Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Lamp in a Window, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2019)

Издание:

Автор: Труман Капоти

Заглавие: Музика за хамелеони

Преводач: Димитри Иванов

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“, София, ул. „Никола Ракитин“ 2

Излязла от печат: октомври 1981 г.

Редактор: Жени Божилова

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Ада Митрани

Коректор: Лиляна Малякова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3384

История

  1. — Добавяне

Веднъж бях канен на сватба; младоженката ми предложи да тръгна от Ню Йорк с колата на двама от гостите й, някои си мистър и мисис Робъртс, които не познавах. Беше студен априлски ден и докато пътувахме към Кънектикът, Робъртсови, по на четиридесет и няколко години, се държаха, общо взето, приятно — наистина не бяха хора, с които би ти се поискало да прекараш един дълъг уикенд, но не бяха и лоши.

Само че на сватбата се пи много и като че ли на моите двама шофьори се падна една трета от всичко изпито. Напуснаха последни празненството — някъде към единадесет — и никак не ми се щеше да пътувам с тях; знаех, че са пияни, но не знаех колко. Пропътувахме около двадесет мили, колата криволичеше застрашително, а мистър и мисис Робъртс си разменяха невероятно обидни думи (репликите им наподобяваха сцена от Кой се страхува от Вирджиния Улф?), и тогава мистър Робъртс, както можеше да се очаква, се обърка на един разклон и ние се задънихме в някакъв тъмен коларски път. Настоявах, накрая започнах да ги моля да спрат, за да сляза, но те се караха с такова настървение, че не ми обръщаха внимание. Колата си спря сама (временно), като забърса странично едно дърво. Използвах случая, изскочих от задната врата и избягах в гората. След миг проклетото возило потегли и ме остави в мразовитата тъмнина. Уверен съм, че моите домакини не са страдали от отсъствието ми; бог ми е свидетел, че и аз не страдах по тях.

Но не е приятно да се луташ навън в такава ветровита и студена нощ. Тръгнах напред с надеждата, че ще стигна до шосе. Вървях половин час, без да зърна някакво жилище. Изведнъж, току встрани от пътя, видях сглобяема виличка с веранда и лампа на прозореца. Прокраднах се на пръсти по верандата и погледнах през прозореца. Възрастна жена с пухкава бяла коса и кръгло, приятно лице седеше край огъня и четеше книга. В скута й се беше свила котка, а няколко дремеха в краката й.

Почуках на вратата и когато ми отвори, казах с тракащи зъби:

— Извинявайте, че ви безпокоя, но претърпях нещо като злополука. Може ли да се обадя по вашия телефон за такси?

— Ах, каква беда — възкликна тя усмихнато — съжалявам, но нямам телефон. Какво да се прави — бедност! Но моля, влезте!

Когато прекрачвах прага, за да пристъпя в уютната стая, тя добави:

— Хубава работа, момко, та вие сте измръзнали! Да ви направя ли кафе? Или чай? Останало ми е малко уиски от мъжа ми — той се помина преди шест години.

Казах, че малко уиски ще свърши добра работа.

Тя отиде да го донесе, а аз започнах да грея ръце на огъня и да оглеждам стаята. Тя радваше окото. В нея се ширеха шест-седем шарени котки, очевидно улични. Погледнах заглавието на книгата, която мисис Кели — това бе името й, както разбрах по-късно — четеше Ема от Джейн Остин, една от любимите ми писателки.

Мисис Кели се завърна с чаша лед и прашна бутилка — четвърт галон — уиски бърбън и ме подкани:

— Седнете, седнете. Рядко имам компания. Освен котките, разбира се. Ще преспите, нали? Имам една хубава стаичка за гости, която толкова отдавна чака гост! Сутринта ще излезете на шосето и на автостоп ще стигнете до града; там ще намерите гараж да ви поправят колата. Пътят е около пет мили.

Учудих се как може да живее тъй откъснато, без транспорт и без телефон; каза ми, че нейният добър приятел, раздавачът, й пазарувал всичко.

— Албърт. Толкова е мил и предан. Но догодина се пенсионира. Не знам какво ще правя тогава. Все нещо ще се нареди. Може и новият пощенец да излезе услужлив. Разкажете ми, каква е тази злополука, която ви се е случила по пътя?

Когато й обясних всичко, както си беше, тя възкликна възмутена:

— Много правилно сте постъпили. Аз да съм, няма да стъпя в колата на човек, който е пил ако ще и само една вишновка. Така загубих мъжа си. Четиридесет години бяхме женени, четиридесет щастливи години, и го загубих, защото един пиян шофьор го прегази. Добре, че са котките ми… — И тя погали котката с жълтеникави ивици, която мъркаше в скута й.

Разговаряхме край огъня, докато очите ми натежаха. За Джейн Остин („Ах, Джейн! Толкова често я препрочитам, че научих книгите й наизуст — това ми е трагедията“) и други наши любимци: Торо, Уила Кетър, Дикенс, Луис Каръл, Агата Кристи, Реймънд Чандлър, Хоторн, Чехов, Мопасан — оказа се жена с буден ум и широки интереси; интелигентността светеше в лешниковите й очи като малката лампа на масата до нея. Говорихме за суровите зими в Кънектикът, за политици, за далечни места („Никога не съм била в чужбина, но да можех да избирам, бих отишла в Африка. Дори съм я сънувала — зелените хълмове, жегата, красивите жирафи и слоновете, които бродят“), за религия („Възпитана съм като католичка, разбира се, но сега, казвам ви го дори с малко съжаление, умът ми е освободен от подобни условности. Може би от многото четене“), градинарство („Всички зеленчуци, които са ми нужни, сама си ги отглеждам и консервирам; няма как иначе“).

— Прощавайте, че така се разбъбрих — каза тя накрая. — Нямате представа колко ми е приятно. Но отдавна трябваше да сте в леглото. А сега вече — и аз.

Поведе ме нагоре по стълбите и след като се бях нагласил удобно в двойното легло под два топли юргана, съшити от разноцветни квадрати, тя се върна да ми пожелае лека нощ и приятни сънища. Лежах буден и си мислех.

Какво преживяване — да си стара жена, да живееш сама в този пущинак, един странник да почука на вратата ти посред нощ и ти не само да му отвориш, но гостоприемно да го поканиш да влезе и да му дадеш подслон. Ако можехме да си разменим ролите, аз едва ли бих проявил същата смелост, да не говорим пък за щедростта.

На другата сутрин тя ми поднесе закуска в кухнята. Кафе и топли овесени ядки със захар и консервирана сметана; бях гладен, беше ми много вкусно. Кухнята не бе тъй спретната, както останалата част от къщата; печката, потракващият хладилник — всичко изглеждаше готово да се разпадне. Всичко, с изключение на един голям, модерен в сравнение с останалите потреби предмет — хладилна камера за дълбоко замразяване в единия ъгъл на помещението.

— Обичам птичките — продължаваше да ме занимава тя. — Мъчно ми е, че не им хвърлям трохи през зимата, но не смея да ги събирам около къщата. Заради котките. Обичате ли котки?

— Да, имах една сиамска котка, казваше се Тома. Живя дванадесет години и навсякъде пътувахме заедно. Обиколихме света. Когато умря, не ми даде сърце да си взема друга.

— Тогава може би ще ме разберете — каза тя, поведе ме към камерата за дълбоко замразяване и я отвори. Вътре имаше само котки: десетки замразени, идеално съхранени котки, подредени една върху друга. Обзе ме странно чувство.

— Всичките ми стари приятели. Във вечен покой. Непоносимо ми е да се разделя с тях. Завинаги.

Тя се засмя и додаде:

— Сигурно ме мислите за малко налудничава.

Малко налудничава. Да, малко налудничава, мислех си аз, крачейки под сивите облаци в посоката, която тя ми беше показала, за да изляза на шосето. Но сияйна: лампа на прозорец.

Край