Луиз Бегшоу
Красота (9)

Девета глава

„Френч Роуст“ беше едно от любимите й места за кафе. Като че ли той бе знаел този факт. Тя обичаше наситените аромати на сортовете кафе и различните сиропи, бохемската тълпа, която се стичаше вътре денем и нощем, местоположението на заведението, което се намираше на самия край на „Гринуич Вилидж“, на Шесто авеню.

Но не беше мястото, където човек очакваше да срещне Джоел Гейнс. Не бе чак толкова луксозно за един милиардер.

Дина отиде още в седем и половина и зачака. Поръча си обикновен омлет, най-вече за да запази масата. Бе прекалено притеснена, за да се храни.

Не беше редно да се чувства възбудена. Щяха да правят бизнес сделка, която за него не бе нищо особено, макар за нея да бе всичко. Тя се опита да мисли за „Медоу“, за крема, за потенциала му. Хектор Грийн беше добър химик. Продуктът щеше да има успех, да отговори на търсенията на Гейнс…

Нямаше полза. Умът й продължаваше да си представя неговия образ — прошарената коса, тъмните очи, самочувствието, което излъчваше, абсолютната власт.

По дяволите, помисли си Дина. Имам нужда от гадже.

Но колко тъпа и малка изглеждаше тази дума. Гадже. Какво? Някой кльощав пъпчив младеж от свят, в който тя никога не бе влизала? Студент? Едуард Джонсън или друго такова богаташче като него?

Гейнс си бе проправил собствения път, бе завзел собствените си светове.

Дина се принуди да се облече по-небрежно за тази среща. Гейнс очевидно не ставаше за нея. Той бе женен като за начало. Имаше две деца тийнейджъри. Прекалено възрастен беше за нея. И в момента бе единствената й надежда в живота. Тази сделка щеше да й спаси задника.

Дрехите й бяха в една и съща цветова гама — удобна сива вълнена пола от „DKNY“, кашмирен чорапогащник в оловносиво, тъмносиви обувки без връзки, кремава копринена блуза и бледосивкав пуловер с кръгло деколте, сребристият вълнен шал и черното военно палто от „Прада“ бяха преметнати на облегалката на стола й заедно с кожените й ръкавици. Гримът й почти не съществуваше — съвсем малко пудра, малко руж на бузите за здравословен вид, коректор за недоспалите й очи. Неутрални сенки и прозрачен гланц. Беше си придала възможно най-делови вид.

Когато той пристигна, Дина отпиваше от кафето си с аромат на ирландско уиски, най-голямата близост с алкохола, която си позволяваше. Цепейки секундата, Гейнс влезе целеустремено през вратата. Зимното палто и тъмният костюм не успяваха да скрият тялото му. Когато той заговори управителката, Дина забеляза възхищението, проличало в езика на тялото на момичето, и веднага изпита ревност.

Тя скочи на крака и помаха.

Той я видя и закрачи към нея между масите. Носеше куфарче. Дина не бе виждала такива от години. В това куфарче се намираше ключът към бъдещето й. Тъмните очи бяха фиксирани върху нея и сърцето й задумка. От страх, адреналин. Също и от нещо друго, за което не искаше да мисли.

— Госпожице Кейн, добро утро.

— Господин Гейнс.

Тя протегна ръка и той се здрависа с нея, развеселен.

— Бихте ли ме наричали Дина?

— Разбира се.

Той седна и се обърна към изникналата сервитьорка.

— Черно кафе с канела. Голямо. Без захар.

— Да, сър — каза тя.

Гейнс посочи към омлета.

— Нали ти казах, че няма да ядем?

— Вие не е нужно да ядете. Аз имам нужда от протеина.

Той се засмя.

— Интересно отношение показваш за човек, който отчаяно се нуждае от помощта ми.

— Както сам казахте, господин Гейнс, не ми правите услуга. Сдобивате се с петдесет процента от голям козметичен продукт за половин милион долара.

Гейнс огледа момичето от глава до пети. Тя бе невероятно красива. Прецизността на грима й я правеше да изглежда по-добре и от модел — млада, но в изряден вид. Под нафуканото й поведение той усещаше притеснението й и я харесваше още повече заради това. Тялото й под очертаващите фигурата й дрехи беше изкусително — стегнато, сочно, с много извивки, въпреки стройната й структура.

Божичко. Я се стегни.

Той се сети за съпругата си вкъщи. Тази сутрин се бяха карали — напоследък се случваше все по-често. Кавгата беше заради липсата й на желание да прави каквото и да е: да пазарува, да организира благотворителни вечери. Сюзън бе по-изтънчена и по-поддържана от Дина Кейн, работеше върху себе си всеки ден, от часовете по пилатес, до личния фризьор. Вечерната рокля или диамантената огърлица не прилягаха на никоя друга жена така, както на прилежно изрусената му съпруга. Всичко изглеждаше нормално преди, когато момчетата бяха малки.

— Какъв ти е проблемът? Имам работа за вършене — да се грижа за дома ни.

— Разбира се — отвърна той и се протегна да вземе работните си документи. Нямаше търпение след малко да се срещне с хлапето боец.

— Наистина, Джоел, какъв смисъл има? Мога да уча за адвокат и тогава ще имаме петстотин милиона долара плюс още деветдесет хиляди.

Сюзън се засмя.

— Вместо това си имаш някого, който си седи вкъщи и се грижи за дома, това не е ли безценно?

Тя взе тенис ракетата си и му прати въздушна целувка. Гейнс се опита да си представи как прави секс с нея вечерта. Сюзън никога не му отказваше, изпълнявайки съпружеския си дълг. Но напоследък идваше в леглото му без ентусиазъм, сякаш това бе поредното домакинско задължение или тренировка.

Дина Кейн не му напомняше за жена му. Нито за по-младите и по-секси жителки на Хемптънс — които висяха по тенис кортовете или в клубовете — с дългите си руси коси. Тя не бе принцеса от Парк авеню. Напомняше му на него самия. От периода на живота му, в който беше беден. От онова време, когато му беше забавно…

— Ето.

Той се пресегна за куфарчето и го отвори.

— Писмо, няколко формуляра…

Тя ги взе, изваждайки една пластмасова химикалка от чантичката си.

— Можеш и по-добре да се справиш.

Гейнс извади химикалка от един вътрешен джоб: „Монблан“, от чисто злато.

— Подпиши първата си сделка, започни така, все едно искаш да продължиш само нагоре.

Дина го взе внимателно. Яркият му жест я разпали. За да скрие вълнението си, тя наведе глава и тъмната й коса се разпиля покрай лицето й, докато се подписваше.

— Готово. Благодаря.

— Едното копие е за теб.

Гейнс побутна документите към нея.

— И запази химикалката.

Тя се стресна.

— Не бих могла.

— Направи страхотни неща с нея. Подпиши още сделки.

Той се изправи, преди да се е вгледал твърде дълго в тези зелени очи. Програмата му бе напрегната днес — както винаги.

— Обади ми се пак, когато изкараш първите си десет милиона.

Коремът на Дина изтръпна от желание.

— Шегувате се с мен, господин Гейнс.

— Казвай ми Джоел — каза той и стана. — И аз никога не се шегувам.

Тя се загледа в гърба му, докато Гейнс излизаше от заведението.

 

 

Едуард Джонсън пристигна точно навреме в новия си офис. Пенелопе бе подписала съгласието си част от управлението на попечителския фонд да се прехвърли на него и той бе основал частната фирма „ЕдДжо“, регистрирана като „управление с частен капитал“. Едуард с удоволствие разпечата малки визитки, на които пишеше Директор и взе под наем едно елегантно помещение в сграда близо до „Кълъмбъс Съркъл“.

Той нямаше намерение да извършва действителна дейност. Разполагаше с добри брокери, които се разпореждаха с парите на Джонсън, които сега бяха пари на майка му. Но чрез фирмата се преструваше че върши нещо. Майната му на Колумбийския. Майната й на Дина. Щом веднъж й вземеше „Медоу“, той плануваше още една среща с Хектор Грийн. Щеше да е забавно самият той да получи дял от продукта, да го управлява и да печели от него. Жените бяха луди на тема красота, това бе индустрия за милиарди. Харесваше му идеята да изкарва пари от тази област — Нюйоркската седмица на модата, секс с модели, първи редове на ревютата, дизайнери, които да му се подмазват. Звучеше много по-забавно от някой претъпкан адвокатски офис или търговска кантора на „Уол Стрийт“.

Засега в офиса му имаше скучна, евтина секретарка, наближаваща петдесетте — практически мъртва, но той нямаше да смесва служебните дела с личните отношения — и малко бюро с гледка. Щеше да се обади на няколко брокери да „обсъдят инвестициите“. По-важното е, че щеше да има обеди, вечери, коктейли… Ед Джонсън имаше списък с всички тъпаци, които го бяха изоставили, всички онези фалшиви приятели от Айви лигата. Той пак разполагаше с пари и власт. И щеше да намери някое момиче, за което да се ожени — някоя с много пари и без откачени идеи за бизнес.

— Добро утро, господин Джонсън — поздрави го новата му асистентка Фостина Копек.

— Добро утро. Донеси ми кафе. „Блу Маунтин“ със сметана. И кроасани. Долу има супермаркет.

— Добре.

Той предпочиташе „Да, сър“, трябваше да поработят над това.

— Но първо ме свържи с Джайлс Шеймън от „Шеймън и Кеблър“.

— Веднага.

Той затвори вратата, за да не се налага да гледа дундестия й задник и след миг малкото червено копче на телефона му светна. Точно като в истински офис. Едуард се усмихна.

— Джонсън — каза той важно.

— Едуард. Джайлс е. Боя се, че имаме малък проблем.

 

 

Дина се обади до банката, за да се увери, че парите са там. После звънна на Брад.

— Уредих парите за клиниката. Ще ми помогнеш ли да го заведем?

— Шегуваш ли се? — Брад въздъхна с облекчение. — Да не би майка ти да си промени решението?

— Сама ги намерих. Дълга история.

— Той намали малко дрогата… само малко. Все още има нужда от помощ.

Дина долови напрежението в гласа му.

— Веднага идвам.

Джони бе облечен и бе станал от леглото, това беше добрата част. Но Дина погледна с ужас кльощавата фигура на брат си, сенките под очите му, треперещите му ръце. Косата му бе дълга, пораснала до раменете. Вече не беше красив и изглеждаше с години по-стар от действителната си възраст.

Още щом Дина влезе, той избухна в плач.

— Не мога да спра — изхлипа той. — Нямам контрол. Брад ме помоли да се изнеса. Каза, че не може да го понесе.

Дина погледна към Брад, който бе забил поглед в земята.

— Съжалявам — измънка той. — Идва ми твърде много. Ще ми се да бях по-силен.

Джони се разплака, а крехките му рамене жално се разтресоха. Сърцето на Дина се сви от жал — за брат й, за Брад, за всички.

— Джони, ще се оправиш. Намерила съм ти едно място. Най-добрата възстановителна клиника в щата.

— Не можем да си я позволим.

— Всичко е уредено. Ще оздравееш, ще се оправиш. Ще говоря с декана, ще ти издействам отсъствие по медицински причини. Можеш да завършиш колежа следващия семестър.

— Още не мога да ида — замоли се той. — Имам нужда от нещо. От една доза. Една последна доза…

— Отвън ни чака кола — да те закара.

Джони се изправи на крака, залитайки.

— Не съм си приготвил куфар с дрехи, не мога да тръгна…

Брад се върна в спалнята с малък червен куфар.

— Нещата ти са тук. Върви със сестра си.

Очите на Джони се насълзиха.

— Просто искаш да се отървеш от мен! Аз те обичах.

— Но обичаше повече дрогата — каза Брад с треперещ глас и се извърна. — Дина… моля те, тръгвайте.

Тя вдигна куфара с една ръка и подкрепи брат си с другата. Имаше усещането, че куфарът е по-тежък.

— Хайде, Джони.

И на нея й идваше да заплаче, но някой трябваше да остане силен.

— Чакат те. Ще се справим с това, с всичко ще се справим.

— Не е възможно.

 

 

Сърцето на Едуард блъскаше така, все едно бе прекалил с кокаина. Той почувства как лицето му се зачерви, ушите му забучаха. Като нищо можеше да припадне. Той сграбчи бюрото пред себе си.

— Адвокатите на господин Гейнс са на телефона цяла сутрин. Готови са да водят това дело до края на света. Не е възможно да се борим с тях.

— Налага се.

Гласът му се извиси до писък.

— Налага се, по дяволите.

— Всъщност не ни се налага. Нашият клиент е доктор Грийн, не ти.

— Аз ви платих, негодници такива. Сто хиляди!

— За да представляваме доктор Грийн — отбеляза спокойно Джайлс Шеймън. — Правилата около сделката ти бяха разяснени. Длъжни сме да дадем на клиента си най-добрия съвет.

— Аз съм клиентът!

— Моля да се успокоите, господин Джонсън. Не можем да сторим друго, освен да посъветваме доктор Грийн да продаде дяла си. Добрата новина е, че той е доволен от това — дори облекчен. Господин Гейнс му е предложил два милиона долара, купувайки включително цялата интелектуална собственост, търговската марка, запазеното име на продукта. Той смята да се пенсионира и да се оттегли в Австрия.

— Не ми пука къде ще се оттегли. Той не ме интересува! Той трябва да я съди!

— Изглежда, не разбирате. Доктор Грийн не може да съди госпожица Кейн. Нейният дял е бил купен от „Гейнс Голдщайн“. Ако той повдигне обвинение, че тя си е присвоила половината от „Медоу“ посредством измама, адвокатите на „Гейнс Голдщайн“ ще защитават делото. А те могат да заведат контра дело. Съветът ми беше да се постигне споразумение. Доктор Грийн по принцип не гореше от желание да съди госпожица Кейн.

— На кого му пука какво иска той?

— На мен. Аз съм му адвокат. Имам желание и на вас да дам един безплатен съвет, Джонсън.

Едуард долови потиснатия смях, подигравателния тон в гласа му. Налегна го огненочервен гняв, усети горчив вкус в устата си. Искаше да псува, но се задъхваше, неспособен да говори. Бе дал на тия тъпаци сто хиляди, а те го бяха прецакали. Просто така, човече. Също като Дина Кейн.

— Ще приема мълчанието ви за съгласие. Много добре тогава — в момента никой не знае, че сте достатъчно добър да платите юридическите разходи на доктор Грийн. Той заминава за Европа, преди да почнат да се задават въпроси. Ако бях на ваше място, господин Джонсън, щях да съм много мълчалив относно ролята ми във всичко това. Каквито и да са отношенията ви с Дина Кейн.

— Не ми пука какво ще мислят за мен — излъга Едуард.

— На всички им пука какво мисли Джоел Гейнс. Той не е от милостивите и след като сега се включи в играта, аз лично смятам да се изпаря от хоризонта, така да се каже.

На Едуард му призля.

— Колко?

— Моля?

— Колко е получила тя? За дяла си?

— Не толкова, колкото доктор Грийн, но все пак делът й бе обременен с евентуално съдебно дело.

— Не искам обяснения, а точната цифра.

— Половин милион долара, струва ми се. Справедлива цена, макар и не нещо фантастично.

Половин милион.

За една година тази курва се бе превърнала от сервитьорка в бизнес дама. Можеше да върне заемите си, да продаде още един апартамент. В неговия свят, тук в Манхатън, половин милион те качваха на първото стъпало към успеха. Само дето Дина се качи там за рекордно време. Тези пари щяха да са началото на нещо по-голямо, нещо по-добро.

Пред него изплува кошмарно видение — Дина Кейн, постигнала шеметен успех, известна, богата. Може би притежаваща по-хубава къща от тази на майка му. Може би дори задминаваща го в бързата лента. Присмиваща му се. Съсипваща живота му.

Беше възможно да се случи. Тя си играеше с него, правеше го нарочно, за да го дразни.

Освен ако той не направеше нещо да я спре.

Едуард се насили да се успокои, да се овладее.

— Добър съвет. Благодаря. Просто е много несправедливо да знам, че е измамила доктор Грийн така, както изнуди баща ми. Той е бил подлъган да вземе по-малко заради нея.

— Да. Е — смути се адвокатът, — разбирам гледната ви точка, господин Джонсън.

— Тогава унищожи всички записи на нашата кореспонденция. Отсега спирам да плащам сметките ви. Доктор Грийн би трябвало да го разбере.

— Полетът му до Австрия е следващата седмица. Така че въпросът е приключен.

И още как.

— Сбогом, господин Шеймън.

Едуард Джонсън затвори, хвана се за главата и се замисли за Дина Кейн. Тялото му изтръпна от чиста омраза.

На вратата му се почука. Секретарката му влезе с кафе в обикновена порцеланова чаша.

— Сега ще ви донеса кроасаните — съобщи тя. — Да се обадя ли на някого от брокерите?

Той я изгледа с ненавист. Тъпа кучка. Не можеше ли да види под какъв стрес е в момента. Не искаше кафе, искаше секс. Нещо по-хубаво — искаше някое момиче да коленичи пред него и да му духа, без разговори, без нищо. Най-вече искаше да смръкне една доза или да пийне едно, но тъкмо дотам Кейн бе докарала майка му.

По-добре щеше да е да намери някоя проститутка. Или секс клуб, някой по-луксозен, с маски и смахнати момичета, на които им харесваше да ги бият. Можеше да участва и той. Всеки удар щеше да е за Дина, всеки тласък — за Дина…

Той започна да се възбужда, чувстваше се зле. Поклати глава.

— Забрави за кроасаните. Имам спешна инвеститорска среща. Може да не се върна повече днес. Отмени обяда ми.

— Добре, разбира се — каза секретарката, но Едуард вече бе минал край нея, устремен към вратата.

 

 

— Плаща се предварително. Пълната сума. Такава е политиката.

— Разбира се — каза Дина.

Тя се радваше, че изобщо имаше място. Джони бе плакал през целия път, мяукаше като коте на задната седалка на колата под наем. Шофьорът трябваше да спира два пъти, за да може Джони да повърне.

— Шейсет хиляди за едномесечен престой. Специалните интервенции може да струват повече — хоспитализации, операции. Не приемаме медицинска осигуровка, но можем да ви дадем писмо за възстановяване на сумата.

Да, много е вероятно. Дина кимна в тихото плюшено фоайе на клиниката, построена във вид на огромна дървена хижа, луксозна ски вила. Разликата се състоеше в униформените сестри и случайните викове отвътре, отдалеч, сякаш някой бе измъчван надолу по коридора. Тъмнокосата й глава се повдигна нервно.

— Отказването от хероина е много трудно. А с метамфетамините е още по-зле.

— Разбирам.

— Всички тук са постъпили по желание. Времето с терапевтите се уговаря предварително — затова искаме авансово цялата сума.

Рецепционистката си позволи лека усмивка. Черен хумор.

— Понякога парите са единственото нещо, което ги спира да си тръгнат. Ще се изненадате — дори зависимите не искат десетките хиляди за лечението им да отидат на вятъра.

— Има логика.

— Много е вероятно брат ви да се нуждае от допълнителни терапии. Моля, подпишете тук за сумата, която сте готова да дадете.

Дина записа сумата от двеста хиляди. Както дошли, така и си отишли, помисли си тя. Джони бе единственият роднина, когото тя имаше на света.

— Може ли да го посещавам?

— Не е позволено по време на лечението, освен ако не са налице извънредни обстоятелства. Пациентите трябва да отбележат напредък. Господин Кейн може да има нужда от хоспитализация, интравенозно хранене, физиотерапия…

Тя не искаше да спори. Джони приличаше скелет.

— Просто се погрижете за него — помоли Дина, след което се подписа и си тръгна.

 

 

Следващите две седмици бяха сред най-напрегнатите в живота й.

След настаняването на Джони бяха останали малко пари. Тя плати данъците, задели настрана сумата за лечението му и ремонтира апартамента си по начина, по който винаги бе искала. Градските чиновници, строителите и бояджиите останаха шокирани от промените.

— За коя архитектска фирма работите? — попита служителят от службата за издаване на разрешителни, като видя красиво разпечатаните планове на Дина.

— „Кейн и Кейн“ — усмихна се тя.

— Това не е точният цвят на боята. Поръчах екрю, а не слонова кост.

— Закачете вратата точно на онези панти — не бива да се губи и милиметър от пространството.

— Стъклата на прозорците трябва да са третирани против отразяване — това ще позволи навлизането на повече светлина.

— Леле, миличка, много те бива. Собственичката си е знаела работата, като е наела теб.

Дина се усмихна и не каза нищо.

В рамките на един месец обикновеният й скучен апартамент бе преобразен. Стената на кухнята бе премахната и кухнята заедно с тясната всекидневна оформиха голямо пространство за живеене с малък елегантен кухненски бокс. Тя компенсира липсата на пространство с лукс — малък плот, но с италиански мрамор, компактен хладилник с фризер, но марка „Съб-Зироу“; микровълнова печка високо в стената, вградена фурна „Викинг“ и малка кухненска печка. Всеки шкаф и рафт бяха с максимални за пространството размери. Малкият кабинет бе пожертван и от него Дина сътвори огромна спалня с гардеробно помещение, красиво подредено с рафтове за обувки, лавици и закачалки за дрехи, огледални стени и горно осветление. Във всекидневната Дина монтира телевизор с огромен плосък екран над току-що инсталираната газова камина с дистанционно, която произвеждаше танцуващи пламъци като истинска. Малката баня бе проблем, но Дина махна душа и създаде средно по размери мокро помещение с каменна пейка и незамъгляващо се огледало, което правеше банята да изглежда по-обширна.

После се обади на агентката си по недвижими имоти.

— Не е възможно да сте приключили с ремонта. Ако искате по-висока цена, имате нужда от сериозни промени.

— Готово е. Елате да видите.

— Не мога да дойда за оценка преди петък — заяви Лоръл Слоун.

— Чудесно. Ще намеря друг агент.

Слоун преглътна. Момичето си го биваше.

— Нека си проверя графика… може да ми се отвори някаква възможност…

— Аз мога днес в два следобед.

Лоръл се предаде.

— В два часа. Чудесно. Оценявам деловите ни отношения, госпожице Кейн.

Когато тя влезе в апартамента след няколко часа, лъжата се превърна в истина. Лоръл Слоун остана с отворена уста. Никога не бе виждала такава работа, толкова бързо свършена. Тесният едностаен апартамент с малък кабинет сега представляваше луксозно жилище, пълно с момчешки играчки, подчертаващи фантастичния му вид.

— Мили боже.

Тя не направи опит да скрие изненадата си.

— Все едно е сцена от филм за Джеймс Бонд.

По-младата жена кимна и Лоръл пак я погледна. Биваше си я малката — в тесните панталони, високи равни ботуши и луксозен блузон. Косата й бе сплетена на френска плитка, а гримът й бе деликатно нанесен в розови и неутрални нюанси, беше рядкост човек да попадне на двайсет и няколко годишно момиче с такъв изискан вид.

— Този апартамент е с прилична големина за двама души, но голям за едностаен стандарт. Освен това е близо до сградата на ООН, може да го предложите на дипломат или служител. Те имат големи бюджети и искат най-доброто.

— Най-доброто е Пето авеню.

— Така е, но в случая за много по-малко пари получават всички екстри и вървят една пресечка пеш до службата си. Без метро. Ще се продаде.

Със сигурност щеше да се продаде. Лоръл Слоун остави настрана завистта си. Това момиче имаше талант. Отлично посочи най-подходящия купувач. Ако работеше с нея, Дина Кейн можеше да й докарва десетки хиляди, вероятно и повече, от комисионите. Всичко зависеше от сделките.

— Колко искате за него?

— Милион и половина — отвърна Дина Кейн.

Това означаваше, че стойността му се бе удвоила за шест месеца.

Лоръл не се поколеба.

— Да, госпожице. Няма проблем.

 

 

Дина си бе у дома, опитвайки се да си почине. Докато апартаментът се продадеше, той бе нейният дом засега. Джони бе в клиниката. Хектор бе заминал. И последните работници си бяха отишли. Тя имаше малко пари, не много, нещата бяха скъпи тук.

Твърде много зор си давам, помисли си, сипвайки си голяма чаша пресен сок от нар. Имам нужда от сигурност. От дом. Трябва да се спра.

Джоел Гейнс изникна в ума й. Начинът, по който я гледаше, по който тъмните му очи я преценяваха — толкова по-различен беше от момчетата, от онези незрели подиграващи се младежи на нейната възраст.

Той е женен. Преживей го. Спри.

Имам нужда от по-нормален живот, помисли си Дина. Нормален живот, точка. Сякаш никога не съм имала такъв.

Елън бе далеч от понятието за майка. Без баща. Без любов. Талантът й бе задушен.

Тийнейджърката, която се бе обърнала за помощ към мафиотския бос.

Бягството й в града. Денонощната й работа. Опитите да промени живота си. А после Едуард Джонсън, който й бе отнел девствеността, самоуважението — подигравайки й се, все едно всичко е било игра.

Шелби Джонсън — лицемер и развратник. Гневът й бе достатъчен, за да я отведе в леглото му. Беше готова на всичко, за да се противопостави на това богато, властно, егоистично семейство, което тя мразеше до дъното на душата си.

Хектор Грийн — успех, възможност… и поредният мъж, на когото се бе доверила и който се бе обърнал срещу нея.

И никой в живота й — никой след Едуард. Нищо чудно, че си влюбена. Глупаво инфантилно увлечение. Ако не спреш да се напъваш, ще изпушиш…

Дина се опита да подходи логично. Сигурно имаше момчета на нейната възраст, които бяха свестни кандидати за женене, които не бяха като Едуард Джонсън. Тя имаше нужда да излиза на срещи, да си намери добро момче, да се омъжи, да има деца. Да изгради истинско семейство, което майка й й бе отказала.

Така правят хората, помисли си. Срещат се в колежа — ши някъде навън.

Само дето Дина Кейн нямаше социален живот.

А и имаше работа…

Очевидната мисъл й хрумна изневиделица — беше време да се откаже от мечтата си да е някаква важна богаташка. Ако този апартамент се продадеше, щеше да има достатъчно средства, за да се чувства удобно. Бе време да си намери приятна служба, в която да е добра, но да може да си тръгва от работа в пет следобед, да си намери приятели, да има живот. Да има възможност да се среща с мъже. Да си навакса със съня.

Докато отпиваше от сока, Дина обмисляше идеята.

Хектор не тръгна да я съди — заслугата бе на Джоел Гейнс. Така че всичко се сведе до продажбата й на половината от „Медоу“. Компаниите, които бяха купували продукта, я познаваха. Дина имаше добра репутация. И обичаше красотата. Но точно сега единственият човек, който я оценяваше, бе тя самата. Искаше й се да управлява бутик, да го управлява успешно — но да работи за друг, за голяма заплата. Може би щеше да се наложи да се потруди по пътя към върха, но успехът на „Медоу“ трябваше да й помогне. „Медоу“ беше нейната препоръка, нейното университетско образование. Университет „Разкош“.

Дина се засмя. „Сакс“, „Глемър“, „Блумингдейлс“… Би работила на някое от тези места и би показала на магазина какво значи бизнес в областта на красотата. А след работата щеше да си хване любовник. И да престане да мисли за Джоел Гейнс.

Определено да престане да мисли за него…

 

 

Боксовият чувал се залюля от силата на удара.

— Леле!

Треньорът му Шамек Ахмед залитна леко назад.

— Добре. Много добре. Какво те е прихванало?

Джоел Гейнс беше гол до кръста. Капки пот навлажняваха мускулите на гърба и краката му. Извън стените на офиса му слънцето тъкмо бе започнало да се показва ниско на хоризонта.

Ню Йорк Сити се събуждаше. Гейнс тренираше от почти един час.

Шамек харесваше Джоел най-много от известните си клиенти. Казваха, че бил кучи син и че не бил толерантен към закъсненията. И към слабостта. Но човекът се отнасяше към себе си по-сурово, отколкото към персонала си. В седем и трийсет щеше вече да е приключил с тренировката, щеше да се е изкъпал и преоблякъл в един от модните си костюми и щеше да разказва играта на онези от „Уол Стрийт“.

— Нищо.

Още една поредица от удари — сякаш чувалът бе обидил майка му.

— Старата песен.

— Ясно — рече Шамек.

Той не използваше „да, сър“ и Гейнс не го караше. Когато по цял ден си крещял на разни мъже, не ти беше до отдаване на почести.

През последния месец Джоел Гейнс идваше в града по-рано. И тренираше по-усилено — много по-усилено. Физкултурният салон бе изграден в единия ъгъл на огромния му офис — по-хубав от много професионални зали, където бе работил Шамек. И не беше само за показност. Гейнс го използваше. Тази сутрин той бе натрупал тежестите, лъхтеше, буташе, вдигаше всичко, трийсет минути бързо бягане на пътеката — с девет, десет километра в час, сто лицеви опори, вдигаше щанги, сега тренираше гърба. Приличаше на мъж с десет, петнайсет години по-млад. Или на някой много ядосан, много недоволен мъж.

На Шамек не му влизаше в работата. Той се възхищаваше на мускулите по гърба на Гейнс — как се стягаха и отпускаха.

Хронометърът му избръмча.

— Добре. Готов си. Вземи си горещ душ и един аспирин. Ще имаш мускулна треска.

Мрачна усмивка.

— Така ще знам, че още съм жив, нали?

— Точно — ухили се Шамек. — Разтегни.

— Няма време.

— Поне пет минути, или ще ти отменя тренировката утре.

— Майната ти! — изсумтя Джоел, но започна да се разтяга.

Шамек шляпна клиента си по гърба. Де да бяха всички като него.

— Добра работа, Джоел.

 

 

Боб Голдщайн разгледа таблиците, прожектирани на стената пред тях.

— Наистина първокласна работа.

— Да, сър — обади се временният шеф на „Л’Одас“ Лео Сардис.

Той имаше физиономията на давещ се мъж, на когото току-що е била подхвърлена спасителна жилетка.

— „Медоу“ вече е водещ продукт. Партидата, която произведохме по-рано, вече се продаде. Новият завод ще изпрати петдесет хиляди бройки за пролетта. Разполагаме с екип от химици, които са взели формулата и работят върху серията.

— Марката е преименувана на „Медоу-Одас“ — намеси се колежката му Тамара Милър.

Тя оглавяваше пиар отдела на компанията и мрачното й изражение се бе изпарило.

— Индустрията го обожава, твърдят, че е изключителна придобивка. Така си е — само за него се говори в бизнес средите.

— Магазините приемат всичко, което можем да им изпратим. Изчисленията са за пет милиона от продажби през първите шест месеца.

Голдщайн тупна по масата.

— Много здрав продукт. Купен за жълти стотинки.

— Първоначалният търговец е направил добри контакти. Говорим за младото хлапе — Дина Кейн се казваше. Знаела е как да го продава. Затова и не срещнахме никакви трудности.

— Може би трябва да я наемем — предложи Боб Голдщайн.

— Не — намеси се Гейнс. — Определено не става. Прекалено е млада.

Голдщайн повдигна вежди.

— Помня, когато твърдяха това за теб.

Гейнс повдигна рамене. Дина присъстваше в съзнанието му твърде много. Каквото и да правеше, нищо не можеше да заличи образа й. Нито сексът с жена му, колкото и красива и изискана да бе тя. Нито работата. Нито феноменалните продажби на „Медоу“. Всичко я връщаше обратно в главата му, напомняше му за нея. Ако дойдеше да работи за компанията, нямаше да може да се контролира. А Джоел Гейнс винаги се контролираше.

— Не е за нас. С „Медоу“ е изкарала повече пари, отколкото някога е мечтала. Да оставим нещата така.

— Може да има нужда от работа — обади се Тамара. — Ще се получи чудесна история.

Гейнс сви пръсти в юмрук.

— Забрави.

И тя забрави.

— Трябват ни още продукти, които да продаваме — може би не такива като „Медоу“, но пак с високо качество. Марката ни малко позагуби репутацията си за класни продукти. Криеш ли още някой фокус в ръкава си, Джоел?

— „Л’Одас“ е главният ни фокус тази година — заяви Голдщайн. — Вие се фокусирайте в свалянето на цените, производството на „Медоу“, разрастването на линията. Ще включим други продукти.

Той погледна съдружника си.

— Джоел ще помогне това да се случи. Искаме до края на годината компанията да е в идеален вид за продаване.

— Разбира се. Няма проблем — потвърди Гейнс. — Да приключваме. След четирийсет минути имам среща с банкерите по самолетната сделка. Колата ме чака.

 

 

Лимузината мъркаше, докато се придвижваше през трафика.

Гейнс се загледа през затъмнените стъкла. Харесваше му да се вози в автомобила — големите седалки, маслената кожа — и да не му се налага да мисли. Приемаше го като малка ваканция сред хаоса на деня. Навикът му бе да изключи мобилния си телефон и да се взира в превозните средства, минаващи безшумно край звукоизолираната му кола.

Преживяването бе хипнотично. Като медитация.

Може би не биваше да го прави — да проваля шанса на момичето за работа. Тя бе добро хлапе, безумно смела, трудолюбива, изобретателна. А той й бе забил ножа само защото се чувстваше некомфортно, като мислеше за нея. Защото той, Гейнс, се боеше да не загуби контрол.

Потрепна при тази мисъл.

Намери си всякакви основателни причини да се обади на Дина Кейн. Щеше да й намери работа на някое друго място. Това бе решението — да й намери работа, но не твърде близо до него. Така щеше да спаси съвестта си.

А и продуктите… Химикът бе офейкал, бе заминал в Европа. „Гейнс Голдщайн“ нямаше интерес сама да разработва нови продукти — компанията не разполагаше с научни лаборатории. Той искаше да купи други малки марки като „Медоу“, които бяха разработени и които щяха да направят „Л’Одас“ козметична къща. Или можеше да зареже идеята.

Принципът на „Гейнс Голдщайн“ беше — или вървиш напред, или отстъпваш встрани. Това беше.

Дина Кейн знаеше къде може да намери добри продукти. Гейнс предпочиташе да работи по този начин, отколкото чрез посредници.

Да. Това бе идеална причина да й се обади. Всъщност трябваше да го направи.

Той извади телефона си и го включи.

 

 

Дина тичаше. Ийст Ривър отляво беше сива и студена, но гледката на водата все пак я успокояваше. Тя бе топло облечена, с ръкавици и шапка, а в ушите й звучеше музика, никога не би заменила улицата за някоя зала. Може би само в случай на снежна буря. Тук навън имаше светлина, улици, хора, небостъргачи, движение, автомобили — цялото разнообразие на Манхатън.

Тази обстановка движеше, тласкаше Дина напред. Караше я да се чувства така, сякаш имаше цел, която да следва. Придаваше смисъл на нещата.

Музиката й спря. Някой й звънеше. Сърцето в гърдите й се преобърна. Тя се помоли — дано да не й се обаждат от клиниката да й кажат, че Джони е зле или в болница. Или по-лошо.

— Ало?

— Джоел Гейнс.

Тя намали и спря, усещайки хладния въздух върху лицето си, успокояващ внезапното й изчервяване.

— Господин Гейнс. Да, сър.

— Джоел.

— Добре.

— Звучиш сякаш си заета.

— Не! Не, просто тичам. Всичко е наред, искам да кажа, много ми е приятно да разговарям с теб.

Тя потръпна, прехапа устни. Много ми е приятно да разговарям с теб? Божичко.

— Искам от теб малко препоръки. Продуктите, които си изнамирала и поръчвала за магазинчето си. Имаш ли все още достъп до някакъв списък?

— Да — отвърна тя. — Искаш да ги купиш ли?

— Само малките производители.

Дина едва ли не чу повдигането на раменете му от другата страна на линията.

— Каза ми, че си се заела с тази работа, защото продуктите са били ефикасни. Тъкмо това търся. Ще ми изпратиш ли списъка?

— Разбира се, веднага щом ми преведеш двеста хиляди долара.

Той се изсмя и тя долови изненадата в гласа му.

— Какво?

— Стига, Джоел.

Дина крачеше, стиснала телефона си.

— Сключи печеливша сделка с „Медоу“. И сега искаш да си спестиш около шест месеца за проучване, само като вземеш списъка ми и направиш оферти на европейски бутици. Ако се съгласиш веднага, няма да вдигна цената на двеста и петдесет.

— Господи — рече той. — Това е. Предавам се.

Последва пауза, след което добави:

— Ела на обяд. Днес. Ще отменя срещата си.

— Къде?

— Ще направя резервация някъде.

— Ако дойдеш у нас, ще сготвя. Освен това мога да ти разпечатам пълния списък, а ти ще можеш да ми дадеш чек за двеста хилядарки.

— Дадено, хлапе. В един часа. Дай ми адреса си.

 

 

Дина се прибра вкъщи рано. Тя бе прекалено развълнувана, за да прави каквото и да е друго. Бързо съблече дрехите си за трениране, запъти се към банята, изкъпа се и изсуши косата си.

Избърса се скоростно и избра тоалета си — семпла вълнена рокля без ръкави, аленочервена — дръзка, каквато тя искаше да е с него, прозрачен чорапогащник „Уолфорд“ и ниски балетни пантофки. Опитваше се да изглежда небрежно, както изобщо не се чувстваше. Гримът й трябваше да е перфектен, в случай че той се разколебаеше да купи списъка й. Тя се порови в старата си стока от аптека „Грийн“, като си сложи много лек фондьотен мус, бронзово червило, маслиненозелени сенки, малко руж в нюанс охра високо на скулите и след това твърда египетска спирала, така че очите й изпъкваха като на Клеопатра.

Гримира се бързо — за пет минути, след което приготви масата, слава богу, че имаше останало чили от предишния ден в хладилника. Дина не бе майстор готвач, но се учеше да готви, за да пести пари — любими й бяха ястията, които бяха трайни и можеха да се претоплят. Чили, салата, газирана вода, приготви и смляното кафе в кафе машината — готово.

Нямаше нищо претенциозно, но тя не се притесняваше. Гейнс не бе от този тип мъже.

Дина изтича обратно в дрешника и извади сешоара. Беше й го подарила една от клиентките на аптеката, която държеше фризьорски салон, и той бе професионален, идеален за случаи като този, когато й се искаше да се изсуши за отрицателно време.

Тя пусна сешоара, насочвайки го прецизно в английската си четка „Мейсън Пиърсън“…

Звънецът иззвъня.

Дина подскочи стреснато. Косата й бе още мокра и се спускаше рошава по елегантната малка рокля.

Пак се позвъни. Тя погледна часовника си. Дванайсет и трийсет. По дяволите.

— Махай се! — извика. — Очаквам гости след половин час.

— Имаш гости точно сега — отвърна Гейнс през вратата.

Тя изтръпна и побърза да отвори.

Беше облечен в светлосиня риза и тъмносин костюм. Висок близо един и осемдесет, той се извисяваше над нея, а силното му тяло изглеждаше още по-мускулесто отпреди. Тъмните очи проблеснаха развеселено.

Дина се размърда нервно.

— Джоел… Аз… още не съм готова.

— На мен ми се виждаш готова. Може ли да вляза?

Тя се предаде.

— Да. Разбира се.

Той влезе вътре, огледа се из жилището й.

— Стилно. Кой е дизайнерът?

— Аз. Купувам стари апартаменти, правя им малко козметичен ремонт…

— Трябваше да се сетя.

— Продава се за милион и половина, ако ти трябва второ жилище — заяви дръзко тя.

— Мисля, че вече получи достатъчно от парите ми.

Той я огледа — излъчваща сексапил и притеснение, изумително красивото лице и стройното тяло, оградено от мократа коса, начинът, по който го гледаше — предизвикателно, с възхищение. Желанието. Очевидното желание.

Сюзън никога не го гледаше така. Вече не. Гейнс не знаеше дали изобщо някога го бе гледала така. Някога им беше забавно, имаше взаимна привързаност, приятелство…

Но любов? Не бе толкова сигурен. А страст — никога. Сюзън показваше желание, приемане, готовност. Когато той бе по-млад, устремен към успеха, постигайки страхотни победи в бизнеса, това му бе повече от достатъчно. Тя създаде чудесен дом, беше елегантна домакиня, добра майка. Това представляваше бракът.

Страстта беше за киното. Жените на богатите мъже бяха особена порода. Елегантни, образовани, участваха в училищните настоятелства, играеха тенис в Хемптънс, помнеха кога да пращат подаръци за рождените дни на приятелите си, ремонтираха кухните си и може би имаха някаква дребна работа. Тяхното истинско поприще бе на социалната сцена, водеха война на хиляди фронтове, в която мъжете им не се бъркаха.

Дина Кейн не бе такова момиче.

И Гейнс бе очарован.

— Какво има за обяд? — попита той, за да се разсее.

— Чили и ориз — отвърна тя, все още изчервена.

— Наистина ли?

Той пак се усмихна. Никой не му бе сервирал паница обикновено чили от години.

— По дяволите, това звучи добре.

— Сядай.

Той издърпа един стол пред изисканата й малка трапезна маса. Тренираното му око успя да забележи, че е дала някой долар в повече за обзавеждане: това предвещаваше добри бизнес качества.

Дина сервира за двамата по една димяща купа месо с боб, с малко ориз. След тренировката сутринта той бе изгладнял като вълк.

— Вкусно е.

— Благодаря.

Тя се пресегна да му налее вода, навеждайки се над него. Той вдиша аромата на шампоана и сапуна за баня.

Дина се облегна и вдигна вилицата си. Хранеше се с наведена глава. Не го поглеждаше, все едно бе неспособна да го погледне.

Когато приключи, Джоел каза:

— Беше превъзходно.

Стана и занесе купата си в кухнята.

— Винаги можеш да започнеш нова кариера като готвачка.

— Не мисля, че някога ще почна да правя хапки от сьомга в сос от нар или каквото там сервират в изисканите ресторанти в днешно време.

— Отвори заведение на „Уол Стрийт“, което предлага чили, пържоли и лазаня. Повечето бизнесмени не са яли свястна храна от години. Ще умра с радост, без никога повече да съм видял думата сос в някое меню.

Дина се засмя.

— Аз се справям по-добре с нещата, които хората слагат на лицето си, отколкото с тези, които слагат в устата си, господин Гейнс.

— Джоел.

Тя пак се изчерви.

— Знам. Просто ми е малко трудно.

— Защо?

— Защото си толкова… — Тя направи пауза. — Нали се сещаш.

— Осветли ме.

— Силен. Преуспял. Важна личност.

Дина вече бе червена като домат и се опита да го прикрие, като скочи и взе да вдига масата.

— Ти си легенда — както знаеш.

— Наистина го знам. И все пак ми е приятно да те чувам да го казваш.

Дина усети, че се навлажнява от желание. Той бе толкова арогантен, толкова красив, толкова нахакан. И беше оправдано, кой можеше да го отрече?

— У теб ли е списъкът?

— Да. Разбира се.

Тя изпита облекчение, че може да избяга в спалнята и да вземе разпечатката от компютъра си. Списъкът беше солиден, дълъг десет страници.

— Маркирала съм марките, които е добре да прегледаш — малките производители, както и продуктите, които се продават добре — мога да ти изпратя още малко бележки.

— Отлично.

Той взе снопчето листи и го прелисти. Няколко от фирмите там вече си ги бе набелязал.

— Имаш право, разбира се. Това ще ни спести месеци за предварително проучване.

— Значи ще ми дадеш чека?

— Звучиш така, сякаш си се съмнявала.

Дина вдигна рамене.

— Двеста хиляди за компютърна разпечатка.

Той я погледна.

— Съгласих се на сделката. Когато сключвам сделки, ги осъществявам — първо правило в бизнеса.

Той щракна куфарчето си и й подаде спретнато напечатан чек. Дина го погледна и цифрите заплуваха пред погледа й. Наистина се случваше, беше реалност.

— Благодаря, господин… Джоел.

— Смяташ ли да го осребриш? Колко ти останаха от половиния милион?

— Не много. Трябваше да оправя жилището. А и да настаня брат си в клиника. Да плащам данъци.

Той кимна.

— Трябва ти работа.

Сърцето на Дина задумка.

— Може ли да работя за теб?

— Аз не съм в разкрасителния бизнес. Това е една от многото области, с които се занимавам.

Очите му я огледаха.

— Освен това идеята не е много добра.

— Защо? — прошепна тя.

— Мой ред е да кажа: „Нали се сещаш?“.

Сърцето на Дина заблъска още по-силно в гърдите й. Тя имаше чувството, че се задъхва от копнеж. Той го бе признал, точно тук, в апартамента й — че между тях има тръпка.

— Женен съм — заяви той.

— Разбира се.

Но все още не сваляше поглед от нея. Коленете на Дина потрепераха лекичко. Не си спомняше да е искала нещо толкова силно, колкото този мъж в момента.

— Въпреки това все трябва да работиш за някого. Мога да ти бъда нещо като наставник известно време. С какво искаш да се занимаваш?

— Искам да съм директор на козметичен магазин. На някой от големите вериги. Нещо добре платено, където да мога да окажа влияние. „Сакс“, „Блумингдейлс“…

— Как ти се струва „Торч“?

Дина изтръгна поглед от лицето и тялото на Гейнс. „Торч“ беше моден търговски център със стари традиции в Горен Западен Манхатън, с логото на Статуята на свободата, разположен на дванайсет етажа в стил „Бел Епок“. Но архитектурата на древната сграда бе най-привлекателното нещо в него. Магазинът имаше страхотно минало, но бъдещето му бе мъгливо. „Торч“ бе много популярен през осемдесетте, обаче постепенно се бе установил като място, където се продаваше всичко, но не се предлагаха последните модни колекции. „Сакс“ и „Блумингдейлс“ поемаха целия лукс, „Глемър“ беше етичната дестинация за пазаруване на либералния елит, а „Мейсис“ в центъра конкурираше с умерени цени и простор.

Плюсовете на „Торч“ бяха, че се намира в горната част на града, затова в него се тълпяха местни купувачи, които не искаха да си дават труда да хващат таксита. А и понеже живееше на стара слава, средната възраст на клиентелата му бе над петдесет. Най-много се продаваха кожени палта, шалове и много сака с пайети от скъпоценни камъчета.

Не беше точно по вкуса на Дина Кейн. Но все пак бе уважавано име в Ню Йорк.

— Ако имам пълна свобода… — каза тя предпазливо.

— Идеално е за теб. Защо би искала да отидеш на някое успешно място?

Дина се усмихна.

— Много добре. Осребри си чека. Познавам собственика на магазина. Сега живее в Калифорния и се наслаждава на слънцето. Ще му дам препоръките си.

Дина не знаеше какво да каже. Просто така, без особени усилия, той можеше да направи живота й по-хубав. Възхити я лекотата, с която го правеше, чистата власт, която демонстрираше.

— Аз… благодаря.

— Благодари ми, като ми докажеш колко съм гениален в назначаването на персонал.

— Да им се обадя ли?

— Те ще ти се обадят.

Той стана и взе куфарчето си.

— Е, вече приключихме.

— Джоел, ще те видя ли пак?

В продължение на една безкрайна, брутална секунда той я огледа, искайки момичето, харесвайки момичето, чувствайки нейното електричество, желанието, жизнената й сила.

— Може би някой ден.

Думите, които се принуди да произнесе с върховно самообладание, прозвучаха като от нечия друга уста.

— След като си хванеш приятел.

— Значи ще си хвана приятел — заяви тя.

На Гейнс моментално му се прииска да го убие.

— Довиждане — каза той и излезе, преди да е изрекъл нещо, което никога да не може да върне назад.