Луиз Бегшоу
Красота (7)

Седма глава

— Подай ми това — посочи Едуард.

Сервитьорът леко се поклони.

— Да, сър. Разбира се.

— Не, човече. Не пурите. Вестника.

— Разбира се, сър.

Възрастният мъж подаде броя на „Таймс“ с непроницаема физиономия. Той по трудния начин се бе научил да не показва никаква емоция, особено презрение. Джонсън беше просто последният на опашката от въшливи с пари неудачници. Появяваше се в клуба към единайсет и до единайсет и трийсет вече бе пиян. Коктейли преди обяда, вино с пържолата, аперитив с кафето и шери следобед за убиване на времето.

Семейна черта — така се твърдеше. След скандалния си развод Шелби Джонсън избяга от града и напусна щата. Нямаше вече Конгрес. Нямаше банка „Колдхарбър“. Той се оттегли със скромно възнаграждение и според мълвата си живееше тихо и кротко във Флорида. Там си имаха слънце и закон, според който нямаха право да ти отнемат къщата. Клюките изобилстваха.

Пенелопе Джонсън направо се бе разпаднала. По време на развода — и след солидното споразумение — дамите из града шушукаха, че тя е оставила Шелби в незавидно положение. Как иначе да се обясни гигантското парично споразумение, милионите за поддръжката на къщата?

Но Пени си плати цената. Жените бавно, но сигурно спряха да идват на партитата й. Поканите към нея също пресъхнаха. Все пак сигурността изискваше да се канят двойки. Пени бе докосната от някакъв намек за скандал… Никой не знаеше точно за какво става въпрос. Защо Шелби я бе напуснал? Заради нея ли? Или той беше гей? Освен това една сама, неомъжена, богата жена можеше да съблазни техните мъже…

Тя пиеше… още повече. А сега докторът й бе изписал и хапчета — против стрес, против тревожност, приспивателни.

Пени се появяваше на градски благотворителни събития, облечена с тесни рокли, с внезапно изрусена коса. Изглеждаше отчаяна. Очите й блестяха с химически блясък.

— Господи, мамо.

Едуард я погледна с ужас, когато тя грабна една чаша шампанско на благотворително представление в Метрополитън.

— Сериозно. Просто не можеш. Спри.

— И защо да не се позабавлявам? Само ми скапваш настроението.

— Мамо, ти си на четирийсет и осем. Стига…

— Все още съм привлекателна. Хирурзите могат да вършат чудеса в днешно време.

Едуард се обади на лекаря й.

— Майка ми е болна. Само да пипнете лицето й, ще ви съдя за злоупотреба и ще ви съсипя…

Заплахата му имаше ефект. Съкрушена и унизена, Пенелопе просто се предаде. Тя се оттегли в спалнята си и не излезе оттам със седмици.

Едуард едва ли не се радваше, че е напуснал колежа. Нямаше да може да понесе подигравките. Все още телефонът му звънеше и се чуваше кикот от другата страна. Той смени телефонния си номер. Значи си мислеха, че е смешно, така ли? Тъпанари…

Той остави майка си да седи в къщата, да се самоунищожава с алкохол и хапчета. Не можеше да предприеме конкретните мерки за подобряване на състоянието й — сбирките на анонимните алкохолици, унижението от постъпването в клиника. Перфектната жена се бе превърнала в развалина. Сега той я ненавиждаше, както ненавиждаше неловкото положение и слабостта на баща си.

И преди всичко той ненавиждаше Дина Кейн.

Успокояваше се с мисълта, че тя е едно бедно нищо, продавачка, никоя. Седмици наред бе чакал тези снимки да се появят, будейки се всяка сутрин, облян в студена пот, очаквайки телефонът му да звънне, да пристигнат имейли.

Нищо. Всеки път когато вземеше брой на „Поуст“, на шеста страница нямаше нищо.

Значи това беше. Той прекъсна учението си, баща му изчезна. Както и тая кучка сервитьорката. Забрави.

Едуард се опита. Но златният му свят бе потъмнял.

Той нямаше представа какво да прави. Така наречените му приятели бяха изчезнали, вече никой никъде не го канеше. Едуард вече не беше привилегирован наследник. Вместо това беше просто отломка от едно семейство, попаднало в спиралата на социалната смърт. Единствените, които се въртяха край него сега, бяха бедните лентяи от средната класа, които се бутаха в компанията на богаташчетата.

Той имаше мечти, фантазии за отмъщение, за възстановяване на семейното име, за действия, които страхливият му баща не се наемаше да предприеме.

— Не, Едуард — възрази Шелби по телефона. — Няма да се върна там.

— Мама има нужда от теб.

— Тя поиска развод. Получи, каквото поиска.

Гласът на баща му бе далечен, отчужден.

— Може би всичко е за добро. Сега се наслаждавам на живота си тук, намирам себе си, слънцето грее, нали знаеш…

— Господи! Не, не знам. Знам само, че избяга.

— Едуард, животът ми там свърши. Повече не искам да виждам онези хора.

— Татко…

— Ти си млад мъж. Трябва сам да проправяш пътя си.

— Път към какво? — изпищя Едуард. — Трябваше да прекъсна учението си! Заради теб! Очакваше се да работя във фирмата, но ти напусна! Какво да правя сега?

— Това не е мой проблем. Вече си на двайсет и една, Едуард. Когато бях на твоята възраст, работех на „Уол Стрийт“…

— Не успях да завърша — изхленчи Едуард. — Дори не съм завършил хуманитарна специалност…

— Тогава си намери работа. Така постъпват повечето мъже.

Едуард преглътна тежко.

— Аз не съм повечето мъже, татко. Ти не ме възпита така.

Дълга въздишка.

— „Татко“! Чуй се само. Стига, Едуард, трябва да откриеш собствената си цел, а не да просиш от майка си и мен.

— С какво? Как?

— Не мога да те дундуркам цял живот. Ако не можеш да измислиш какво друго да правиш, постъпи в армията. На някои младежи се отразява благоприятно.

— Армията!

Писъкът на Едуард прерасна в истеричен, писклив кикот.

— Армията! Да бе — супер. Виж, просто ми преведи малко скапани кинти.

— Тези, които имам, ми трябват. Всичките пари са у майка ти.

— Аз съм ти син!

— Пораснал син.

Още една въздишка.

— Очевидно съм се провалил с теб, Едуард. От теб се очакваше да си способен сам да си стъпиш на краката.

— Спести ми тъпата си лекция, старче! — изпищя Едуард.

Но Шелби вече бе затворил.

 

 

Оставаше попечителският фонд — но той бе като подаяние.

— Просто ми отпусни някаква авансова сума — заяви уверено Едуард.

Бе облечен в един от най-хубавите си костюми, „Армани“, с чисто нова копринена риза. Рътгър Хелмънд беше личният банкер на баща му, вечерял в къщата на Джонсънови много пъти през годините.

— От коя сметка ги искаш? — усмихна се съчувствено Рътгър.

Срещата им се състоеше в офиса му на Парк авеню, наподобяващ английска всекидневна. Ето така висшето общество вършеше банковите си дела — с персийски килими по пода и маслени картини на фазани по стените. Той се взираше в дискретен компютърен монитор върху махагоновото си бюро.

— От тази на семейния фонд.

— Разбира се. Упълномощен съм да правя изплащания. Колко би желал, Едуард?

Той повдигна рамене.

— Не много. Само половин милион долара?

Рътгър се опули.

— О, не. Мога да разреша да получаваш само пет хиляди на всеки шест месеца.

Едуард присви очи.

— Имам попечителски фонд, нали? С три милиона?

— Можеш да го ползваш едва след като навършиш трийсет и пет години.

Трийсет и пет? Дотогава нищо чудно да е умрял.

— Но и тогава пак ще се изисква подписът на баща ти.

Едуард зарови лице в ръцете си. Оставаше само месечната му издръжка. Десет хиляди на месец — нищожно подаяние.

— По дяволите, Рътгър.

— Трябва да говориш с родителите си. Между другото, знаеш ли, че месечната ти издръжка е спряна?

Той рязко вдигна глава.

— Ъ?

— Баща ти ми изпрати телеграма тази сутрин. Боя се, че вече е разпоредено. Той казва, че отсега нататък сам ще изкарваш парите си.

— Това… това не е редно.

Едуард започна да изпада в паника.

— Обади му се!

— Направих го.

Рътгър взе нервно да се върти и Едуард почувства, че му призлява.

— Наистина, Едуард, не мога да се меся. Говори ли с майка си?

Тя беше вкъщи, без съмнение, облечена в копринен халат и допивайки третия си коктейл с водка за сутринта.

— Не. Но, разбира се, ще поговоря с нея.

Едуард се окопити и се насили да се изправи.

— Колко са останали в личната ми сметка?

— Почти двеста хиляди — успокои го Рътгър.

Жълти стотинки. Доникъде няма да стигнат.

— Страхотно — успя да отбележи Едуард. — Мисля, че ще намина през клуба.

 

 

Сервитьорът му подаде броя на „Таймс“ и Едуард го грабна и го доближи до очите си.

Сърцето му заби бясно. Оставаше сега да посегнат и на последното му убежище. В клуба го бяха приели чрез членството на баща му. Фермерският клуб бе един от най-старите в града, с тъмночервени кожени фотьойли, хубави вина, тераса за пушене на пури, а и приемаха за членове само отбрани бели мъже. На Едуард му харесваше спокойствието, раболепното обслужване. И че майка му не беше наоколо. Той се премести сред шепота на парите, сред който бе роден. И никой не възразяваше на пиенето му.

Ако поискаше кокаин, ходеше някъде другаде, излизаше, залитайки, на улицата, измъкваше от скрития си вътрешен джоб малкото стъклено шишенце с дрогата. Но не и във Фермерския клуб… Едуард нямаше никакво желание да му забранят достъпа до последния му най-добър дом.

А сега в съзнанието му проблесна спомен. Сърцето му задумка. Той грабна вестника от сребърния поднос и жадно го поднесе към очите си, за да го прочете.

 

 

Дина Кейн е новото лице в света на красотата. Двайсетгодишната дама направи впечатление с първите си продажби на крема за лице „Медоу“, за който се твърди, че има отлични тонизиращи, подхранващи и овлажняващи качества. „Медоу“ вече се продава в „Сакс“, „Бъргдорфс“, „Глемър“ и други луксозни магазини и отчита значителни продажби, а производството му кипи с пълна сила в местна фабрика в Ню Джърси.

„Ние сме различни. Кремът е създаден от химик и предлага красота за всеки тип кожа.“ — сподели госпожица Кейн.

Попитана за високата му цена от 300 долара, тя отвърна: „Медоу“ не е за всички. Понеже не правим компромис със съставките, няма как да направим компромис с цената.

Твърди се, че госпожица Кейн има петдесетпроцентов дял в новата компания. Кремът „Медоу“ може да се закупи във всички изискани магазини или директно чрез уебсайта на компанията. Но имайте предвид, че вече има списък с очакващи заявките си.

 

 

Едуард прочете статията два пъти, три пъти. Главата му туптеше. Текстът заплува пред очите му.

О, това беше тя, без съмнение. Черно-бялата снимка го показваше. Красивото жестоко младо лице до деликатното бурканче на продукта. Красота. Някак си това не го изненада. Красотата бе тъкмо онова, което Дина притежаваше в изобилие. Стил, постигнат с минимални средства. А вече може би и не с толкова минимални.

Мразеше думите „Кейн“ и „компания“. Тази уличница бе едно нищо, златотърсачка като останалите, само че по-зла. Тя бе създадена да му сервира кафе — и други неща — на него и приятелите му.

Дина Кейн не бе изчезнала. Едуард беше тук — пиян, самотен, почти разорен. Майка му се бе предала на зависимостта си, баща му бе избягал. А тя се опитваше — всъщност успяваше — да се издигне в света.

Той я мразеше. Спомни си тялото й. Дори и в пияното състояние, в което се намираше, представата за нея го възбуди.

Едуард направи усилие да се изправи. Искаше жени, искаше секс. Имаше лекарства, които можеха да му помогнат да изтрезнее.

— Да го пиша ли на сметката ви, сър? — попита сервитьорът.

Но Едуард Джонсън вече си бе тръгнал.

 

 

— Продава се изключително добре.

Дина стоеше в директорския офис на магазин „Глемър“ на Пето авеню. Тя кимна, щом директорката по продажбите Джейн Боус им показа набързо диаграмите с показатели.

— Както виждате, продажбите са се увеличили с още седемдесет и пет процента през първия месец. Но клиентите ни се оплакват заради периодите на чакане. За магазина е лошо, ако трябва да им кажем да чакат.

Дина сбута Хектор, застанал до нея, чувствайки се неловко в новия си костюм от три части.

— Разбираме — отвърна тя. — В момента преместваме производството. Наред е да открием друга фабрика в Канада. И една в Милано, която ще обслужва Европа.

— От „Глемър“ искаме да сме първи на опашката.

— Вие сте ценен клиент. Действаме възможно най-бързо.

— Може да обмислите да разработите нов продукт, само за „Глемър“. Нощен крем например. Веригата ни се придържа към етичните производствени методи…

— Знаем това — заяви Дина. — Но не правим изключения.

Момичето я пренебрегна, като се обърна директно към Хектор.

— Аванс от един милион долара, преди да продадете и едно бурканче, доктор Грийн. Плюс печалбата от всичките ви продажби.

Дина стана.

— Срещата ни приключи.

— Разбирам, че имате дял в производството на крема „Медоу“, госпожице Кейн, и уважаваме това, но доктор Грийн е свободен агент, нали? Вие не притежавате цялата му бъдеща работа.

Дина погледна свирепо Хектор.

— Тръгваме си. Идваш ли?

Той погледна разтревожено от едната към другата жена. Божичко! Един милион долара. Повече нямаше да му се налага да работи. И то, преди да е продал и едно бурканче…

Но все пак там беше момичето, младата му съдружничка, която го гледаше сърдито, сякаш бе осемдесетгодишна и негова майка…

— Да. Идвам.

Той изпита негодувание. Беше се застъпил за момичето, беше й предложил помощта си, сътрудничеството си. А тя го командваше — още от самото начало. Сега кремът му жънеше популярност, а Дина взимаше половината. Разбира се, той бе благодарен… и тя бе енергична… но ако тези искаха да му дадат един милион…

Тя беше двайсетгодишна, а той искаше да се пенсионира.

Тръгваме си. Колко лесно й бе да го каже.

Но той стана и със съжаление я последва навън.

 

 

— Трябва да поговорим, Дина. Не съм щастлив.

Тя разтърка челото си.

— Господи, Хектор. Всичко това се случва реално. Осъзнаваш ли колко пари печелиш?

— Не разбираш. Аз искам просто да имам достатъчно и да спра, да се оттегля.

— Така и ще стане. Но ще спечелим много повече, ще имаме милиони… ако останеш с мен.

Той настръхна.

— Отнасяш се с мен като с дете. Кремът си е мое изобретение.

Дина се ядоса.

— Крем, който не ти изнесе на пазара, Хектор, не ти тегли заем. Ти само искаше да го продаваш в претъпканото ни магазинче.

Той се изчерви.

— Този магазин е моят дом. Не се оплакваше, когато те наех.

Тя направи пауза.

— Тъпо е да се караме. Трябва да работим като екип.

Но Хектор стоеше умислен.

— Не беше редно да получиш половината от правата върху продукта. А сега искаш и останалата част от работата ми?

— Сигурно се шегуваш. Заложих всичко, което имам, за този крем.

— Ще се обадя на онази жена — заяви възрастният мъж. — Искам един милион долара. Това си е мой проект; няма нищо общо с теб.

Дина премигна, за да скрие сълзите си.

— Хектор…

— Наистина — прекъсна я той. — Тъкмо ти намеси адвокатите. Сега просто ме остави на мира, Дина, става ли? Имам си живот и без теб.

 

 

— Притеснявам се за теб — каза Брад.

По-малката сестра на Джони, която винаги владееше положението и живееше за работата си, сега изглеждаше в ужасно състояние.

Бяха прочели за крема. Звучеше добре — като че ли Дина щеше да бъде осигурена до живот.

Но ето че сега, късно през нощта, тя бе в апартамента му, цялата разтреперана. Плачеше, а кожата й бе посивяла.

— Няма значение — излъга Дина. — Просто бизнес проблем. Това е всичко. Хектор е прав — той може да прави каквото си поиска.

Брад, гаджето на Джони, се приближи до нея. Той се възхищаваше на Дина Кейн — намираше я за изключителна, силна и непокорна. Зад очите й личеше зрялост и от това, което Джони му бе разказал, той можеше да се досети за причината. Но днес тя изглеждаше точно като двайсетгодишна — разочарована и изгубена, изиграна от по-възрастния мъж.

— Дина, той всъщност не може да го направи — продължи Брад. — Не знам какво се е объркало, но ти притежаваш половината от продукта „Медоу“. Защо не си наемеш собствен адвокат? Предполагам, че той не може да използва без теб името или каквото и да е във връзка с първия крем.

Тя прехапа устни.

— Да. Може би.

— Не разсъждаваш трезво.

— Не знам. Мъчно ми е. Хектор означаваше много за мен.

Защото никога не си имала истинска връзка с баща си, помисли си Брад. Но той не беше психиатър. Любимият му Джони бе едно объркано, неуверено, мързеливо, секси момче, но това бе нормално — Брад беше достатъчно здраво стъпил на земята и за двама им. Но с Дина повече си приличаха. Тя като него проявяваше морал и отговорност и имаше нужда да успее в живота. Освен това успехът бе изписан на лицето й — виждаше се в секундата, когато тя влезеше в стаята.

— На твое място бих наел адвокат — не този местния, който е съставил договора ти, а някой добър.

— Похарчих всичко, което имах, за този крем. За опаковката, за производството, за всичко. Апартаментът ми е заложен целият. В момента го продавам, но ще мине известно време, докато получа парите, а всички сметки от лабораторията първо трябва да се платят и…

— Съжалявам — Брад я потупа по рамото. — Просто това ми дойде наум да предложа.

И той си имаше грижи. Обърна се да погледне към брат й. Преди две седмици планираше да закара Джони до щата Върмонт и да му предложи да се оженят. Гей браковете там бяха разрешени. Можеха да си намерят малко жилище. Предстоеше му да започне първата си работа — данъчно право в една малка фирма в Манхатън. Службата бе добра за възпитаник на колежа „Йона“ и той смяташе, че нещата ще потръгнат, че може да получи повишение, да печели повече пари. Едва ли щеше да стигне до Върховния съд, но двамата можеха да живеят заедно. Може би Джони щеше да си намери някаква работа в социалните служби, а можеше и просто да стане хипарски активист за мир. Брад всъщност въобще не го бе грижа, стига да усещаше тези прегръщащи го гладки ръце и красивото лице, което шепнеше в ухото му. Всичко щеше да е идеално и той нямаше търпение. А станеше ли скучно, Джони пускаше фойерверките.

Но… понякога май прекаляваше с фойерверките. Джони пиеше, и това не бе нещо ново — пиеше още откакто бе пристигнал в колежа. Започна, след като почувства облекчение, че се е измъкнал от къщи, или по-скоро, защото изпитваше вина към малката си сестра, останала без възможност за следване в колеж. После, когато Дина успя сама да се измъкне от дупката, пиенето просто му стана навик за забавление. Брад му се караше, тревожеше се. За кратко Джони премина на трева. Оценките му се понижиха, така че той получи рецепта за лечение на ХРНВ^[1] и взе да се тъпче с Адерал^[2]. После дойде кокаинът, първо по малко, тук-там, когато им го предлагаха по купони…

— Добре съм — повтаряше Джони. — Нещата са под контрол.

Но оценките му станаха слаби. Брад се тревожеше за него — да не го изхвърлят от колежа, да не стане наркоман…

А сега и Дина имаше проблеми и Брад се колебаеше дали да поиска помощта й.

— Бедната ми сестричка.

Джони се приближи, препъвайки се, и я прегърна силно.

— Джони, смърдиш на уиски.

— „Джак Даниълс“ не смърди — нацупи се Джони. — Какъв е проблемът? Не ни разваляй веселбата…

— Ето, мило — приближи се Брад с голяма чаша вода с лед и две хапчета „Алка-Зелцер“. — Вземи тези.

Дина бавно вдигна поглед, внезапно излязла от самовглъбението си. Изведнъж кремът „Медоу“ й се струваше далечен проблем. Джони беше в беда. Джони — единственият й близък човек. Беше очевидно от изражението на Брад. Тя не искаше брат й да се разболява, но може би той вече бе болен.

— Без такива — рече заваляно Джони. — Ще взема малко екстази, Стейси от съседната улица има. Тя работи в порнобизнеса, ти знаеше ли? Винаги има най-якото скапано екстази. Трябва да купонясваме… Мислиш го прекалено много, Дина. Твърде много се тревожиш…

— Джони. — Гласът й прозвуча остро и заповеднически. — Вземи чашата от Брад.

Той отметна глава, но я взе.

— Сега изпий хапчетата. И водата. Всичко.

Брат й я послуша.

— Благодаря.

Брад прокара ръка през лицето си.

— Ще го закарам в банята и ще го сложа да си легне. Можеш ли да останеш за малко?

Той се върна след пет минути, докато Джони стенеше в малката им спалня като ранен слон.

— Той има нужда от помощ.

Дина кимна.

— Откога е така?

— От месец, може би два. Но трябва да му помогнем, преди да е станало по-зле. Не знам как.

И Дина не знаеше. За първи път самообладанието й я напусна.

— Аз… ще отида да видя мама. Тя го обича. — Макар да не обича мен. — Тя може да реши какво да направи.

— Тя знае ли за…

— Не се безпокой — заяви Дина по-уверено, отколкото чувстваше. — Ще й кажа.

 

 

Влакът до Тъкахоу измина пътя си за трийсет дълги за Дина минути. Всяка спирка бе изпълнена със спомени. Лоши спомени.

Златната й мечта се разпадаше покрай нея. Хектор си отиваше, подкупен. Щеше да има адвокати, дела. С работата й бе свършено, целият й труд бе отишъл на вятъра. Може да бе минала само една година, но на Дина тя й се бе сторила като цял век — това беше животът й.

А сега скъпият й Джони имаше нужда от помощ. Нещо от детството му се бе загнездило в душата му и го мъчеше. Двамата се справяха по различен начин с миналото си. Той искаше да я кара кротко, надявайки се болката да премине от само себе си. Пиенето му помагаше. Както и наркотиците.

— Уудлон — обяви кондукторът. — Следваща спирка — Уейкфийлд…

Тя потрепери на мястото си. Нюйоркският януари беше леденостуден. Въпреки това Дина бе облечена елегантно, кондукторите я бяха загледали, неприличните тийнейджъри, проснати по седалките, я зяпаха откровено похотливо. Тя не ги забеляза изобщо.

Всички останали, които пътуваха към предградията, бяха навлечени като ескимоси с катове дрехи. Не и това момиче. Дина Кейн се отличаваше с елегантния си стил. Копринената й тениска бе червеникавокафява, а върху нея носеше бронзовокафяв кашмирен пуловер. Контрольорът не забеляза термоелечето под тениската, което й държеше топло без нужда от дебели пластове. Тя беше просто зашеметяваща, косата й бе дълга и пусната, краката й — обути в модерни кестеняви кожени панталони.

Но това, което най-много се набиваше на очи, бе решителното изражение на това красиво, минимално гримирано лице. Контрольорът метна предупредителен поглед към момчетата — Оставете дамата на мира. И после продължи надолу през вагона. Не желаеше подсвирквания и проблеми по време на пътуването.

Дина не съзнаваше въздействието си върху околните.

Дори и в най-трудните си дни тя живееше за красотата. Не се опитваше да привлича внимание — правеше го заради себе си. Безупречната й външност бе нейното удобство, нейната броня. Тя се чувстваше по-силна, когато изглеждаше по-добре. Днес се бе намазала с „Медоу“ — идеалната защита срещу студа — и с лек фондьотен от магазина, внос от Германия. Очите й бяха закачливо гримирани — тъмнозелени сенки по линията на миглите, бакърена спирала, златистокафяви сенки нагоре до веждите. А устните й бяха обикновени — само златист гланц. За нея това бе толкова просто, колкото да се намаже с обикновен хидратиращ крем. Защо и другите не го правеха? Само пет минути и можеш да се превърнеш в друг човек…

Днес й се искаше да е друг човек — с нормално семейство, нормален живот. Като някое от тези хлапета, отиващи към предградията.

О, не, не искаш — смъмри я едно гласче в главата й. — Не го искаш за нищо на света.

— Тъкахоу.

Тя грабна дамската си чанта „Мълбери“ и слезе от влака. Хубавите дрехи и хубавата козметика за някои бяха луксозни неща, а за нея — необходимост. Дина инвестираше с всяко стъпало нагоре по стълбата. Купуваше си основни продукти, класически, които действаха, и изпитваше ефекта им върху собственото си лице.

Такава й беше работата. Или поне досега бе такава.

Тя тръгна внимателно нагоре по каменните стълби покрай перона и се озова в центъра на селото — пощата отляво, една закусвалня отдясно, само на няколко минути от къщата на Елън. Не бе говорила с майка си от година, освен двете кратки обаждания по телефона за рождения й ден и на Коледа. Дина не се бе връщала тук. Какъв бе смисълът да се преструва, че всичко е наред?

Къщата беше на мястото си, до голяма степен каквато си я спомняше — висока, чиста, добре боядисана. Това бе донякъде успокоително. Дина забеляза, че завесите са дръпнати. Успя да види старата си стая — пребоядисана и вече яркорозова.

Тя позвъни на звънеца.

— Да?

Майка й я огледа от горе до долу. Когато я позна, на лицето й се изписа изненада.

— Божичко, виж се само!

Не можа да сдържи възхищението си, което след малко се примеси със завист.

— Да не си станала някаква манекенка?

— Работя в козметичен магазин, мамо.

— Разбира се. Не ставаш за манекенка. Не си достатъчно висока. Не си и кльощава.

Елън носеше черни спортни панталони и поло блуза в същия цвят, съчетани с балетни пантофки. Косата й бе по-тъмно руса, подрязана на черта, беше си сложила малко пудра, руж и спирала, но нищо на устните. Тя все още бе стилна, но не можеше да се сравнява с дъщеря си.

— Може ли да вляза, мамо?

— Предполагам.

Елън отвори вратата.

— Леле. Нещата са се променили.

Дина се огледа. Всяка следа от тийнейджъри бе изчезнала. Имаше снимки в рамки — портрети на Елън и Пол, цялото семейство, много снимки в рамки на Джони. Никакви снимки на Дина, освен където бе снимана с брат си.

— Да, подредила съм я по мой вкус.

— Ще ме разведеш ли?

Елън вдигна рамене.

— Можеш да огледаш, ако искаш.

Дина с любопитство се изкачи по стълбите. В стаята на Джони плакатите бяха свалени, но леглото му бе същото, както и килимът и картините му в рамки. В стаята на Дина не само розовите стени бяха различни. Леглото, килимът, играчките й — всичко бе махнато. Стаята изглеждаше като излязла от „Хоум Шопинг“, с двойно легло в розово и златисто и подхождащи завеси над прозорците, дебел рошав килим и копринени рози в стъклена ваза.

— Получи си гостната стая — отбеляза тя весело, щом се върна долу.

Вече не се чувстваше толкова наранена, на този етап вече се бе закалила към обидите на майка си.

— Да. Понякога ми идват на гости приятели — от църквата или Приятелския клуб.

— Това е чудесно, мамо. Виж, не съм дошла да си бъбрим…

— Разбира се, че не. Защо ще искаш да видиш майка си?

— Ти нито веднъж не ми се обади…

Дина се спря, преглътна гнева си.

— Както и да е. Става въпрос за Джони. Мамо, той е болен.

— Болен? От каква болест?

На лицето й се изписа истинска загриженост.

— Да не е рак?

— Не. Не. Той е добре. Не е това.

— Господи. Уплаши ме, Дина. Винаги драматизираш прекалено.

— Мамо, той има проблеми в колежа. В смисъл че навярно му е прекалено трудно… Но по-големите му проблеми са свързани с алкохола. И наркотиците.

— Малко трева и пиене на никого не са навредили.

В очите на Елън заблестя гняв.

— Ти винаги си била света вода ненапита. Съсипа ми живота едно време. Знаеш ли това?

— Спасих ти живота. Подаваха те наляво-надясно като пуканки, мамо.

Елън стисна устни.

— Сега не смея да пийна и капка дори на Нова година.

— Така ти е по-добре.

Дина не понасяше самосъжалението й.

— Ти си склонна към пристрастяване. Джони го е наследил от теб. Пие без мярка и гълта хапчета като бонбони. Кокаин, екстази. Хапчета по рецепта.

— Може би има нужда от хубава любовна връзка. Аз имам такава, знаеш ли? — заяви триумфално Елън. — Пак излизам на срещи. С Оливър Гайдън.

— От погребално бюро „Гайдън“?

— Бизнесът му е добър — отвърна Елън отбранително. — А и съпругата му почина. Тя бе в църковната група с нас. С Оливър излизаме от известно време, от лятото насам. Мисля, че е възможно да ми предложи.

— Това е страхотно, мамо. Наистина — усмихна се Дина на майка си.

Въпреки всичко все пак й се искаше тя да е щастлива, може би това щеше малко да я разнежи.

— Не е благодарение на теб — изтъкна Елън.

— Да седнем.

— Защо? Ще оставаш ли?

— Господи — възкликна тихо Дина. — Аз съм собствената ти дъщеря. Не можеш ли да си поне малко мила с мен?

Елън вдигна рамене.

— Щях да съм, ако проявяваше някакво уважение. Но винаги нещата се въртяха около малката госпожица Идеална. Хайде стига, Дина, имам си работа. Какво очакваш да направя по отношение на Джони?

— Да разговаряш с него. Да го посъветваш. Той все още те обича.

Дина въздъхна дълбоко.

— Мамо, трябва да покажеш на Джони, че го приемаш.

— Винаги съм приемала сина си.

— Той е гей. Има си приятел — Брад Евънс. Стабилен младеж е, ще става адвокат и е точно това, от което се нуждае Джони.

Лицето на Елън пребледня като платно. Тя се олюля и се хвана за облегалката на стола.

— Глупости — изсъска. — Лъжеш, лъжеш само за да ме нараниш. Джони не е гей.

— Такъв е. И живее с Брад.

Лицето й от бяло стана червено. Елън изглеждаше зачервена, все едно току-що бе погълнала четвърт бутилка „Джак Даниълс“.

— Дрогира се. Ти го каза. Просто е объркан. Няма начин да е хомосексуалист. Баща му непрекъснато гонеше стриптийзьорките…

— Мамо! — извика Дина. — Нямам време за това. Джони е гей. И е почти пристрастен. Има нужда от твоето съчувствие и твоята любов. Поне веднъж в скапания си живот помисли за някого другиго. Родил се е гей и ще умре гей. Остави настрана седемдесетте години, фокусирай се върху сина си.

Елън се стовари на дивана си.

— Какво ще каже Оливър?

— Нищо, ако те обича. А ако Джони му пречи, по-добре го зарежи.

Елън поседя мълчаливо няколко минути, хапейки долната си устна.

Дина виждаше как майка й размишлява върху ситуацията.

— Ще се видя със сина си, както и с приятеля му. Той ми е син. Не ме интересува. Каквото и да е положението, случват се такива неща в наши дни, нали? Не е като едно време.

Дина въздъхна с облекчение. Слава богу.

— Да, мамо, не е като едно време. Жените от църквата ще те осъдят много по-строго, ако изоставиш момчето си. Знаеш го.

Елън се полюшваше напред-назад, обгърнала се с ръце.

— Защо е казал на теб, а на мен — не?

— Нито веднъж не си отишла да го видиш, мамо.

— Плащам колежа му.

— Въпросът не е само в написването на чек. Ходя при него почти всяка неделя, откакто се установих в града. Отначало се притесняваше да го признае пред мен. А после се е запознал с Брад и така просто се случи.

Елън впери поглед в Дина.

— Ходила си при него всяка неделя. Опитвала си се да се сближите. Настройвала си го срещу мен.

— Мамо, не се дръж като луда.

— Луда? Не съм луда. Какви ти ги говори той? Само се опитваш да ми го отнемеш. Насърчаваш го в тая работа с наркотиците и за това, че е гей.

— Няма как да го насърчавам, той просто е гей.

— Би направила всичко, за да си първа — всичко, за да го накараш да ме остави. Мен — която отгледах и двама ви, сам-сама.

Дина си пое въздух на пресекулки. Жестокостта на майка й се впиваше в нея като отрова. Тя се разтрепери. От липсата на любов я обземаше тревога и паника.

— Искаш ли да го доведа тук?

— Не. Може и сам да дойде. Той няма нужда от теб, Дина. Джони има нужда от майка си.

— Ще е добре да приемеш Брад. След това вероятно ще се наложи да платиш лечението му в клиника.

Елън отново вдигна поглед.

— Да платя? Плащам колежа.

— Клиниката е скъпа, мамо. Нямаш ли някакви останали пари?

— Спестяванията ми ми трябват. С Оливър ще продадем това жилище и ще си купим нещо хубаво. Всичко сме обсъдили. Ще се местим в Бронксвил.

Бронксвил беше луксозното село в съседство. Майка й говореше години наред за Бронксвил, преди Дина да се махне. Това бе целта й, нейната шангри-ла.

— Но Джони се нуждае от средствата.

— Така е. И от колежа се нуждаеше, само че се провали. Както и ти, но ти имаш работа, нали?

— Имах работа. В момента съм малко на свободна практика…

Елън не я слушаше.

— Ами ако му дам всичките си спестявания за клиника, а той после излезе и пак почне? Какво ще го спре?

— Просто трябва да се надяваме. Няма гаранции…

— Е, аз мога да гарантирам, че ако не похарча парите си по наркомани, все още ще ги имам.

— Благодаря, мамо.

На Дина й бе дошло до гуша.

— Поне ще накарам Джони да дойде да те види. Може би ще има някаква полза.

— Ще се запозная с приятеля му — рече майка й важно. — Ще им дам благословията си.

Но не и парите си.

— Супер.

Дина се изправи. Майка й не стана да я изпрати, а какво остава да я целуне по бузата за довиждане.

— Лошо ми е — рече. — Няма да те изпращам.

 

 

На следващия ден Брад заведе Джони в града. Дина ги очакваше в апартамента си. Имаше нужда да помисли. Опита се да звънне на Хектор, но той не си вдигаше телефона. Когато заобиколи магазина и позвъни на звънеца на апартамента му, не последва отговор, тя само видя как помръдват дръпнатите му завеси.

Дина се премести до прозореца си, който гледаше навън към улицата. Сега жилището й бе функционално, малко повече нейно, макар да нямаше пари да го ремонтира така, както й се искаше, Дина го бе обзавела евтино, пребоядиса го, окачи няколко огледала. То вече изглеждаше по-просторно. Но щеше да й се наложи да направи по-големи промени, ако искаше да го продаде.

Чувстваше се уморена — много уморена. Мислеше за Джони, за майка си, за Хектор, за „Медоу“. Отчаяно искаше независимост, да се откъсне от всичко. Тогава нямаше да трябва повече да чака, да се измъчва. Дина искаше живот, искаше сила. Беше много близо до целта си, но нещо стоеше на пътя й.

 

 

Хектор Грийн се огледа. Обстановката му бе непозната — дългата заседателна зала с орехова ламперия, зелените кожени фотьойли. Четирима адвокати седяха срещу него с жълти тефтери и ожесточено си водеха записки, макар да не им бе казал много. До тях седеше младеж с бледа кожа и превзета прическа, облечен в скъп костюм.

— Сигурни ли сте за това?

Главният адвокат беше белокос мъж на възрастта на Хектор, може би съвсем малко по-млад. Имаше шкембе и говореше с крайно самочувствие.

— Боя се, че да — отвърна младежът. — Госпожица Кейн е измамница. Тя бе замесена в несполучлив опит за изнудване на семейството ми.

Едуард Джонсън разпери ръце.

— Господин Грийн, бизнесът ви е бил успешен и преди да се появи тя.

— Пускането на „Медоу“ беше нейна заслуга.

— След като вие сте положили извънреден труд — изтъкна адвокатът. — Вие сте измислили продукта, вие сте работили денонощно. А тя се е върнала в магазина, за да продава нещата, които вие сте поръчали. По същество, поводът да сме тук е нелепият договор, който тя ви е накарала да подпишете.

— Можела е да поиска обезщетение за заема си — дори десетократно повече — заяви тъжно Едуард. — Вместо това е взела петдесет процента. На вас ви е отнело цял живот да се научите как да създадете „Медоу“.

— Възползвала се е от един възрастен човек, неразполагащ с подходящ правен представител. Това е крайно спорен въпрос.

Хектор поклати глава. Нямаше представа какво да мисли. Искаше му се само да млъкнат!

Дина, беше виновна. Защо не му даваше да спечели пари?

— Бих искал да разработя нощния крем и да се пенсионирам.

Той вдигна рамене.

— Много е просто. Искам да отида някъде на топло. Стар съм, не мога да работя повече.

— Проблемът е, че това ще е нощен крем „Медоу“. А тя е съпритежател на името — освен ако не заведем дело и не променим положението.

— Аз мога да измисля различно име…

— Веригата „Глемър“ искат марката „Медоу“.

Хектор се тросна:

— Тогава защо сме тук? Тя притежава половината. Има си договор.

— Можем да се борим в съда…

— Нямам интерес да се занимавам и да ходя по съдилища.

— Господин Грийн, ако ми позволите — намеси се Едуард Джонсън, — госпожица Кейн няма пари да наеме адвокати за удължен период. В момента е във финансова криза. Моето предложение е просто да я заплашите. Фирмата ни ще й изпрати призовките, ще поеме дейността по делото. Ще я заровим с документация. Скоро тя ще признае, че вие сте истинският собственик на „Медоу“.

Той се засмя.

— Ще проявите щедрост, ако се въздържите да я съдите за измама — опит за кражба.

Хектор загриза кокалчетата си по стар навик.

— Искам всичко това да свърши.

— Смятате ли, че едно двайсетгодишно момиче трябва да открадне плода на дългогодишния ви труд?

Той поклати глава.

— Тогава трябва да го направите. Искате ли? Господин Джонсън поема всички такси.

 

 

Дина бе излязла да потича по улицата, когато я настигна красива студентка.

— Вие ли сте Дина Кейн? — попита непознатата. — Онази, която произвежда крема „Медоу“?

— Аз съм Дина — отвърна тя, изтръгната от мислите си за Джони.

Тази сутрин Брад го бе открил в Китайския квартал, пребит и захвърлен на тротоара. Сега беше в болница, където се потеше и повръщаше поради липсата на наркотици.

Казаха, че е наркозависим.

Джони Кейн се спускаше по нанадолнището като тийнейджър на влакче на ужасите по-бързо, отколкото някой можеше да предположи. Срещата с Елън не бе минала добре. Брад разказа всичко на Дина на една вечеря със спагети — стиснатите усмивки, вдървените прегръдки. Новият любовник на Елън бил там, разказа й той, и се закашлял всеки път, щом Брад докоснел Джони или говорел за връзката им. А Джони поискал питие и си тръгнал след двайсет минути, когато установил, че няма нищо в къщата.

— Не знам дали тя го обича. Не я знам дали изобщо обича нещо.

— Не й харесва, че е гей. Майка ми я е грижа как изглеждат нещата, винаги това я е интересувало.

— Е, ако не внимава, ще има мъртъв син.

Дина й се обади веднъж след това и още веднъж я помоли за пари. Намери една клиника в Катскилс — уединено място с отлични терапевти и добра репутация. Джони трябваше да остане един месец, може би шест седмици, което щеше да струва шейсет хиляди долара.

— Сигурно се шегуваш, Дина. С Оливър започваме наш съвместен живот. Нека Брад се погрижи за Джони.

— Той все още е студент, мамо.

— Може родителите му да са по-богати от мен. Освен това Джони сам трябва да поиска да бъде излекуван — заяви Елън лицемерно. — Не мисля, че е готов.

Дина потрепери. Тънката нишка, която тя смяташе че съществува — любовта на Елън към Джони — се късаше, отслабваше. Тя се зачуди кое е по-неприятното за майка й — откритието, че синът й е гей, или новината, че прекарва време със сестра си.

Дина не искаше да мисли за това. Беше се вкопчила в идеята, че майка й обича поне единия от тях. Днес вече не беше толкова сигурна. Майка й беше патологичен случай, но поне лесно взимаше решенията си. Ако не помогнеше, не подкрепеше Джони, Дина щеше да го направи вместо нея.

— Е, в такъв случай се радвам, че ви открих — каза студентката, връщайки я отново в реалността, и я загледа втренчено. — Тези документи са за вас.

Тя бръкна в една раница и подаде на Дина няколко плика.

— Моля? — възкликна Дина.

— Получихте призовка. Съжалявам. Приятно тичане.

Момичето извади един фотоапарат и преди Дина да може да помръдне, я щракна как държи твърдите бели пликове.

Дина погледна нагоре към жилищната си сграда на Първо авеню и сърцето й задумка силно — не само от физическото усилие.

„Шеймън и Кеблър“, пишеше върху печатите на пликовете. Адвокатски услуги.

Хартията бе твърда и дебела, луксозна. Тя разкъса единия плик.

Клиентът ни… мошеническа принуда… интелектуална собственост, права и търговска марка… възползват от уязвимостта… под съд за сключване на договор, цени и вреди, възлизащи на сумата от десет милиона долара…

Дина едва не се разсмя. Десет милиона? В момента се чувстваше така, сякаш не притежаваше и десет долара. А и да ги имаше, щеше да даде девет от тях за Джони.