, култивиран човек, на когото Нови Орлеан дължи голяма част от най-добрата реставрация на историческите сгради. По едно време Шо беше обвинен от Джеймс Гарисън — градски прокурор, човек, който се заяждаше с целия град и беше болен от желание да пишат и говорят за него, — че бил ключовата фигура в някакъв си заговор за убийството на президента Кенеди. Шо бе съден два пъти по тези скалъпени обвинения и макар че и двата пъти го оправдаха напълно, той излезе от цялата история почти разорен. Заболя и преди няколко години умря.)

Т. К.: След последния процес получих писмо от Клей. Пишеше ми: „Винаги съм си мислил, че съм малко параноик, но след като преживях това, знам, че никога не съм бил и знам, че никога няма да бъда“.

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Какво е това — параноик?

Т. К.: Как да ти кажа. Нищо. Щом не я приемеш сериозно, параноята е нищо.

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Мистър Шо наистина ми липсва. През цялото време, докато той преживяваше изпитанието си, имаше мерило кой в града е джентълмен и кой не е. Един джентълмен, срещне ли мистър Шо на улицата, ще килне с пръст шапката си да го поздрави, а копелетата гледат право пред себе си. (Смее се.) Мистър Шо беше забавен. Влезеше ли в кръчмата, винаги ме разсмиваше. Чувал ли си неговата история за Джеси Джеймс? Един ден Джеси Джеймс обирал влак на запад, скача от коня във вагона, след него бандата му, всички с извадени пистолети, и Джеси Джеймс изревава: „Горе ръцете! Жените ще оберем, мъжете ще изнасилим“. Тогава един се обажда: „Не бъркате ли, сър? Не искате ли да кажете, че ще оберете мъжете и ще изнасилите жените?“. А пък един друг, с нежно гласче: „Вие си гледайте вашата работа! Мистър Джеймс знае как да обира влакове“.

(Две, три, четири — камбаните на катедралата „Сейнт Луис“ отброяват часа — … пет… шест… Плътен звън, като златен баритон, отглас славословен на отколешни събития, звуците се леят над парка тържествено, като пристъпващия здрач: музика, която се смесва със смеха и брътвежа, веселите подвиквания за сбогом на хлапетата, смесва се със самотния печален вой на далечна корабна сирена, с пролетно пристъпващите звънчета откъм количката на скрежкопродавеца. Голямата Джунбъг Джонсън поглежда големия грозен Ролекс на китката си така, че да не я забележа.)

ГОЛЯМАТА ДЖУНБЪГ ДЖОНСЪН: Боже мили, трябваше да съм вече на половината път до дома. Вечерята на Джим не може да е на масата по-късно от седем, а той не ще друг да му я приготвя — само аз. Не ме питай защо. Не е имало и няма да има по-лоша готвачка от мен. Само едно мога както трябва — да точа бира. И… а, ето че се сетих: довечера съм на тезгяха. Сега обикновено работя денем, а през останалото време е Ирма. Но едно от момченцата на Ирма се разболяло и тя иска да си е при него. Забравих да ти кажа, но сега имам съдружничка, едно овдовяло момиче, засмяно, пък и работно. Ирма била женена за един, който имал птицеферма, а той да вземе, че да умре — оставил я с пет момченца, две от тях близнаци, а още няма и тридесет. Блъскала се да се препитава от птицефермата — люпила пилета, извивала им вратовете и ги докарвала с камион на тукашния пазар. Всичко сама. А е такава една крехка, но има разкошна фигура и коса с естествено ягодов цвят, къдрава като моята. Би могла да отиде в Атлантик сити и да спечели конкурс по красота, само да не беше кривогледа: защото Ирма е толкова кривогледа, че тебе гледа, мене вижда. Започна да идва в кръчмата с другите момичета, дето пристигат с камиони. Отпърво я помислих за сбъркана, както са повечето камионджийки, но излезе, че не е така. Тя е по мъжете, не е по жените. А и мъжете я харесват, нищо, че е кривогледа. Мисля си, че и моят я харесва тайничко; дразня го, а пък той много се ядосва. Но ако искаш да знаеш, доста ясно долавям, че Ирма пламва от сърбеж, когато Джим е наоколо. В такъв миг ти става ясно накъде гледа. Е, аз пък няма да живея вечно; когато си отида, ако искат, да се съберат, нямам нищо против. Аз си получих моето щастие. И знам, че Ирма ще се грижи за Джим. Чудесно момиче е. Затова я склоних да ми стане съдружничка. Колко хубаво, че се видяхме, Жокей, нали така? Намини по-късно. Още нищо не сме си казали. А сега да хуквам със старите си кокали.

 

 

Шест… шест… шест… гласът на камбаната, която отброява часовете, се помайва в зеленеещия въздух, трепти и замира в съня на историята.

Едни градове, като опаковани кутии под коледна елха, крият неочаквани подаръци, тайни радости. Други градове винаги ще останат опаковани кутии, пазители на загадки, които никога няма да бъдат разгадани, ще останат завинаги скрити от очите на туристите посетители и дори от най-любопитните и настойчиви пътешественици. За да опознаеш такива градове, за да ги разопаковаш, така да се каже, трябва да си се родил там. Венеция е от тях. Когато октомври отмине и ветровете на Адриатика отвеят последния американец и дори последния германец, след като те бъдат отнесени и куфарите им полетят след тях, разкрива се една нова Венеция: клика élégants de Venise, крехки, линеещи херцози с бродирани жилетки, безплътни графини, подкрепяни от бледи, източени племенници; създания от света на Джеймс, романтични силуети на Д’Анунцио, които не биха и помислили да напуснат теменужения сумрак на своите палацо в летен ден, когато шетат чужденците; те се появяват, за да хранят гълъбите и да се разхождат под аркадите на Пиаца Сан Марко, запътват се за следобедния си чай във фоайето на Даниели (Грити ще отвори едва напролет) и — най-забавното — пият с жадни глътки мартини и дъвчат топли сандвичи със сирене в уютното помещение на Хариʼс Американ бар, който съвсем доскоро е бил водопойно корито изключително за грубогласните орди, долетели откъм Алпите и морето.

Друг такъв загадъчен град с двойствен живот е Фес, а също и Бостън — понятно ни е, че тайнствените племенни обреди се извършват зад добре поддържаните фасади и лилавите сводести прозорци на Луисбърг Скуеър, но с изключение на онова, което са ни разкрили някои от малцината бостънски литературни избраници, ние не знаем какви са шифрованите ритуали и никога няма да узнаем. Все пак от всички потайни градове струва ми се, че Нови Орлеан е най-прикритият, най-непроницаемият за външни хора. Високите зидове, зелената листна завеса, железните порти със спуснати резета, прозорците, засенени с жалузи, тунелите от сенчест листак, водещи към избуяли, обрасли градини, където спорят цветовете на мимозата и на камелията, където гущерите се припичат мързеливо, стрелкат раздвоени езичета или се гонят под палмите — този декор не е случаен, а архитектурен камуфлаж, маска както от бала на Марди гра, маска, зад която се крият обитателите на тези сгради — засланящи от външния свят братовчеди, които имат помежду си стотици други братовчеди, свързани със заплетените и преплетени нишки на роднинството; те си шепнат, седнали до смокинята, под нежния ромон на чучура, който разхлажда тяхната спотаена градина.

Свири пиано. Не мога да разбера откъде долитат звуците: свирят силни пръсти, някой е яхнал майсторски инструмента и здраво го пришпорва: „Аз искам, аз искам…“. Изпълнителят е черен, при това добър — „Искам една мама, една голяма дебела мама, една голяма дебела мама и месата й да се тресат, йеа!“.

Отекват стъпки. Високи дамски токчета — те се приближават и спират пред мен. Това е тънката, почти красива скандалджийка, която бях подслушвал в ранния следобед да се кара със своя „менажер“. Тя ми се усмихва, след това ми намига — с едното око, после с другото, и сега гласът й не е сърдит. Звукът му е такъв, какъвто е вкусът на бананите.

ТЯ: Как сте?

Т. К.: Нищо, радвам се на живота.

ТЯ: С времето как сте?

Т. К.: Сега ще видя. Мисля, че е шест, шест и нещо.

ТЯ (смее се): Искам да кажа, вие имате ли време. Защото имам едно местенце, съвсем наблизо — ей там зад ъгъла.

Т. К.: Не, днес не.

ТЯ: Сладък сте.

Т. К: Всеки има право на мнение.

ТЯ: Не ви поднасям. Наистина мисля, че сте сладък.

Т. К.: Благодаря.

ТЯ: Но ми се струва, че не се забавлявате. Хайде, елате. Ще видите как ще се забавляваме. Ще ви покажа. Ще бъде хубаво.

Т. К.: Не вярвам.

ТЯ: Но защо? Не ви ли харесвам?

Т. К.: Харесвате ми.

ТЯ: Тогава каква причина има? Кажете.

Т. К.: Много са.

ТЯ: Окей. Кажете ми една-едничка.

Т. К.: Ох, шери, дай да не комасираме.