Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Труман Капоти

Заглавие: Музика за хамелеони

Преводач: Димитри Иванов

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София, ул. „Никола Ракитин“ 2

Излязла от печат: октомври 1981 г.

Редактор: Жени Божилова

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Ада Митрани

Коректор: Лиляна Малякова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3384


В пет през този зимен следобед тя трябваше да отиде при доктор Бентсън, неин бивш психоаналитик и настоящ любовник. Когато отношенията им се прехвърлиха от психоаналитична на емоционална плоскост, той настоя, по етични съображения, тя да не му е вече пациентка. Не че бе от значение. Не бе имала особена полза от него като психоаналитик, а като любовник — е, добре, веднъж го бе гледала как тича да хване автобуса — сто и десет килограмов, възнисък, възкъдрав, към петдесетте, натежал в бедрата, късоглед манхатънски интелектуалец, и се бе изсмяла: нима е възможно да се обича човек, така обиден от съдбата като Езра Бентсън и толкова отблъскващ? Отговорът бе — не; тя дори го ненавиждаше. Но с него прогонваше примирението и отчаянието. От съпруга си се боеше; не се страхуваше от доктор Бентсън. Ала този, когото обичаше, бе все още мъжът й.

Беше богата; във всеки случай получаваше значителна издръжка от богатия си съпруг и можеше да си позволи студиото — убежище, където се срещаше с любовника си един, понякога два пъти седмично, не повече. Можеше да си позволи и подаръците, които той явно очакваше при тези случаи. Не че ги оценяваше: скъпи копчета за ръкавели „Вердура“, изящни табакери „Пол Флато“, часовника „Картие“ (може ли без него?) и (по-същественото) от време на време известна сума пари, поискани „в заем“.

А той на нея никога нищо не бе подарил. Е, само едно: испанско седефено гребенче, за което твърдеше, че било скъп семеен спомен от майка му. Не й служеше за нищо, защото тя не прибираше с гребенчета косите си пухкави, с тютюнев цвят, като херувимски ореол на измамно наивното младеещо лице. Благодарение на строгата диета, упражненията в частните салони на Джозеф Пилатос и грижите на дерматолога доктор Орентрайх не изглеждаше и на двадесет и пет, а беше тридесет и шест годишна.

Испанското гребенче. Косите й. Това й напомни за Хайме Санчес и онова, което се бе случило вчера. Хайме Санчес беше нейният фризьор и макар че се познаваха едва от година, те бяха, по свой особен начин, добри приятели. Тя му доверяваше някои тайни; той много повече. Доскоро смяташе Хайме за щастлив, почти разглезен от съдбата младеж. Той съжителстваше с хубавия си любовник, млад зъболекар на име Карлос. Хайме и Карлос бяха съученици от Сан Хуан; напуснали Порто Рико заедно, установили се първо в Нови Орлеан, след това в Ню Йорк и Хайме, талантлив професионалист в козметичния салон, бе издържал Карлос да завърши стоматологичния институт. Сега Карлос си имаше кабинет и клиентела сред преуспяващите пуерториканци и черните.

Но при последните си посещения тя бе забелязала, че ведрите очи на Хайме Санчес са помръкнали, пожълтели, сякаш още не е изтрезнял, а сръчните му уверени ръце, обикновено тъй спокойни и умели, потреперват.

Вчера, докато я бе подстригвал с ножицата, той бе спрял, за да си поеме дъх — не като човек, който се задушава, а който се сдържа, за да не изкрещи.

— Какво ти е? Прилоша ли ти? — бе го запитала тя.

— Не.

Тогава той отиде до умивалника и се наплиска със студена вода. Като се изтриваше, каза:

— Ще убия Карлос.

Замълча — изглежда очакваше да го попита защо, но тъй като тя само го изгледа, той продължи:

— Безсмислено е да говорим повече. Не ме разбира. Всички думи са напразни. Единственият начин да го освестя, е да го убия. Тогава ще разбере.

— Май че и аз не те разбирам, Хайме.

— Казвал ли съм ви за Анхелита? Братовчедка ми Анхелита? Дойде тук преди шест месеца. Открай време е влюбена в Карлос. Още когато беше… о, дванадесетгодишна. А сега и Карлос се влюби в нея. Иска да се оженят и да имат пълна къща с деца!

На нея й стана тъй неудобно, че можа само да запита:

— Добро момиче ли е?

— Толкова добро, че край няма.

Той отново бе взел ножиците и продължи да я подстригва.

— Не, не това исках да кажа. Чудесно момиче е, миньонче, като красивичко папагалче и е толкова мила, че става жестока в добротата си. Макар да не осъзнава колко е жестока. Например…

Тя погледна лицето на Хайме — то се движеше, отразено в огледалото над умивалника; това не беше веселото лице, което често я бе забавлявало — сега носеше ясния отпечатък на болка и безпомощност.

— … Анхелита и Карлос искат, след като се оженят, да живеем заедно тримата, в един апартамент. Това тя го измисли, а Карлос веднага — да, да! Няма да се разделяме и отсега нататък ще живеем като братя. Заради това искам да го убия. Значи, никога не ме е обичал, след като не разбира, че такова нещо ще е ад за мен. Казва: „Да, обичам те, Хайме; но с Анхелита е различно“. Каква разлика може да има? Или обичаш, или не. Или разрушаваш нещо, или не. Но Карлос никога няма да разбере това. Нищо не го достига, нищо — само куршум или бръснач.

Стана й смешно, но се сдържа, защото разбираше, че той говори искрено, а също, защото толкова добре знаеше — има хора, които не можеш да заставиш да видят истината, да я проумеят по друг начин, освен като ги унищожиш.

Все пак не се овладя и се изсмя, но по такъв начин, че Хайме да не го изтълкува като истински смях. По-скоро като съчувствено вдигане на рамене.

— Никога не би могъл да убиеш човек, Хайме.

Той започна да я сресва; подръпванията на гребена бяха груби, но тя разбираше, че гневът му е насочен срещу него самия, не към нея.

— Гадна история!

След известна пауза:

— Не мога. И това е причината за повечето самоубийства. Някой те измъчва. Искаш да го убиеш, а не можеш. Страдаш от това, че го обичаш, а не можеш да го убиеш, защото го обичаш. И вместо него убиваш себе си.

На тръгване й мина през ум да го целуне по бузата, но вместо това само му стисна ръка.

— Знам колко изтъркано е това, което ще ти кажа, Хайме. И че в момента от него никак няма да ти стане по-леко. Но помни — винаги има и друг човек. Просто не трябва да гледаш повече към предишния, това е всичко.

 

 

Апартаментът за тайните им срещи беше на 65-а улица в Ийст Сайд; днес тя тръгна нататък пеша от малката си градска къща на Бийкман Плейс. Беше ветровито, по тротоарите имаше нестопен сняг, а във въздуха се носеше обещание за предстоящ, но тя не чувстваше студ сгушена в палтото, което съпругът й бе подарил за Коледа — черен велур, подплатен със самур.

Един неин братовчед бе наел апартамента за нейна сметка, за да не дава тя името си. Той беше женен за ужасна жена и живееше в Гринич; от време на време довеждаше там секретарката си, дебела японка, която се заливаше с такива количества „Мицуко“, че да си запушиш носа. Този следобед апартаментът вонеше на парфюма на тази дама, от което тя заключи, че братовчед й наскоро се е подвизавал тук. Това означаваше, че ще трябва да сменя чаршафите.

Направи го, после се приготви. На едно шкафче до леглото постави кутийка с лъскава лазурносиня опаковка; в нея имаше златна клечка за зъби, която бе купила от „Тифани“, подарък за доктор Бентсън, защото един от неприятните му навици беше непрекъснато да си човърка зъбите, на всичко отгоре с безкрайни количества картонени кибритени клечки. Бе решила, че със златната зъбочистачка тази процедура може би ще стане малко по-малко неприятна. Зареди автомата на грамофона с плочи на Ли Уайли и Фред Астер, наля си чаша студено бяло вино, съблече се напълно, направи си промивка и се изтегна на леглото, като пригласяше на божествения Фред и слухтеше за прищракването от ключа на любовника си на вратата.

Ако се съди по външните прояви, оргазмите бяха мъчителни събития в живота на Езра Бентсън: той кривеше лице, скърцаше с изкуствените си челюсти и скимтеше като изплашено псе. Разбира се, чуеше ли скимтенето, на нея й олекваше; то означаваше, че скоро ще се освободи от тежестта на запотеното туловище, защото той не беше такъв, че да губи време да й нашепва нежни думи: веднага се изтърколваше настрани. И днес, след като направи това, той алчно посегна към синята кутийка, знаейки, че е подарък за него. Отвори я и изсумтя.

— Златна клечка за зъби — обясни тя.

Той се изкиска — рядко издаваше такива звуци, защото чувството му за хумор беше слабовато.

— Хитро — каза и започна да си чисти зъбите. — Знаеш ли какво стана снощи? Наплясках Телма. Ама здравата. И я ударих с юмрук в корема.

Телма беше жена му; детски психиатър, при това с добро име.

— Лошото на Телма й е, че човек не може да разговаря с нея. Не разбира. Понякога този е единственият начин, по който мога да я накарам да проумее нещо. Като й разбия устата.

Сети за Хайме Санчес.

— Познаваш ли мисис Роджър Райнландър? — запита доктор Бентсън.

— Мери Райнландър? Баща й беше най-добрият приятел на баща ми. Бяха съпритежатели на състезателни коне. Един неин кон спечели дербито в Кентъки. Не сполучи, горката Мери. Омъжи се за един мръсник.

— И тя така ми каза.

— О! Мисис Райнландър ти е станала пациентка?

— Току-що. Интересно! Дойде при мен, общо взето, по същата причина, поради която и ти започна да идваш; положението й е почти идентично.

Същата причина? Истината е, че цял низ от проблеми бяха допринесли за отдаването й на кушетката на доктор Бентсън, а главната беше, че след раждането на второто им дете тя бе станала неспособна за интимна близост с мъжа си. Оженила се бе двадесет и четири годишна; мъжът й бе с петнадесет години по-възрастен. Макар че много се караха и много се ревнуваха, първите пет години от брака им оставаха в спомените й като безоблачно ведра далнина. Трудностите започнаха, когато той поиска да имат дете; ако не беше толкова влюбена в него, никога не би се съгласила — боеше се от деца още от времето, когато тя самата бе дете, дори и сега не можеше да се отпусне в присъствието на деца. Но тя му бе дала син и преживяната бременност я травматизира: когато не бяха истински, страданията й бяха въображаеми и след раждането потъна в депресия, която продължи повече от година. Четиринадесет часа от денонощието спеше с помощта на секонал, а през останалите десет бодърстваше с амфетамин. Второто дете, пак момче — беше пиянска небрежност — подозираше, че мъжът й я е надхитрил. Щом разбра, че отново е бременна, веднага настоя да абортира; той й заяви, че не износи ли детето, ще се разведе с нея. Е, добре, доживя да съжалява за упоритостта си. Детето се роди седмаче, едва оживя, тя също, поради тежък вътрешен кръвоизлив; месеци наред двамата бяха на косъм от смъртта в отделението за тежки случаи. След това вече не легна при мъжа си; искаше, но не можеше — самата мисъл за голото му тяло, за това как той прониква в нея, я изпълваше с непоносим страх.

Доктор Бентсън носеше плътни черни чорапи с жартиери, които никога не сваляше „правейки любов“; сега, докато напъхваше жартиерените си крака в сините панталони с лъснало дъно, той каза:

— Чакай да видим. Утре е вторник. В сряда е нашата годишнина…

— Нашата годишнина?

— С Телма! Двадесет години. Искам да я заведа на… Кой е най-добрият ресторант в града сега?

— Има ли значение? Той е много малък, много изискан и собственикът никога няма да ти даде маса.

Липсата му на хумор отново се изяви:

— От къде на къде? Какво искаш да кажеш с това, че нямало да ми даде маса?

— Същото, което казах. Само като те погледне, и ще разбере, че са ти космати петите. Има едни такива хора, дето не искат да сервират на посетители с космати пети. Той е от тях.

Доктор Бентсън бе свикнал с навика й да говори непонятни неща и се бе научил да си дава вид, че ги разбира; той беше така чужд на нейната среда, както и тя на неговата, но вродената му неувереност не му позволяваше да си го признае.

— Добре тогава — каза той — в петък добре ли е? Около пет?

Тя отвърна:

— Благодаря, не…

Той спря да си връзва връзката, тя още лежеше гола, непокрита, Фред пееше „Сам“.

— Не, благодаря, драги доктор Б. Мисля, че повече не ще се срещаме тук.

Видя го, че се стресна. Ще му липсва, разбира се — красива, ненатрапваща се и никога не възразява, когато й иска пари. Той коленичи до леглото и заопипва гърдите й. Над горната му устна забеляза мустаци от студена пот.

— Какво ти става? Пияна ли си, или си упоена?

— Не пия друго, освен бяло вино, при това малко — засмя се тя. — Не, приятелю мой. Просто защото имаш космати пети.

Като повечето психиатри, доктор Бентсън схващаше нещата съвсем буквално; за миг тя си помисли, че ей сега ще събуе чорапите, за да си види ходилата. Намусено, като дете, той каза:

Не са ми космати петите.

— Космати са ти и още как. Като на кон. Всички нерасови коне имат космати копита. Само чистокръвните — не. Чистокръвният кон е с гладки, лъскави пети. Много здраве на Телма!

— Дяволица! Петък?

Плочата с Астер свърши. Тя допи виното си.

— Ще видим. Ще ти позвъня — каза тя.

Но никога не му позвъни, не го срещна повече — видя го само веднъж, година по-късно, когато седеше наблизо до него на един банкет в Ла Гренуй; той обядваше с Мери Райнландър и на нея й стана забавно, като забеляза, че мисис Райнландър бе тази, която подписва чек за сметката.

Обещаният сняг бе вече пристигнал, когато се прибираше, пак пеша, в дома си на Бийкман Плейс. Входната врата беше боядисана в бледожълто и имаше месингово чукче като лъвска лапа. Ана, една от четирите прислужнички ирландки, отвори вратата и съобщи, че децата, изморени от следобеда, прекаран на кънки на пързалката в Рокфелер — център, вече са вечеряли и са си легнали.

Слава богу, спестяваше си онзи половин час на игри, разказване на приказки и целувки за лека нощ, с който обикновено завършваше деня на децата й; може да не е нежна майка, но не си пренебрегва задълженията — точно каквато беше навремето и нейната майка. Часът беше седем и мъжът й бе телефонирал, че ще се прибере в седем и половина; в осем трябваше да вечерят със семейство Силвестър Хейлс, приятели от Сан Франциско. Изкъпа се, напарфюмира се, за да прогони спомена за доктор Бентсън, гримира се, както винаги едва забележимо, и се преоблече в сив копринен кафтан и сиви копринени пантофки с перлени катарами.

Беше застанала до камината в библиотеката на втория етаж, когато чу стъпките на мъжа си по стълбите. Позата й бе грациозна, подканяща като самата стая — необикновено осмоъгълно помещение с канелено лакирани стени, лимоново лакиран под, бронзови полици (хрумване, заимствано от Били Болдуин), два големи букета кафяви орхидеи в жълти китайски вази, един кон на Марино Марини в ъгъла, един Гоген от Южните морета над полицата на камината, в която пращеше весел огън. През френските прозорци се виждаха притъмнялата градина, навяващият сняг и влекачите, които плаваха по Ийст ривър, светнали като фенери. Пред камината имаше предразполагащ диван, облечен в онези кожи на арабски кози, които са обработени като кадифе и се наричат мока, а до него, на масичка, лакирана в лимоново като пода, беше поставена сребърна кофа за лед и вътре в нея гарафа, пълна с руска водка перцовка.

Съпругът й се поколеба на вратата и кимна одобрително: беше от мъжете, които умеят да оценят как изглежда жената, с един поглед долавят цялата атмосфера. Човек, за когото има смисъл да се обличаш; една от допълнителните причини да го обича. По-важна причина беше това, че приличаше на баща й — човекът, който е бил и винаги ще бъде мъжът на нейния живот; баща й се бе застрелял, макар никой да не знаеше защо, тъй като бе джентълмен с почти ненормална дискретност. Преди да се случи това, тя бе скъсала три годежа, но два месеца след смъртта на баща си срещна Джордж и се омъжи за него, защото и по външност, и по държание той се доближаваше до нейната голяма, загубена любов.

Прекоси стаята, за да пресрещне съпруга си. Целуна го по бузата и плътта, до която се докоснаха устните й, беше студена като снежинките зад прозореца. Той беше чернокос и зеленоок ирландец, едър мъж, макар че напоследък килограмите му се бяха поувеличили и бе станал малко бузест. Излъчваше повърхностна жизненост, която действаше магнетично и на мъже, и на жени. Но при по-внимателно вглеждане се долавяше потайна умора, липса на истинска ведрост. Жена му много остро усещаше това — и защо не? Нали тя бе главната причина?

— Времето не е за излизане и ти изглеждаш уморен — каза тя. — Хайде да си останем вкъщи и да вечеряме пред камината.

— Наистина ли, мила, нямаш ли нищо против? Няма да е красиво спрямо Хейлсови. Макар че тя е една п…!

Джордж! Недей да говориш такива думи. Знаеш, че не обичам.

— Съжалявам — каза той; и наистина съжаляваше. Винаги внимаваше да не я засегне, както и тя него: това беше последица от онова успокояване в отношенията им, което едновременно ги отдалечаваше и ги свързваше един с друг.

— Ще се обадя и ще им кажа, че си се прибрал с настинка.

— Няма да е лъжа. Мисля, че наистина съм настинал.

 

 

Докато тя телефонираше на семейство Хейлс и поръчваше на Ана да им поднесе супа и суфле след един час, той гаврътна една огнена глътка от червеникавата водка. Усети перцовката като жарава в стомаха. Наля си още една голяма чаша, преди да се е върнала жена му, и се изтегна на дивана. Тя коленичи на пода, свали му обувките и започна да масажира ходилата му: той поне — бог вижда! — нямаше космати пети.

— Ммм, че приятно — въздъхна той.

— Обичам те, Джордж.

— И аз те обичам.

Мина й през ума да пусне грамофона, но се отказа — в стаята не трябваше да има друг звук, освен пърпоренето на огъня.

— Джордж?

— Да, мила.

— За какво мислиш?

— За една жена на име Перла Дива.

— Наистина ли познаваш жена с име Перла Дива?

— Това й е артистичният псевдоним. Танцувала е бурлески.

Тя се засмя.

— Какво е това, да не е някое от колежанските ти приключения?

— Изобщо не съм я виждал. Чух за нея само веднъж. През лятото, след като завърших Йейл.

Той примижа и пресуши перцовката.

— Същото лято, когато стигнах на автостоп до Ню Мексико и Калифорния. Спомняш ли си? Тогава ми счупиха носа — нали съм ти разказвал. Стана бой в един бар в Нийдлз, Калифорния.

Счупеният му нос й харесваше, без него чертите на лицето му бяха твърде меки; веднъж й беше казал, че би могъл да го поправи с пластична хирургия — ще го счупят отново и ще го коригират, но тя го разубеди.

— Беше началото на септември, а в Южна Калифорния това е най-топлото време през годината; почти всеки ден е над сто[1]. Би трябвало да си позволя разкоша и да тръгна с автобус, поне докато прекося пустинята. А се забих като глупак в Мохави, с петдесетфунтова раница на гръб, докато ми излезе всичката пот и престанах да се потя. Кълна се, че беше сто и петдесет на сянка. Но сянка нямаше. Нищо друго, освен пясък и бодливи мескити в това врящо синьо небе. Веднъж мина един голям камион, но не спря. Не поиска — само дето прегази една гърмяща, искам да кажа звънтяща змия, която препълзяваше през шосето.

Успокоявах се, че все нещо ще се нареди. Я до някой гараж ще се добера, я друго. От време на време мине кола, мине и замине, все едно че съм невидим. Започна да ми става мъчно за мене си, да разбирам какво значи да си безпомощен, да разбирам колко умно постъпват будистите, като изпращат младите послушници да просят. Това пречиства. Стопява и последния слой от тлъстините на незрелостта.

И тъкмо тогава съзрях мистър Шмид. Взех го за мираж. Беловлас старец — четвърт миля нагоре по шосето. Стои прав край пътя и трепти от маранята. Когато се приближих, видях, че е с бастун и черни очила, каквито носят слепците; облечен, сякаш тръгнал на църква — бял костюм, бяла риза, черна връзка и черни обувки.

Още бях на известно разстояние от него, когато той, без да си обръща главата към мене, подвикна:

„Казвам се Джордж Шмид.“

„Да. Добър ден, сър.“

„Ден, ама кое време е?“ — пита той.

„Следобед е. Три минава.“

„Значи съм стоял тук най-малко два часа. Бихте ли ми казали къде съм?“

„В пустинята Мохави. На осемнадесет мили западно от Нийдлз.“

„Представяте ли си — каза той. — Да изостави седемдесетгодишен сляп човек сам в пустинята! С десет долара в джоба, а другото — пиши го, че го няма. Жените са като мухите — кацат на захар или на лайно. Не казвам, че аз съм захар, но тоя, на когото кацна сега, е лайно — спор няма. Казвам се Джордж Шмид.“

„Да, сър, казахте ми — отвърнах аз. — А пък аз съм Джордж Уайтло.“

Поиска да знае накъде съм тръгнал и защо, и когато му обясних, че съм на автостоп и пътувам за Ню Йорк, той ме попита може ли да го хвана за ръка и да го поводя малко, поне докато някой ни вземе. Забравих да ти кажа, че имаше немски акцент и бе много едър, почти дебел; приличаше на човек, който цял живот е лежал в хамак. Но когато го улових за ръката, усетих твърдостта й, огромната й сила. Няма да е приятно да почувстваш такава ръка да те сграбчи за гушата.

„Да, здрав съм в ръцете — каза той. — Петдесет години работя като масажист, последните дванадесет в Палм Спрингс. Имате ли вода?“

Подадох му манерката си, тя още беше пълна до половината. Той продължи:

„Изостави ме тук, без капка водица. Не го очаквах. Макар че, да си призная, не би трябвало, след като Перла си я знам каква е. Жена ми. Известна като Перла Дива. Правела е стриптийз на световното изложение в Чикаго през тридесет и втора и щяла да е звезда, да не била оная Сали Ранд. Перла измислила номер на танца с ветрилото, я оная Ранд й го откраднала. Така разправя Перла. Сигурно и това е една от лъжите й. Отваряй си очите на четири за тоя дрънкулник, някъде наоколо е, чувам го как звънти, наистина се е разпяло. От две неща ме е страх. От змии и от жени. Много си приличат. Приличат си и по това, че докато умрат, все си въртят опашките.“

Минаха две коли, сигнализирах им с вирнат палец, а старецът искаше да ги спре с бастуна си, тъй както човекът, който засича времето на автомобилните писти, размахва карирания флаг. Но, изглежда, видът ни не е внушавал доверие — един мръсен хлапак с джинси и един дебел слепец, облечен празнично. Сигурно още щяхме да сме там, да не бе онзи шофьор мексиканец. Беше отбил встрани да смени гума. Служеше си само с пет думи от онзи език на тексаските мексиканци, който наричат текс-мекс, и петте мръсни, но още поназнайвах испански от лятото, прекарано с чичо Алвин в Куба. И така, мексиканецът ми каза, че пътувал за Ел Пасо и ако сме натам и ние, да се качваме.

Само че мистър Шмид не беше много ентусиазиран. Трябваше почти насила да го набутам в кабината.

„Мразя ги мексиканците — инатеше се той. — Досега свестен мексиканец не съм срещал. Да не беше това мексиканче… Само деветнадесетгодишно, а пък Перла на пипане е най-малко шейсет. Когато се оженихме, преди две години, каза ми, че била на петдесет и две. Тогава живеех в онзи къмпинг за трейлъри на магистрала 111. Между Палм Спрингс и Катидръл Сити. Как може да се казва катедрален град тази сбирщина от вертепи, комарджийници и педерастки барове! Само това му е, че там живее Бинг Кросби. И какво толкова от това? В съседния трейлър живееше приятелката ми, Хулга. Откак умря жена ми — все Хулга ме закарваше на работа; тя е келнерка в същия оня еврейски клуб, където аз съм масажист. Всички сервитьори и сервитьорки в клуба са снажни руси германци. На евреите им е приятно; здравата ги пришпорват. И така, един ден Хулга ми вика, че нейна братовчедка щяла да й дойде на гости. Не мога да си спомня истинското й име, вписано е в брачното свидетелство, ама все го забравям. Около три пъти се е женила преди, сигурно и тя вече не помни рожденото си име. Та Хулга ми разправя, че тази нейна братовчедка Перла навремето си била известна танцьорка, но сега тъкмо била излязла от болницата и последният й мъж я оставил, докато лежала една година в туберкулозния санаториум. Затова Хулга я била поканила в Палм Спрингс. Да е на въздух. Пък и нямало къде другаде да иде. Още първата вечер щом пристигна, Хулга ме повика в техния трейлър и братовчедка й веднага ми хареса; не говорихме много, повечето слушахме радио, но Перла ми хареса. Много й беше приятен гласът, бавен, галещ, като я слушаш, все едно че ти говори медицинска сестра — така, както би трябвало да говорят медицинските сестри; каза, че не пушела и не пиела и била от моята секта — Храм Божи. После почти всяка вечер започнах да се заседявам при Хулга.“

 

 

Джордж запали цигара, а жена му доля още от перцовката. За своя изненада наля и на себе си. В разказа на съпруга й имаше много неща, които увеличиха нейната вечна, макар и потискана от либриума невротична тревога; не можеше да разбере накъде води този негов спомен, но знаеше, че непременно води нанякъде, защото Джордж рядко се разприказваше. Беше трети в курса си по право в Йейл, никога не беше практикувал, но след това бе станал отличник на харвардската търговска школа; през последните десет години му бяха предлагали да постъпи в президентската канцелария или да стане посланик в Англия, Франция или където другаде си избере. Но онова, което я накара да изпита нужда от червеникавата водка, грейнала като рубин на светлината на огъня, беше обезпокояващият начин, по който Джордж Уайтло се бе превъплътил в мистър Шмид. Съпругът й имаше голяма дарба на имитатор; на някои от техните приятели той подражаваше така сполучливо, че ги караше да побеснеят. Но това сега не беше обикновена мимикрия; той беше като в транс, не имитираше друг човек, а се превъплъщаваше в него.

„Имах един стар шевролет, дето не го караше никой, откакто беше умряла жена ми. Но Перла се зае да го стегнат и не след дълго вече не Хулга ме закарваше и докарваше от работа с колата, ами Перла. Сега, като си помисля, виждам, че двете са се били наговорили, ама тогава кой да се сети. Всички от съседните трейлъри, всеки, който я срещне, все това казваше — каква чудесна жена е, с големи сини очи и хубави крака. Мислех си, че го прави от добро сърце — нали е от сектата Храм Божи — дето се е заловила да се грижи за един стар, сляп човек, да му приготвя вечеря, да му шета. Една вечер слушахме хитовете по радиото и както слушахме, тя ме целуна и започна да ме гали по крака. Не мина много време и вече го правехме по два пъти на ден — веднъж преди закуска и веднъж след вечеря, ако, че съм на шейсет и девет. Но тя изглеждаше така пощуряла за моя, както и аз за нейната…“

Тя лисна водката в камината, жаравата изсъска и лумна; напразен протест — мистър Шмид бе глух за укори.

 

 

„Да, сър, Перла беше само п… Каквото и да значи за вас тази дума. Точно един месец от деня, в който се запознахме, аз се ожених за нея. Не се промени особено, готвеше ми хубаво, винаги готова да ме слуша, когато й разказвам за евреите в клуба, и аз бях този, който реши да понамалим секса — защото, нали, кръвно налягане, едно, друго. Но никога не я чух да се оплаче. Четяхме си заедно Библията и всяка вечер най-редовно тя ми четеше на глас от списанията, ама хубави списания — Ридърʼс дайджест и Сатърдей ивнинг поуст — докато ме приспи. И все казваше, че искала да умре преди мен, че да не останела самичка на света, да плаче без дружинка. Вярно, нямах какво много да й оставя. Застраховка никаква, само спестени пари в банката: направих ги съвместен влог, че да може и тя да тегли, и прехвърлих трейлъра на нейно име. Нито веднъж не сме си казали лоша дума, додето не стана голямата им караница с Хулга.“

Дълго не разбрах за какво са се скарали. Знаех само, че вече не си говорят, попитах Перла какво има, а тя ми рече: „Нищо“. Нямало какво да дели с Хулга, не й се сърдела за нищо: „Но нали я знаеш колко много пие“. Това беше вярно. Както ви казах, Хулга беше келнерка в клуба и един ден нахълта в салона за масажи. Имах клиент на масата, изтегнал се човека, както го майка родила, ама тя не се трогва — мирише като завод за бърбън „Четири рози“. Едва се държи на крака. Каза ми, че току-що я уволнили, и изведнъж започна да ругае и да се подмокря. Хем ме ругае, хем опика пода. Каза, че целият къмпинг за трейлъри ми се присмивал. Каза, че Перла била дърта курва и се лепнала за мен, защото била закъсала и не можела да се нареди по-добре. А пък аз — как можело да съм такъв мухльо? Не знам ли, че толкова време вече жена ми се такова с Фреди Фио?

А сега да ти кажа — тоя Фреди Фио е текс-мекс, дойде като пришълец при нас, пуснали го от затвора не знам къде си и управителят на къмпинга за трейлъри го намерил в един от тези педерастки барове в Кет Сити и го наредил да работи като момче за всичко. Не ще да е бил само педераст, защото доста добре обслужваше нашите мадами от къмпинга. Хулга беше една от тях. Щура беше за него. През топлите нощи двамата с Хулга се настаняваха на сгъваемата стъпенка на нейния трейлър, пиеха текила, ама чиста, без сок от лайм, а той свири на китара и пее. Перла ми я беше описала, била зелена китара с надпис, а буквите като светлоотражатели. Което си е право — добре пееше, мръсникът. Но Перла все разправяше, че не можела да го понася; бил долен мъничък лъскач и измъквал на Хулга всичко, до последния й цент. Аз пък я съм разменил десетина думи с него, я не съм, но не го обичах, заради миризмата. Имам нос като на копой и го подушвах от сто крачки, толкова много брилянтин си изливаше на косата, и нещо друго — от Перла знам, че се казвало Парижка вечер.

Че като се обиди оная ти Перла! Тя? Тя да даде на Фреди Фио да я пипне с пръст, тя да има вземане-даване с един текс-мекс? Понеже това момче зарязало Хулга, тя била луда от ревност и си въобразявала, че всички, от Кет Сити до Индия, са лапнали по него. Обидно й било, че съм дал ухо на такива измислици, макар че Хулга била достойна повече за съжаление, отколкото за презрение. И си свали венчалната халка, дето й я бях дал — беше от първата ми жена, но тя беше казала, че нямало значение, защото знаела, че съм обичал Хеда, и така дори било по-добре — и ми я подаде: ако не съм й вярвал, да съм си вземел пръстена обратно, а пък тя щяла да се качи на първия автобус за където и да е. Тогава аз пак й я надянах на пръста и двамата коленичихме на пода и заедно се помолихме.

Повярвах й; поне си мислех, че й вярвам, макар че в главата ми все като трион — напред-назад, да, не, вярно е, не е вярно. И Перла стана друга, в тялото й имаше натегнатост, а по-рано то беше спокойно, като гласа й. А сега една сгърчена, една напрегната, като тези евреи в клуба, дето все хленчат и все са недоволни, защото масажът отпуска, ама не можеш с ръка да им отнемеш грижите. Хулга си намери работа в Мирамар и дойдеше ли в къмпинга, аз я надушвах и се скривах. Но веднъж успя да ми прошепне отблизо: „Знаеш ли, че милата ти женичка е подарила на лъскача златни обици? Само че неговият любовник не му дава да ги носи“. Не знам. Перла всяка вечер се молеше заедно с мен господ да не ни разделя, да ни даде разум и здраве. Но забелязах… Когато се случеше нощта да е топла, някоя от тези нощи, в които Фреди Фио пее и свири на китарата си навън в мрака, тя ще затвори радиото по средата на Боб Хоуп или Едгар Бъргън, или каквото и да е там, и ще излезе навън да седне и да слуша. „Звездите гледам — казва. — Обзалагам се, че няма на света друго място, откъдето можеш да ги виждаш тъй хубаво.“ Но изведнъж излезе, че мразела Кет Сити и Спрингс. И пустинята, и пясъчните й бури, и летните горещини, когато става сто и тридесет градуса и където нямаш какво да правиш, освен ако си богат и си член на тенис клуба. Ей така — изведнъж ми го съобщи една сутрин. Каза, че ще наеме влекач за трейлъра и ще го разположи някъде, където въздухът е прохладен. Уисконсин. Мичиган. Идеята ми хареса; щом е тъй, няма защо повече да се питам има ли нещо между нея и Фреди Фио, или не.

А пък в клуба имах един клиент, един от Детройт, беше казал, ако искам, щял да ме нареди за масажист в тамошния спортен клуб; ама нищо окончателно — просто една от онези уговорки, дето я стане, я не стане. Добре, ама това беше достатъчно за Перла. Докато преброиш до десет, и опорите на трейлъра откопани, петнайсет години стояли в земята, сега изтръгнати и захвърлени, шевито готово да потегли, а всичките ни спестявания превърнати в пътнически чекове. Снощи ме изкъпа от глава до пети, главата ми изми с шампоан и тази сутрин потеглихме, малко след разсъмване.

Подозирах, че има нещо и щях да се досетя какво е, да не бях задрямал, щом излязохме на магистралата. Сигурно ми е сложила хапче за сън в кафето.

Но щом се събудих, и го надуших. Брилянтин и евтин парфюм. Криеше се в трейлъра. Загнездил се някъде като змия. Помислих си: Перла и малкият ще ме убият и ще ме хвърлят на лешоядите. Тя възкликна: „Ти не спиш ли, Джордж?“. Каза го малко поуплашено, досетила се бе какво си мисля, по гласа й усетих. Че съм разбрал какво ми кроят. Спри колата, казвам й. Защо вика тя. Защото ми се пикае. Спря колата и я чух, че плаче. Докато слизах, тя ми каза: „Ти беше добър с мен, Джордж, но друг изход не намерих. Пък си имаш и професия. Все ще си намериш работа някъде“.

Слязох от колата и наистина се изпиках и както стоях, моторът заработи и тя се отдалечи. Не знаех къде съм, докато не дойдохте вие, как ви беше името?

„Джордж Уайтло.“ После добавих: „Боже мой, та това е все едно убийство. Да оставиш сляп човек безпомощен насред пътя. Когато стигнем до Ел Пасо, ще отидем в полицейското управление“.

Той се възпротиви: „По дяволите — не! И без полицаите тя добре се подреди. Кацна на лайно — да си стои там. Перла е тази, която е за никъде. Освен това я обичам. Една жена може да ти направи такова нещо и пак да я обичаш!“.

 

 

Джордж отново си наля перцовка; тя сложи една цепеница в огъня и лумналите пламъци бяха почти толкова алени, колкото страните й, които внезапно пламнаха.

— Какво можело да ти направи една жена — каза тя предизвикателно. — Само луд човек… Нима мислиш, че аз мога да направя такова нещо?

Изразът в очите му, някакво зрително мълчание, я стресна и я накара да отвърне поглед и да оттегли въпроса си.

— Какво стана с него?

— С мистър Шмид?

— С мистър Шмид.

Той вдигна рамене:

— Последният ми спомен от него е как пиеше чаша мляко в крайпътния бар извън Ел Пасо, където закусват шофьорите на камиони. Провървя ми; случи се един камион, който пътуваше чак за Нуърк. Бях го забравил някак си. Но през последните месеци се залавям как мисля за Перла Дива и за Джордж Шмид. От възрастта трябва да е, и аз започвам да се чувствам стар.

Тя коленичи до него; взе ръката му и сплете пръсти с неговите.

— На петдесет и две? И се чувстваш стар?

Той беше далеч от нея; когато заговори, това беше учуденият глас на човек, който шепнешком разговаря със себе си:

— Винаги съм бил тъй уверен в себе си. Просто като вървя по улицата, все едно че летя. Усещах, че хората ме гледат — на улицата, в ресторанта, на гости — завиждат ми, чудят се кой е тоя. Влезех ли някъде, където са се събрали да се веселят, знаех, че мога да имам половината от жените, стига да поискам. Но това свърши. Някогашният Джордж Уайтло сякаш е станал невидим. Една-едничка глава не се обръща. Миналата седмица два пъти се обадих по телефона на Мими Стюърт, а тя нито веднъж не ме потърси. Не ти казах, но вчера се отбих при Бъди Уилсън, даваше нещо като коктейл. Да имаше… поне двадесет привлекателни момичета и всички гледат през мен, сякаш съм прозрачен; за тях аз бях един остарял човек, който се усмихва прекалено много.

— Аз пък мислех, че все още се виждаш с Кристин.

— Ще ти кажа една тайна. Кристин е сгодена за младия Ръдърфорд от Филаделфия. Не съм я виждал от ноември. Сполучи с него; щастлива е и аз се радвам за нея.

— Кристин! Кой от синовете на Рътърфордови, Кениън или Пол?

— По-големия.

— Значи е Кениън. Знаел си и да не ми кажеш?

— Много неща не съм ти казвал, мила.

Това не беше съвсем вярно. Защото, след като престанаха да спят заедно, те продължиха да обсъждат — като добри съюзници — всичко, което се отнасяше до него. Алис Кент: пет месеца, после край, защото тя поиска той да се разведе и да се ожени за нея. Сис Джонс: краят настъпи след една година, когато мъжът й разбра. Пат Симпсън: манекен от Вог, която замина за Холивуд и беше обещала да се върне; но не го стори. Адел О’Хара: красивата алкохоличка, която разиграваше бурни скандали; тук той реши да скъса. Мери Кембъл, Мери Честър, Джейн Виър-Джонс. Други. И сега — Кристин.

Някои сам си ги беше намерил, но повечето от тях бяха приключения, режисирани от самата нея, нейни приятелки, с които го бе запознала, жени, на които можеше да се довери, че ще бъдат за него клапан отдушник, без да прехвърлят границата.

— Какво пък — въздъхна тя. — Не можем да виним Кристин. Кениън Ръдърфорд е желан улов. — Умът й продължаваше да работи на бързи обороти, търсеше като пламъците, които трепкаха между цепениците, едно име, което да попълни празнината. Алис Комбс: на разположение, но скучна. Шарлот Финч: прекалено богата, а Джордж се чувстваше като скопен с жени, по-богати от него — дори и мъжете, по-богати от него, го потискаха. Може би онази жена — Елисън? Соанираната мисис Харълд Елисън, която беше заминала за Хаити да получи бърз развод…

— Престани да се мръщиш — каза той.

— Не се мръщя.

— Защото това значи още силикон и да плащаме още хонорари на Орентрайх. Предпочитам бръчките да се виждат. Човешки бръчки — няма значение по чия вина са. Всеки един от нас понякога изоставя другия под небосвода и никога не разбираме защо.

Ехото отеква, пещерите кънтят: Хайме Санчес и Карлос и Анхелита; Хулга и Фреди Фио и Перла Дива и мистър Шмид; доктор Бентсън и Джордж, Джордж и тя, доктор Бентсън и Мери Райнландър…

Той леко стисна пръстите й, сплетени с неговите, с другата ръка повдигна брадичката й и настойчиво потърси погледа й. Привлече ръката й към устните си и целуна дланта й.

— Обичам те, Сара.

— И аз те обичам.

Но допирът на неговите устни, загатнатата опасност я накара да се напрегне. Откъм стълбището долу чу звън на сребро и подноси: Ана и Маргарет се изкачваха с вечерята, за да я поднесат край огъня.

— И аз те обичам — повтори тя с престорена сънливост и умишлено морно пристъпи към прозореца, за да спусне завесите. Тежката коприна се люшна и скри нощната река, светналите шлепове, които през снежната пелена бяха приглушени като идеограмата за зимна нощ върху японски пергамент.

— Джордж? — Умолителен повик, преди да са пристигнали натоварените с вечерята ирландки, прикрепящи умело подносите с приношенията.

Моля те, мили. Ще се сетим за някоя.

Бележки

[1] Градуса по Фаренхайт — приблизително 55º по Целзий. — Б.пр.

Край