Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beauty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Луиз Бегшоу

Заглавие: Красота

Преводач: Нина Руева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 03.10.2014 г.

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Антоанета Бонева

ISBN: 978-954-26-1380-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9276

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

Тя се трудеше неуморно и във всеки буден миг бе изцяло отдадена на „Дина Кейн“. Посещенията до главните офиси на големите корпорации бяха най-неприятните.

— Съжалявам, госпожице Кейн, марката ни има строга стокова политика. Тя е една и съща за всеки магазин.

— Харесваме идеите ви, но едва ли можем да направим изключение за някакво мъничко помещение в Манхатън.

— Ако вземете крема, трябва да вземете и целия ни асортимент от спирали. Не можете просто да подбирате.

Дина седеше в офиса на поредната козметична компания и спореше с шефката на продажбите — петдесет и пет годишна дама със стоманеносива коса и без никакъв грим.

— Госпожо Загар, уверявам ви, че предлагането на продуктите ви в „Дина Кейн“ ще е белег за качество за всяка марка, която работи с нас. Най-добрите ви продукти ще привлекат глобално внимание. Продажбите им ще се изстрелят в Космоса.

— Това е много хубаво, но те и сега се продават добре, неслучайно се наричат бестселъри.

— Не искам бестселърите ви. Някои от тях не стават за нищо.

— Моля? — не повярва на ушите си възрастната жена.

Дина вдигна рамене.

— Тониращият ви овлажнител „Абсолют Риш“ се рони като тебешир, а червилата ви от серията „Форевър Липс“ изсъхва по устните и ги прави нацепени. Тези продукти са широко рекламирани, госпожо Загар. Компанията не е употребила същия маркетинг за дневния крем и той се продава само поради факта че за ефекта му се говори от уста на уста. Появата му в списъка с продукти на „Дина Кейн“ ще е като реклама.

— Моля ви, госпожице Кейн. Съгласих се да се срещнем, защото харесвахме работата ви с „Медоу“. Надявахме се да ви предложим сътрудничество.

— Имам клауза за неизвършване на конкурентна дейност.

— Е, в такъв случай не виждам какво можем да направим заедно.

— Искам да ми разрешите да продавам шест ваши продукта. Гарантирам ви, че за една година тези шест продукта ще съставят една трета от приходите ви. Ще можете да увеличите производството и да отстраните от производствения процес онези артикули, които не ви носят печалба.

Усърдието на момичето бе толкова всепоглъщащо, че госпожа Загар чак млъкна за момент. Тя натисна няколко копчета по клавиатурата и на екрана на компютъра й се появи списък с продуктите, които се продаваха най-добре и най-зле. До всеки бе отбелязан използваният маркетинг. Тя забеляза, че дневният крем почти не бе рекламиран.

Дина беше наясно с нещата. Е, това можеше да се очаква с миналото й в „Торч“, където се бе учила от Людо Морган, който имаше такава велика репутация.

— Според вас, кои са нашите най-малко продавани продукти?

Тя се укори, че пита, че проявява интерес. На кого му пукаше за мнението на момичето? Това бе поверителна търговска информация, до която то не би могло да има достъп.

— Лесно е. Спиралите „Фешъниста“ на първо място.

Хана Загар замалко да подскочи от изненада, но се овладя.

— Предположихте го, защото те бяха част от сделката.

— Не, госпожо. Предположих го, защото консистенцията им стои на буци, а четката зацапва. Цветовете са твърде ярки. Другите лошо продавани продукти са червилата — отново заради ярките пигменти. Тониращите ви овлажнители остават непродадени навсякъде, защото цената им е прекалено висока и се ронят… и изоставате в революцията с тониращите овлажнители. Лосионът ви за тен оранжевее на лицето. Фондьотенът ви на прах е в неудобни бурканчета, окислява се веднага щом се изложи на въздуха, което означава че за две седмици става прекалено кафяв. Освен това и сенките ви са с прекалено ярки нюанси за клепачите — все пак не продавате тениски.

Хана Загар погледна към екрана си. Момичето правилно бе назовало всеки един продукт.

— А най-продаваните?

— Дневният крем. Ружовете. Тези кремавите са прозрачни и уникални на пазара. Ако ми позволите, бих ви посъветвала да им смените марката и да ги продавате като двоен гланц за скули и устни. Могат да се нанасят на устните и траят по-дълго от обикновените гланцове. Бронзовите пудри, които стават и за очи, не са нищо ново, но руж за устните е добро попадение.

Хана изправи гръб и погледна Дина много внимателно.

— Как стигнахте до тази информация? Имали ли сте достъп до нашите сървъри?

— Не, госпожо. Просто разбирам от грим, наистина разбирам.

Шефката на продажбите прехапа устни. Компанията им имаше нужда от почивка. Дина Кейн не предполагаше колко е права, имаха повече несполуки, отколкото хитове и дори умното рекламиране нямаше да предизвика продажбите на продуктите им. Бутиците се оплакваха, че нещата се застояват на рафтовете им и не се купуват.

Тя отдавна спореше с управителите, че трябва да започнат да продават само ефикасните неща. Сега тази млада жена бе проникнала в сърцето на проблема им само с една среща.

— Откъде сте сигурна, че ако качите продуктите на сайта си, те ще се продават?

— Защото аз работя само с най-доброто. Жените ще знаят, че могат да се доверят на „Дина Кейн“ за козметиката си. По същия начин си спечелих репутацията за „Медоу“, по същия начин промених „Торч“ — само дето сега никой не ми пречи да се разгърна докрай.

— А ако откажа?

— Въпреки това няма да взема другите ви продукти. По-скоро бих продавала петдесет брилянтни продукта вместо четиристотин посредствени такива.

Хана Загар се замисли.

— Не знам, госпожице Кейн. Рискът е голям — макар че успяхте да ме впечатлите.

Дина каза импулсивно:

— Мога да ви го докажа, госпожо Загар. Ще ви гримирам, използвайки само продукти на „Дина Кейн“.

Тя се стресна.

— Какво? Лично аз не проявявам интерес, госпожице Кейн. Отдавна не съм в първа младост.

— Позволете ми да опитам. Просто като експеримент. Можете да го изтриете веднага след това.

— Шегувате се.

— Съвсем не. Жените трябва да го видят, за да повярват — както и козметичните къщи.

Хана Загар устоя на импулса да хвърли поглед към отражението си в стъклените стени на заседателната зала. Тя винаги се обличаше елегантно, но беше в началото на петдесетте си години. Възрастта си беше възраст. Нали така?

Тя се засмя.

— Ето какво, госпожице Кейн. Върнете се тук следобед с продуктите си. Ако успеете да ме превърнете в манекенка, ще рискуваме с магазина и сайта ви. Но не залагайте големи надежди.

Кейн беше нахална, уверена, но и твърде самонадеяна. Хана Загар нямаше нищо против — като по-млада и тя самата кипеше от амбиции. Щеше да научи момичето да бъде по-умерено и да й даде ценен бизнес урок.

Това щеше да е добрината й за деня.

— Колко време ще отнеме?

 

 

Столът на Хана бе далеч от огледалото. За да не се набиват на очи, те се бяха настанили в една неизползвана тоалетна на последния етаж, която имаше голям прозорец, тъй като Дина бе поискала естествена светлина. Момичето се бе върнало с разочароващо малка чантичка с грим, в която дневният крем бе единственият техен продукт. И най-малките фантазии, които Хана таеше, че ще бъде преобразена, се изпариха, но все пак се бе съгласила на този фарс.

— Ще ми трябват само няколко минути. Може ли да оформя веждите ви? Леко щипе, но ще стане много добре. Ще използвам пинцети „Пърфекшън“, които ще продаваме в магазина.

Хана въздъхна.

— Добре. Но започвайте вече. Наистина трябва да се връщам на работа. Беше грешка, че изобщо се съгласих.

Дина не каза нищо, тя се наведе с пинцетите над по-възрастната жена, като скубеше и оформяше веждите й. Движенията й бяха много бързи, а Хана стоеше неподвижно и в очакване, макар че потрепна веднъж-дваж. Не говореха. След малко Дина заглади веждите й с нещо меко, добави малко крем, а после нанесе с четка някакви сенки на клепачите й — различни нюанси. Дина работеше над цялото й лице — очи, скули, устни. След няколко минути тя се отдръпна.

— Готово — заяви.

— Готово ли?

Кейн не бе прекарала и осем минути над лицето й.

— Смятате, че ще има някаква разлика ли?

— „Дина Кейн“ работи само с най-добрите продукти в света. Сама вижте, госпожо Загар.

Младата жена я загледа с очакване и Хана неохотно завъртя стола си, за да се обърне към огледалото.

Тя ахна.

Лицето, което видя, бе неузнаваемо. Не по-младо — просто по-хубаво, много по-хубаво. Кожата й беше по-гладка, а фондьотенът отгоре върху крема й бе придал изтънчен, равен блясък. По бледите й бузи имаше лек руж, който подчертаваше високите й скули, веждите й, дебели и надвиснали, бяха повдигнати в елегантни арки, които отваряха цялото й изражение. Бледосините й очи изпъкваха на лицето й заради светлокафявите сенки на клепачите и кестенявите нюанси в гънките. Сенките под очите й бяха заличени и тя изглеждаше жизнена и енергична. На устните й имаше гланц — привлекателен естествен прасковен нюанс — и той не се събираше в ъгълчетата на устните й, поради което тя се бе отказала да си слага такъв. Докато се взираше в образа си, Хана си спомни, че Дина бе нанесла върху тях първо пудра, после крем и накрая два слоя от гланца.

Тя си пое дъх, изумена от новия си облик.

— Кремът — вашият крем — е много подходящ за зряла кожа, но все пак нямате нужда от голямо количество, достатъчно е да се нанесе правилният фондьотен, малко руж, пудра и блясък. За вечерно време бих добавила и спирала.

— Съпругът ми няма да повярва.

Прииска й се денят вече да е свършил, за да може да хукне към къщи и да го изненада.

— Аз… Невероятно е.

— Бихте могли да изглеждате още по-добре, ако боядисате косата си, за да покриете сивото, и да си направите модна прическа. Мога да ви препоръчам страхотен салон.

— Наистина ли? Можете ли?

Хана се спря — звучеше като тийнейджърка. Но Дина Кейн я бе преобразила, буквално, за няколко минути.

— Разбира се. Ще ми дадете ли дневния крем? И другите неща, които избрах?

— Госпожице Кейн — каза Хана Загар, неспособна да откъсне поглед от изображението си, — можете да вземете каквото пожелаете.

 

 

Джоел Гейнс седеше в офиса си, взирайки се в пространството пред себе си.

Под него се простираше Манхатън. Тази гледка винаги го бе вдъхновявала — градът, пулсиращ от живот и пари. Силата течеше през кръстовищата му. Тук се правеха големите сделки и се трупаха американските богатства. Тук той бе променил живота си.

Беше стигнал върха. А когато нещата у дома бяха напрегнати или скучни или дразнещи, офисът бе неговото убежище.

Стъклените стени бяха проектирани, за да вдъхват страхопочитание у всеки, намиращ се от другата страна на бюрото. И за негово собствено удоволствие. Той искаше да може да вижда всичко долу, като граблива птица в гнездото си — буквално от върха.

Но днес не гледаше пейзажа, а просто се взираше в нищото.

Дина Кейн. Не можеше да я забрави. Да я преодолее. Да я остави в миналото. Тя бе най-забележителното, най-смелото момиче, което някога бе срещал.

Сцената в таксито, където се бяха помирили, бяха се сбогували — емоцията бе твърде голяма, твърде силна за него. Но въпреки това той очакваше обаждане. Съобщение. Нещо.

Дина Кейн бе изчезнала от лицето на земята. Нищо. Все едно изобщо никога не бе влизала в живота му.

Той работеше и се прибираше вкъщи. Момчетата бяха в колеж. През уикенда по-малкият се прибра, поигра малко тенис. Жена му плува и отиде във фризьорския салон, посети някакво парти, покани приятелите им на обяд. Гейнс бе седял наоколо, неспособен да общува. Когато погледнеше Сюзън, пременена с бижутата и тежкия си грим, говореща му за семейна терапия и за срещи с психиатъра му, той изпитваше задушаваща депресия.

Но това бе обвързването, това бе бракът. Защо обаче не успяваше да се справи?

Телефонът му звънна.

— Да?

— Сър, исках да ви напомня — имате сеанс с доктор Фелън след петнайсет минути.

Поредната терапия. Обикновено никога не закъсняваше. Сеансите му помагаха да се отпусне, но той не можеше да говори за Дина и точно сега му се струваше безсмислено да говори за живота си вместо да направи нещо за него.

— Отмени я.

— Да, сър.

— Отмени всичките ми срещи. Отивам си вкъщи.

Настъпи пауза от другата страна на линията.

— Но, сър, имате среща на съдружниците в „Л’Одас“. Голдман ще идва за сделката с Дюран — техния старши вицепрезидент. Освен това довечера ви очакват в ложата на кмета в Операта за премиерата на „Кавалерът на розата“. Приехте поканата още преди месеци…

— Няма значение. Прибирам се.

— Болен ли сте, господин Гейнс?

— Не съм болен. Надявам се, че ти не си глуха.

— Не, сър. Много добре, сър. Ще отменя срещите ви.

Той отиде до личния си асансьор, който слизаше директно във фоайето и долу до гаражите и бе проектиран точно поради тази причина — да може Гейнс да идва и да си тръгва, когато му се прииска, без да се налага да среща други хора по пътя си. Днес се зарадва на тази своя привилегия. Точно сега нямаше никакво желание да вижда любопитното лице на секретарката си, гледаща го така, все едно решава кръстословица.

Докато кабинката на асансьора го смъкваше надолу към ярко осветения гараж, той си мислеше, че единственият човек, с когото му се говореше за това, беше Дина Кейн. Но с нея не можеше да говори.

Още не.

Не и преди да е приключил.

 

 

— Мисля, че трябва да знаете за това, господин Джонсън.

Едуард въздъхна. Току-що бе изпушил един джойнт и го обземаше дълбоко сладко чувство, така че точно сега не му се спореше с Лена. Дългове, неприключени сметки — всичко това бяха неща от миналото.

Майка му трябваше да се върне от Флорида на другия ден. Той я бе убедил, че за нея няма да е добре да остава в къщата — в неговата къща. Щеше да я настани в стария си апартамент. А накрая щеше да я убеди да се изнесе от щата за постоянно.

Нямаше начин да й позволи отново да му отнеме това, което бе негово по право. Родителите му бяха оплескали нещата, сега бе дошло времето на Едуард.

Управлението на акциите му вървеше добре под ръководството, което той бе наел. Планът му беше да се ожени, след което да продаде или къщата на съпругата си, или своята, и да купи имот на плажа в Хемптънс. Щеше да го дава под наем за милион на година и това щеше да е доходът му за цял живот. Едуард бе решил, че работата не е за него.

Жените бяха причината за всичките му проблеми и жените можеха да ги решат. Богатата съпруга беше една от най-старите трансакции — тя получаваше името му, а той — парите й.

Едуард Джонсън вече се бе завърнал на социалната сцена, канеха го на всички светски партита. Имаше луд баща? Пияна майка? И какво от това? Той притежаваше къщата, която изглеждаше като перфектно съкровище. Имаше лични пари, попечителски фонд. Беше добра партия за някое момиче с късмет.

Повечето от най-добрите не биха излезли с него — като например красивите блондинки с дълги крака и бели зъби, полюшващи ракетите си за тенис и целещи се в мъжете с хедж фондове, в банкерите. Но не беше като да липсва избор. Грозните момичета с наднормено тегло, със сива кожа и разочаровани очи бяха на разположение. Те можеха да се открият сред изнервените, агресивно настроени активистки — които прикриваха болката от това, че не са желани, с политика и идеология.

Едуард внимаваше. Не бе разумно да оставя следа от разбити сърца. Затова устройваше партита и вечери, на които канеше прилична селекция от най-богатите самотни дами от „Уол Стрийт“ — не бяха първи красавици, но със страхотни финансови резюмета. Той бе общителен, не ги сваляше, а само ги проучваше, без да бърза.

Планът му засега бе да излиза само с една, най-много с две за всеки случай, ако не станеше с първата. Щеше да е некадърник, ако не успееше да закара някоя до олтара след три партньорки.

Първо, той трябваше да се увери, че те наистина са платежоспособни. А не само да се преструват на богати като него. Имаше ли солиден попечителски фонд на името на момичето? Родителите й бяха ли от ненормалните либерали, които оставяха парите си на фондации? Имаше ли тя собствено жилище, доходи, акции? Бяха ли родителите й болезнено богати? Имаше ли братя и сестри? С кого бе излизала преди?

Добирането до тази информация отнемаше време и усилия, които Едуард не искаше да си спести. Той проучваше публичните данни и клюкарските рубрики, разговаряше с приятели за собствените си инвестиции, караше ги да си развържат езиците… Малко вино, пури за мъжете, посещения в частни клубове, където се смесваха миризмите на пури, пари и деликатен коняк. След един месец на общуване той вече бе подбрал три жени и дори бе вечерял с две от тях насаме.

Стаята се върна на фокус и той си спомни, че пред него стои готвачката Лена, една от малкото служители, които бе задържал в къщата. Нямаше как да се откаже от брилянтна готвачка, която работеше евтино. Едуард харесваше храната й, а и имаше нещо колониално в държането на прислуга.

— Да? Какво?

Изпълни го лошо предчувствие. Какво бе видяла тя? Какво щеше да каже на майка му? Може би идеята да я задържи беше глупава.

— На компютъра е.

Той се втренчи в по-възрастната жена.

— Няма да ходя при компютъра. Какво има?

— Ами, сър, споменава се в един от блоговете. Понеже госпожа Джонсън се връща… Сигурно не искате да се разстройва… Мисля, че утре медиите ще гръмнат заради една определена личност. Може би ще е по-добре да я убедите да отложи завръщането си с още една седмица.

— Определена личност? Баща ми ли се връща?

— О. Не, сър. Нищо подобно. — Лена изви ръце. — Говоря за… нали знаете, онази ужасна млада жена. Дина Кейн.

Шокът се стовари върху Едуард като физически удар.

— Какво? Какво каза?

— Дина Кейн, сър, ако помните.

Той помнеше.

— Но тя бе уволнена. Съсипана. Не може пак да работи. Какво пише на скапания компютър?

Лена потрепери.

— Сър, моля ви…

Едуард прехапа устни. Гневът му кипеше, онази стара ярост, която той си мислеше, че си е отишла, всъщност само очакваше искрицата, която да я възпламени наново. Зави му се свят, призля му, сякаш предпазливият му свят се срутваше — отново — точно когато се опитваше да го закрепи цял.

— Казвай — изсъска той.

— Пише, че открива магазин.

— За „Торч“ ли става въпрос? — Да не би онзи мухльо Людо Морган да я бе върнал?

— Не, сър. Неин собствен магазин. И уебсайт. Утре е откриването. Всичко досега се е пазело в тайна, но вече изтича информация от блоговете.

Едуард Джонсън я зяпна.

— Лена, ти модни блогове ли четеш?

Готвачката му бе зряла жена, но бе слаба и тъмнокоса, някак си елегантна. Хрумна му, че досега не бе гледал на нея като на личност.

— Аз… Понякога. Да, сър. Понякога.

Той огледа роклята й — тъмна и с хубава кройка, а косата й бе подстригана в къса, модна прическа.

— Прочетох в новините, когато уволниха това момиче, и помня, че тогава бяхте много доволен, сър.

— Не съм забелязал — сопна се Едуард.

— О. Съжалявам, сър. Предполагам, мислех, че сте бил. Няма значение — грешката е моя.

Тя понечи да се оттегли. Едуард с усилие потисна импулса си да я сграбчи и да я разтърси за раменете.

— Лена, почакай! Щом смяташ, че това може да разстрои мама, трябва да знам подробностите. Ще отида в кабинета. Може ли да ми изпратиш статията по електронната поща?

— Да, сър. Разбира се. Може ли да тръгвам?

Той махна с ръка и я освободи.

— Да. И довечера ще вечерям навън.

— Много добре, господин Едуард.

Последното нещо, което искаше точно сега, бе да си бъбри с тази жена — да обсъжда Дина Кейн… да издаде нещо, без да се усети…

Тя се изнесе и той се застави да изчака, да си налее едно голямо уиски в кристална чаша, за да не се втурне към кабинета си. Не искаше да дава на Лена поводи за каквито и да е заключения. Това бе важно, още не знаеше защо, но бе важно за него.

Дина Кейн не биваше да е тема за разговор.

Той отпи от уискито, усещайки алкохола да парва езика и устните му. Позволи на парливия вкус да смекчи яда му, да го накара да остане на мястото си, докато гневът му се уталожи. Отпи агонизиращо бавно един пръст от златистокафявата течност и тя малко го успокои.

Най-накрая се отправи към кабинета си.

Компютърът бе пред него. Имаше едно съобщение във входящата кутия — бе линкът от Лена.

Едуард кликна на него, задържайки дъх, и зачете:

Утре предстои голямо откриване. Дина Кейн изчезна от сцената, когато бе уволнена от „Торч“, но сега се завръща с гръм и трясък. И явно е била по-заета от това, да брои спестяванията си в касичката си. Тя открива изключителен нов бутик на „Таймс Скуеър“, където ще се продават първокласни козметични продукти. Компанията й „Дина Кейн“ се готви да стане новата „Сефора“, но Дина е добавила уникални нови щрихи — стените на ултраизисканото й подземно убежище са украсени с видеоекрани, показващи преобразяването на истински жени с продаваните в магазина продукти. Атмосферата е хипнотична — както и подземният оазис, който са изградили Кейн и архитектите й. Няма да повярвате как тясното местенце, бивш стриптийз клуб, ви пренася в една подземна джунгла, разведрена с водопади, бяла дървесина и естествено осветление. Всеки сантиметър е красиво оползотворен, с по-малко продукти по рафтовете от нормалното, но пък всеки от тях е забележителен. Кейн е намерила някои от най-добрите гримьори на свободна практика в града, а мострите й се подаряват с по-големите покупки. Основният й асортимент е от първо качество. Предвещаваме истински бунт — и това е още преди официалното пускане на удивителния й уебсайт.

Предварителният изглед на DinaKane.com, който бе показан на блогърите, предизвика у повечето у нас небивало вълнение! Очаквайте още по-обширен асортимент от първокласни козметични находки, четки и аксесоари, както и нещо повече — уроци по разкрасяване на всяка страница. Подобно на дизайнерски моден сайт, тя представя по нов начин грима, включвайки видеоуроци за всеки артикул. Точно така — вижте сенките си „Розов кварц“ на „Боби Браун“ или крема на „ИМАН“, нанесени на лицето на живи модели! DinaKane.com е истинска приказка. И ви предлага и други „неща“, които може да поискате да вземете с вашите покупки… Палитра сенки „Ърбън Дикей“ си подхожда красиво с ружа на „Шанел“, имате ли нужда от молив за вежди „Шу Уемура“ заедно с онези четки „Кевин Окуан“?

Не сме почитатели на гръмките реклами, но ми се струва, че може би сме свидетели на следващото голямо име в света на красотата — ще разберем дали е така в следващите дни и месеци!

 

 

Едуард прочете статията за втори, за трети път. Видя и някакви снимки на витрини с грим, висяща градина, водопад в някакво мазе, залято от ярка дневна светлина. Всичко изглеждаше архитектурно издържано, удивително, примамливо — суперлуксозно.

Играчки за момичета — заможни момичета. Той искаше да я убие. Как, по дяволите…? Как се бе случило това? С какви пари? Едва бяха минали няколко месеца. Как бе успяла да се вдигне толкова бързо, мамка му? На „Таймс Скуеър“? Зави му се свят. Откъде бе намерила стоката?

Нямаше ли клауза? Скапана клауза, която й забраняваше да работи?

От Дина Кейн се очакваше да се разпада някъде в някой ъгъл. Той бе имал намерение да си свърши работата докрай, да я направи наркоманка, да я съсипе съвсем, точно както направи с безполезния й брат, след като свършеше с плановете си вкъщи. Да се оправи с майка си и да си хване момиче — това бяха приоритетите му в момента. Да си уреди финансовото положение по лесния начин.

Щом като се сдобиеше с твърд като скала брачен договор й право да ползва авоарите на новата си съпруга, Едуард плануваше да се захване с Дина. Мъртвият й брат беше само за загрявка.

Трябваше да помисли. Но гневът се надигаше у него, прерастващ в ярост. Безсилен и вбесен, Едуард тропна по бюрото си.

Телефонът иззвъня.

— Да? — излая той.

— Едуард? О, Джанет е… В лош момент ли те хващам?

— Джанет? Господи! Зает съм!

Беше една от приятелките му. Той се напрегна от раздразнение.

— О. О, добре. Съжалявам, че те притесних.

Обаждаше се Джанет — неговата Джанет. Ако си изиграеше картите правилно, тя щеше да е билетът му към комфорта и богатството. Какво му ставаше, по дяволите?

— Не, Джанет, почакай. Почакай…

Паникьосан, той се опита да внесе известно спокойствие в гласа си.

— Можем да говорим, не се притеснявай…

— Няма проблем. Не очаквах да ми крещят така.

Джанет звучеше разстроена, обвиняваща, точно това той най мразеше у жените.

— Излизали сме само веднъж, имам предвид…

— Да — абсолютно си права. Не исках да ти викам; съжалявам. Може ли да ти се извиня, като те изведа довечера?

Настъпи пауза.

— Довечера съм заета.

— Утре вечер?

Той се изрита под масата, като чу отчаянието в собствения си глас.

— Имам среща с Питър Лукас утре вечер. Може да поговорим по някое друго време — може би — каза тя и затвори.

— По дяволите! — изкрещя Едуард.

Тръшна телефона и зарови глава в ръцете си.

Питър Лукас му беше съперник, беден, но красив младеж, с пълна стипендия за Колумбийския университет, той бе канен на светските партита, където опитваше от вкуса на хайлайфа. Питър специализираше в омайването на богати, грозновати мадами, макар че излизаше с много от тях, без да се спира на някоя конкретно. Едуард знаеше, че той преследва Джанет, но не се бе притеснявал. Едуард поне имаше добро име, своя собствена къща, популярност в Горен Уест Сайд. А Лукас просто бе един добре изглеждащ мухльо от Бруклин.

Но Едуард знаеше как да бъде убедителен. Беше алчен, но не бе извратен.

Извратен. Понякога се чудеше дали не е точно такъв — след като бе разбрал, че Джони Кейн е умрял от свръхдоза… Но какво от това, мамка му? Ако съм извратен, Дина Кейн ме направи такъв.

Той щеше да отиде на откриването утре. Не се залъгваше, че ще му бъде забавно.

Дина Кейн бе неговата болест. И Едуард Джонсън трябваше да я излекува.

 

 

Домът им в Хемптънс беше наистина великолепен. Той бе прекарал тук много щастливи години. И Сюзън бе изградила имението, проектирайки градината, тенискортовете, грижейки се за момчетата им и кучетата. Вероятно се бяха отдалечили един от друг, но преди бяха отбор.

Голямото имение се простираше през италианската предна градина с четирите свързани помежду си солени езера надолу, до ивицата частен плаж, една от най-широките в Сагапонак. Той често седеше там и провеждаше разговори по телефона, докато океанът се разбиваше пред него, чувствайки спокойствието, предизвикано от триумфа на успеха му — имаше съпруга и деца, които никога нямаше да изпитат нужда от нищо, можеше да си позволи всичко, което поискаше — дори собствен самолет, макар че имаше само един скромен „Гълфстрийм V“.

Джоел шофираше към къщи. Той не паркира лексуса в гаража, а го остави пред предната врата, която бе леко отворена. Икономката му Мария чистеше мраморното стълбище.

— Къде е тя? — попита той.

— В градината, сеньор. Мисля, че тъкмо свърши да играе тенис.

— Много добре. Трябва да поговоря с нея насаме. Кажи на персонала да не ни притеснява, става ли?

Мария повдигна вежди.

— Да, господин Гейнс.

Тя нямаше намерение да пита шефа си какво е намислил. Когато Гейнс говореше по този начин, никой не задаваше въпроси.

Той изчака малко, докато жената се отдалечи бързо, а след нея и работниците, които безшумно се преместиха към задното крило на къщата. След това излезе навън.

Сюзън се бе навела над някакви розови храсти с градинарските си ножици. Винаги обичаше да отрязва свежи рози от градината, тук растяха всякакви видове рози, бликащи с цветове от целия спектър, цъфтящи от май до август. Работата й в градината се свеждаше само до брането на цветя, но то й крепеше вярата, че разбира от озеленяване. Наистина тя имаше набито око, казваше на градинаря какво да засее, на готвача — какво да приготви, и на икономките — как да подреждат нещата на Джоел. Сюзън управляваше дома им с твърда ръка и той не се оплакваше, като майка също се справяше чудесно.

Просто бракът им бе мъртъв. Като си пое въздух, чувствайки тежестта на болката в гърдите си заради това, което се канеше да направи, Джоел Гейнс изведнъж разбра, че е таял тази болка с години. Не беше просто заради секса, който бе станал рутинен и безличен, проблемът бе по-скоро в липсата на приключение, на страст — към него, към живота. Те никога не спореха за политика. Никога не говореха до късно нощем, освен ако не беше за децата. Животът му се състоеше от приятелите, бизнес сделките и синовете му. Плюс този прекрасен, удобен дом, който се бе превърнал в затвор.

— Сюзън — каза той.

Тя се изправи, изненадана.

— Скъпи! Не те очаквах толкова рано. Какво е станало? Затворил си по-рано офиса ли? Виж.

Тя пъхна в ръката му букет бледозелени и кремави рози.

— Мислех тези да са за кабинета ти. Харесват ли ти?

Мили боже, това ще я нарани. Той взе розите и ги остави на тревата.

— Сюзън, искам да ти кажа нещо. Важно е. Може ли поседнем някъде? Да влезем вътре?

Тя премигна от тона му.

— Какво? Защо? Болен ли си?

— Не съм болен. Но трябва да поговорим. Може ли да дойдеш с мен в кабинета?

Тя го последва с тревожно изражение до кабинета му на долния етаж. Стаята имаше прозорец, гледащ навън към градината, но бе малка и уединена и нямаше кой да ги чуе.

— Джоел, плашиш ме.

— Моля те, седни, Сюзън.

Тя седна върху тъмночервеното канапе, а той седна срещу нея на твърдия стол от английски дъб, като го обърна директно към нея.

— Да не сме фалирали?

Лицето й бе пребледняло от притеснение.

— Нещо на работа ли? О, боже, Джоел, да не си се забъркал в някоя каша…?

— Не. Нищо подобно. Сюзън, няма подходящ начин да ти го кажа, така че просто ще го изрека. Искам развод.

Тя се шокира.

— Какво? Какво каза?

— Искам развод. Влюбен съм в друга жена, а бракът ни е нещастен от години. Живеем отделни животи — отчуждили сме се емоционално.

В очите й изникнаха сълзи, които накараха Джоел да се почувства ужасно, отвратително. Мощното оръжие на сълзите. Той не обичаше Сюзън, не можеше да прекара остатъка от живота си с нея. Но се мразеше, че я наранява.

— За какво говориш? Не сме нещастни. Имаме две деца. Имаме прекрасен живот!

— Момчетата пораснаха, Сюзън. Да, животът е прекрасен — посочи той към градината, огрята от слънцето, към розите и морето в далечината, — но ти не си влюбена вече в мен. Нали?

— Напротив! — възрази тя.

— Не си, Сюзън. Не ме желаеш в леглото, не ме викаш да се прибирам вкъщи и да прекарвам времето си с теб. Живеем много красиво, но живеем отделни животи. Аз работя, ти си вършиш… твоите неща.

Нямаше намерение да ги изброява — шопинг, йога, пилатес, посещения във фризьорския салон.

Разплаканото й лице се вкаменяваше — от прилив на гняв.

— Каза, че си влюбен в друга. Значи си ми изневерил? На майката на децата ти? Как можа да го направиш?

Гейнс не го отрече.

— Съжалявам.

Не бе имало секс, но имаше намерение за такъв. Флирт. Привързване. Дори любов. Можеше ли да твърди, че не й е изневерил?

— Как се казва тя? — изсъска Сюзън. — Кажи ми името на кучката!

Той преглътна.

— Дина Кейн.

Нямаше смисъл да го крие, скоро тя сама щеше да го разбере.

Сюзън премигна.

— Какво? Дина Кейн? Момичето, което Людо Морган заряза? Момичето от партито?

— Да. Точно след онази вечер се влюбих в нея.

Сюзън се огледа наоколо като обезумяла.

— Но, Джоел… не можеш да го направиш. Ние сме женени. Дали сме си клетва. Имаме деца. Винаги съм била честна и вярна… а ти ме напускаш?

Тя се мръщеше от ярост, но вече не плачеше, лицето й бе червено, тя крещеше.

— Това е просто криза на средната възраст! Ти си стар, за нея си просто старец с пари. Не го ли схващаш? Тя те прави на глупак. Не можеш да се откажеш от семейството ни заради това!

— Сюзън.

Той искаше да хване ръката й, да я успокои, но не посмя.

— Моля те. Дина не ме е карала да го правя. Тя дори не знае. Не съм разговарял с нея от седмици.

— Не ми я защитавай тая курва!

— Искам да разбереш, че става въпрос за нас… на първо място. От години вече не сме имали истински брак. В леглото ме отхвърляш.

— Това е лъжа! Никога не съм ти отказвала.

— И никога не си ме поискала. За теб винаги е било задължение, Сюзън. Разбираш ли, през всичките ни години заедно нито веднъж не си дошла при мен и не си ме пожелала?

Тя се изчерви.

— Не съм устроена по този начин. От теб зависи да си водещият…

— Мъжете искат да бъдат желани, както го искат и жените. Сюзън, не ме викаш да се прибирам тук вкъщи, освен ако няма някакво събитие или парти. Никога не идваш в Манхатън да прекарваш времето си с мен.

Сюзън Гейнс прехапа устни.

— Но ти никога не си казвал, че го искаш!

— Имам нужда ти да поемаш инициативата, а не да действаш като секретарка, която ръководи къщата в Хемптънс. Виж, имаме чудесни деца, Сюзън, но след като те пораснаха, ти просто повече не се интересуваше от мен. Винаги съм те смятал за страхотна майка. Но аз искам съпруга, партньорка… повече от това.

— Никога досега не си се оплаквал от мен.

Той потръпна. Това беше вярно.

— Ако си бил нещастен, защо не си казал нищо? Какво ще кажеш на децата ни? На моите деца?

Джоел въздъхна, продължително и дълбоко.

— Да. Права си. Трябваше да кажа нещо. Но не осъзнавах колко много ми липсва да съм обичан, докато не открих момиче, което наистина ме обича.

— Глупости! Ще захвърлиш двайсетте ни години заедно заради една златотърсачка?

— Сюзън, погледни ме в очите. Влюбена ли си в мен? Обичаш ли ме?

За няколко секунди той задържа дъха си. Ако му отвърнеше, че го обича, той нямаше да може да сложи край: Не още. Не и след двайсет години. Щяха да ходят по терапии, да опитват отново и всичко останало. Синовете му го заслужаваха. Той се страхуваше от отговора й. Обичаше Дина Кейн, най-накрая бе направил тази стъпка и сега искаше да отиде при нея, открито и отчаяно. Но ако Сюзън кажеше, че го обича…

Моментът увисна във въздуха и времето сякаш се забави, застина.

Сюзън вдигна глава и се загледа в него. Настъпи дълга, дълга пауза и после тя се преви надве, свита на канапето.

Джоел усети как го залива вълна на облекчение.

— Смяташ ли, че ще ти се размине?

Сега тя бе почервеняла от гняв.

— Да ме унижаваш така с някаква уличница?

— Дина не е уличница.

— Това е моята къща. Тя никога няма да стъпи тук. Омъжена съм за теб от двайсет години, не си мисли, че просто ще дадеш дома ми на нея!

— Бъди разумна, Сюзън. Ще уредим всичко.

Но тя вече бе изгубена в яростта си и никакви думи не можеха да променят състоянието й.

— Искам парите, проклет негодник такъв! Дължиш ми го.

— Ще получиш половината от всичко, Сюзън.

Това щеше да е най-лесното.

— Включително и къщата. Няма да те измамя.

— Трябва да ми дадеш повече от половината. Трябва да ми дадеш всичко.

Той поклати глава.

— Адвокатите ще си свършат работата. Но исках да знаеш, че ти ще получиш половината от всичко. Съжалявам, Сюзън.

— Мразя те! — извика тя. — Махай се от проклетата ми къща!

И Джоел Гейнс стана, напусна кабинета и излезе от къщата и от стария си живот.

 

 

На другия ден Джоел Гейнс седеше на една очукана зелена скамейка в парка „Джей Еф Кей“ в Кеймбридж, Масачузетс, гледайки към реката и опитвайки се да не гледа разбунтуваната физиономия на сина си.

— Значи това е, татко. Така ли? Не можеш да бъдеш разубеден?

— Съжалявам, Ноа. Изгубили сме любовта си. Случва се.

— Когато се случи, от вас се иска да го поправите. Двайсет години — това би трябвало да значи нещо.

— Значи. Аз просто… Не мога да съм нещастен до края на живота си, Ноа. Съжалявам.

— И смяташ ли, че това момиче наистина те обича? Ти си много богат мъж.

— Знам го. Тя е различна.

— От едно семейство се очаква да остане такова завинаги — продължи синът му. — Не искам да се запознавам с нея. Не искам да знам нищо.

Джоел вдиша.

— Ноа, обичам теб и брат ти много. Винаги ще ви обичам. Но не можеш да ме осъдиш на нещастен живот. Сега си възрастен, взимаш собствени решения. Не съм сигурен дали ще се получи между мен и Дина, но мога да кажа, че когато попитах майка ти дали ме обича, тя не отвърна с „да“.

— Говори ли със Сет?

— Тази сутрин.

По-големият му син му се бе разкрещял, беше го наругал, нарекъл го бе тъпак, което си беше за предпочитане пред тихото разочарование.

— Той също се ядоса. Съжалявам.

— Не е достатъчно, че съжаляваш.

Джоел изправи рамене.

— Ноа, аз все още нямам петдесет години. Не можеш сериозно да мислиш, че съм длъжен да остана в брак без любов заради големите си деца.

Синът му подритна камъчетата на пътеката с наведена глава.

— Може би не е без любов, татко. Може би е била наранена и затова не го е казала. Може би е трябвало ти да поправиш нещата.

— Това само ще удължи болката.

Той издиша, сякаш вдигаше тежък товар. — Винаги ще съм твой баща и винаги ще те обичам.

Настъпи тишина, тежък момент, който го блъсна в корема като юмрук.

— Ние също те обичаме, татко. Но сега трябва да подкрепим мама.

Ноа се протегна и го прегърна неловко. Джоел потупа сина си по гърба, прокарвайки ръце нагоре-надолу по гърба му, както бе правил, когато Ноа беше бебе.

— Това е чудесно, приятел. Постъпете както е редно. Аз няма да ви изоставя.

И той издиша облекчено, защото накрая, след като всичко това приключеше и гневът преминеше, когато Сюзън получеше споразумението си и може би някой друг мъж, Джоел вярваше, че всичко ще бъде наред.

Готово. Свърши се.

Той бе в колата, карайки нехайно, харесваше му монотонността на шофирането. Връщаше се в града, опитвайки се да проясни ума си. Болката бе реална, но такова бе и облекчението му, тези железни вериги, които го бяха оковавали през последните десет години, бяха разчупени. Той беше свободен мъж.

Не се съмняваше каква да е следващата му стъпка — щеше да се прибере в апартамента си, да остави колата, да се обади на бизнес съдружника си, да се обади на адвокат. Да се погрижи за домакинството.

И после… Джоел Гейнс щеше да открие Дина Кейн където и да бе тя, да й каже, че я обича, и да я заведе в леглото. Това бе единственото, в което бе сигурен в живота си и единственото, което го крепеше.