Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
sqnka (2017)
Корекция и форматиране
Silverkata (2020)

Издание:

Автор: Джоан Харис

Заглавие: Котка, шапка и въже

Преводач: Магдалена Куцарова-Леви

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Сборник разкази

Печатница: ИНВЕСТПРЕС АД

Излязла от печат: 02.12.2013

Редактор: Петя Петкова

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-795-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6277

История

  1. — Добавяне

Написах тази история за антологията с разкази на Нийл Геймън. Тя е нещо като продължение на „Дъждовни дни и понеделници“, а почитателите на книгите ми от руническата поредица ще разпознаят в нея проявления на неколцина познати герои…

 

 

Не се казвам така — е, не съвсем, — но можете да ме наричате Лъки. Живея точно тук, в Манхатън, в мансардния апартамент на един хотел точно срещу Сентръл парк. Във всяко отношение съм примерен гражданин: коректен, любезен и подреден. Нося стилни костюми. Обезкосмявам си гърдите. Никога не би ви хрумнало, че съм бил бог.

Често се пренебрегва истината, че старите богове — като старите кучета — все някога умират. Просто живеят по-дълго, нищо повече, а междувременно се случва да рухват цитадели, да се сгромолясват империи, да свършват светове и такива като нас остават да лежат върху купчината отломки, излишни и в по-голямата си част забравени.

Аз съм късметлия в много отношения. Моята стихия е огънят, който кажи-речи никога не излиза от мода. Съществуват мои проявления, които все още притежават власт — у вас, хора, е останал доста примитивизъм, така че няма как да бъде другояче, и макар че вече не ме почитат с толкова много жертвоприношения както някога, аз и сега мога да се радвам на преклонение, стига да пожелая (кой не желае?) — след мръкнало, когато запалят лагерните огньове. И сухите мълнии в равнините — да, те ми принадлежат, — и горските пожари, и погребалните клади, и случайните искри, и човеците факли — всичко това е мое.

Но тук, в Ню Йорк, съм Лукас Уайлд, вокалист на рок групата „Пожар“. Е, само я наричам група. Единственият ни албум, „Изгори го“, стана платинен, когато барабанистът ни загина при трагичен инцидент на сцената от много странна светкавица.

Е, може би не чак толкова странна. На единственото ни турне в Щатите светкавиците ни преследваха от началото до края: от петдесет концерта на трийсет и един имаше пряко попадение, само за девет седмици загубихме още трима барабанисти, шестима сценични работници и цял камион оборудване. Даже аз започнах да усещам, че малко съм попрекалил.

И все пак шоуто беше страхотно.

Сега почти съм се оттеглил. Мога да си го позволя: тъй като съм един от двамата оцелели членове на групата, получавам доста приличен доход, а когато ми доскучава, свиря на пиано във фетиш бар на име „Червената стая“. Самият аз не си падам по латекса (прекалено много се потя в него), но не може да се отрече, че е страхотен изолатор.

Вече сигурно сте се досетили, че съм нощна птица. Дневната светлина не подхожда много-много на стила ми, а и огънят има нужда от нощно небе, за да изпъкне най-добре. Вечер в „Червената стая“ свиря на пиано и оглеждам момичетата, после отивам в центъра да си почина и да се отдам на развлечения. Това не са места, които брат ми посещава често, затова малко се изненадах, когато онази вечер налетях на него, докато обикалях приятните леснозапалими задни улички на Горен Ийст Сайд, тананиках си „Light My Fire“[1] и избирах място за палеж.

Не ви ли казах? Да, в настоящото си проявление имам брат. Брендан. Близнак. Не сме близки: Пожарът и Домашният огън нямат много общо помежду си и той никак не одобрява ексцентричния ми начин на живот, като предпочита повече домакинските радости на печенето на хляб и месо. Представете си само. Бог на огъня да държи ресторант — направо изгарям от срам. И все пак той сам си е избрал да се погребе така. Всеки от нас върви към ада по свой път, но пък неговите пържоли на скара са най-добрите в бранша.

Минаваше полунощ, аз бях леко замаян от изпития алкохол — но не толкова пиян, че да се забелязва, — а на улиците цареше покой, доколкото може да го има в град, който спи с едно отворено око. Групичка несретници спяха в кашони под пожарна стълба, една котка беше нападнала контейнер за смет. Беше ноември, от решетките на канализационните шахти се надигаше пара и тротоарите лъщяха от студена пот.

Тъкмо пресичах на кръстовището на Осемдесет и първа улица и Пето авеню пред Унгарския пазар за месо, когато го видях: позната фигура и коса с цвят на тлеещи въглени, прибрана в яката на дълго сиво палто. Висок, строен и бърз като балетист: почти съм готов да ви простя, ако сте си помислили, че съм аз. При по-внимателно вглеждане отблизо обаче истината излиза наяве. Моите очи са червено-зелени, неговите пък са зелено-червени. А и аз по-скоро бих умрял, отколкото да обуя такива обувки.

Поздравих го весело:

— На загоряло ли ми мирише?

Той се обърна към мен с вид на жертва.

— Шшт! Слушай!

Това събуди любопитството ми. Знам, че никога не сме се обичали много, но обикновено брат ми най-малкото ме поздравява, преди да започне с обвиненията. Сега ме нарече с истинското ми име. Долепи пръст до устните си, после ме завлече в една странична уличка, където вонеше на пикня.

— Здрасти, Брен. Как я караш? — прошепнах аз и оправих реверите си.

Единственият му отговор беше рязко кимване към кажи-речи пустата уличка. В тъмното имаше двама мъже, почти квадратни в дългите си шлифери, нахлупили шапки над продълговатите си еднакви лица. Те спряха за секунда на бордюра, погледнаха наляво, погледнаха надясно и пресякоха с бързи и непринудени движения като по хореография, след което потънаха, подобно на вълци, в нощта.

— Ясно.

Така беше. Бях ги виждал и преди. Усещах го в кръвта си. На друго място, в друго проявление аз ги познавах и те ме познаваха. И повярвайте ми, те бяха хора само на външен вид. Под тези шлифери като на анимационни детективи имаше само зъби.

— Как мислиш, какво търсят тук?

Брендан сви рамене.

— Тръгнали са на лов.

— На лов за какво?

Той пак сви рамене. Никога не го е бивало в приказките, още преди да стане човек. Аз съм по-скоро от приказливите. Смятам, че това ми помага.

— И друг път ли си ги виждал тук?

— Когато ти се появи, аз ги следях. Тръгнах в обратна посока — не исках да ги заведа у дома.

Е, това беше разбираемо.

— Какво представляват те? — попитах. — Проявления на какво? Не съм виждал нищо подобно от Рагнарьок насам, но доколкото си спомням…

— Шшт…

Вече започваше леко да ми дотяга от неговото бутане и шъткане. Разбирате ли, той е по-големият близнак и понякога си позволява волности. Тъкмо мислех да му дам разгорещен отпор, когато съвсем наблизо се разнесе звук и нещо ми се мярна в полезрението. Отне ми известно време да разбера какво е, в този град бездомниците не се набиват на очи, а и той се криеше в кашон под пожарна стълба, но сега направи рязко движение и старият му шлифер се разпери като криле над кокалестите му глезени.

Познавах го мимоходом. Старецът Муни, тукашното проявление на Мани, Луната, само че непоправимо луд, бедният грохнал старец (често става така, когато си прекалявал с алкохола, а медовината на поезията е силно опияняваща). Въпреки това можеше да тича и сега се втурна, но когато ние с Брен отстъпихме, за да му направим път, двамата с дългите шлифери го пресрещнаха в началото на уличката.

Този път бяха по-близо — надуших миризмата им. Зловонна и дивашка, на полуизгнило. Е, нали знаете какво казват. Не можеш да научиш хищник на хигиена на устата.

Усетих как до мен брат ми потрепери. Или може би бях аз? Не бях сигурен. Знаех само, че съм уплашен — макар че във вените ми все още бушуваше достатъчно алкохол, за да се чувствам леко безучастен към всичко това. Така или иначе, стоях си на мястото, сгушен в тъмното, и не смеех да помръдна. Двамата стояха в началото на уличката и Муни спря, разколебан между боя и бягството. И…

Избра боя. Добре, помислих си аз. Даже плъхът се обръща, когато го хванат натясно. Това не означаваше, че трябва да се меся. Усетих и неговата миризма, онази улегнала смрад, наподобяваща смесица от алкохол, мръсотия и лепкава противна поетична воня. Беше уплашен, знаех го. Но все пак беше и бог — макар и западнало божествено проявление, — а значи можеше да се бие като бог и дори стар спиртосан бог като Муни си има трикове.

Онези двамата може би тепърва щяха да се изненадат.

Те заеха позиции и за миг замръзнаха неподвижно — двама хулигани с шлифери и един луд поет, застанали в тъмен триъгълник под единствената улична лампа. После се раздвижиха — типовете със същите отработени плавни движения, които забелязах по-рано, Муни с рязко спускане напред, крясък и искра между върховете на пръстите. Беше образувал Тир — могъща руна — и аз я видях да проблясва в тъмния въздух като остър къс стомана, полетял към двамата не съвсем човеци. Те се отместиха — с движения, по-грациозни и от най-изящното па-дьо-дьо, — разделиха се, след това, когато снарядът прелетя, отново се събраха и тръгнаха като чифт брадви към стария бог.

Но мятането на Тир беше съсипало Муни. За използването на руни от Древното писмо е нужна сила, а почти цялото му магическо сияние вече го беше напуснало. Той отвори уста — да изрече заклинание, както ми се стори, — но преди да успее, двамата типове с шлиферите се приближиха с характерната си зловеща нечовешка бързина и аз отново усетих зловонието им, само че много по-силно, като вътрешността на дупка на язовец. Те го доближиха, тичешком разкопчаха шлиферите си — но всъщност тичаха ли? По-скоро се плъзгаха като лодки по вода, разперили като платна дългите си шлифери, за да скрият и загърнат в тях обкръжения бог на луната.

Той запя — от медовината на поезията, нали разбирате — и в миг пиянският му глас се пропука, промени се и стана гласът на Мани в истинския му облик. Изведнъж грейна светлина — хищниците нададоха самотен вой, оголиха зъби — и за секунда чух песента на колесницата на лудия лунен бог на език, който никога не може да се научи, но само една дума от него може да докара смъртен до безумен екстаз, да свали звездите, да убие човек и отново да го възкреси от мъртвите.

Той запя и ловците за кратко се сепнаха — и не беше ли това самотна следа от сълза, блеснала в сянката под черната шапка с периферия? Мани пееше вълшебна песен за любов и смърт, за красотата, равносилна на самота, и за краткия живот на светулката, която озарява тъмнината — за един мах на крилете, за един дъх, — а след това се изтощава, догаря и умира.

Но песента ги спря едва за секунда. Просълзени или не, тези типове бяха гладни. Те литнаха напред с протегнати ръце и тогава аз надзърнах под разкопчаните им шлифери, и за миг съвсем ясно видях, че под дрехите си нямат тела, нямат нито козина, нито люспи, нито плът, нито кости. Там имаше единствено сянка, чернота от Хаоса, чернота отвъд всякакъв цвят или дори отвъд липсата му, дупка в света, всепоглъщаща, ненаситна.

Брендан направи само една крачка, аз го хванах за ръката и го дръпнах назад. И бездруго бе твърде късно, със стария Муни беше свършено. Той падна — не с тупване, а с призрачна въздишка, като пробит балон — и създанията, които вече дори не приличаха на хора, му се нахвърлиха като хиени, зъбите им лъснаха, в гънките на дрехите им запука статично електричество.

В движенията им нямаше нищо човешко. Нищо излишно. Те го изсмукаха до последната капка кръв и мозък — до последната магия, искрица, характерна черта и следа от принадлежност — и това, което оставиха, приличаше на човек толкова, колкото изрязан от картон човешки силует, овъргалян в калта насред уличката.

После изчезнаха, като закопчаха догоре шлиферите си над зловещата липса под тях.

Тишина. Брендан плачеше. Той винаги е бил по-чувствителният. Аз избърсах нещо (пот, струва ми се) от лицето си и зачаках дишането ми да се успокои.

— Това беше гнусно — казах. — Не бях виждал такова нещо от Свършека на света насам.

— Чу ли го? — попита Брендан.

— Чух. Кой би си помислил, че старецът има такова сияние?

Брат ми не каза нищо, но закри очите си.

Изведнъж усетих, че съм гладен, и в първия момент ми хрумна да предложа да хапнем пица, но размислих. Напоследък Брен беше толкова докачлив, че можеше да се засегне.

— Е, до по-късно, предполагам — казах и с малко неуверена крачка се отдалечих, като се запитах защо братята винаги са толкова несговорчиви и съжалих, че не мога да го поканя вкъщи.

Нямаше как да знам, а ми се иска да знаех, че никога повече няма да го видя в това негово проявление.

 

 

На другия ден спах до късно. Събудих се с главоболие и с познатото усещане за гадене след коктейли, после си спомних — както човек си спомня, че си е сецнал гърба, докато е бил във фитнес залата, но едва на другата сутрин си дава сметка колко тежко е положението — и рязко седнах в леглото.

Типовете, помислих си. Онези двамата.

По всичко личеше, че предната нощ съм бил по-пиян, отколкото съм предполагал, защото на сутринта споменът за тях ме смрази до мозъка на костите. Това беше закъснял шок — добре познато явление — и за да неутрализирам последствията, аз се обадих на румсървиса и поръчах всичко необходимо. Заех се с възстановяването си с кафе, бекон, палачинки и реки от кленов сироп и макар че се справих доста добре предвид обстоятелствата, установих, че не успявам да пропъдя от главата си спомена за смъртта на стария Муни, нито за ловкостта, с която двамата непознати в шлифери го полазиха, изсмукаха всичкото му сияние, закопчаха се догоре и делово си тръгнаха. Поезия в действие.

Замислих се над успешното си измъкване — е, досещах се, че ако не бяха надушили първо Муни, тогава вашият покорен слуга и братчето Брен щяха да послужат за двойна порция специалитет за деня, — но сърцето ми здравата натежа, когато осъзнах, че ако въпросните типове наистина преследват нашия род, това е в най-добрия случай отлагане на изпълнението на присъдата, не помилване, и че рано или късно те ще дойдат да точат зъби на моята врата.

Затова, щом закусих, звъннах на Брен. У тях обаче се включи секретарят, поради което потърсих номера на ресторанта му и го набрах. Нямаше никакъв сигнал.

Можех да звънна на мобилния му телефон, но както казах, не бяхме близки. Не знаех нито номера, нито името на приятелката му, нито дори номера на къщата му. Вече е твърде късно, нали? Просто е показателно. Carpe diem[2] и така нататък. И тъй, аз се изкъпах, облякох се и бързо тръгнах под надвисналите облаци към „Летящата пица“, работното място на Брен (какво тъпо име обаче!), с надеждата да науча нещо смислено от своя брат близнак.

Точно тогава осъзнах, че нещо не е наред. След десет преки вече бях убеден, а сирените, ревът на двигателите, виковете и димът само ми послужиха за потвърждение. Имаше нещо заплашително в тези скупчени буреносни облаци и в начина, по който стояха нахлупени над опустошения пейзаж като руска шапка, настръхнала от светкавици като шипове. Колкото повече се приближавах, толкова по-силно се свиваше сърцето ми. Със сигурност нещо не беше наред.

Огледах се, за да се уверя, че не ме наблюдават, с лява ръка образувах руната прорицателка Бяркан и с присвити очи погледнах през нея като през далекоглед. Видях дим и светкавица от земята, лицето на брат си, пребледняло и изопнато, после огън, тъмнина, а след това, точно както се опасявах, Сянката — и нейното обкръжение от вълци, ловци на сенки, почти квадратни под тежките си шлифери.

Онези типове, помислих си и изругах. Пак те.

И в този момент се сетих къде съм ги срещал преди — в онова си проявление също бяха отвратителни, макар че тогава аз бях далеч по-зает, отколкото сега, и трябва да призная, че не им обърнах достатъчно внимание. Сега обаче го направих и докато заобикалях стълба черен дим, погребалната клада на ресторанта на брат ми — а кой знае, може би и на самия Брендан, който във видението ми изглеждаше доста окаян, — аз мятах около себе си руни за прикриване.

Най-после стигнах, като се оглеждах за мъже в шлифери, и заварих пожарни и полицейски коли навсякъде. В края улицата беше преградена и някакви хора се мъчеха да поливат с вода огромния съскащ огън, който вече беше пуснал корени дълбоко в „Летящата пица“.

Можех веднага да им кажа, че си губят времето. Дело на огнен бог — пък бил той и бог на домашния огън — не се гаси, сякаш е най-обикновена пиратка. Пламъците се разпростираха нагоре, трийсет, четирийсет, петдесет стъпки високи, чисти, жълти и целите пропити от магия, която вероятно на вас, хората, ви прилича на танцуващи искри, но ако ви докосне, ще ви изпепели целите, с плътта и костите наведнъж.

А Брендан? — помислих си. — Възможно ли е да е някъде другаде, още жив?

Е, ако беше жив, трябваше да е избягал. Нямаше начин някой да е оцелял в такъв пожар. Ала бягството не беше в стила на Брен. От видението си знаех, че се е обърнал и се е сражавал, а брат ми беше толкова категорично против употребата на магии сред хората, че ако е имал някакъв избор, едва ли ги е използвал.

Послужих си с Ос — руната на загадката, — за да отгатна съдбата на брат си. Видях лицата им, тесни и вълчи, видях усмивката му с оголени зъби, такава, че за секунда във видението ми съвсем заприлича на мен, див и яростен, изпълнен с убийствен гняв. Да ви кажа, и брат ми понякога си го биваше, просто му трябваше повече време да пламне. Видях го как извади мисловния си меч — пламтящ, с острие от треперлива прозрачна светлина. Меч, който можеше еднакво лесно да разреже гранит и коприна, меч, който не бях виждал от последния Свършек на света, примигващ пламтящ меч на огнен бог, който само докосна сянката под разкопчания шлифер и угасна като струйка дим.

Тогава те му се нахвърлиха в тъмното. Получих отговор на въпроса. Е, поне брат ми си беше отишъл красиво.

Избърсах си лицето и се замислих върху отделните точки. Първа точка: сега бях единствен близнак. Втора точка: освен ако си беше отишъл заедно със своите нападатели (в което се съмнявах), двамата с шлиферите сигурно вече бяха по петите ми. Трета точка…

Тъкмо стигнах до трета точка, когато на рамото ми се стовари тежка ръка, друга ме хвана точно над лакътя, а после и двете упражниха болезнен натиск, който скоро стана нетърпим, когато ставата ми изпука и познат нисък глас заскрибуца в ухото ми:

— Късмет. Трябваше да се досетя, че имаш някакъв пръст в това. Тази разруха носи твоя отпечатък.

Аз извиках и се помъчих да освободя ръката си. Но другият кучи син ме държеше прекалено здраво.

— Мръднеш ли, ще я счупя — изръмжа гласът. — Мамка му, май така или иначе ще трябва да я счупя. Заради доброто старо време.

Показах му, че предпочитам да не го прави. Той изви ръката ми още по-силно — почувствах, че поддава, и изкрещях, — тогава ме блъсна с все сила в стената. Аз се ударих в нея, отскочих, завъртях се, почти извадил мисловния си меч, и се озовах срещу чифт очи, мрачни и безцветни като дъждовен ден. Такъв ми бил късметът — приятел със сметки за уреждане, единственият вид приятели, които са ми останали напоследък.

Е, казах „приятел“. От нашите, но знаете как е. Огън и буря не се погаждат. Освен това в сегашното си проявление той стърчеше над мен, тежеше повече, удряше по-силно. Лицето му беше като буреносен облак и всяка мисъл да се бия с него се изпари като евтин парфюм. Прибрах меча и реших да покажа доблест по по-подходящ начин.

— Хей — казах, — това бил нашият Тор.

Той подсмръкна.

— Само се пробвай и набързо ще те охладя. Имам цяла армия от буреносни облаци, готови да връхлетят. Преди да си мигнал, ще угаснеш като фенерче. Искаш ли да провериш?

— Нима някога бих посмял? Добра среща, друже. Много време мина.

Здравенякът изсумтя.

— Артър, така се казва сегашното ми проявление. Артър Плювиоз — а ти си мъртъв.

В устата му това прозвуча като някаква странна церемония по назоваване.

— Грешиш — казах аз. — Брендан е мъртъв. И ако си мислиш, че може да съм участвал в убийството на собствения си брат…

— Не бих го отписал като възможност — отговори Артър, макар да си личеше, че новината го е потресла. — Брендан е мъртъв? — повтори той.

— Боя се, че да.

Бях трогнат — винаги съм смятал, че мрази и двама ни.

— Значи това не е твое дело?

— Майчице, колко бързо схващаш.

Той ми хвърли сърдит поглед.

— Тогава как…

— Как иначе? — свих рамене аз. — Сянката го е направила, разбира се. Хаосът. Черният Сурт. Сам си избери проклетата метафора.

Артър въздъхна продължително и тихо. Сякаш мисълта за това го беше мъчила толкова дълго време, че всяка новина — дори най-лошата, дори най-ужасната — му носеше облекчение.

— Значи е вярно — каза той. — Вече започвах да мисля…

— Най-после…

Артър не обърна внимание на подигравката и отново надвисна над мен с блеснали дъждовни очи.

— Това са вълците, Лъки. Вълците пак са надушили следата.

Аз кимнах. Вълци, демони — на нито един от езиците на Хората няма дума, която да описва точно какво представляват те. Аз ги наричам ефимери, макар че, трябва да призная, в сегашното им проявление няма нищо ефимерно.

— Скол и Хати, Небесните ловци, слуги на Сянката, поглъщаните на Слънцето и на Луната. А впрочем и на всичко останало, което им се изпречи на пътя. Брендан сигурно се е опитал да ги спре. Никога не е проявявал здрав разум.

Но виждах, че вече не ме слуша.

— На Слънцето и…

— На Луната.

Разказах му накратко за събитията от миналата нощ. Той ме изслуша, но си личеше, че е разсеян.

— Значи след Луната — Слънцето. Така ли?

— Предполагам. — Пак свих рамене. — Тоест, ако приемем, че някъде из квартала има проявление на Сол, което, ако е така…

— Има — мрачно отвърна Артър. — Казва се Съни.

И блясъкът в очите му при тези думи — блясък, още по-заплашителен от натежалите от дъжд облаци над нас — или може би ръката му върху рамото ми, ужасяващо дружеска и тежка като олово, ме наведоха на мисълта, че днешният ден се очертава да стане още по-гаден, отколкото е бил досега.

— Съни — повторих аз. — Значи тя ще е следващата.

— Само през трупа ми — заяви Артър. — И през твоя — добави той, сякаш му беше хрумнала нова мисъл, без да отмества тежката си ръка от рамото ми и със същата опасна, буреносна усмивка на уста.

— Разбира се. Защо не? — Реших да му угодя аз.

Можех да си го позволя — свикнал съм да бягам и знаех, че в краен случай Лукас Уайлд може да изчезне за един час, без да остави следа.

Артър също го знаеше. Той присви очи и облаците над нас бавно се размърдаха, като набираха скорост, все едно бяха вълна на хурка. В най-ниската им точка се появи трапчинка — знаех, че тя скоро ще се превърне във въздушен стълб, съшит и обрасъл със смъртоносни магии.

— Не забравяй какво казват — заговори Артър, като ме нарече с истинското ми име. — Където и да отидеш, времето винаги те следва.

— Обиждаш ме — отвърнах аз усмихнат, макар че съвсем не ми беше до усмивки. — Много ще се радвам да помогна на приятелката ти.

— Добре — каза Артър, но не свали ръка от рамото ми, а като се усмихна, оголи всичките си зъби. — Ще стоим в сянка. Няма нужда да намесваме хората повече, отколкото се налага. Нали?

Следобедът беше мрачен и дъждовен. Помислих си, че ми предстоят още много такива дни.

 

 

Съни живееше в Хелс Китчън, в апартамент на третия етаж на малка задна уличка. Рядко ходя по такива места, което обяснява защо не съм я забелязал по-рано. Повечето от нашите подхождат по-дискретно — боговете също имат врагове, нали знаете, и ние смятаме, че е от полза да не парадираш със сиянието си.

Но Съни беше друг тип. Като начало според Артър (ама че тъпо име!) тя вече не знаеше коя е. Случва се понякога просто да забравиш. Настоящото ти проявление те поглъща изцяло и започваш да мислиш, че си като всички останали. Може би затова толкова дълго е била в безопасност: казват, че боговете пазят пияниците, малоумните и малките деца, и Съни определено влизаше в този списък. Оказа се, че старото ми приятелче Артър я е наглеждал близо година, без тя да разбере, грижил се е да получава слънчевата топлина, от която се нуждае, за да бъде щастлива, държал е дрогите и крадците на разстояние от вратата й.

Защото даже хората стават подозрителни, когато наблизо живее някой като Съни. Не само заради факта че от месеци не беше валяло, че понякога цял Ню Йорк можеше да е забулен в облаци освен две-три улици около нейната сграда, или заради причудливото Северно сияние, което понякога грейваше в небето над апартамента й. А и заради нея, самата нея, заради лицето и усмивката, след които всички обръщаха глави, където и да отидеше. Човек — бог — лесно можеше да се влюби.

Артър беше изоставил облика си на бог на дъжда и сега изглеждаше горе-долу като обикновен гражданин, но си личеше, че полага неимоверни усилия. Видях как пет преки преди дома й започва да сдържа нрава си, тъй както дебел мъж гълта корема, когато в стаята влезе хубаво момиче. После видях цветовете й — отдалеч, като светлини в небето — и погледът му, онзи поглед, пълен със свиреп копнеж, доби по-голяма изразителност.

Той ме огледа критично от глава до пети.

— Приведи се малко във вид, а?

Е, това беше обидно. Като Лукас Уайлд изглеждах къде-къде по-ефектно, но щом погледнах Артър, тутакси разбрах, че сега не е моментът да го изтъквам. Намалих малко яркия цвят на червеното си палто, само косата оставих както си беше, а различните си очи скрих зад модни слънчеви очила.

— По-добре ли е?

— Ставаш.

Вече стояхме пред вратата. Стандартен апартамент в дъното на сграда с много други, черна пожарна стълба, тесни прозорци, малка градинка на покрива с пропълзели в улуците стръкове зеленина. На прозореца обаче имаше светлина, по-скоро нещо като слънчев лъч, както ми се стори, който периодично проблясваше ту тук, ту там, следвайки движенията й из апартамента.

Някои хора си нямат и понятие как да бъдат незабележими. Всъщност направо не беше за вярване, че вълците още не я бяха хванали. Тя дори не се опитваше да прикрива цветовете си, което, откровено казано, беше повече от неблагоразумно — по дяволите, даже не беше дръпнала пердетата.

Артър ми хвърли един от характерните си погледи.

— Ние ще я пазим, Лъки — каза. — И ти ще се държиш любезно. Ясно?

Направих физиономия.

— Аз винаги се държа любезно. Как изобщо можеш да се съмняваш в мен?

 

 

Тя направо ни покани да влезем. Без проверка на документи, без подозрителен поглед иззад дръпнатите пердета. Очаквах да е хубава, но глупава; сега видях, че е неподправено невинна, малко момиче, изгубено в големия град. Естествено, не беше мой тип, но виждах какво намира Артър в нея.

Съни ни предложи чай от женшен.

— Всеки приятел на Артър… — започна тя и аз забелязах мъчителната му гримаса, докато се опитваше да хване порцелановата чашка с големите си пръсти и същевременно да се сдържа, за да може Съни да се радва на слънцето си…

Накрая му дойде в повече. Той се отпусна с въздишка на облекчение и дъждът заваля на змии, които засъскаха във водосточните тръби.

Съни видимо се разтревожи.

— Проклет дъжд!

Артър доби вид на цапардосан здравата точно на мястото, където боговете на гръмотевиците държат егото си. На лицето му отново цъфна лека усмивка.

— Не те ли кара да се чувстваш в безопасност? — попита той. — Не мислиш ли, че в този звук има някаква поезия, че прилича на чукчета, които барабанят по покривите?

Съни поклати глава.

— Гадост.

Аз запалих огън с фино заклинание и оформяне на руната Каен с пръсти. От решетката в камината изпълзяха пламъчета и обаятелно затанцуваха над огъня. Беше хубав номер, нищо че аз го казвам — особено като се има предвид, че огнището беше електрическо.

— Чудно — каза Съни и отново се усмихна.

Артър сподавено изръмжа.

— Ами… напоследък да си забелязвала нещо странно наоколо?

Дяволски глупав въпрос, казах си. Когато богиня на слънцето се настани на третия етаж в манхатънска сграда от пясъчник, може да се очаква нещо повече от случайни пиротехнически ефекти.

— Разни костюмирани типове? — продължих аз. — С тъмни шлифери и шапки с периферии, сякаш са излезли от лоша комедия от петдесетте?

— А, тези типове. — Тя ни наля още чай. — Да, вчера ги видях. Душеха из уличката. — Сините й очи леко потъмняха. — Не ми изглеждаха добронамерени. Какво искат?

Понечих да й разкажа за Брен и за случилото се със стареца Муни, но Артър ме спря с поглед. Съни има такова въздействие, знаете ли, кара момчетата да вършат глупави постъпки. Глупави, благородни, жертвоготовни постъпки — и аз започвах да разбирам, че ще участвам във всичко това, независимо дали искам, или не.

— Не си струва да се тревожиш за тях — каза Артър с широка усмивка, стисна ръката ми над лакътя и ме отведе на балкона. — Просто това са едни типове, които търсим. Довечера ще седнем отвън и ще ги държим под око, за да не се безпокоиш. Възникне ли проблем, ние сме тук. Не се притеснявай. Става ли?

— Става — каза Съни.

— Става — процедих аз през стиснатите си зъби (имах чувството, че някой е удрял ръката ми с чук).

Изчаках, докато останахме двамата и Съни беше вече дръпнала пердетата, и се обърнах към него.

— Каква е тази работа? — попитах. — Не можем да удържим ефимерите. Вече трябва да си го разбрал, нали? Видя какво направиха с Муни и Брен. Единствената ни възможност е да ги надбягаме, да вземем приятелката ти с нас и да изчезнем яко дим в друг град, на друг континент, ако можем, където Сянката няма такова влияние…

Артър се заинати:

— Аз няма да бягам.

— Хубаво. Е, беше ми страшно приятно. Ох! Ръката ми!

— И ти няма да бягаш — заяви нашият Тор.

— Е, щом така си рекъл…

Аз може да съм малко импулсивен, но знам кога да отстъпя пред форсмажорни обстоятелства. Артър твърдо беше решил двамата да станем герои. Единственият избор, който ми оставаше, беше дали да реша да му помогна и така евентуално да отърва кожите и на двама ни, или да побягна веднага, щом кучият син свали гарда…

Е, можех да избера което и да било от двете, но точно тогава зърнах нашите момчета в уличката да душат и да ръмжат като костюмирани вълци, и не ми остана никакъв избор. Извадих мисловния си меч, той извади своя. Нощният въздух затрепери от магии и руни. Не че ще ни помогнат, помислих си — не помогнаха нито на брат ми Брен, нито на стария луд бог на луната. А Сянката — или Хаосът, ако предпочитате — си има достатъчно свои магии, с които да порази трима божествени ренегати, бегълци, оцелели след Свършека на света…

— Хей! Насам! — извика нашият Тор.

Към нас се обърнаха два чифта очи. Чу се съскане като от статично електричество, когато ефимерите установиха местонахождението ни. Ухилиха се, зъбите им блеснаха — и ето че се заизкачваха по пожарната стълба, изоставили всяка прилика с човешките същества, изкусни под квадратните си черни шлифери, целите само зъби, нокти и нищо повече, като поезия с ненаситен апетит.

О, страхотно, казах си аз. Идеален начин да не се набиваш на очи, Тор. Това проява на саможертва ли беше, или план за привличане на вниманието, или може би кроеше нещо? Ако кроеше нещо, щеше да му е за пръв път. Повече в негов стил беше безсмислената саможертва. Нямаше чак толкова да ме е грижа, ако не виждах ясно, че в пристъп на безгранична щедрост е решил да пожертва и мен.

— Лъки!

Пак заваля. Дебели канапи и въжета от дъжд с гръмотевици се сгромолясаха над наведените ни глави, окъпани от неоновите светлини в различни нюанси на черното и оранжевото. От зареденото с електричество небе се посипаха тежки, едри снежинки. Е, така става, когато бог на дъжда е под стрес, но това не ми попречи хубаво да се намокря и да съжаля, че не съм си взел чадър. Не спря и ефимерите. Дори светкавиците, които падаха като заблудени ракети в уличката (и аз имам дарби и вече ги бях пуснал в ход наред с пламъците), не оказваха никакъв ефект върху вълците на Хаоса, чиито невероятно подвижни и донякъде змиеподобни силуети вече пълзяха по пожарната стълба на десет крачки от нас, готови да ни се нахвърлят.

Единият скочи — и блесна мисловна мълния. Разпознах руната Хагал. Един от най-мощните трикове на колегата ми и въпреки това премина през ефимерата и предизвика ответна реакция — страховит писък, — после създанието отново ни се нахвърли, разкопча шлифера си и вече ясно виждах, че отдолу има звезди, звезди и безполезно пространство като статично електричество…

— Слушай — започнах аз, — какво искаш? Момичета, пари, власт, слава — мога без проблем да те уредя с всичко това. Имам влияние в този свят. Две хубави момчета, ергени като вас, могат да пожънат убийствен успех в шоубизнеса…

Може би това не беше най-разумният подбор на думи.

Първият вълк ме изгледа злобно.

— Убийствен успех — повтори той.

Отново ме лъхна смрадта и разбрах, че думите не могат да ме спасят. Първо, това чудо страдаше от ненаситен глад. Второ, никой с такъв зловонен дъх не би могъл да пробие в музикалния бизнес. Знаех, че някои доста се доближават до това. Дъщеря ми Хел например въпреки външния си вид, който е доста, да кажем, алтернативен, се радва на солидна база почитатели в определени кръгове. Но тези типове нямаха шанс. Наистина. Уф.

Тогава аз метнах няколко мисловни руни. Тир, Каен, Хагал, Ир — но нито една не успя дори да ги забави. Вече и вторият вълк ни се нахвърли и сега Артър се биеше с него, оплетен в полите на черния му шлифер. Балконът започна да се откъсва от стената, под проливния дъжд засъскаха искри и лъчи руническа светлина.

По дяволите, помислих си аз. Ще умра мокър. Тогава с помощта на руната Сол издигнах щит и с последен отчаян напън на сиянието си замятах всички огнени руни от Първия аетир по създанията, били някога вълци, а сега — мрачни въплъщения на мъстта, защото нищо не може да избяга от Хаоса, нито Гръмотевицата, нито Пожарът, нито дори Слънцето…

— Момчета, всичко наред ли е при вас? — обади се Съни и надникна през процепа между пердетата. — Искате ли още чай от женшен?

— А, не, благодаря — отвърна Артър, който в момента стискаше по един вълк демон в ръцете, а на лицето му отново се мъдреше онази глупава усмивка. — Виж, ъъъ, Съни, влез вътре. Сега съм малко зает…

Създанието, което нашият Тор държеше на разстояние, накрая се измъкна от хватката му. Не отиде далеч обаче: скочи отгоре ми и ме събори на перилата. Балконът поддаде със скърцане и всички заедно полетяхме три етажа надолу. Аз се ударих в козирката — дяволски силно, — ефимерата падна отгоре ми, цялата ми бойна мощ ме напусна и разбрах, че с мен е свършено.

Съни се надвеси от прозореца.

— Имаш ли нужда от помощ? — извика ми тя.

Аз надзърнах право вдън създанието и там беше мрачно — като в онези приказки, където на сестрите им отрязват пръстите на краката, врани изкълвават до смърт лошите и дори малката русалка трябва до края на живота си да стъпва сякаш по остриета на бръснач, задето е дръзнала да се влюби… Не се съмнявах обаче, че Съни е запозната само с версията на „Дисни“ с прекрасния щастлив край, където борсуците, зайците и проклетите катерици (мразя катерици!) запяват в строен хор, където дори вълците са добри и никой не страда истински…

Усмихнах й се саркастично.

— Да, ще помогнеш ли? — попитах.

— Добре — каза Съни, разтвори пердетата и излезе на балкона.

И тогава стана нещо много странно.

 

 

Аз я наблюдавах от уличката с ръце, притиснати към тялото, яхнат от ефимерата, разперила шлифер като криле на хищник, който се готви да клъвне нечия очна ябълка. Студът беше толкова непоносим, че изобщо не си усещах дланите, а от вонята на създанието ми се виеше свят, дъждът барабанеше по лицето ми и сиянието ми изтичаше толкова бързо, че знаех — остават ми секунди, не повече…

Първата й работа беше да разтвори чадъра си.

Не обърна внимание на отчаяните заповеди на Артър, който впрочем се боричкаше с втората ефимера. Цветовете му ярко пламтяха, около двамата се виеха лъчи руническа светлина, които се биеха с проливния дъжд.

И тогава тя се усмихна.

Сякаш слънцето изгря. Само че беше вечер и светлината бе, да кажем, шейсет пъти по-силна от най-ярката светлина, която някога сте виждали, и уличката грейна в ослепително бяло, и аз стиснах очи, за да ги предпазя от мигновено изгаряне до самото дъно на орбитите, и всички тези неща станаха едновременно.

Първо дъждът спря. Напрежението в гърдите ми изчезна и аз усетих, че отново мога да движа ръцете си. Светлината, която беше твърде силна дори за гледане, когато грейна в началото, се разпръсна и премина в зеленикаво-розово сияние. Птиците на покривите запяха. Въздухът се изпълни с ухание като на цветя — толкова неуместно в тази уличка, където преобладаваше миризмата на пикня, — някой сложи ръка на лицето ми и каза:

— Всичко е наред, сладурче. Вече си тръгнаха.

Е, това беше. Отворих очи. Хрумна ми, че или съм получил по-силно сътресение, отколкото съм предполагал, или има нещо, което нашият Тор не ми е казал. Той стоеше надвесен над мен със срамежлив и смутен вид. Съни беше коленичила до мен, без да обръща внимание на уличната кал, и синята й рокля сияеше като лятно небе, босите й крака бяха като бели птички, сладникаво русата й коса падаше на лицето ми и аз се зарадвах, че не е мой тип, защото тази дама можеше да създаде на човек само грижи. Тя ме озари с усмивка като летен ден и лицето на Артър заплашително почервеня, а Съни каза:

— Лъки? Добре ли си?

Аз разтърках очи.

— Така мисля. Какво стана със Скол и Хати?

— С онези типове ли? — попита тя. — Ами наложи се да си тръгнат. Изпратих ги обратно в Сянката.

Артър не вярваше на ушите си.

— Откъде знаеш за Сянката? — попита той.

— О, Артър, толкова си сладък. — Съни стана, направи пирует и залепи целувка на носа на нашия Тор. — Все едно бих могла да живея тук толкова време и да не разбера, че не съм като другите. — Тя погледна озареното небе. — Северното сияние — каза жизнерадостно. — Трябва да го има по-често тук. Но наистина съм ви благодарна, момчета — продължи тя. — Че се грижехте за мен и така нататък. Ако нещата стояха другояче, ако не бяхме създадени от толкова различни стихии, тогава може би ти и аз бихме могли… Нали знаеш…

Лицето на Артър почервеня още повече, доколкото това бе възможно.

— Е, какво ще правите сега? — попита тя. — Предполагам, че сме в безопасност — поне за известно време. Но Хаосът вече знае за нас. А Сянката никога не се отказва.

Замислих се над това. И тогава ме осени идея. Казах:

— Мислила ли си за кариера в развлекателния бизнес? Мога да ти намеря работа в групата…

Зачудих се дали може да пее. Повечето небесни създания могат, разбира се, а и тя щеше да озарява всичко само с появата си на сцената — можехме да спестим цяло състояние от пиротехници.

Съни ме озари с мегаватовата си усмивка.

— Артър също ли е в групата?

Аз го погледнах.

— Предполагам, че може да влезе. Винаги имаме място за барабанист.

Като се замисля, заслужава си сега да тръгнем на път. Нови хора, нов състав, нови места за посещаване…

— Би било хубаво.

Лицето й беше замечтано. Неговото приличаше на муцуна на болно кутре и това ме изпълни с още по-голямо облекчение, защото никога не съм бил романтик. Помъчих се да си представя резултата: богиня на слънцето и бог на гръмотевиците заедно на една сцена всяка вечер…

Мога да си го представя, помислих си. „Пожар“ отново на турне. Все пак говорим за дъждове от риба, екваториално Слънчево сияние, урагани, слънчеви затъмнения, слънчеви изригвания, внезапни наводнения — и светкавици. Много светкавици.

Може да е малко рисковано, разбира се.

Но все пак — страхотно шоу.

Бележки

[1] „Запали огъня ми“. — Бел.прев.

[2] Улови мига (лат.). — Бел.прев.

Край