Луиз Бегшоу
Красота (19)

Деветнадесета глава

Дина седеше с Наталия в бара на хотел „Виктрикс“. Беше късно. Тя обикновено никога не пиеше, но тази вечер си бяха поделили бутилка шампанско „Кристал“ — Марката на най-луксозния хотел в Манхатън. Пиеха от кристални чаши и тя най-после се отпускаше.

Свърши се. За добро или зло, повече от това не можеше да направи. Почти всички пари бяха похарчени, имаше останали само колкото да покрият разходите за един месец. Разполагаше с малък персонал — гримьори, на които разчиташе, момичета, които можеха да стоят на касата, но също и да общуват с клиентите, момчетата, които поддържаха уебсайта й, а сега, след като магазинът бе построен за рекордно време, имаше и приятелка — Наталия.

Те се бяха виждали всеки ден в продължение на седмици, докато подземният клуб се трансформираше от пропито на пот стриптийз заведение в архитектурно бижу. Дори градските инспектори останаха впечатлени. Дина бе похарчила пари за имиграционен адвокат и вкара Наталия в системата като кандидат за професионална виза, тя напусна семейството, в което работеше като бавачка и бе третирана като робиня. Пьотр се оказа прав — рускинята бе звезда. Тя веднага разбра идеите на Дина за мястото, изготвяйки и преработвайки проектите си, направлявайки до перфектност водопроводната, инженерната работа, всичко. Освен това беше трудолюбива колкото и Дина. Всяка вечер си тръгваше в осем часа за вечерния си урок по английски, а когато Дина посещаваше обекта, обикновено намираше Наталия със слушалки на ушите, повтаряйки на глас фрази на английски, обучавайки се денонощно.

На третата седмица тя вече спореше с доставчиците на развален английски. На четвъртата говореше на Дина със запъване. Наталия полагаше усилия не просто няколко вечери в седмицата, а непрекъснато, всеки ден. Тя се бе потопила в езика така, както Дина се бе хвърлила в бизнеса. И сега английският й бе задоволителен.

Дина се възхищаваше на качествата й. Харесваше й работната етика на Наталия и яснотата, с която разбираше и изпълняваше личната творческа визия на Дина. Мястото бе пълно със светлина, точно както мечтаеше Дина, умерено и топло, с вода, стичаща се по скална скулптура, нахлуваща дневна светлина и подредените като бижута по рафтовете козметични продукти. Ограниченото пространство бе направено да изглежда максимално голямо чрез светлина и огледала и всичко говореше за лукс и простота. В допълнение към неоспоримите си умения на архитект, които й помогнаха да придаде това чувство за простор, светлина и спокойствие в малкото подземно помещение, Наталия имаше и усет за дизайн, тълкувайки съвсем точно желанията на Дина, беше й отнело време, но накрая се появиха перфектните модерни столове, правилното светло дърво, изчистените бледосиви плочки, огледалата, отразяващи проведената през отворите слънчева светлина…

Мястото бе преобразено. Започнаха с почистването, после прокараха кабелите, водопроводната инсталация, светлината. След това се заеха с интериора — неутралните цветове, вграденото осветление, витрините, водопада и ярките открити рафтове за осигуряване на пространство и комфорт на клиентите, проектирани така, че да не се налага никой да се бута, за да види стоката.

Имаше високи столове без облегалки, четки, тестери и съдове с кърпички за избърсване. Имаше ниши за гримьорите, които да работят над клиентите. Уебадресът на магазина се виждаше навсякъде, беше изписан по стените, по страните на рафтовете, върху новопринтираните хартиени торбички с бледозелена и златна панделка. А мъжкият сектор представляваше разкошен контраст в сив и черен мрамор, тъмнозелена кожа и старомодни мъжки козметични аксесоари, някоя манхатънска акула от „Уол Стрийт“ можеше да дойде тук и да си вземе копчета за ръкавели от чисто злато, афтършейв „Флорис“ или гел за тяло на „Ерме“, и да се почувства като в европейска столица — да се почувства като джентълмен. Наталия бе успяла по красив начин да комбинира стария и новия свят. Гениалните млади уебдизайнери на Дина също много харесаха обстановката, те направиха снимки и ги публикуваха и разположиха в сайта.

Наталия също така си служеше добре с парите. Дина откри това нейно качество още от самото начало, когато я чу да крещи на изпълнителите на руски.

— Говоря им за бюджета — обясни тя със запъване. — Казвам, че няма плати накрая, ако похарчи много сега. Губи се дърво, ако дъски не отрязани правилно.

Дина погледна към пода и видя какво има предвид рускинята — широките шведски светли дъски не пасваха точно в краищата на стаята.

— Пилее пари — намръщи се Наталия. — Глупава грешка.

Дина се засмя.

— Какво има?

— Извинявай — напълно си права. Заради английския.

— Старая се — каза Наталия.

— Знам. Справяш се фантастично. Давай смело.

Наталия всеки ден й донасяше електронна таблица с бюджетните отчети — всичко, от заплатите, до разходите с „Метрокард“. Архитектката слушаше жадно, докато Дина очертаваше идеите си за магазина, за новата стока, за униформите на персонала.

— Обикновени бежови рокли. С къси ръкави, по талията, до коленете. Дизайнерът няма значение, ще платим и за висша мода, ако трябва. „Дина Кейн“ е символ на шик и елегантност.

— Харесва ми. Всичко трябва да излъчва стил.

— Кремави, златни, бежови, неутрални нюанси — това е дизайнът на опаковъчната хартия, тъканта, панделките и подаръчните кутийки. Мъжката серия е в тъмносиво и тъмно злато.

— Също много добре — кимна Наталия. — Руски мъже много харесват, олигарсите, които искат лондонски стил. Твой вкус много красив.

— Имаш ли си приятел?

Раменете на Наталия се свиха отбранително.

— Няма време, работи тук цял ден, учи английски цяла нощ и всички тук женени. Или глупави.

Дина се засмя.

— Имаш предвид приятелите на Пьотр ли?

Наталия вдигна рамене.

— Общество такова. Когато искаш да си амбициозен, не можеш отделя време за — как казвате? — за свалки.

— Имаш нужда от личен живот, иначе ще изпушиш.

Дина се огледа из магазина, последният от работниците си тръгваше.

— Михаил, всичко е наред — аз ще заключа.

— Добре, госпожице.

Той кимна с глава, доволен че се прибира у дома.

Дина се качи по стълбите и затвори вратата от вътрешна страна. Сега нямаше да ги притесняват.

— Наталия, имаш ли пет минутки?

По-възрастното момиче веднага се прегърби.

— Защо? Какво не наред?

Свикнала е да я атакуват, помисли си Дина. Мисли си, че ще я отпратя и ще я върна при разглезените деца и родителите мъчители. Или че ще й намаля заплатата, заплашвайки я с имиграционните власти.

— Нищо. Абсолютно нищо. Работата ти е невероятна. Само искам да се поупражнявам на теб.

— Упражнява?

Наталия поклати глава.

— Не разбира.

— Да пробвам кабинките за грим, гримовете — искаш ли да си ми опитното зайче? Бих искала да те гримирам и също да ти направя прическа. И да те облека. Без пари — побърза да добави. — Всичко за сметка на фирмата.

Наталия потръпна.

— Трябва ли да го прави?

— Не, съвсем не. Не влиза в трудовата ти характеристика. Не си длъжна да правиш нищо — усмихна се Дина. — Просто си мисля… че може да ти хареса.

— Хареса — повтори Наталия, сякаш това й бе нещо непознато. — Мислиш ли?

— Да. И се надявах, когато приключим с ремонта, да работиш за мен. Не като архитект. Искам да ми помагаш в ръководенето на фирмата. Ако — тя се поправи, — когато направим нови магазини, по-големи, ти ще ги проектираш, но най-вече искам твоя бизнес принос. Имам планове — из цяла Америка, а после и в Европа. Защо не?

Наталия я зяпна с доволство.

Когато лицето й се озарява така, помисли си Дина, тя изглежда истински красива. Рускинята разбираше по-добре, отколкото можеше да говори, и надеждата в очите й бе очевидна.

— Да. Чудесно. Благодаря.

Наталия търсеше с мъка правилните думи.

— Аз много прилича на теб. Няма толкова въображение, но работи много. И твой бизнес добър. Разбирам американски жени, те обичат всички такива неща.

— Ами… ако искаш да си номер две в „Дина Кейн“ — каза Дина бавно, — може би наистина трябва да се оставиш в ръцете ми. Първата ми служителка трябва да е добре гримирана, красиво облечена. На откриването ще правят снимки.

Наталия се замисли над това.

— Да, добре. Разбирам. — После се намръщи. — Но сега е време за урока ми по английски.

— Добре. Утре — никаква архитектура. Чакай ме във фризьорския салон на Даниъл Гибънс. Ето адреса. Искам да се видим там в девет сутринта.

Даниъл не отваряше преди десет и половина, но обичаше Дина и тя знаеше, че ще я приеме. Освен това, като му обяснеше, той щеше да разбере колко ще е забавно.

 

 

На следващата сутрин тя завари притеснената Наталия в салона.

— Ти просто се отпусни — успокои я Дина. — Даниъл ще свърши цялата работа.

Руското лице на Наталия се стегна.

— Добре — каза тя.

Дина й даде разни списания, но лицето й остана безизразно. Даниъл изми, подстрига и оформи косата й точно както му обясни Дина, стилът й бе легендарен и той с удоволствие изпълни инструкциите й.

— Оформи я да стои като пламък. Косата й е фина и тънка, така че ще се запази в тази форма. Отрежи краищата диагонално през лицето, дължината да е точно под ключицата. Искам да я изсветлиш на кичури, докато стане хубаво карамелено руса, само с няколко много светли кичура, става ли? Не рамкирай лицето — кичурите да са разпилени, несиметрични. Прическата да е лесна за поддържане, само да се изсуши и да е готова. Разбираш ли ме?

— Ще изглежда фантастично. Остави на мен.

След като свършиха, Дина не позволи на Наталия да се види в огледалото. Пъхна я в едно такси и я закара направо в „Сакс“.

— Ти си четвърти размер.

— Откъде знаеш?

— Личи си. Ела с мен.

Те посетиха „DKNY“, „Ерве Лежер“, „Прада“ и „Ралф Лорън“. После пресякоха улицата до „Юникло“ и избраха джинси и пухени якета в дъга от цветове, с меки кашмирени пуловери. Най-накрая се отбиха в магазина за обувки „Коул Хаан“ на „Кълъмбъс Съркъл“ и Дина извади кредитната си карта.

— Ти си седми размер. Трябват ти повече обувки, но тези ще ти стигнат за лятото — няколко чифта с токчета и няколко — с равни подметки. Обичам тези, слагат им същите въздушни възглавнички като в маратонките на „Найк“.

— Не разбирам.

— Ще разбереш.

Момичетата бяха отрупани с пазарски чанти. Дина махна на едно такси да ги закара до апартамента й.

— Само ела с мен.

Като пристигнаха в жилището й, тя извади една червена вталена рокля, чорапогащник и обувки на платформа и прати Наталия да се преоблече в спалнята за гости.

— Да. Чудесно — отбеляза Дина, когато Наталия се показа.

Червената рокля я бе възродила, впита красиво в тънките извивки на тялото й, а обувките я правеха да изглежда слаба като модел. Нямаше чанта, но Дина реши, че ще й вземе някаква на следващия ден. Тя видя, че Наталия се оглежда наоколо, опитвайки се да открие огледало.

— Още не. Накрая ще се видиш — това е най-забавното в цялата игра.

По-голямото момиче излъчваше колебание.

— Просто седни на стола. Почти сме готови, а после ще ти извикам такси да те върне в Бруклин, става ли? И можеш да си освободиш следобеда.

Наталия въздъхна.

— Да, Дина, добре. Не се бави.

Гримирането не отне време. Дина нанесе тониращ крем от два смесени нюанса и подчерта слабите скули на Наталия с малко сенки „Розов Кварц“ на „Боби Браун“ в златисто и розово. Нямаше смисъл от нищо тежко, Наталия беше тъмноруса с бяла кожа и естественото винаги щеше да й подхожда. Дина използва най-основната козметика: светлокафяви сенки от „Мак“, един слой разделяща миглите спирала „Мейбълийн“, купена от дрогерията, и блестящ гланц за устни на „Ревлон“ — прозрачен, за да придаде влажен вид на устните й.

— Добре. Стани. Ела до огледалото — каза тя и заведе момичето в собствената си спалня до френското антично огледало в цял ръст, което стоеше до леглото. — Ето как трябва да изглеждаш.

Наталия се взря в огледалото като хипнотизирана. Протегна се към новата си прическа и я опипа внимателно. После приглади роклята си и се обърна. Приближи се, оглеждайки лицето си.

После каза нещо на руски и избухна в плач.

 

 

Така започна приятелството им. Наталия стана още по-самоуверена, по-силна. Тя изглеждаше чудесно и мъжете от бригадата почнаха да й правят предложения, но тя им отказваше. Всеки ден идваше на работа в ежедневен елегантен тоалет, прилепнал по тялото й, и експериментираше с грима си, както я бе научила Дина.

След месец вече си имаше приятел — лекар. Той беше от Тексас и работеше като детски онколог в болница „Маунт Синай“.

— Как се запознахте?

— В киното. Отидох заради английския. Той седеше до мен. Приятелката му не дошла, извикали я в болницата. Носех червената рокля — разказа щастливо Наталия. — Той ме покани на среща на другия ден. И аз го харесвам, много.

— Страхотно.

— Заради теб, Дина. Заради това.

Тя посочи към себе си.

— Може би не съм толкова красива като теб, но се чувствам красива — за себе си. Дава ми самочувствие да знам, че мога да изглеждам по този начин.

Дина се усмихна широко.

— Супер. Тъкмо това целехме.

— Самочувствието ме прави щастлива. И той непрекъснато ми казва, че съм красива, но не само, а и смела и умна. Обича историята ми.

Тя се изкиска и на Дина й се стори странно да чуе този весел смях от Наталия.

— Дори харесва акцента ми. Не е ли откачено?

— Не е откачено. Радвам се за теб.

— Още не знам дали ще се оженим — усмихна се тя. — Но ми харесва да съм с него, да го опознавам и разбирам.

Дина я прегърна.

— О, сериозно, това е перфектно, Наталия. Не бързай. Вълнувам се за теб.

Но Дина усещаше болка зад думите си, защото тя самата си нямаше никого, не можеше да има никого. Лудешката работа по изграждането на компанията се забавяше, дните й се забавяха и сега, когато най-малко го искаше, Дина отново мислеше за Джоел Гейнс.

Не можеше да има друг. И докато Наталия говореше за своя лекар, Джес, през вените на Дина нахлу обратно старият копнеж.

Тя не му се бе обадила, не бе проявила слабост. Но той също не й се бе обадил.

Нямаше нищо, само мълчание. Никакви имейли, никакви съобщения. Сякаш нищо от това не се бе случило или сякаш се бе случило на някого другиго отдавна. В друг живот.

Тя се страхуваше от дните след откриването. Когато нещата се уталожеха и почнеше да й остава повече свободно време и пространство, тогава как щеше да престане да мисли за Джоел? Как щеше да успее да се овладее?

Но засега тя само прегърна новата си приятелка.

Тази вечер тя се радваше да е с Наталия. Бяха имали дълъг ден. В девет вечерта заместничката й я принуди да си прибере телефона и да спре да разговаря с блогърите и модните пиари и редактори, които трябваше да дойдат на „Таймс Скуеър“ в девет сутринта на следващия ден, малкото им помещение щеше да се напълни и да прелее. Дина бе раздала поканите за откриването. А сега имаше и втори списък от по-второстепенни блогъри и списания, които трябваше да дойдат час по-късно, в десет.

— Всяко начало е трудно. Но теб те чака истински успех — отбеляза Наталия.

Английският й вече бе почти перфектен. Двете момичета чукнаха чашите си.

— Мисля, че ще мине добре — вдигна рамене Дина. — Задраскай това. Знам, че ще мине добре.

— Останаха ти много малко пари. Апартаментът ти е заложен, нали?

— Нямам притеснения — отвърна Дина. Тя отпи дълга хладна глътка от шампанското, играейки си с него, оставяйки балончетата му да пращят в устата й. — „Дина Кейн“ ще успее. До месец ще сме удвоили финансите си.

Наталия поклати русата си глава с възхищение. Тя носеше елегантна малка кафява рокля и удобни равни обувки в тъмнооранжево — идеални за наближаващите есенни дни, за топлия нюйоркски септември. Стилът беше нещото, което тя учеше заедно с английския, чувстваше се успяла, красива — почти като преродена. Дина вярваше в нея и Наталия пак започваше да вярва в себе си.

Всеки ден тя благодареше на бога за братовчед си Пьотр, който я бе завел при тази жена.

— Как може да си толкова сигурна?

— Продуктите са добри. Дизайнът е добър.

Дина отпи още малко.

— Аз съм добра. Модната преса обича да се занимава с историята ми заради случилото се с Людо и „Торч“, а и продуктите и магазинът я подкрепят.

— Тестваха сървъра на уебсайта ти. Наистина ли смяташ, че ще има опити за хакерски атаки?

Дина кимна.

— Трябва да сме готови. Ако се сгромолясаме още на първия ден, ще бъде катастрофа.

Тя се сети за момент за Едуард Джонсън.

— Може и да има кибератака, кой знае?

— Много средства хвърли за този уебсайт.

— Той е по-важен от магазините. Красотата в наши дни е такава, Наталия — глобална. Някой може да се регистрира от Оукланд и да получи продуктите ни. Ще доставяме до Рейкявик. Всяко момиче има мечта, искаме да ги вдъхновим. Дори онези, които не могат да си го позволят — искаме да влизат в сайта ни, да пускат видеоклиповете, да научат какви са ефектите на красотата.

Очите й светеха.

— Но ако не могат да си го позволят…

— Може би един ден ще пораснат и ще могат. Или изведнъж ще си намерят по-хубава работа. Искаме те да потънат в красотата с „Дина Кейн“.

Тя пи още малко, усещайки внезапен порив на удоволствие, триумф. Мечтата й бе осъществена — и тя бе успяла, въпреки всички пречки, въпреки всичко. Откриването, парите, успехът — всичко изглеждаше като чакан резултат.

— Разбирам.

— Красотата бе моето бягство. Искам тя да бъде и тяхното бягство.

Наталия пресуши чашата си.

— Ще имаш голям успех, Дина. И нямам търпение да работя с теб.

Тя погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам; смяната на Джес свършва. Искам да се върна преди него.

— Разбира се. — Момичетата се прегърнаха. — До утре — каза Дина. — Там ли ще си в осем?

— В седем и половина — обеща й Наталия.

Знаеше, че вероятно тя също трябва да стане и да си тръгне. Но Дина не искаше да помръдне, не още. Беше уморена, щастлива, наслаждаваше се на шампанското.

— Страхотна вечер ти желая.

Тя целуна Наталия за довиждане и обърна остатъка от виното в устата си, наслаждавайки се на вкуса му. После извади телефона си. Можеше да се обади на още някои блогъри, да посвърши още малко работа в последната минута… докато изпие още една чаша ледено, пенливо вино.

Нямаше гласови съобщения на телефона й. Но имаше есемес.

От Джоел Гейнс.

Къде си? Трябва да поговорим.

Дина си пое въздух. Ръката й стисна ръба на бара, главата й се олюля. Тя внимателно се закрепи по-стабилно, така че другите около нея — двойките и бизнесмените, които разговаряха — да не я видят.

Постоя малко така, след което написа:

Не мога, Джоел. Моля те. Утре е голям ден за мен.

Почти веднага получи отговор.

Само десет минути, не повече. Къде си?

Дина взе чашата си и преглътна бързо голяма глътка от шампанското.

Тя потрепери. Ами ако му откажеше? Щеше да се разконцентрира, мислейки за него, обсебена, на един от най-важните дни в живота си. Ако Джоел беше тук, щеше да се оправи с него сега и край. Да й се махне това от главата.

Утре трябваше да е концентрирана.

Той можеше да дойде при нея. Тя се намираше в южната част на Сентрал парк, точно в сърцето на Манхатън. Не бе в апартамента си, където бе спалнята й, където можеше да направи нещо глупаво.

Тъкмо се разделих с една приятелка. Тръгвах си, но още съм в бара на „Виктрикс“. Обади ми се или мога да те изчакам петнайсет минути.

Последва пауза. Дина затаи дъх, желаейки да не го приема толкова навътре. Само че го приемаше. Гледаше екрана с очакване.

Гаражът ми е на една пресечка. Ще бъда при теб след пет минути. Не си тръгвай.

Отвърна му с „окей“ и продължи да седи, отпивайки бавно. Времето пъплеше. Тя не можеше да мисли, не можеше да се концентрира, не можеше да се държи подобаващо на възрастта си. Когато Джоел се появеше, щеше ли да й е останало някакво достойнство?

Бясната работа я бе разсейвала, но сега тя нямаше какво повече да крие. А чувствата й към Джоел прииждаха и не стихваха, безмилостни като прилив.

Може би отдавна бе загубила достойнството си. Едно съобщение от него, и ето че тялото й пламтеше. Джоел Гейнс я бе целунал само веднъж. Ако тази вечер той поискаше нещо повече, Дина нямаше представа как, по дяволите, щеше да му откаже.

След малко той се появи, влезе през вратата от фоайето, без да обръща внимание на служителите, които го поздравиха. Движеше се бързо, с това огромно тяло, широките гърди, внушителната сила, крачеше към нея в костюма си, сякаш нищо не можеше да го спре; целеустремен, съсредоточен.

Дина веднага се подмокри и възбуди, напълно откликваща към него. Тялото й се изпълни с адреналин, сякаш бе изпаднала в шок.

— Джоел — прошепна тя.

Едва говореше. Джоел беше точно пред нея. Тялото му бе близо до нейното, отново в пространството й. Извисяващо се над нея. Гледащо я отгоре. Тя потрепери, не можеше да продума.

— Дина.

Той яростно сграбчи ръката й.

— Обичам те. Обичам те от година, може и повече. Желая те. Не мога да спра да мисля за теб. Ти си по-силна от всичко. Трябва да съм с теб. Това е. Трябва да съм с теб.

Сълзи бликнаха от очите й.

— Но ти си женен.

— Поисках развод от Сюзън. Направих го. Напуснах къщата. Казах на момчетата. Те вече са големи, а аз искам да съм с теб.

Той стисна ръцете й.

— Веднага щом уредя документите, можем да се оженим. Съгласна ли си? Кажи „да“.

Сълзите й потекоха по страните й. Тя се олюля на мястото си и Гейнс се протегна да я подкрепи.

— Да — прошепна тя. — Да. Защо?

— Защото не мога да понеса през остатъка от живота си да мисля за теб и да не те виждам. Да те искам, а да те нямам. Защото не съм срещал жена като теб. Защото ти си момичето, за което е трябвало поначало да се оженя. Не искам съквартирантка, искам любовница, приятелка, предизвикателство. Искам само теб и никоя друга. Разбираш ли?

Тя кимна.

— Да.

Зарови лице в шепите си и захлипа.

— Да си ходим.

— Трябва да платя сметката…

Гейнс направи жест към бармана.

— Пиши го на сметката ми.

— Да, сър, господин Гейнс.

Малката демонстрация на власт развълнува Дина. Тя не можа да се сдържи. Тялото й потръпна при допира му, когато той я дръпна от стола. Остатъкът от шампанското й остана на бара, но тя вече се чувстваше пияна, почти дрогирана.

 

 

— Къде да отидем? — попита тя, докато Гейнс й помагаше да облече връхната си дреха, като плъзгаше ръце около кръста й, раменете й, докосвайки я навсякъде. — У вас или у нас?

— У вас — отвърна без колебание Гейнс.

Апартаментът му трябваше първо да бъде разчистен, да върне всички вещи на Сюзън — снимките в рамки на двама им, останките от проваления им брак. Малкото чисто и дръзко жилище на Дина беше идеално, тя сама го бе спечелила и постигнала. Беше малък, красив и модерен апартамент, обзаведен с вкус, наситен с цялата нейна същност, на която той се възхищаваше.

— Добре.

Тя го целуна, разтопи се в него.

Джоел почувства, че се сковава, втвърдява. Трябваше да я вкара в едно такси.

— Дина. Не тук. Да тръгваме.

 

 

Едуард знаеше, че е пиян. Но нямаше проблем, защото си бе решил проблема с кокаин — много кокаин. Дрогата му помогна да види нещата по-ясно. Сега се чувстваше важен, самоуверен, можеше да върши точно каквото си поиска. А най-вече искаше да се разправи с Дина Кейн.

Веднъж завинаги.

Той бе отпратил Лена, както и нощния иконом. И после бе гледал, чел и пил и бе разучил всичко. Откриването на „Дина Кейн“, на новата компания, на следващото голямо нещо, щеше да се състои на другия ден. На „Таймс Скуеър“.

След като се напи стабилно, му се стори, че му трябва нещо по-силно. Като например кокаин. Бе минало известно време, но Едуард пазеше запасите си. И тази вечер имаше нужда да ги използва.

След малко лошото чувство го напусна. Той се пробуди, стана пак силен и могъщ. Дина Кейн, десетминутното му развлечение, бе изкарала от релси целия му живот. Сега го разбираше ясно. И макар той да се връщаше обратно в пътя, кучката се връщаше от гроба, за да го преследва.

Време беше да приключи с нея.

Той почти не забеляза какво върши, когато отиде на горния етаж до шкафа в банята и извади Клонопина и найлоновите ръкавици — малки евтини найлонови ръкавици, каквито слагаха в боите за коса. Намери малка бутилка уиски и дълъг остър нож. Имаше и пистолет, но той водеше до дразнещи усложнения като следи по стената например, ФБР ги биваше да се ориентират добре по такива следи. Едуард бе по-умен от тях, бе гледал телевизионни предавания, всякакви сериали за ченгета. Не беше глупак.

Бе убил Филип и Джони Кейн — или поне им бе помогнал по пътя им към оня свят. И двамата тъпаци сами се бяха напили, сами се бяха натъпкали с хапчета. Филип можеше и да не знае какво прави, но Джони знаеше — глупак, слаб, малък глупак.

И двамата бяха прекалено доверчиви. Той знаеше, че Дина Кейн няма да направи такава грешка. С нея трябваше да внимава.

Имаше ключ — това беше важното. Оливия се бе сдобила с копие на ключа от жилището й — без да задава въпроси. Той можеше да се вмъкне в новия й апартамент, да я изчака, да й се нахвърли. Да сложи ръка през устата й, да й натъпче хапчетата насила в гърлото, после да изсипе алкохола. Може би щеше да я остави във ваната, с нож в собствената й ръка — с нейните отпечатъци, разрязала собствените си китки. Той се изкиска, щеше да е лесно да го направи, когато тя изпаднеше в безсъзнание, но Едуард с удоволствие щеше да й помогне, преди нацяло да е припаднала. Оливия му каза, че жилищната сграда има пазач и камери във фоайето, но нощем изключваха камерите.

Защо не го бе сторил по-рано? Сега му се струваше нелепо — заради тъпите страхове, че може да го хванат. Нямаше да го хванат. Когато Едуард Джонсън се погрижи за другите двама, не го хванаха. Нямаше въпроси след Джони, нито след Филип. Защо да е по-различно с някаква кучка от Уестчестър?

Той смръкна още малко кокаин, взе една шапка, шалче и широко палто и излезе в нощта. Трябваше да извърви само дванайсет пресечки до апартамента на Дина. Влезе целеустремено през входната врата на сградата, изсумтявайки към пазача и вървейки право напред. Мъжът четеше списание, не му обърна внимание. Имаше коридор с няколко асансьора. Тя живееше на шестнайсетия етаж и с дрогата, пулсираща през вените му, Едуард Джонсън уцели асансьора и се качи на правилния етаж.

Адреналинът се примеси с кокаина. Ами ако тя беше вътре? И до вратата? Тя беше отшелничка, тая кучка, шибана отшелничка, мразеше мъже, никога не излизаше с никого. Вероятно беше там, работеше, чакаше… трябваше да действа бързо, да й скочи. Щеше да мине гладко. Едуард не искаше да му мисли прекалено. Той извади ключа си, отвори вратата, влезе в апартамента и затвори след себе си.

Ослуша се. Не извика — не искаше съседите да чуват нищо.

Беше тихо. Тихо като в гроб, като в нейния гроб. Той се изхихика. Смешно. Нямаше никого тук.

Само за да се увери, той огледа мястото, провери навсякъде. Беше празно.

Имаше голям гардероб в спалнята. Там щеше да отиде. Носеше още кокаин, разбира се, в сребърно шишенце. И можеше да си позволи да глътне малко от уискито.

Изпи една голяма глътка и смръкна от дрогата по случай пристигането си. После отвори вратата на гардероба, пъхна се вътре и седна удобно на дъното му. Използвайки телефона си за осветление, той си сложи ръкавиците, отвори кутийката с хапчета и остави ножа до нея.

Всичко беше готово.

 

 

Дина се чувстваше така, сякаш ръцете й не й се подчиняваха. Не можеше да намери ключовете си, отваряше чантата, бъркаше вътре, целуваше Джоел. Ръцете му бяха върху нея, притежателно, минаваха по краката й, бедрата й, под полата й, обгръщаха задника й. Тя бе мокра, безпомощно възбудена.

— Божичко — помогни ми. Не мога… не мога…

Той махна едната си ръка от тънкия влажен памук на бикините й, намери ключа й, отвори вратата и бутна Дина вътре.

Вратата се затвори тежко след тях.

— Спалнята ми е насам — каза Дина.

Той вече махаше ризата й над главата й, разкопчавайки сутиена й с отработено движение, усещайки пълните й гърди, които се отпуснаха в ръцете му, болезнено щръкналите й зърна. Тя гореше за него и той усети как кръвта й нахлува в корема й, утробата й буквално се затопля под ръцете му.

— Зарежи спалнята.

Гейнс я метна на пода, сваляйки дрехите й, смъквайки полата й надолу, както и бикините.

— Няма да стигнеш дотам.

Дина изстена. Той също свали дрехите си нетърпеливо, късаше копчетата, изтръгна вратовръзката от врата си. Изрита обувките си, целувайки шията й, лицето й, докосвайки със зъби и устни гърлото й. Тя разтвори краката си широко, закопняла, отчаяно искаща да го усети вътре в себе си. Нямаше вече нищо друго, освен желание, чиста похот — не любов, не приятелство — само неговата сила, неговата мощ, силата на движещото се над нея тяло.

— Джоел! — въздъхна тя. — О, боже! Моля те. Моля те.

 

 

Вътре в гардероба Едуард Джонсън мислеше трескаво.

Имаше двама души в апартамента. И единият от тях беше мъж. Чукаха се, значи бяха голи.

Той имаше нож.

Но мъжът изглеждаше трезвен. А под бляскавата храброст от кокаина и алкохола Едуард беше страхливец.

Тялото му беше кльощаво, дори хърбаво. Всеки малко по-здрав мъж би го надвил. Това беше проблемът. А гласът на мъжа звучеше познат.

Джоел Гейнс.

Едуард започна ща трепери от страх. Гейнс, скапаният милиардер. Гейнс, който имаше фигура на армейски танк, който вдигаше щанги като сержант от ВМС на успешна тренировка.

Той прехвърли няколко сценария в главата си. Да изскочи навън пиян, дрогиран, с малкото си ножче. Беше му изглеждало голямо, като плануваше как ще разреже китките на Дина, докато лежи в несвяст във ваната. Сега то му се струваше като шибана ножовка. Щеше да промуши Гейнс, вероятно да го нарани. Тогава мъжагата щеше да го сграбчи за китката, да му счупи ръката. Жените не му бяха проблем — те бяха толкова меки, толкова слаби. Всички онези телевизионни филми с жени каратистки бяха абсолютна смешка. Всеки хилав мъж можеше да сграбчи една жена, да я подчини, да я събори на земята. Мъжете винаги бяха по-силни и с повече мускули.

Но да застане срещу Гейнс? Не. Гейнс щеше да се бори, а Дина щеше да пищи, да стигне до някой телефон.

Беше в капан. Трябваше да направи нещо. Ако излезеше от гардероба, щяха най-вероятно да го чуят. Те бяха достатъчно заети, но щяха да забележат, ако някой се опита да излезе през вратата. Имаше противопожарно стълбище, ако успееше да отвори прозорците…

Ужасен, Едуард смъкна тънките найлонови ръкавици и ги напъха под долните си гащета. Почувства се нелепо жалък. Разплака се от самосъжаление. Клоназепамът беше в шишенцето си. Можеше да стигне до някой прозорец, да го пусне отвън… Засега обаче го скри в един вътрешен джоб на якето си. Уискито… не беше престъпление да носиш уиски. Ножът… Господи, ножът. Той грабна един пуловер, избърса с него ножа и, хващайки го с материята, отвори вратата възможно най-бавно и го метна под гардероба, чак до стената.

Нямаше смисъл. Ако той останеше тук, тя щеше да го открие на сутринта. Трябваше да излезе. Трябваше да се махне…

 

 

Тя го почувства върху себе си — твърд, настоятелен, разтварящ краката й още по-широко. Дина изстена от удоволствие, чувстваше се замаяна, почти неспособна да се удържа. Пъшкаше при всяко негово докосване, без значение колко леко, колко нежно…

Гейнс се отдръпна назад. Дина почувства струята въздух върху голата си кожа, където бе лежало тялото му.

— Какво? — изхленчи тя, не от страст. — Какво има?

Той отскочи от нея, гол, приклекнал. Тялото му бе невероятно — силно, мускулесто. Дори в объркването си Дина беше удивена от него.

— Покрий се. Намери телефон. Има някого тук. В апартамента.

В този момент се чу вик от спалнята — немощен, хленчещ вик, ридаещ, жалък.

Дина ахна от ужас и грабна роклята си, нахлузвайки я през глава.

— Кой е там? — изкрещя Гейнс.

Вдигна панталоните си с една ръка и ги обу.

— Отговори или ще извикам полицията. Идвам да те хвана. Имам пистолет.

Дина го погледна като обезумяла, но той поклати глава.

— Не стреляй! — чу се писък. — Не стреляй, моля те! Това съм аз — Едуард Джонсън. Нямам оръжие. Не ме убивай!

— Не мърдай, мамка му — каза Гейнс.

Той направи жест и Дина, гореща и изчервена, изтърча да си сложи бельото, да се покрие както трябва. После тръгна към вратата на спалнята, но Джоел бе пред нея, прикриваше я с тялото си, защитаваше я.

Той вдигна крак и ритна вратата. Точен и силен удар. Дървото се напука по средата на вратата.

Едуард Джонсън седеше на леглото, прегърбен, плачещ, по лицето му се стичаха сълзи и сополи. Той се люшкаше и смърдеше на алкохол, а около него имаше разпръснат прах.

— Как влезе тук, мамка му? — попита Гейнс. — Лягай на скапания под. Разтвори си ръцете и краката. Веднага.

Джонсън мекушаво се подчини. Той изглеждаше много слаб, падна на колене, после по корем, просвайки се пред Гейнс и Дина.

Джоел бързо и ефикасно прокара ръце през тялото му, изкарвайки шишенцето с лекарство.

— Клоназепам. Смърдиш на алкохол. Къде е?

Джонсън не каза нищо. Джоел го ритна силно между краката. Другият изпъшка със свистене и нададе пронизителен вик на болка.

— Господи! Господи…

— Господ не иска да има нищо общо с теб. Къде е?

— В килера… Нямам нищо…

Гейнс сложи едното си стъпало върху врата на Едуард. Дина се взираше изумена, но той не й обърна внимание. Погледна в гардероба, имаше отворена бутилка уиски, малко количество от него бе изпито. Очевидно Джонсън бе пил друго дълго преди да начене тази бутилка. По устните му имаше прах.

— Какво друго донесе?

— Какво? Какво имаш предвид? Не ме наранявай! Дойдох да се видя с Дина!

— Дошъл си да убиеш Дина — каза Гейнс. Кракът му затисна по-силно врата на Джонсън. — Както уби брат й. Какво друго, тъпако?

— Нищо друго… Кълна се!

— Ако ти задам въпроса си още веднъж, мъртъв си. Да не мислиш, че на някого ще му пука, ако те очистя, за да защитя една безпомощна жена от нападение в дома й?

Гейнс натисна по-силно, почти задушавайки Джонсън.

— Време е да се изповядаш, Едуард. Точно сега.

— Ъъ — нож…

Дина трепереше от страх и шок.

— Къде е скапаният нож, Едуард?

— Под гардероба.

Гейнс погледна към Дина.

— Провери, скъпа. Не искам да го пускам.

Дина клекна на земята. Гейнс го притисна по-силно.

— Затвори си очите. Не я поглеждай.

— Ето го. Господи, Джоел.

Тя се протегна, извади го отдолу и му го показа.

Той вдигна Джонсън за тила и го запрати върху леглото.

— Ти си жалък безполезен наркоман.

Протегна се и хвана косата на Едуард, извивайки главата му назад.

— Виж се — имаш кокаин по устата. С него уби Джони Кейн и сега си почнал да убиваш и себе си. Кажи ми как влезе тук.

— Имах ключ — каза Едуард, разциврен от страх. — Дадоха ми го едни хора — от подземния свят. Нямам вече контактите им. Ако почна да ги търся, ще ме очистят.

Дина изстена. Той имаше ключ. Ако Джоел не бе с нея, сега щеше да е мъртва.

— Заради теб — викна той изведнъж, бършейки очите си и съскайки срещу нея. — Кучка с кучка — всичко е заради теб! Станах такъв заради теб. Ти съсипа семейството ми. Разболя майка ми. Баща ми — все едно си го убила.

— Глупости, Едуард! — рече Гейнс. — Не ти пука за никого освен за теб самия. Кога последно се обади на баща си?

— Аз… Не си говорим.

— А майка ти? Ти не си единственият, който прави проучвания. Изпращаш я във Флорида и изведнъж тя приписва семейния фонд на теб, прав ли съм? Сега ти притежаваш къщата?

— Откъде…?

— Знам. Наблюдавах те. Наблюдавах Дина.

— Тя изнуди баща ми, тя е курва. Това знаеш ли го? Тя е проклета курва. Изчука ме заради парите ми…

Гейнс го фрасна в лицето. Дина изпищя и Едуард изплю зъби и кръв и се свлече на леглото.

— Тя е повече, отколкото ти някога ще бъдеш.

— Джоел… Джоел, той е едно нищо. С него е свършено.

Дина го хвана за ръката.

— Съжалявам за това, което причиних на родителите ти, Едуард. Бях много ядосана.

— Кажи им го на тях, ако искаш. Той не дава пет пари за тях. Той е скапан психопат.

Дина изстена.

— Не ми пука. Пусни го. Пусни го.

Джоел хвана ръцете й.

— Ако го пусна, коя ще е следващата жена, която ще убие? Този е опасен, Дина. Брат ти? Теб? Господ знае кого още! Нахлул е в апартамента ти. Трябва да се обадим в полицията.

Тя го стисна.

— Не мога да мисля. Утре… откривам компанията си.

— Да се надяваме поне, че ще сервират хубаво кафе — отбеляза Гейнс. — Тази вечер ще постоим до късно.

Едуард седеше там, полюшвайки се на леглото, извивайки пръсти.

— Не можеш да го направиш — да извикаш полиция — ще им кажа, че си ме ударил. Ще кажа на всички какво си направила на баща ми. Ти си курва, Дина Кейн, още имам снимките. Ще те видя как ще ръководиш бизнеса си, щом това излезе на бял свят.

Дина се държеше за Джоел и гледаше Едуард и кипящата му злоба, а после погледна ножа, проблясващ, остър, без следи от кръв.

— Джоел е прав. Прави каквото искаш. Няма значение за нас. Трябва да те затворят — преди да си наранил другиго.

Тя вдигна телефона.

— Имаме нужда от полиция. Намирам се в апартамента си с мъж, който току-що се опита да ме убие. И съм почти сигурна, че същият е убил брат ми.

 

 

Беше минало полунощ, когато най-накрая се прибраха. Отидоха в неговия апартамент — Дина не искаше да остава в своя. Тя мина покрай снимките и Гейнс се извини, но тя вдигна ръка.

— Стига. Няма значение. Това е минало.

Той взе лицето й в ръцете си и я целуна, отново и отново, и тя почувства топлината да се завръща в нея, сякаш той раздухваше жарава, чиито пламъци щяха да лумнат наново. Дина се притисна към него.

— Не.

Джоел се наведе и я целуна по устата.

— Арестуваха нападателя ти. Който се опита да те убие. Не му е времето сега, скъпа.

Тя изстена.

— Джоел — чаках толкова дълго.

— И двамата чакахме. Но утре откриваш бизнеса си. Трябва да се наспиш, да се събудиш и да го направиш. Аз ще съм тук. Когато правим любов за пръв път, трябва да си спокойна, отпочинала, да си премислила всичко. А не веднага след като са се опитали да те убият.

Дина се засмя.

— Ласкател.

— Ако ме поискаш, когато се събудиш, няма да тръгна да се бия.

Тя отвърна на целувката му. Изтощението и нервността й започнаха да се връщат.

— Добре, добре. Но искам да спя до теб.

— Става.

Гейнс се наведе, пое я в ръцете си и я занесе в спалнята, тя се сгуши до него и той я усети как се отпуска. Щом я остави на леглото, след няколко минути тя заспа като дете след дълго пътешествие.

Джоел погледа спящото й лице няколко секунди, после я зави и легна до нея, затваряйки очи, успокоен от тихото й дишане.

 

 

Светлината от червеното слънце на зората струеше в стаята. Дина се събуди, огледа се, осъзна къде се намира, с кого е.

И какво щеше да се случи днес. Всичко. Всичко.

Първо Джоел.

Тя отметна завивката си, внимавайки да не го събуди, и се съблече гола. После отиде на пръсти до банята му и си взе душ. Не губеше време, след минута се бе изсушила набързо и се върна в леглото му, като се пъхна под завивките и се притисна в него.

Очите му се отвориха.

— Бива си го това събуждане.

— Обичам те — каза Дина. — Все още те искам.

Гейнс прокара плътно ръце по цялото й тяло. Опипвайки прасците й, гърдите й, обхващайки задника й.

— Ооо…

Той отдръпна завивките, тя беше там, под него, гола. За първи път виждаше тялото й ясно. По дяволите, колко бе красива.

Той коленичи над нея, събличайки собствените си дрехи, една по една. И като плъзна пръстите си от гърдите към коленете й, Дина изпъшка от копнеж.

— Търпението е добродетел — каза той и я докосна леко, дразнейки я с един пръст, докато другата му ръка стисна ръцете й, задържайки ги над главата й. Тя бе влажна, толкова влажна, а коремът й буквално горещ, затоплен от кръвта под тялото му. Дина се надигна към него. Беше като обезумяла от копнеж и на него му идваше да се засмее от победата и любовта, които изпитваше.

— О, господи! — въздъхна Дина. — О, Джоел! Моля те…

Коляното му разтвори краката й и той я пое нежно, силно, притиснал устни към нейните, целувайки я, притискайки се към нея, и тялото й се разтопи във вълна от блаженство, толкова силна и чудесна, че отвя всички мисли от съзнанието й.