Луиз Бегшоу
Красота (5)

Пета глава

Шелби Джонсън преживяваше чудесна вечер.

Поредицата му от лекции протичаше много добре. Студентите и младите хора ги приемаха възторжено. Той обичаше да говори за фондацията си, благотворителната си работа и за плановете си за щата. За това, какво не се вършеше както трябва в Олбъни и как цялото огромно богатство на Ню Йорк никога не стигаше до най-бедните…

Разбира се, Шелби знаеше всичко за огромните богатства. Благотворителните му фондации бяха с ниско данъчно облагане. Банката „Колдхарбър“, на която той бе президент, се справяше много добре, тя беше частно убежище за богаташите, всички от които го познаваха в обществото. Той имаше прекрасна съпруга, която вдигаше най-грандиозните партита, а на всички тези събития той пристигаше в личната си лимузина с изработени по поръчка регистрационни номера.

Още не бе обявил кандидатурата си за Конгреса. Това щеше да стане следващата седмица.

Честно казано, за партийната машина атаката му бе неочаквана. Той просто бе по-умен от тях — по-умен от цялата сбирщина от устремени към властта щатски сенатори и напористи съдийчета и областни прокурори, които си мислеха, че са се заловили за тлъстия кокал.

Шелби разполагаше с лични средства. Не му се налагаше да ги набира — просто можеше да напише чек.

Имаше успешен бизнес — с рекордна популярност.

А и бе дарявал на другите достатъчно дълго, за да изгради този резервоар от доброжелателство. Хората му дължаха услуги и Шелби идваше да си ги събере.

Тази обиколка беше за загрявка. Нищо не можеше да развълнува сърцата на избирателите, както образованието, особено тук, в Ню Йорк. И Шелби обичаше да получава хвалебствията на студентите и педагозите. Щом той се появеше на подиума в онези общински колежи или младежки центрове, те го аплодираха като някаква рокзвезда. Особено му харесваше, когато децата го питаха за съвет.

И особено ако бяха красиви момичета…

Очите му се плъзнаха към студентката, разположила се на задната седалка на колата му. По дяволите. С какво обожание го гледаше само…

Името й бе Лора… как беше? О, да. Лора Филдинг. Тя бе студентка в Нюйоркския университет и наистина се вълнуваше от политиката му — така да се каже.

Първо, той я бе видял на първия ред в младежкия общински център на Деветдесет и втора улица. Тя му зададе един въпрос, усмихна се и изръкопляска след отговора му, подскачайки нагоре-надолу на мястото си, а стегнатите й малки гърдички подскочиха заедно с нея.

После я видя на едно свободно събитие в центъра „Линкълн“, след което тя го заговори.

— Господин Джонсън… казвам се Лора. Лора Филдинг. Много се възхищавам на политиката ви. Ще се кандидатирате ли? Бих искала да се включа като доброволка в кампанията ви.

— Благодаря…

Той почти не изтърси „миличка“, успя да се спре навреме.

— Как да се вържа с вас?

Тя му подаде телефонен номер, написан на парче хартия. Роклята с дълбоко деколте благоприлично се спускаше под коленете й, но — да му се не види — балконът й си го биваше!

Обади й се същата вечер — нищо специално, само да я чуе. Тя дишаше учестено, изпълнена с възхищение. Каза му, че е страхотен мъж и че иска той да се кандидатира. Искаше да му помогне.

— Как мога да ви послужа? — попита тя.

Шелби я бе поканил на следващото събитие. Момичето помогна в раздаването на програмите. Беше изпълнителна и много дискретна. Освен това бе на абсолютно разположение, що се отнасяше до секса.

— Искам по-зрял мъж — обясни тя. — Някой, който знае какво прави.

— Женен съм — поколеба се той.

Тя се нацупи и изпъчи напред невероятните си гърди.

— Хайде, Шелби, едва ли ще съм първата. Въпреки всичко искам да стигна до края с теб. Чак до Вашингтон.

Той не можа да устои. Не поиска да устои. А сега ето че тя бе с него в лимузината му. Неговата помощница — с прекрасна къса пола, със старомодни чорапи, опънати нагоре по бедрата й, и той успя да зърне проблясването на млечнобялата й плът, която му се струваше като късче от рая.

— Отиваме в хотела — заяви той на шофьора.

 

 

— Мили боже!

Той се втренчи в тавана, задъхан.

— Беше фантастично… Невероятно.

Никоя от мимолетните му забежки — имаше една-две такива… с проститутки, стриптийзьорки — не му бе доставяла такова удоволствие. Стегнатото й младо тяло, красивото лице… В слабините му още пулсираха остатъци от страстно желание.

— Трябва пак да го направим.

Той вече мислеше за следващия път, за следващия град от кампанията, за следващия хотел. Шелби се наслаждаваше на фантазиите си. След като победеше в изборите, той щеше да й даде хубава, сигурна работа в някой от офисите си. Нищо прекалено голямо, разбира се, но такова, което щеше да я държи винаги на разположение. Всеки влиятелен мъж трябваше да си има секси любовница. Той си представи Лора Филдинг в копринена блуза, тясна пола, чорапи с ръб. С молив в уста. Или с нещо друго.

— Ще те видя ли другата седмица? В Олбъни?

— О, не мога да дойда до Олбъни.

Тя бе в другия край на стаята и вече се обличаше, навличайки бързо някакви нови дрехи — чифт джинси и пуловер. А не прилепналата червена рокля, която бе носила преди малко. Лора Филдинг бе перфектната дама — правиш секс с нея, а тя веднага след това става и сама си тръгва.

— Заета съм.

— Кога ще те видя?

Шелби се подпря на лакти, загледан след нея.

— Не се тревожи — отвърна Лора, без да го погледне. — Много скоро ще имаш новини от мен.

 

 

Жилището на семейство Джонсън тънеше в богаташки лукс.

Викторианският асансьор бе с орехова ламперия. Баните бяха облицовани с мрамор, внос от Италия. Имаше тавански етаж с апартамент за прислужницата и частна градина и библиотека.

То представляваше перфектният декор за богатия политик. Или за будния младеж, който навлизаше в елитното общество — в същото бляскаво бъдеще, на което се бяха наслаждавали майка му и баща му.

Едуард Джонсън обичаше дома си. Особено му харесваше как къщата бе пропита с миризмата на майка му — единствената идеална жена на света. Той бе единственото й дете и Пенелопе Джонсън му угаждаше и го глезеше още от раждането му. Едуард обожаваше да се шляе из будоара й, поглъщайки аромата на пудра и розова вода. Обичаше да я вижда облечена с вечерни рокли, когато го завиваше вечер в леглото му. Харесваше му да я наблюдава, докато тя даваше разпорежданията си на готвача, целуваше баща му по бузата и като цяло се държеше като идеалната съпруга. Едуард обичаше съвършенството, което къщата и майка му олицетворяваха.

Един ден госпожа Едуард Джонсън щеше да е точно копие на свещената му майка. Той я обожаваше и когато приятелите му го наричаха „мамино синче“, Едуард им отвръщаше: „Сто процента!“.

Той седеше на покритата тераса в задния край на спалнята си, хапваше пълнени маслини и отпиваше от студения си чай. Едуард редовно се връщаше у дома за неделния обяд. Това беше страхотното предимство на Колумбийския университет — нямаше нужда да остава в студентския си апартамент повече отколкото му се искаше.

— Скъпи! Обядът е готов! — извика го майка му.

— Идвам! — отвърна той.

Икономът бе приготвил масата им навън, защото майка му предпочиташе да се храни в градината през пролетта. Тя бе изключително горда от този ритуал. Баща му се бе върнал от пътуването си във връзка с изборите и сега тримата щяха да седнат край масата и да си поговорят на чаша, две „Шабли“^[1], салата „Уолдорф“ и малко нарязана шунка за мезе.

Шелби Джонсън седеше с брой на „Ню Йорк Таймс“, разтворен пред него на спортната рубрика, когато пристигна Едуард. Жена му се зададе, облечена в светложълта копринена рокля и със самодоволно изражение. Шелби плавно се изкачваше в предизборните анкети и социалното й превъзходство бе почти пълно.

— Вино, сър?

Един прислужник изникна отнякъде, щом Едуард се стовари в стола си.

— Да. Разбира се.

— О, вие сте тук, господин Едуард. Има пакет за вас.

Старата икономка Селина се приближи и му подаде един кафяв плик.

— Какво е това? — попита той.

— Доставиха го преди малко, сър. Има и един за вас, госпожо Джонсън.

— Благодаря, Селина. Това е всичко засега — каза майка му.

— Почакай.

Едуард почувства първи тръпки, на безпокойство.

— Кой ги достави?

— Една млада дама.

Възрастната жена се обърна и си тръгна.

— Чакай! — извика Едуард, започнал внезапно да се поти. — Мамо! Не го отваряй…

Твърде късно. Пени вече бе разкъсала сръчно хартията и докато се взираше ужасена, големите цветни снимки се изсипаха навън — бяха почти двайсет на брой. Те се разпръснаха над масата, падайки навсякъде върху нея, замърсявайки очите му.

Шелби Джонсън — бащата на Едуард.

Шелби Джонсън — съпругът на Пени.

Шелби Джонсън — кандидатът за Конгреса.

Шелби Джонсън, в цялата му достопочтена прелест, нелепо гол, с порозовяло лице и с ерекция. Една млада жена го бе възседнала. Лицето й бе заличено, но действията не подлежаха на оспорване. Шелби Джонсън, с белезници, Шелби Джонсън, с парцал в устата, Шелби Джонсън, ближещ чифт високи токчета.

Пени Джонсън пребледня като платно.

Един от прислужниците се приближи, за да събере снимките.

— Махни се! — излая Едуард. — Остави ги! Остави ни!

— Сър…?

— Веднага!

Последва трополене, щом целият персонал тръгна да се изнизва. Пени Джонсън започна да стене пронизително.

— Аз… не знам… Сигурно са фалшиви…

Шелби мънкаше, почервенял като домат. Прилоша му. Зави му се свят. Той сграбчи масата, надявайки се да не припадне.

— Трябва да си легна — изхленчи той.

Едно малко, изящно сгънато парче хартия за писма изпадна от отвратителния плик и тупна върху каменната настилка на терасата им. Едуард механично го вдигна. Майка му го грабна от ръцете му и го разтвори в треперещите си ръце. После го прочете на глас — най-гадните думи, които Едуард бе чувал някога в живота си:

Тъй като синът ви ме изчука за собствено развлечение, аз изчуках съпруга ви за свое.

Нямаше подпис.

Пени Джонсън изпищя и скъса бележката. Завъртя се към Шелби.

— Проклет негодник!

— Беше грешка…

Но Пени тършуваше през снимките.

— Грешка ли? Грешка? Тези ще отидат в пресата. Ще стана за посмешище!

Шелби я погледна и изстена от ужас. Беше по-лошо, отколкото да го хванат в изневяра. Той изглеждаше нелепо — абсолютно нелепо.

Помисли си за всичките си приятели, които щяха да му се смеят. Шушуканията в клуба. Ироничните погледи в заседателната зала.

— Мога да я намеря, майко… — обади се Едуард. — Ще я пипна…

— Да я пипнеш? Явно вече си я пипал, която и да е тази… Открил си най-долнопробната курва на света.

— Майко!

Майка му се олюляваше. Той се втурна да я подкрепи.

— Няма… да й дам да ни навреди…

— Намери кучката. Името й е Лора Филдинг — каза баща му.

Едуард изстена през бучката, заседнала в гърлото му. Филдинг. Името, което той бе използвал.

— Това не е истинското й име.

— Просто я открий. Какво ще е нужно, за да я купим?

— Не знам — отвърна Едуард.

— Намери я.

 

 

Той я търсеше. Търси я в продължение на два дни. Но нея я нямаше, бе изчезнала от хоризонта. Апартаментът бе заключен — препродаден, както го осведоми домоуправителят, два пъти за един месец.

— Тя живееше тук.

Една стотачка го направи малко по-разговорлив.

— Купи апартамента от хазяина. Продаде го след три седмици. Много добра сделка, наистина доста изгодна.

Възхищението му си пролича.

— Не можех да повярвам… Като знам каква дупка беше преди нея. Това хлапе ще се прочуе.

Да — като я пратят в затвора. За изнудване.

Той се обади в кафенето, но тя не се бе връщала там, след като я бяха уволнили. Не бе оставила телефон за връзка. И тогава, на четвъртия ден, на Едуард му хрумна умна идея.

Той включи стария си мобилен телефон — евтиния апарат, който бе купил, за да съблазни Дина Кейн.

Почти веднага получи съобщението. То го чакаше.

Липсвам ли ти? Може да се обадиш.

Той набра номера и остави съобщение. След час тя му звънна.

— Шибана кучка!

— Как си, Едуард? Не ми казвай, че вече не ти е забавна малката ни авантюра. Мислех, че на теб и приятелчетата ти ви беше доста смешно?

— Какво искаш? Пари ли? Нали това искат курвите?

Гласът му бе изпълнен с яростно презрение и омраза.

— Колко ще са нужни?

Семейството на Едуард вече бе съсипано. Майка му поиска развод и се заключи в стаята си, където пиеше и хвърляше предмети. Баща му се бе изнесъл в хотел „Пиер“. Той искаше кошмарът да приключи, но снимките се бяха запечатали в мозъка му. Обвиняваше баща си, Шелби обвиняваше него, а Пени се давеше във водка.

— Мислиш, че ще ти искам пари ли?

— Не искаме снимките да се появят в пресата.

— И? — отвърна хладно тя.

— Колко? — Кажи някаква цифра. А аз ще те преследвам докрай. Каквото и да ми коства.

— Аз не съм изнудвачка, Едуард. Това е престъпление.

Той захапа устни, беше се надявал да иде в полицията.

Баща му имаше много контакти там.

— Ако изпратя снимките в пресата, съм в правото си — знаеш за Първата поправка и тъй нататък.

— Какво искаш?

— Нищо. Но с удоволствие ще ти дам съвет. Ако аз бях на мястото на баща ти, бих оттеглила кандидатурата си, а ако бях на теб, щях да напусна колежа. Не е честно ти да учиш, докато момичета като мен нямат тази възможност.

— Да напусна колежа?

Тогава щеше да е едно нищо — богаташче с попечителски фонд, негодно за никаква работа.

— Изборът, разбира се, си е твой, но нима майка ти няма нужда от теб?

„Мразя те!“ — помисли си той.

— Изнудваш ме.

— Хей, можеш да пренебрегнеш съвета ми, Едуард Джонсън. Действията ти няма да повлияят на това, как ще използвам снимките — или как няма да ги използвам. Искам от теб само да се махнеш от живота ми. Схвана ли?

Тя бе прекалено умна, за да падне в капана му. Той я мразеше.

— Използва баща ми като играчка.

— Играчка ли? Както ти използва мен? И още колко момичета?

Гласът на Дина бе леденостуден.

— Майка ми играчка ли беше, когато отиде да ровиш за информация за миналото ми само за да ме унижиш в леглото? Ти нарече майка ми градска курва. Е, какво да кажем тогава за баща ти? Май имаме нещо общо, не мислиш ли? — Тя се засмя и той потръпна, като долови ненавистта й.

— Преживей го, Едуард. Стани доброволец в някой приют за бездомни. Нали се сещаш — направи нещо полезно. Сбогом.

И тя затвори.

Едуард Джонсън гледа дълго време в телефона си.

После проведе два телефонни разговора. В края на деня Шелби Джонсън вече не бе кандидат за Конгреса, а Едуард Джонсън бе напуснал колежа. Не звънна на Дина Кейн, за да й го съобщи.

Той знаеше, че тя сама ще го разбере.

 

 

— Смотан сополанко такъв — избухна Шелби Джонсън.

Той се взираше в сина си, седнал на дивана в стерилния му хотелски апартамент. Зад него по телевизионния новинарски канал показваха лицето му. Неговото проклето лице — но изражението му не бе на триумф, каквото се очакваше да е след изборите, а мрачно като на заподозрян престъпник.

Шелби Джонсън се оттегля от надпреварата за Конгреса. Шокиращо оттегляне на Шелби Джонсън. Джонсън напуска семейството си…

Заглавията преминаваха през екрана като мръсна лента под красивите невъзмутими физиономии на телевизионните говорители, които обсъждаха него и семейството му. Бракът му. Позорът му.

— Не знам точно какво се е случило, Джоан, но само можем да предполагаме, че навярно се касае за извънбрачна афера. Все пак господин Джонсън напусна семейния си дом миналата вечер.

— Съпругата му напусна къщата си за кратко тази сутрин и бе видяна без венчалната си халка.

— Предполагаемата афера на Шелби Джонсън би се отразила много неприятно на демократите, а е известно, че работодателите му от банка „Колдхарбър“ са изключително предпазливи с имиджа си в обществото…

Шелби искаше да го изключи, но не можеше. Те говореха за него и той бе любопитен да наблюдава собствената си катастрофа.

— Не обвинявай мен, тате. Аз не съм женен.

Шелби направи гримаса. Пенелопе бе извън контрол, само му крещеше. Тя не желаеше да го приеме обратно вкъщи, а и той не искаше да се прибира. Изглеждаше му невъзможно да се покаже пред света. Демократите го притискаха да свика пресконференция. Пресконференция!

Мисълта за тези снимки — на които той бе заснет легнал на леглото, вързан, с разтворени крака, унизен… Господи. Идеше му да се самоубие, само че нямаше смелост да го направи.

— Но ти си я провокирал, нали?

— Не ми приличаше на такава откачена маниачка.

Едуард разхлаби яката си.

— Ти си си виновен. Дал си й материал, дал си й да направи онези снимки. Пусна се на първата фуста, която ти налетя… Унизи мама…

— Не ми се прави на голям моралист, ако обичаш.

Гневът го изпълни — към момичето, към Едуард, към крещящата му пияна жена, към самия себе си. Какво толкова? И други мъже са били с проститутки, дори влиятелни мъже — най-вече влиятелни мъже. Но те бяха внимавали. А той не бе внимавал. Всичко бе свършило. „Загубих всичко, за което съм се трепал досега.“

Избърса с една салфетка изпотеното си чело. Снимките пак се появиха в съзнанието му, все едно вече бяха поместени на първа страница на „Поуст“. — Ти си един самодоволен малък мухльо, Едуард. Не си пипвал работа през живота си. Вината е моя, дадох ти прекалено много. Трябваше това лято да работиш, а не да гониш пачаврите по шибаните кафенета. Оценките ти и преди тази история бяха потресаващи.

Шелби се сети за ужасното телефонно обаждане, по-лошо и от безумния вой на жена му, от Конрад Питърсън, председател на „Колдхарбър“.

— Не мислим, че е нужно да си подаваш оставката. Просто се пенсионирай, Шелби. По-добре е така, не смяташ ли? Много клиенти искат дискретност тези дни, не скандал, нищо, което да привлича вниманието към банката… Ти сам ми го каза: другите искат публичност, а „Колдхарбър“ бяга от нея.

Нямаше много какво да каже. Първо, вероятно трябваше да се обади на адвокатите си. Не можеха да го уволнят заради афера. В договора му нямаше застъпена никаква морална клауза.

Но, каквото и да мислеше той, отвратителните снимки… ако бъдеха пуснати в пресата, ако ги видеха всички в службата, предизвиквайки подигравките им, можеха да го обвинят в компрометиране на репутацията на банката.

Господи. Той не знаеше какво да направи. В момента Шелби мразеше целия свят и най-вече некадърния си син. Едуард му докара това до главата.

— Какво ще правиш? — попита Едуард.

— Да правя? Какво, по дяволите, мога да направя?

Шелби закрачи напред-назад.

— Ще се пенсионирам, предполагам. Ще подготвя документите за развода с майка ти.

— Развод? Трябва да се бориш да си я върнеш!

Шелби се завъртя към сина си.

— Така ли? Нима тя остана до мен след една-единствена проклета грешка? Тя ме изхвърли! Не. Знаеш ли какво, Едуард? Не мисля, че дължа нещо на когото и да е от вас двамата.

Той си представи Дина Кейн, сега вече знаеше истинското й име, стегнатото й младо тяло, изваяно до съвършенство. В сравнение с ултраслабата, подобна на оса и засегната от менопаузата фигура на… Боже, защо му беше изобщо да си я връща? Загубата на парите, положението, на политическите му мечти — всичко това бе достатъчно лошо. Нямаше да търпи и да се извинява с месеци на Пени само за да му позволят да се върне в онова стерилно легло.

— Историята ще се разчуе, татко.

— Няма да стане достатъчно скоро. Тя кога ще пусне проклетите снимки?

Едуард прокара ръце през косата си.

— Не знам. Може би утре, може би никога, ако й дадем каквото иска — аз да напусна училище, а ти — надпреварата за Конгреса.

— Дано час по-скоро да се приключи с това. Не иска ли пари?

Той поклати глава.

— Предложих й.

Шелби се замисли. Все още не бе загубил всичко. Щеше да даде къщата на Пени, да вземе повечето от парите в брой. Тя би могла да живее от неотменяемия доверителен фонд. Той можеше да предложи сделка и на „Колдхарбър“ — тихо напускане срещу още няколко милиона отгоре на пенсионния му фонд.

Беше възможно да изчезне, без да му се налага да прибягва до самоубийство. Флорида — там бе слънчево цяла година и имаше много малко банкери. Той винаги съветваше клиентите си от средната класа да си купуват имоти там. Според приетия закон „Хоумстед“ основната ти резиденция не може да бъде пипната, дори ако фалираш и ако тя представлява дворец на шест акра земя с басейн.

Освен това там никой не го познаваше. В настоящия му свят Флорида бе извън класациите. Според социалните регистри предпочитаното зимно убежище беше Калифорния — нещо шикозно в Малибу. Той се виждаше как би могъл да живее нашироко само с половината от парите си, всъщност да си живее по-добре — разведен, както си му е редът — с басейн, малко добра терапия, няколко зрели жени за приятелки. И без никакви скапани снимки. Това беше маршрут за бягство, свеж старт на почти шейсетгодишна възраст.

Защо не, по дяволите? Нека Едуард сам да се оправя. Нямаше да има семейна фирма. Нямаше да има подаяния. Пени щеше да получи къщата и всичко необходимо за нуждите си.

Шелби взе решение. Щеше да остави всички да го одумват и да се възмущават, а той щеше да се махне — по един изпълнен с пари и слънце начин.

— На онези снимки съм аз. С брака ни е приключено, Едуард. Ще трябва сам да си стъпиш на краката. Довечера ще се обадя на майка ти — или поне на адвокатите й — и ще предложа бързо уреждане на нещата.

— Но къде ще отидеш? — изскимтя Едуард. — Какво ще стане с мен?

— Ти си пълнолетен. Сам ще си взимаш решенията — отвърна той.

Боже, как бе отгледал това сополиво мекотело, което дори сега просеше протегнатата му ръка?

— Трябваше да помислиш за това, преди да зарежеш онази лудата. Напускам щата. Извън Ню Йорк никой не ме познава. Ще се пенсионирам и ще замина за Флорида. И ще открия себе си, на спокойствие.

Изложено по този начин, направо си звучеше възвишено… За момент настроението му малко се разведри. Може пък в края на краищата малката уличница да му бе направила услуга.

 

 

Дина Кейн се подсмихна на себе си. Снимките вече бяха изтрити от флашкартата, а фотоапаратът бе захвърлен от колата някъде по магистралата за Ню Джърси. Беше си купила телефон с предплатена карта и се обади на Едуард от него — той отиде на боклука две минути след разговора им.

Сега вече това може би бе краят. Сега най-после тя щеше да намери покой.

Сексът с Шелби бе отвратителен. Но във всяка секунда Дина си припомняше ухилената подигравателна физиономия на сина му, начина, по който бе заплашил, че ще я предаде на приятелите си да й се изредят, сякаш бе парче месо, как нарече майка й — „градската курва“, превърна секса в изнасилване, не реагирайки на опитите й да го отблъсне. Едуард Джонсън — привилегирован хлапак, с нищо по-различен от всички останали, които я бяха гледали похотливо, бяха точили лиги по нея или я бяха тормозили — като охранителите, които я бяха опипали в дома на Дон Анджело, като шефа й, който позволи да бъде обиждана, стига клиентите да са доволни.

Дина вече не вярваше в любовта. Отмъщението бе много по-достижима цел. Нямаше да прати снимките никъде. Просто щеше да ги остави да се потят в неведение, нека всички се потяха — измамникът Шелби, Пени, която бе отгледала свиня за син, и най-вече Едуард, който я бе превърнал в посмешище.

Просто искам да сме квит.

Шелби щеше да се разведе — с политическите му мечти бе свършено. Тя не искаше такъв богат арогантен кучи син като него да се доближава до властта.

Пени Джонсън… Дина вдигна рамене. Жена, която бе свързана с тези тъпанари, не бе неин проблем. Съществуваха безброй добри бракоразводни адвокати… А и бездруго на нея щеше да й е много по-добре да се махне от този фалшив брак.

И Едуард — арогантното колежанче, което я бе употребило, докато тя се бъхтеше, за да си плати наема. Щом нямаше да има образование за Дина, нямаше да има такова и за него.

Едуард Джонсън я бе прекарал. Сега тя му го върна. Беше време да продължи напред, да остави това зад гърба си.

И Дина наистина смяташе, че ще е толкова лесно.