Луиз Бегшоу
Красота (6)

Шеста глава

Дина искаше ново начало. С печалбата от продажбата на студиото си тя успя да задели малка сума пари и да внесе депозит за едностаен апартамент. Жилището се намираше на изток от Пето авеню, но беше прилично. На Дина й харесваше кварталът, все още обитаван от артисти, певци, обеднели кинорежисьори на мрачни документални филми. „Уест Вилидж“ беше много по-скъп квартал, където живееха банкери и кинозвезди. Но и „Ийст Вилидж“ имаше своите бутици, ресторанти с близкоизточна кухня и книжарници.

Тези неща допадаха на модния вкус на Дина. Всичко бе обещаващо — както тя искаше да бъде.

Едностайният й апартамент бе поредната дупка, плачеща за основен ремонт. Щеше да добави вътре платформа за второ ниво — таваните бяха високи — и да продаде апартамента след шест месеца на цената на жилище на две нива. Ако продължаваше с тези замени, щеше да изкара пари, истински пари, докато навърши двайсет и една.

Разбира се, нямаше да е лошо да си намери работа.

Повече никакво кафе — бе приключила с обслужването на маси.

Мислеше за мода, но гладуващите новоизлюпени дизайнери не можеха да й платят нищо, а лъскавите списания бяха пълни с неплатени стажанти, чиито бащи идваха от същата социална сцена като Шелби Джонсън. Дина експериментира с фотография, но нямаше талант.

Реши да опита в Нюйоркската обществена библиотека. Нямаше полза да се мъчи да се издигне с нископлатена работа; тя имаше нужда от квалификация — от удостоверение за някакви умения. Знаеше, че я бива в инвестирането в имоти и тъй като имаше подходящи курсове за посредници в областта на покупко-продажбата на недвижими имоти, Дина се записа.

Спестяванията й нямаше да й стигнат задълго. Щеше да й се наложи да работи, за да плаща за обучението си, но искаше по-добра работа от тази на сервитьорка. Може би нещо като секретарка… Поне можеше да пише на машина…

 

 

Аптека „Грийн“ бе своеобразен тип магазин — такъв, който имаше успех в „Ийст Вилидж“. Той бе достатъчно малък, за да не трупа големи сметки, а и правеше доставки по домовете.

Дина Кейн се вместваше идеално в него.

— Харесва ли ти тази марка?

Дина вдигна поглед към Хектор Грийн — възрастния мъж с немски акцент, който бе собственикът на аптеката.

— Много — отвърна тя искрено, като завъртя в ръцете си тубичката с подхранващ крем. Беше доставен директно от Мъртво море, Йордания.

Малкото магазинче бе привлякло погледа й, докато се разхождаше веднъж. Дина се изкуши и влезе, за да се разсее от търсенето на работа. Това не беше обичайната аптека. Тук не изпълняваха рецепти и не продаваха козметика „Мейбълийн“. Рафтовете, които бяха в пълен безпорядък, бяха нагъчкани с вносни артикули — парфюм от Париж в прашни стъклени шишенца, английски ръчно изработени сапуни, розово масло от Египет. Влизаха предимно хипстъри и възрастни дами, облечени в коприна, купувайки най-вече заради опаковките, само за престиж. Но Дина опита от всички продукти.

Чувстваше се като в рая, застанала пред античните огледала със златни рамки, докато си слагаше от кремовете, меките сенки за очи, бронзовите червила. Чувстваше се като в пещерата на Аладин. Не можеше да си позволи повечето неща, но понякога си правеше подаръци. А Хектор й даваше препоръките си.

— Опитай това.

Той й подаде едно обикновено изглеждащо керамично бурканче.

— Твърд парфюм от Иран. Бял мускус — с много наситен аромат.

Дина мацна малко на пръста си и бе отнесена в друг свят.

— Не пипай този крем — предупреди я той за една красиво гравирана кутийка от Париж. — Той е против бръчки; киселините му ще раздразнят кожата ти. Имаш нужда само от това.

Тя пое последното му предложение, оглеждайки го със съмнение. Беше някаква евтино изглеждаше пластмасова тубичка от Австрия.

— Какво е?

— Основа. Щом нанесеш няколко капки, остава така с дни.

И той винаги беше прав.

Дина често посещаваше магазина, пилеейки там много повече време, отколкото пари, но Хектор, изглежда, нямаше нищо против. Тя имаше съвършено лице и козметиката й стоеше чудесно — дори странните, нестандартни цветове. Тя бе една млада красавица, обичаща да експериментира.

— Трябва ми коректор. Спешно — изрева едно момиче.

Дина веднага забеляза красивите й черти. Момичето имаше смолисточерна коса, пусната, леко рошава, семпло изглеждащи скъпи дрехи и отличителен римски нос, който придаваше характер на лицето й. Но зениците й бяха свити, кожата й бе захабена и на петна, а зъбите й — пожълтели. Зачервените й очи спомагаха за ужасния й вид. Момичето имаше пари, но как само се бе занемарила.

Дина веднага я прецени — нещастна дъщеря на някой от онези богаташи от „Уест Вилидж“; вероятно ходеше на психотерапевт няколко пъти на седмица, наследница на солидно богатство, нещастна, самолекуваща се с алкохол и трева. Хубава, млада, любителка на нощния живот…

— Не ти трябва коректор — заяви Хектор и я изгледа сякаш бе луда. — Трябва да се наспиш.

— Да, благодаря, деденце — сопна му се тя.

— Всъщност може да пробваш това — изключителен продукт от Милано.

Дина се приближи напред, просто не можа да понесе оскърбения вид на Хектор.

— Комбинация от стягащи и изсветляващи компоненти. Нанася се по малко на бузите и шията и ще изглеждаш така, сякаш всекидневно си на сок от моркови и здрав сън.

Момичето се изсмя.

— Да бе!

— Сериозно. Сън в шишенце.

Дина го поднесе към нея. Кремът бе чудесен, Хектор й го бе посочил, след като бе учила цяла нощ, а трябваше да изглежда свежа за едно интервю за работа на сутринта.

Струваше двайсет и три долара.

— Обаче е малко скъпичък. Не знам дали ще можеш да си го позволиш.

Хектор отвори уста, но зелените очи на Дина го предупредиха да замълчи.

— Колко е? — попита лакомо момичето, взирайки се в тубичката.

— Сто двайсет и три долара — отвърна хладнокръвно Дина.

— Колко? Глупости.

— Хей… — Дина сви рамене. — Това не е проста аптека. Разбирам, че сигурно искаш да отидеш до „Авеню А“. Там на ъгъла има един магазин, който продава продукти на „Ревлон“. Те предлагат най-добрия стик коректор за под очите.

Тя се обърна да остави тубичката обратно на рафта.

— Не. Почакай. Мога да си го позволя.

Момичето се колебаеше, Дина го виждаше. Дори за привилегированите хлапета сумата от над сто долара си бе големичка за джобните, с които разполагаха.

— Може ли да пробвам мостра?

— Нямаме мостри. Ти ще си решиш, но това ще ти се отрази страхотно. Аз самата го използвам. Имаме подобен тип кожа.

Момичето огледа Дина с преценяващ поглед. Непознатата изглеждаше малко по-голяма, но кожата й все пак бе разкошна и блестеше със съвършенството на младостта и чистия начин на живот. А Дина Кейн бе олицетворение на красотата. Тя беше това, което всички искаха да бъдат.

— По дяволите. Ще го взема.

Без повече въпроси Дина се премести зад щанда.

— Сто и петдесет долара, моля.

— Мисля, че казахте сто двайсет и три!

— С данъка — отвърна Дина. — И транспортните такси.

Момичето покорно извади банкнотите от чантата си и Дина й подаде скъпоценния крем.

— Това чудо е наистина уникално. Не е като обещанията по списанията. Наистина действа.

— За колко време? — попита с подозрение момичето.

Сега, след като се бе разделила с парите си, тя се колебаеше все едно можеше да поиска да й ги върнат.

— За два, може би три часа. Стяга и избистря тена — колкото да прикрие махмурлука — усмихна се Дина. — Нищо не трае по-дълго все пак. Кожата е най-големият орган на тялото, не може да се промени от използвани външно кремове. Има само временни стягащи ефекти. В този има и светлоотразяващи пигменти и слънцезащитен екран. Много ще ви хареса.

Тя поздравяваше момичето сякаш току-що бе спечелило от лотарията.

— Добре! Супер. Благодаря.

— Пак заповядайте. И да кажете как ви е подействал. Другаде никъде не се доставя — добави ведро Дина.

Момичето помаха с ръка на излизане.

— Мили боже — издиша Хектор. — Дина, какво направи, по дяволите?

— Продадох й го — ухили му се Дина. — Тя бе ужасно груба. Освен това смятам, че за това качество цената му е ниска. А на нея ще й пасне перфектно и тя ще е доволна. Нали не възразяваш, Хектор?

Тя се засмя и му подаде банкнотите. В ръцете й имаше седем двайсетачки и една банкнота от десет долара.

— He. He възразявам.

Той сковано взе парите.

— Благодаря.

— Трябва да тръгвам. Имам още едно интервю в една секретарска агенция. В центъра.

Дина изглеждаше изпълнена с надежда.

— Разбира се, ако искаш да ми дадеш някакви безплатни мостри…

— Не. Не искам да ти давам безплатни мостри. Искам да ти дам работа.

 

 

Тя не се интересуваше от подреждане на рафтове — даде му ясно да се разбере. И той също бе толкова ясен. Искаше нея.

— Leibchen^[1], знам кое е ефикасно.

Хектор я настани отзад в малкия си офис. Той беше тесен, а бюрото бе отрупано с купчини документи и книги.

— Аз съм химик изследовател. На младини съм учил дерматология.

— Тогава… не се обиждай, но как така сега си продавач на козметика?

— Жена ми обожаваше козметиката. Подкачах я заради огромното количество шишенца и нещата, които слагаше на кожата си. Понякога смесвах разни съставки специално за нея.

Той въздъхна.

— Може би се захванах с тази работа, за да остана по-близо до нея.

— Да останеш по-близо?

— Тя почина — в катастрофа, заедно с малката ни дъщеричка.

Той погледна Дина право в очите.

— Знаеш, понякога казват, че от разбито сърце се умира, но това е лъжа. То продължава да тупка. А на сметките не им пука. Исках да умра.

— Но не си мислил за…

— Самоубийство?

Усмивката не стигна до очите му.

— Обмислях и този вариант. Но майка ми бе жива. Не можех да я оставя да претърпи същата загуба — мъртво дете. А след като тя умря, вече нямах смелост да го сторя.

— Не се иска смелост да се самоубиеш, Хектор.

На Дина й прилоша.

— Така ли? Понякога се чудя.

Слабото му тяло потръпна сякаш искаше да се отърси от нещо.

— При всички случаи сметките продължиха да пристигат. Просто исках да заживея тихо и кротко. Така че вече не правя кремове, но ги продавам. Не много успешно, но все пак ги продавам.

Дина погледна към магазина, към бъркотията по рафтовете.

— Имаш ли печалба?

— Всяка година.

Той вдигна дланите си.

— Защото купувам продукти, които имат ефект. Това е голямата тайна. Не исках да работя усилено. А само да оцелявам.

Тя прехапа устни.

— Изкарваш пари въпреки всичко. Защото козметиката ти действа.

— Гледам какви са съставките — изтъкна отново той, сякаш тя не бе разбрала.

— Химик съм.

— Какво се е променило тогава?

— Дина Кейн… Leibchen — повтори той топло. — Аз съм на шейсет и девет години. Сега ми се иска да направя малко пари, може би да спра да работя и пак да си живея тихо и кротко. Докато бог ме изпрати при моята Хелга.

Той повдигна вежди.

— Това прекалено отвратително ли ти звучи?

Тя поклати глава.

— На мен ми остава още доста живот, Хектор. Наистина продуктите ти са страхотни. Осъзнаваш ли, че магазинът ти е в окаяно състояние?

Той вдигна рамене.

— Ще можеш да го оправиш, нали?

— Да — кимна Дина. — Искам да ми даваш четирийсет процента от допълнителните средства, изкарани върху печалбата ти от миналата година. Ще съм ти младши съдружник, но съдружник.

— Искаш ли договор?

Тя грабна лист хартия, някаква рецепта от швейцарски завод, и написа нещо на гърба.

— Ето. Подпиши се и сложи датата.

Той го направи.

— Чудесно — каза Дина и я обзе прилив на радост. Току-що се бе случило нещо удивително. По-добро от секретарска служба, по-хубаво от работа като помощник в адвокатска кантора. Тя огледа прашния магазин, тези обикновено изглеждащи тубички — сякаш бе родена да работи на това място.

 

 

Дина си тръгна от офиса с ключ. И когато Хектор пристигна в осем и половина на следващата сутрин, намери мястото преобразено.

— Аз… не разбирам.

Той се огледа.

— Къде е всичко?

Дина се усмихна.

— Тук съм още от пет часа. Не се безпокой.

Рафтовете вече не бяха в безпорядък. Половината му продукти бяха махнати оттам и прибрани в кашони в задния офис. Останалите бяха спретнато подредени по рафтовете. Дина бе закачила квадратни картонени табелки, надписани на ръка с молив: ОЧИ — ДНЕВНИ КРЕМОВЕ — НОЩНИ КРЕМОВЕ — РЪЦЕ — ПУДРА — РУЖ, и така нататък. Под специфични продукти тя бе добавила кратки описания, подобно на винар от висока класа.

 

 

От Египет — ухае секси дни наред.

От Финландия — най-добрият европейски слънцезащитен крем за безкрайните летни дни.

Спирала, която никога не се лющи — със синтетични протеини, които разделят миглите.

Опитайте това, когато сте болни — по-добро е от масаж.

 

 

Дина бе монтирала малки лампи от „Икеа“, които осветяваха рафтовете. По дървесината не се виждаше прах, подът бе изметен, офисът — почистен с прахосмукачка, рафтовете бяха изчистени от праха. На щанда имаше само каса и малък черен апарат.

— Какво е това? — попита Хектор.

Дина се усмихна.

— Вече приемаме кредитни карти. Добре дошъл в модерния свят, партньоре.

Хектор Грийн не можеше да повярва на късмета си.

Отначало го смути начинът, по който бе отстранен и функциите му бяха почти напълно иззети. Момичето премина през магазина му като миниторнадо, все едно бе наел шест служителки като нея. Първият ден беше само началото. Когато клиентите идваха и се възхищаваха на промените, Дина ги нападаше като оса на пикник. Притежаваше тази уникална способност да чете хората — стоеше настрана, когато някоя жена искаше само да разгледа, или отиваше право при друга, която изглеждаше сякаш иска да купи нещо. И никога не питаше просто „Мога ли да ви помогна?“.

Дина Кейн не питаше жените какво желаят. Направо им го казваше.

— Това червило ще пасне идеално на тена ви.

— Тази пудра е чудесна. Мислили ли сте за крем за ръце? Този тук съдържа възможно най-натуралния автобронзант на пазара в момента. Толкова лек, че едва се забелязва.

Желаете ли нещо и за шията? Този продукт ще стегне кожата и защитава областта на деколтето.

— Не използвайте този овлажнител под очите — там кожата е друга. Опитайте този крем.

— Този швейцарски шампоан наслагва сребристи тонове в косата ви и така неутрализира жълтеникавите оттенъци.

И те се вслушваха в съветите й — всички се вслушваха. За една седмица мълвата се разнесе. Дамите се връщаха с приятелки. На рафтовете му имаше по-малко стоки, а той продаваше двойно повече отпреди.

За първи път от години Хектор Грийн изпита непознато чувство — вълнение. Не можа да се сдържи. Тясното му магазинче се бе изпълнило с клиенти. Продавачи, които бяха дошли да огледат, избираха продукти, купуваха ги, връщаха се за още. Той започна да вижда в касата реални пари. Плащаше наема си по-рано в месеца. Вече не му се налагаше да стои наоколо, можеше да се оттегли в офиса си и да се оправя със счетоводните сметки, да поръчва стока. Първо неохотно, а после по-уверено, той започна да си тръгва от магазина в седем вечерта. После в шест. Взе да спи по-добре, да се буди по-рано.

Дина правеше нещата лесни. Дина правеше нещата интересни.

— Всичко е продадено.

Тя влетя в задната стая.

— Трябва ми нова стока.

— Аз… още не съм поръчал новите продукти.

Хектор бе смутен, обикновено бяха нужни месеци, докато се продадяха поръчките му. А сега петте бледорозови червила се бяха изчерпали за два дни. Не бе подготвен за такива продажби.

— Не се шашкай. Ето ти списък.

Дина му подаде лист хартия с прегледно напечатани номера на поръчките.

— Просто ще сложим останалите неща по рафтовете. Следващия път ще ни е нужно по-голямо количество.

— Добре.

 

 

На другата седмица тя влезе в офиса.

— Ще похарча малко пари. Около четири хиляди долара.

Хектор не бе харчил толкова много през живота си.

— За какво?

— Компютър, принтер, някаква професионална счетоводна програма.

Дина изглеждаше толкова уверена, че той въобще не си и помисли да спори с нея.

— Добре.

 

 

— Да направим списък с най-добрите ни клиенти — предложи Дина. — Вече съм го съставила в по-голямата му част. Може ли да ти го покажа?

Звучеше самоуверена и бе точно такава. От три години живееше в града и вече чувстваше, че Тъкахоу е останал в друг свят.

Нямаше колеж за Дина, само робски изнурителен труд. Може и да бе станала жертва на насилие и унижение в ръцете на Едуард Джонсън, но му го бе върнала. Както и на баща му. А работата, която вършеше сега в аптека „Грийн“, бе много по-близо до мечтите й. Дина Кейн преминаваше през обучение по бизнесадминистрация — не в класната стая, а направо на работното поле, като изстреля към успеха този стар ръждясал бизнес. Като го автоматизира и го накара да заработи.

Хектор погледна към младото момиче. Той бе на шейсет и три години, а тя — на двайсет, и понякога се чудеше кой е възрастният и кой е младият в тяхната връзка.

— Трябва да си наясно как става, в случай че се наложи ти да го правиш. Ако мен ме няма.

Той почувства как го обзема паника.

— Какво имаш предвид, ако те няма? Защо да те няма?

— Нали се сещаш — отвърна Дина. — Ако си взема почивен ден.

— Почивен ден? — повтори бавно той.

Тя се усмихна.

— Хората понякога си взимат отпуск и ходят на почивка.

Другите хора, искаше му се да й каже, а не ти.

Дина Кейн беше машина. Работеше шест дни в седмицата, вероятно прекарваше цялата си неделя в спане. Никога не я чу да говори за мъже, не я видя с приятелка. Това бе една от причините, поради която харесваше момичето. Тя бе точно като него.

— Затова нека ти покажа — обясни тя. — Тук са имената, с някои записки. Свързани са с кредитните карти. Когато те прекарат картата си, това ще ти изскочи на екрана. Абигейл Адамс — тя е първа в списъка. Похарчва около триста на месец. Възраст — четирийсет и няколко. Най-добрите продукти за нея — овлажнители, стягащи кремове, крем за ръце от Мъртво море. Цветове — обича да купува в розовата гама, да се насочва към розови гланцове — изглеждат по-добре на кожата й и ще й докарат повече комплименти. Обича парфюми с по-натурален аромат. Последното, което е купила — четки с естествени влакна от Япония.

— Леле.

Той не знаеше какво друго да каже.

— Виж!

Дина скочи от стола си и разигра малка пантомима.

— Аби! Колко се радвам да те видя. Харесаха ли ти четките? Те задържат пудрата много по-добре от изкуствените, нали? О, Дина каза, ако се отбиеш, да ти покажа новите гланцове за устни от Португалия. Една малка фирма в Лисабон ги изработва ръчно. Тя смята, че чудесните розовозлатисти цветове ще подхождат на външността ти. Обаче сме поръчали само няколко.

Той се разсмя.

— Направо и на мен ми се прииска да си купя розово червило.

— Става въпрос за това да ги опознаеш, за да усетят лично отношение — усмихна се Дина гордо и менторът й почувства щастието, пламъка на постижението, които се излъчваха от нея. По дяволите, само да можеше да бутилира този поглед, щеше да направи състояние.

— Веднъж ми каза, че магазинът ти работи, защото продуктите работят? — продължи тя.

Той кимна.

— Разбира се.

— С този списък отиваме с една стъпка по-далеч — кои продукти действат най-добре на кои жени. Красотата е индивидуална, красотата е уникална. Затова, когато усетят, че ги познаваш, те се връщат.

Боже мой, помисли си Хектор. Тя наистина е един малък гений.

 

 

— Сестричке! — възкликна Джони. — Много се радвам да те видя!

— И аз, Джони.

Тя се хвърли в прегръдките му.

— И теб, Брад. Как я караш?

— Добре съм.

Брад се приближи и свенливо се здрависа с нея. Джони прегърна с една ръка Брад и го целуна по устните.

— Съжалявам. Малко е развълнуван от срещата с роднините ми.

Дина се усмихна на приятеля на брат си.

— Каза ли вече на мама?

Лек хлад се спусна през масата. Джони поклати глава.

В неделя обядваха заедно в чайната „Ном Уа“ в Китайския квартал, забутана в една малка задна уличка и предлагаща едно от най-хубавите менюта в града.

— Сигурна ли си, че можеш да си го позволиш? — изстена Джони, когато Дина му предложи да плати таксито му. — Цените на такситата са ужасни.

— Просто извикай една кола. Искам да се запозная с новия мъж.

Джони бе нейното семейство, нейният живот извън работата. Напоследък й бе по-лесно да слуша за живота му в колежа. Той нямаше вина, че бе любимецът на майка им. Дина се надяваше Джони да успее. Колкото и да бе слаб и пасивен, той поне я харесваше и обичаше. Тя отиваше да го види почти всяка неделя, пиеха по бира или седяха в някое кафене или в общежитието и разговаряха. Преди шест месеца й сподели, че е гей и че има сериозна връзка.

— Предполагам, че си шокирана — бе казал Джони с треперещ глас.

Тя се учуди как не бе забелязала досега.

— Не, изобщо. Радвам се за теб, Джони. Искам само да си щастлив.

Той няколко пъти бе сменял специалностите си и едва взимаше изпитите си. В момента учеше „Мир и правосъдие“ и нямаше никаква представа какво ще прави след дипломирането си.

— Може да отида в бизнес училище — каза Джони неопределено.

— Мама няма повече пари.

— О, вярно. Е, ще си намеря някаква работа в социалните дейности, предполагам.

— Добре — рече загрижено Дина. — Мислил ли си къде например?

Джони въздъхна.

— Не ми досаждай сега с това. Още съм студент. Винаги ли се държиш като отличничка?

Дина се радваше да види Джони и да се запознае с гаджето му. Може би Брад щеше да спаси брат й — той учеше право и можеше да вкара Джони във форма, щом заживееха заедно…

Тя се надяваше да стане така. Джони бе единственото й семейство. Единственото малко парченце любов в живота й.

— Е, Брад, падаш ли си по китайска храна?

Той завъртя очи.

— Дина, моля те, аз съм евреин. Закърмен съм с китайска храна.

Тя се засмя. Момчето вече й харесваше.

Обядът мина приятно. На Дина й бе трудно да се отпусне, но се опитваше. Неделите, прекарани с брат й, показваха нещо важно — че и тя бе човек, а не машина, че може да чувства, може да се изключва.

Понякога тя се питаше защо успехът означава толкова много за нея. Но през повечето време нямаше време дори да мисли. Работата я бе погълнала, аптека „Грийн“ беше всичко. Нямаше да бъде такава лентяйка като майка си, да разчита за пари на някой мъж, или като баща си, който работи и умря на някакъв строеж.

Тя искаше повече. Много повече.

Понякога нощем, когато бе изтощена, Дина си мислеше какво ли ще е да си има приятел. Но в съзнанието й все изникваше образът на Едуард Джонсън, както и на мъжете, които се бяха навъртали около пияната й похабена майка.

Всичко й се струваше безсмислено. Тя можеше да разчита само на себе си.

По-големият й брат й напомняше, че и тя е човешко същество. Той може и да не беше съвършен, но бе роднина, близък.

— Магазинът върви чудесно — обяви тя ведро.

— Хубаво — рече Джони. — Може ли да си взема още от рулцата със свинско?

Брад му ги подаде.

— Колко време вече работиш там?

— Ще станат шест месеца. Изкарваме добри пари.

Тя вече бе оправила едностайния си апартамент и го бе обявила за продаване, търсеше си ново място.

— Подозирам, че тази година може да спечеля около петдесет и пет хиляди.

Джони се сепна.

— Кой? Ти?

Дина кимна гордо. Леле, колко хубаво беше да може да го каже на някого, който не бе Хектор, да го сподели с брат си.

— Да му се не види. Това са сериозни пари.

Той побутна Брад.

— Виж какво прави сестра ми!

— Виждам, човече. Това е супер. Поздравления.

— Търся си нов апартамент. Искам двустаен в „Мъри Хил“.

— Под наем ли? — попита Джони.

— Не, ще го купя.

Тя се изчерви леко.

— Имам малко заделени пари, нали разбираш, от предишните два апартамента… Много изгодно ги продадох…

— Два апартамента?

Джони зяпна.

— Не разбирам. Та ти току-що дойде в града.

— Минаха почти две години, Джони. А и се опитвам да не си губя времето.

Брат й се протегна и я щипна.

— Ние изобщо имаме ли роднинска връзка?

И аз понякога се чудя същото, помисли си Дина, но само се усмихна снизходително.

 

 

— Хектор — гласът на Дина го викаше от задния офис.

Той остави тубичката с крем за очи, която показваше на млада туристка от Токио.

— Извинете.

Когато младата му съдружничка го викаше, той отиваше. Дори не му минаваше през ума да й каже да почака. Дина Кейн никога не чакаше.

— Същинска лудница. Просто ненормално — отбеляза Дина. — Погледни ги.

— Да. Знам.

Възрастният мъж се обърна назад, магазинът му бе препълнен. Мястото беше претъпкано с жени и неколцина мъже. През последните три седмици беше все така — след работа, по обяд. Хората прииждаха. В малкия магазин не можеше да се диша.

— Купуват като невидели. Всички искат да влязат.

— Това не е ли хубаво?

— Не съвсем — намръщи се Дина. — Имаме репутация, Хектор. Продаваме неща, които карат жените да изглеждат добре. Продаваме ги на тях.

— Разбира се. А после те казват на приятелките си.

— Сега жените просто купуват всичко. Не мога да отида при тях да им дам съвет. Прекалено сме заети.

— Тогава да наемем човек. Някой, който само да стои зад касата.

От две седмици обмисляше този въпрос.

— Ти си по-ценна като консултант, отколкото да маркираш стоките на касата, Дина.

Тя се засмя.

— Нещата са по-сериозни. Трябва да разширим бизнеса. Трябва ни нов магазин.

Той премигна.

— Какво? Аз живея тук.

— Втори магазин. Система. Персонал.

На възрастния мъж му се сви сърцето.

— Дина… това… това не е за мен. Аз искам само да си живея кротко.

Тя направи жест към бутащата се гневна тълпа, към богатите жени, всичките уплашени да не би да изпуснат нещо.

— На това кротко ли му викаш?

 

 

Без значение колко здраво работеше, Дина не можеше да го убеди. Хектор не искаше да рискува — той си мечтаеше само за един успешен магазин, нищо повече от това.

— Можем да започнем онлайн бизнес. Да продаваме от уебсайт — предложи Дина.

— Аз съм химик — измънка Хектор. — Нямам вяра на тези неща. А и е прекалено сложно… как да подбирам нещата…

— Но, Хектор…

— Не, Дина. Достатъчно. Не съм като теб.

— Смятаме, че много ще ви хареса тук. Отличен достъп до Първо авеню… и с гледка към реката.

— Да, благодаря. Виждам.

— Искате ли малко време да си помислите?

Усмивката на агентката по недвижими имоти бе застинала на лицето й. Кучка, помисли си тя. Това младо момиче беше толкова надуто с настояването си Лоръл да се появи точно навреме и как само парадираше с парите си. Вероятно бе някое богато хлапе, което искаше да се прави на самостоятелно. Този апартамент струваше над половин милион долара. Как можеше момиче като нея изобщо да се доближи до някакъв депозит?

— Колко е таксата за поддръжката?

— О, нищожна. Сградата има портиер, но таксите са много ниски. По-малко от петстотин на месец.

— Предложете четиристотин и осемдесет.

Лоръл се усмихна глупаво. Да бе, как не. Нямаше намерение да губи времето на продавача си.

— Ще се наложи да видя финансите ви.

Момичето я погледна право в очите.

— Имам сключена ипотека от „Уошингтън Мютюъл“. Нося одобрителното писмо.

Тя й го подаде. Лоръл Слоун го прегледа набързо.

— Заемът не изисква доказателство за доходите. Ще са ви нужни двайсет процента депозит заради това, опасявам се.

— Имам двайсет процента депозит. И имам средствата да я изплатя до трийсет дни. Госпожо Слоун, смятам да купя нещо и вие сте длъжна да предадете офертата ми. Сигурна съм, че продавачът ви ще иска да купя жилището.

Лоръл се поколеба. Не харесваше момичето, но у него личеше някаква решимост. Това беше много смущаващо, но, както казваше шефът й, никога не знаеш кой държи парите…

— Има и други места, които мога да ви покажа. По-скъпи, по-просторни. Има едно на Четиридесет и трета улица, с балкон и…

— Не. Това е идеално.

Дина се огледа отново из апартамента — една прилична спалня, втора по-малка, и всекидневна, заета от диван и телевизор. Прозорците обаче бяха големи и мястото бе на една пресечка от сградата на ООН. Ийст Ривър ясно се виждаше, а изцяло западният изглед щеше да позволи на светлината да прониква вътре през целия ден.

Беше малък — може би около деветдесет квадрата — а обзавеждането бе тъмно и претрупано.

— Е, всички имаме своите страсти. Ако сте открили дома си…

Дина искаше да се засмее. Дом ли? На четиридесет и първа и Първо авеню? Нямаше да се задържи тук повече от осем месеца. Не, тя се огледа наоколо и вече разгалваше апартамента, изпразваше го напълно, добавяйки светлина, простор и почти милион долара към стойността му.

— Просто го купете — допълни агентката.

Дина не възрази.

 

 

— Измислих решение — заяви Дина на Хектор след една седмица. — Ако наистина не искаш да разширяваме бизнеса.

Тя се намираше в безизходица. Харесваше Хектор Грийн. Той й бе приятел и един вид ментор, беше я взел на работа и през цялото това време никога не я бе свалял, никога не бе показвал задни мисли, никога „по случайност“ не бе опипал задника й. С Хектор тя бе намерила стабилност, успех. Беше оставила Едуард и Шелби Джонсън зад гърба си.

Но Хектор правеше нещо, което тя не можеше да приеме. Той се опитваше да застане между нея и целите й. Старецът искаше да постигне що-годе някакъв успех, след което да си вземе багажа и да се върне вкъщи. Но Дина осъзнаваше, че мечтите й вече са много по-големи от това. Тя не искаше да го напуска и не можеше. Кой знаеше за успеха им? Само Хектор… и няколко от клиентите им.

Но магазинът носеше името му. То фигурираше и в банковите сметки. Тя му се доверяваше за изнамирането на продуктите, след което просто ги продаваше. Младата Дина Кейн искаше да бъде бизнесдама, а в момента бе най-вече талантлива продавачка.

Но Хектор се инатеше. Клиентите го плашеха. Темпото… поръчките… дори парите. Дина знаеше, че разбира от красота и стил, но също така вярваше в принципа на нещата. Кои съставки действаха? Нямаше как да знае това… не и без да е завършила специалност химия. Не беше лесно просто да напусне.

— Моля те, Дина, да не почваме отново.

Хектор седна тежко, разтривайки челото си.

— Аз съм учен. Това, което предлагаш, е wunderbar, fantastisch^[2], наистина страхотно. Но много бързаш… за мен е много бързо. Не искам да се местя. Не искам друг магазин…

— Да помислим по различен начин. Работиш много…

Той кимна. Толкова неща трябваше да се поръчат, да се проведат толкова телефонни разговори. Преди нищо не течеше с такава скорост. Той започваше да се чувства затруднен.

— Но трябва да се концентрираш върху това, което умееш най-добре. Ти си химик, анализираш съставките.

— Да, това правя.

— Какво ще кажеш, ако нямахме триста продукта и всички тези поръчки? Какво ще кажеш, ако имахме само един продукт?

Хектор премигна.

— Това е лудост. Жените искат козметика за кожа, грим, парфюми. Всичко, всичко.

— Точно сега, да. Но, Хектор, ами ако ти измислиш един крем? Дневен крем. Нещо революционно. Твоя собствена марка. Ние да го опаковаме и продаваме.

— Аз да направя крем?

— Да. По-късно може да произведеш още продукти от една серия — ако поискаш. Но като за начало — само един крем.

— Не можем да имаме печалба, като продаваме само един продукт тук — поколеба се Хектор.

Но очите му проблясваха — вече обмисляше идеята. От години се дразнеше, докато подбираше най-добрите кремове от някоя кофти серия, недоволстваше от несъвместимостта на партидите, от всичко.

— Няма да се наложи. Ако направиш някой страхотен продукт, можем да го продаваме и на други места. Аз мога да ти помогна в това — заяви уверено Дина. — Знам, че мога.

— Има място, където бих могъл да работя. Имам приятели — химици. Знам малка лаборатория в Уайт Плейнс.

Притеснението на Хектор вече се разсейваше. Той си мислеше за крема.

— Съществуват съставки, които повечето производители не използват, защото са твърде скъпи за масовия пазар, но са много ефикасни. Локални пептиди. Салицилова киселина. Витамин Е… харесва ми и съставът в калта от Мъртво море… слънцезащитният екран също е важен…

— Какво ще му е действието на един такъв крем?

— Много леко ексфолиране, хидратация и защита от слънцето. Разбираш ли…

Хектор се разпали.

— Повечето търговски кремове прекалено ексфолират. Не може да се ползват всеки ден. Отнемат естествените кожни мазнини. Кожата изсъхва… Ако са по-нежни, по-щадящи, кожата ще стане по-чиста, по-мека. А силният слънцезащитен фактор…

— Виждаш ли? Искаш да го направиш — отбеляза Дина.

— Да.

Той се обърна назад към магазина.

— Но ще трябва да се оттегля. Ще отнеме известно време да го формулирам. За да бъде перфектен.

— Може да работиш по него три дни в седмицата — предложи Дина. — Аз ще се оправя тук.

В края на краищата работата по крема му отне пет месеца. Хектор не прекарваше там три дни седмично — той направо изчезна. Дина остана сама и това беше за нея като освобождение. Без да пита, тя пое контрола над счетоводните документи, маркетинга, търговията. Нае две красиви и умни студентки от Нюйоркския университет да й помагат на касата и ги гримира така, че да изглеждат като модели.

Всеки ден Хектор се обаждаше или пращаше имейл.

— Смесването на съставките мина гладко.

— Киселинният баланс още не е както трябва.

— Имам производител… Утре ще получа пробните партиди.

Тя му пращаше пари от магазина — пари, които едва можеха да си позволят. Доходите им спаднаха. Дина взимаше решения, като харчеше само за най-наложителни разходи — заплатите на персонала, полирането на подовете и боядисването им в бледозелено. За стените тя избра цвят слонова кост и навсякъде закачи огледала — освен че отразяваха светлината, те позволяваха на клиентите да се оглеждат по-добре. Дина се спря на слънчеви крушки, имитиращи слънчевата светлина, а те бяха скъпи. Но тя не искаше да прави компромиси с качеството. Клиентите й трябваше да видят козметиката й на истинска светлина, а не на изкуственото осветление на магазина.

Тя вложи пари в счетоводни програми, в компютрите. Най-накрая започна да разбира стоката, доходите, данъците. Аптека „Грийн“ бе готова за новата стъпка. Но парите бяха свършили.

Дина се опита да не изпада в паника. Решението беше нейно. Хектор бе погълнат в своите партиди и опити. Предстояха им големи постижения. Но нямаха пари.

Тя бе отделила само малко количество. За разходите по опаковането. И всяка неделя отиваше с метрото да види Джони и да обядват в закусвалнята „Маунт Върнън“. Нямаше повече китайски специалитети в скъпото ресторантче в китайския квартал. Нито тя, нито Джони можеха да си го позволят. За първи път не бе правила почти никакви промени в апартамента си. Преустройството му изискваше средства — а всеки цент потъваше в аптека „Грийн“.

Дина не каза на Хектор, че използва от личните си пари. Проблемът с изтичането на парите беше неин и тя трябваше да се справи с него. Хектор й трябваше като химик, който да не се занимава с нищо друго, освен с крема.

— Прибирам се — информира я Хектор по телефона един понеделник. — Утре ще дойда.

— Чудесно — отвърна Дина.

Същата вечер не можа да яде, не можа да спи. Бъдещето и на двама им зависеше от работата му.

 

 

Дина сведе поглед към бурканчето.

Количеството не бе голямо — може би около трийсет грама. Бурканчето бе обикновено, твърдо и сиво. Тя го потупа с елегантния си нокът, лакиран с нюанса „Руж Аржан“ на „Шанел“ — любимото й сребристорозово. Чу се лек звънтящ звук.

— Витражно стъкло — обясни Хектор. — Порцеланът ще се счупи. Трябва да е тъмно, за да останат стабилни минералите.

— Дай да го пробвам — каза тя и внимателно потопи пръста си в бурканчето.

Беше много плътен. Гладък. Хладен. Имаше слаб аромат — може би на виолетки, на нещо водно и леко.

— Трябва да го разтриеш в дланта си.

— Защо?

Сърцето й затупка малко по-бързо. Хората не бяха търпеливи. Те искаха моментално задоволство.

— За да се освободят маслата и витамините. Затопли го в дланта си, после го втрий в кожата си.

Тя се поколеба.

— Това няма ли да отблъсне клиентите, Хектор?

— Само ако са глупаци.

— Ясно — каза тя. — Отлично.

Той вдигна рамене.

— Най-добрите съставки не могат просто да се объркат в една обикновена паста. Свързващият агент би потушил някои от ефектите. Тук използвам водорасли — съставки от Мъртво море.

Тя последва инструкциите му и кремът отдели още аромат. Дина бавно го втри в лицето си. Усещането беше чудесно: меко и перфектно. Тя не бе спала много, а кожата й сякаш мигновено се изпъваше и засияваше. Съставките попиваха някак по-различно от другите кремове.

— Чакай. Важно е да изчакаш — инструктира я пак Хектор.

Тя взе още малко количество, затопли го в дланта си и го разнесе по лицето и шията си.

— Става ли за околоочен?

Хектор кимна.

— Защитава. Става и за тази зона.

После тя взе един течен фондьотен от Берн и го нанесе.

— Прелест. Виждаш ли? — обърна лицето си към Хектор. — Матира идеално. Чудесна основа за грим.

— При теб ефектът ще е стягащ. При по-възрастните жени постепенно ще омекоти бръчките. Кремът бързо се абсорбира под епидермиса. Придава розов вид, защото предизвиква прилив на кръв към кожата. Ефектът ще е поразителен — забавя стареенето и предпазва от влиянието на свободните радикали и слънцето. Пълен слънцезащитен екран.

— Приток на кръв към кожата?

— Съдържа колаген.

Той почти не слушаше въпросите й.

— Ще придаде на кожата това, което градският живот й отнема, ще се отрази като разходка сред природата.

Дина се погледна в огледалото, фондьотенът й все още изглеждаше с идеално гладко покритие.

— Хектор, ти си гений. Ето как ще наречем крема — „Медоу“^[3]. Защото действа на кожата като глътка свеж въздух от природата.

— „Медоу“. Харесва ми — одобри той, кимайки. — Пробвах го на хора с тежко акне — помага, и на кожа с белези и изгаряния — ускорява зарастването.

Тя сви юмрук, опитвайки се да удържи вълнението си.

— Колко струва изработката му?

Старецът я погледна колебливо.

— Ъъъ… Зависи…

— Хектор. Колко?

— Около шейсет и пет долара за бурканче.

Той я погледна отбранително.

— Има си разходи… Ще са нужни химици…

Дина помълча за кратко.

— Значи кремът ще струва двеста долара. Скъп клас козметика. И ще го изпробваме първо тук с рекламна цел.

— Може да вземем пари назаем…

— Пари няма — заяви Дина. — Ще го изпробваме върху клиентите си.

 

 

Тя подходи предпазливо. Отначало пуснаха новината тихомълком само сред най-добрите и най-уважаваните си клиенти — по-възрастните, тези, които не пестяха парите си.

— Против бръчки. Наш патент. Искате ли мостра?

— О, госпожо Коен, много е скъп. Струва повече от крем на „Ла Прери“. Искате ли да го изпробвате за нас?

След възторжените отзиви Дина раздаде малки бурканчета с мостри и на ученички — на онези с най-ужасните пъпки, на хубави момичета с кожа на петна, на една клиентка с розацея, на една домакиня от средната класа, която бе на около трийсет и пет, с хубава кожа, като бе помолена да използва крема като основа.

Всички сипеха суперлативи. Искаха още. Приятелките им се отбиха, поискаха мостри за себе си.

— Време е да спретнем една партида — нареди Дина. — Петстотин бурканчета.

Хектор изпадна в ужас.

— Нямаме толкова пари. Направо ни затри. Едва смогваме със сметките.

— Другия месец ще има повече. Хектор, имаме нужда от истинска партида. Направи ми петстотин бурканчета. Аз ще се погрижа за кутийките им.

Тя вече бе намислила дизайна — малки красиви звездички и цветя, пръснати по зелен рециклиращ картон с името „Медоу“, изрисувано със златни букви. Поднесете свежест на лицето си, щеше да е рекламният слоган „Медоу“ е различен.

— Дина.

Тревогите на Хектор се завръщаха. Той с удоволствие се върна в лабораторията, харесваше му работата по крема, обожаваше изпълнените с благодарност жени, крито се изказваха възторжено за ефектите му на лицата си… Но парите…

Той остави Дина да се оправя с финансовата страна. И тя се оправяше известно време. Сега пак бяха изправени пред черна дупка. А съдружничката му го принуждаваше да взима заеми, да рискува всичко, което има.

— Отиди в банката. Трябва да продадем този крем.

— Не мога.

Още щом произнесе думите, тя разбра.

— Това е домът ми. Не мога да го рискувам.

Дина се хвана за главата.

— Божичко! Тогава аз ще го сторя. Аз ще ида в банката. Ще заложа апартамента си.

— Но той е всичко, което притежаваш.

— Не задълго.

Дина постави малката си ръка върху неговата голяма набръчкана ръка.

— Обаче е мой — ако получа парите. Трябва да ми дадеш формулата, да ме оставиш да контролирам маркетинга. Искам половината от печалбата, за теб остава другата половина заради това, че го разработи. Ще наема адвокат да оформи документите, ще има копие и за теб. Става ли, Хектор?

Кой можеше да спори с нея? Той нямаше намерение да се опитва.

— Става.

 

 

Същата вечер Дина се върна в апартамента си изтощена.

Беше ходила в пет различни банки, докато намери тази, която й отпусна сумата. При двама различни адвокати. На една ужасна среща в задушен офис в „Уест Вилидж“, когато Хектор й подаде документа и двамата поставиха подписите си на трите екземпляра. Дина Кейн бе предоставила почти всичките си спестявания, които имаше, а в замяна получи лист хартия, номер на малка фабрика в Ню Джърси и половин бурканче крем за лице.

Чувстваше се по-щастлива от всякога. И докато се къпеше в небоядисаната си баня и търкаше тялото си с обикновен карболов сапун, Дина Кейн си свирукаше. Щом излезе от банята, избърса се с хавлия и наметна белия си халат. Беше тъмно, но дори в края на града електричеството трептеше пред прозорците й — колите по Първо авеню, светлините на шлеповете по Ийст Ривър, извисяващите се кули на сградата на ООН.

Това щеше да е последната година, през която вижда тази гледка, зарече се Дина. Следващата година гледката й щеше да е към Пето авеню.

Нищо нямаше да я спре.