Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beauty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Луиз Бегшоу

Заглавие: Красота

Преводач: Нина Руева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 03.10.2014 г.

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Антоанета Бонева

ISBN: 978-954-26-1380-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9276

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

— Дон Анджело, на портала има едно момиче, което иска да го приемете.

Мафиотът погледна към прислужника си. Напоследък не бе обичайно да се случват такива неща. Жена му и децата му отдавна се бяха преместили в имение извън Бронксвил, където се наслаждаваха на местните училища и на живота в предградията. Той искаше да се установи в града, но имаше прекалено много работа в Уестчестър. Водачите, които загубеха топката от поглед, свършваха измествани, което обикновено означаваше мъртви.

Вече не ставаше въпрос и за яки момчета с картечници пред ресторанти за пържоли. Правоприлагащите органи бяха задобрели прекалено в това отношение. Момчетата ставаха по-умни и предпазливи, ударите им бяха по-ловки, по-ужасяващи. Използваха методи от рода на сбъркано лекарство. Инфаркт. Или инцидент на яхтата.

Анджело имаше планове и ги изпълняваше. Доколкото бе възможно с наркотиците, той продаваше, отказваше се, губеше. Дисциплината беше необходима сред войниците, караше мъжете да си държат устата затворени, дори помежду си. Той експериментираше с онлайн хазарта, където се правеха големите пари. По-възрастните кръвожадни типове бяха пенсионирани — с къщи във Флорида с гледки към морето, имения в Ла Джола, дори имоти в Тоскана, в родната Европа — разделяй и владей.

Нещата се променяха и на него така повече му харесваха.

Но имаше привилегии, които той искаше да запази. Бизнесмените се страхуваха от него, страхуваха се да му отказват. Това беше от значение. Той бе ликвидирал разни мъже, но това не го притесняваше. Също и момичетата никога не му отказваха. Те разтваряха краката си така, като предприемачите разтваряха портфейлите си.

Обаче обикновено той им се обаждаше, не обратното. Не обичаше разни мацки да домъкват задниците си без уговорена среща. Те хленчеха за услуги, пари, помощ. Някои от момичетата дръзваха да мислят, че могат да имат връзка с него. Но той не бе като другите мъже, те бяха предупреждавани и обикновено разбираха от първия път. Някой приятел ги посещаваше, говореше с тях. След това момичето държеше устата си затворена.

Харесваха му основните неща — властта, жените, страхът, който вдъхваше в другите мъже. Дори докато узаконяваше делата си, той държеше на всички тези неща. А и момчетата очакваха това от един Дон. Те всички рискуваха. Такъв бе животът.

— Коя е?

— Не е от редовните. Каза, че е идвала и друг път. Обаче е красавица.

Тони целуна пръстите си.

— Може би към двайсет и четири годишна, страхотна фигура. Каза, че иска да говорите за бизнес. Можем да й намерим някакъв бизнес…

— Име?

— Даяна нещо си. Даяна Кейн. Нещо такова.

Дон Анджело поклати леко глава.

— Името ми звучи познато. Прати я в кабинета ми.

— Искате ли компания?

— Мисля, че ще се справя с двайсет и четири годишно момиче, Тони.

— Добре, шефе.

Служителят му направи физиономия. В днешно време убийците бяха все по-млади и невинаги изглеждаха както може да се очаква. Ами ако момичето имаше някаква спринцовка? Или хапче? Анджело бе негова отговорност, каквото и да станеше с него, Тони щеше да загази. А вкъщи го чакаха жена и две дъщери, които имаха нужда от татко си — но Фамилията бе безмилостна, щом ставаше въпрос за главата й… какъвто този градски кучи син все още беше.

Той натисна едно копче на телефона.

— Прати я в къщата. Да я доведат в кабинета.

Те зачакаха. След минута момичето пристигна. Тони пак млясна устните си. По дяволите, какъв страхотен задник има тази. Красавица — истинска класа. Той би й сложил тарифа от хиляди на час, момиче за големите играчи на „Уол Стрийт“. Тя бе облечена в скромни дрехи, които я правеха да изглежда още по-секси — дълга до коляното плетена рокля от кремав кашмир и светлокафяви равни обувки. Краката й бяха боси, загорели, а косата й бе увита на кок на върха на главата й. Имаше зелени очи и носеше сладка дамска чанта от червеникава кожа, както и — ни в клин, ни в ръкав — чанта с лаптоп.

Компютърът трябваше да мине през скенера. Бяха сложили един такъв миналата година — същия стандарт като тези в съдилищата и държавните училища. Дон Анджело не поемаше никакви рискове.

— Познавам ли те? — попита Анджело.

Той повдигна един пръст и Тони неохотно се изнесе от стаята. Щеше да се навърта отвън и всичко щеше да е наред. Анджело не смяташе, че момичето е дошло за секс, въпреки че си поигра с идеята да я склони точно за това. Тя определено бе разкошна.

Но не бе проститутка. Можеше да си поръча и най-скъпата — а младите момичета винаги бяха най-скъпите, макар че винаги имаше някакво отчаяние зад хубавата усмивка, някакъв стрес от алкохола и наркотиците, както и доза самоненавист. Нямаше нищо такова в чертите на това момиче. Тя не бе от този живот. И това предизвика любопитството му.

— Виждали сме се веднъж преди, Дон Анджело. Помните ли?

— Срещам се с много хора.

Но после той наистина си я спомни и я зяпна с изненада.

— Чакай — ти беше дъщерята… на един от работниците ми.

— Пол Кейн. Да.

— Имаше проблем с майка си. Оправих го.

— Да, сър, така е. Благодаря, Дон Анджело.

Харесваше му, много му харесваше. Беше секси да чува момичето да го нарича сър, подчинението, вплетено в обръщението. Започна да се възбужда. Тя трябваше да внимава с какво си играе. Сега вече бе по-голяма, играта бе честна.

— Знам, че мъжете, познавали баща ми, са били признателни за уважението ви към собствените ви хора — каза Дина, сякаш можеше да чете мислите му.

Бум! Наченките му на ерекция се изпариха. Анджело почти се засмя, тя играеше играта толкова добре.

— Добре се справяш.

— Извинете, сър?

— Разбираш ме. Не ми губи времето, хубавице, аз съм доста по-зает от теб.

Тя се усмихна, кимайки с разбиране, и почти го спечели с държанието си. Неговото общество беше доста изолирано, той нямаше жени за приятелки, не се смесваше с тях извън църквата и партитата. Това бе нещо ново и на него някак му допадаше.

— Искам да обсъдя с вас един бизнес въпрос, Дон Анджело. Просто нещо мъничко.

Той бутна стола си назад. Кабинетът му бе покрит с дървена ламперия, пълен със стари книги с кожени подвързии, които никога не бе чел, и римски антики, които жена му обичаше да купува. Компютърът и телефоните бяха единствените препратки към съвремието.

— Нямаш бизнес с мен, момиче. Нали разбираш късмета си, че си дъщеря на Пол Кейн. Сама си и си изкусителна. Опитай се да не бъдеш и глупава. Очевидно не си италианка.

Сега Дина се засмя.

— Не. От ирландски произход съм. Баща ми никога не е бил от приближените ви. Все пак не бъдете толкова сигурен за бизнеса, Дон Анджело. Нещата се промениха за мен, след като се срещнах с вас предния път.

— Освен ако не си спечелила лотарията, миличка, не са се променили достатъчно.

— Преместих се в града, създадох крем за лице, продадох дяла си за половин милион долара. Купих и продадох няколко апартамента. Бях управител на козметичния отдел на голям универсален магазин.

Дон Анджело се настани назад в стола си. Сега вече тя бе привлякла изцяло вниманието му.

— Уволниха ме след шест месеца, въпреки че преобразих скапания им магазин, само защото отказах да се омъжа за сина на собственика, когато ми предложи.

— Защо си го направила?

— Не го обичах.

Анджело се изкикоти.

— Колко старомодно! Продължавай.

— В договора ми има клауза за неизвършване на конкурентна дейност, така че не мога да започна работа в индустрията. Вместо това мисля да започна собствен бизнес. Ще бъда страхотна в него, това го знам със сигурност.

— И си дошла при мен да те спонсорирам ли?

— Не, сър. Имам парите.

Дина Кейн го бе изненадала за трети път този ден.

— Не искаш пари?

— Имате стриптийз клуб на „Таймс Скуеър“, точно северно от главната улица, до метростанцията на Седмо авеню.

— Това е клуб за джентълмени. Напълно е законен, мила.

— Може да е законен, Дон Анджело, но привлича вниманието. Очакват се женски протести. Има един градски съветник, който иска да повдигне въпроса. Предполагам, не искате политиците да се навират в бизнеса ви и да го обсъждат с Агенцията по приходите.

В думите й имаше логика. Нещата можеха да се усложнят; напоследък нищо не се бе случвало, но заведението бе проблем. Като цяло, той гледаше да се отърве от стриптийз баровете си. Те бяха твърде долнопробни и се набиваха на очи. В днешно време парите все още бяха в сметосъбирането и в строителството.

— Искаш помещението ли?

— Нямам възможност да го купя на пазарната му стойност. Но какво ще кажете да ми го дадете под наем за шест месеца? Триста хиляди с възможност да го купя след това — на средната цена между двете ни оценки. Разумни оценки.

— Триста хиляди? Не ставай смешна, миличка. Говорим за имот на „Таймс Скуеър“. Лесно мога да го продам, ако реша.

— Да, но помещението е малко, приземно — нещо като мазе. Да, можете да го продадете, но ще минат още шест месеца, докато намерите редовен купувач, а той ще иска да прави инспекции и всички останали гадости. Дайте го под наем на мен и аз още утре ще изпратя там бояджиите. Така решавате проблема си по най-бързия начин и той ви се маха от главата.

— Цената е прекалено ниска.

— Тогава да са триста хиляди за три месеца. Дотогава ще разбера дали бизнесът ми работи. Красотата е скоростен бизнес, Дон Анджело. Или удряш от раз, или не.

Тя се засмя.

— Играта на думи е неволна.

Той се ухили широко. Тя го бе направила, беше го спечелила. Малката искаше мястото — искаше дупка на централно място — и щеше да го вземе без съмнение.

Не му хрумна да й иска доказателства дали притежава парите. Очевидно беше, че ги има, личеше си по самоувереността й.

— Искам цялата сума предварително — заяви той.

Дина въздъхна. Това бе огромен залък от капитала й.

— Много добре — ако се съгласите с клаузата за правото да го купя. Мога да спечеля пари от това място, но вие, Дон Анджело, не можете. Просто е много забележимо — затова го искам.

— Колко пари си събрала, малката?

Тя се поколеба. Ако му кажеше, щеше ли да й поиска повече?

— Един милион долара.

Майната му. Мафията не се лъжеше. Никога. Не биваше да показва неуважение.

Той повдигна вежди.

— Без майтап? Може би все пак има нещо италианско в теб.

— Мога довечера да ви изпратя по имейла договора за наем и евентуална покупка, след което да ви преведа парите по която сметка поискате.

— По-кротко — каза бавно Дон Анджело.

Това момиче беше интересно, много интересно. Тя бе обещаваща и сега той огледа перфектния й грим и елегантната рокля. Произхождаше от мръсна дупка в Уестчестър и за някакви си две-три години бе успяла да се издигне, или почти да се издигне. Мога да спечеля пари от това място. Да, той нямаше съмнение, че може — много милиони. И той искаше част от тях.

— Ще включа клаузата за покупка, на цена по твоята оценка. Но искам да участвам. Пет процента.

Дина Кейн настръхна.

— Няма да стане.

— Какво? Казваш ми, че няма да стане?

— Няма да ви давам пет процента. Никакви проценти.

Анджело се намръщи.

— Не се ебавай с мен. Ще ми дадеш каквото ти казвам. Бъди доволна, че няма да са десет.

— Сериозна съм. Тази компания е чиста. Искам да купя нещо от вас на справедлива цена. Офертата ми е спешна, няма съмнение. Не искам да ми дишате във врата през следващите двайсет години.

— Вече не е като едно време. Гледала си твърде много филми. Никой няма да идва да ти иска рекет всеки месец. Искам да участвам в законен бизнес. Все пак аз имам магазина, който ти трябва.

Дина поклати глава.

— Сър, не разбирате. Няма да се съглася да сме съдружници нито с вас, нито с никого. „Дина Кейн“ е моето име, моята компания. Никой няма пръст там.

— И си готова да се откажеш от „Таймс Скуеър“?

Тя повдигна рамене.

— Ако се налага.

Анджело отново се отпусна в кожения си стол.

— Не се ли страхуваш от мен?

— Не. Не може да преследвате хората, когато ви скимне. Освен това нямам много за губене. Нямам семейство. Нямам мъж.

Дина повдигна рамене.

— Това е, което искам — да стане по моя начин или изобщо да не става.

Той поклати глава.

— Не си намерила правилния бизнес, малката. Трябва да дойдеш да работиш за мен. Не — не казвай нищо — пошегувах се. Изпрати ми договора по мейла.

Тя въздъхна.

— Благодаря, Дон Анджело, няма да го забравя.

Той не се изсмя на думите й, както би го направил с някое друго хлапе. Някой ден Дина Кейн можеше да стане губернатор — нищо чудно.

Тя стана да си върви.

— Знаете ли, че последния път когато идвах, глупаците на портала ви ме накараха да се разкрача и ме опипаха.

Лицето му остана безизразно.

— И този път ли постъпиха така?

— Казах им, че ако ме докоснат, ще ви накарам да ги убиете.

Анджело се усмихна.

— Трябвало е да се родиш мъж.

 

 

Дина се върна с влака до дома си, изпълнена с надежда. Компютърът беше в скута й и тя щракаше на него, без да обръща внимание на ядосаните погледи на другите пътници, опитващи се да се наслаждават на списанията си.

Тя работеше.

Вече познаваше неколцина добри адвокати, с които бе работила в „Торч“, и един от тях в момента изготвяше обикновен договор за наемане и покупка на имот, който щеше да й изпрати до един час.

Тя описваше продуктите си — стоките, които щеше да предлага, за да създаде перфектната комбинация от място, лукс и избор. Асортиментът й нямаше да е много голям. Известните имена може би нямаше да работят с нея. Нямаше проблем. „Дина Кейн“ щеше да представи нова визия в козметиката — невероятни продукти с реално действие. Неща, които човек никъде другаде да не може да си набави.

Трансформацията на помещението щеше да стане супер лесно. Нямаше да повтаря „Торч“ — можеха да я съдят. Освен това барът беше мръсен и мрачен, без естествена светлина. Но тя имаше идея, а четирите апартамента я бяха научили как да я реализира.

На екрана й идеята започна да придобива форма — златисти и кремави нюанси, ярко осветление, персонал с елегантни костюми или прилепнали рокли. „Дина Кейн“ щеше да е магазин, в който всичко е неустоимо. Щеше да подбере внимателно най-добрите продукти, да ги изложи всичките, да предлага повече безплатни мостри от всички други търговци и да изнамери най-разкошните аксесоари. Щеше да оформи малък отдел за мъжка козметика, чиято тема да напомня на клиентите за Джеймс Бонд — снимки на мускулести мъже в костюми „Савил Роу“, афтършейв „Флорис“, истински четки за бръснене и копчета за ръкавели от чисто злато. По дяволите, беше вълнуващо. Тя искаше мястото да крещи: лукс, и нещо повече: ваканция. Да си купиш гланц за устни от „Дина Кейн“ щеше да е като да пристъпиш в друг свят. Щеше да има красиви пазарски чанти и бледозелени и златисти панделки за женските покупки, дебели металносиви за мъжките…

Рекламният билборд — щеше да купи мястото му, сама да го проектира. Най-евтината агенция в града можеше да го монтира — Дина щеше да контролира изображението. Тя знаеше точно кога да го сложи, кога да започне, как да продава.

През вените й запращя електричество. Когато слезе от влака на Централна гара, тя почти тичаше, а мобилният й телефон бе допрян до ухото й.

 

 

Мястото беше освободено за нея до обяд на следващия ден. Анджело също можеше да действа бързо. Всички стриптийзьорки си бяха тръгнали, евтините лекьосани с вино маси и столове бяха разчистени, мръсните клиенти ги нямаше. По прозорците стояха рекламите — тъжна чаша мартини, оградена от неонови лампички, със силует на надничащо отвътре голо момиче, чиито гърди бяха като маслини на шиш за коктейли.

Всичко щеше да е наред. Дина вдиша дълбоко, поемайки аромата на стара бира, отчаяние, пот и мрак. „Парфюмът“ беше тежък. Тази мръсотия бе станала причина за успешната й сделка.

— Нали разбирате… това е, каквото е.

Пазачът беше измъчен старец, който бе виждал много наематели да идват и да си тръгват.

— Момичетата танцуват, а мъжете плащат.

Голи електрически крушки разкриваха мизерията — олющена боя, плесен в ъглите на тавана, скъсан балатум на пода. Имаше мръсна стъклена кабина, където момичета се бяха гърчили и унижавали за пияни мъже в два следобед. Зад една избеляла червена кадифена завеса, оградена с червени пискюли, се откри екстравагантна гледка — широки червени двуместни кресла, фалшив пластмасов мрамор на пода, слабосветещи електрически фенери на стените. Дина избута от ума си униженията, които навярно се бяха случвали тук, мръсотията, секса, омразата и продажбата на плът.

Тя се огледа и докато пазачът се закашля от неудобство зад нея, топла усмивка изгря на лицето й.

— Много ми харесва — съобщи тя. — Идеално е.

— Госпожице, вие сте луда — не повярва той.

— Хората ми ще дойдат утре. Аз също.

Старецът повдигна рамене. Щом момичето искаше тази миризлива дупка, тя със сигурност бе нейна.

 

 

Дина работеше. Тя си нави алармата за пет сутринта и отиде да тича, набивайки крак по улиците на Манхатън, докато още не се бе съмнало. Имаше и други като нея, разбира се — банкерите, адвокатите, всички влиятелни мъже и жени, които трябваше да започнат отрано деня си. На Дина й харесваше — вълнението на града, който никога не спи, отекващо под стъпалата й.

Тя дори не чувстваше умора. Бе изпълнена с адреналин.

Музиката гърмеше в слушалките й, но тя не й обръщаше внимание. Умът й бе обзет от мисълта за „Дина Кейн“. Името бе регистрирано, компанията — узаконена. Тя имаше и уебсайт — все още празен, но с него фирмата изглеждаше още по-реална. Имаше и банкова сметка и можеше да наема персонал, да избира продукти, да се залови за работа.

Искаше й се след месец да има какво да покаже на Джоел Гейнс. Не да моли за помощта му — никога повече — а само да му покаже.

Но междувременно дейността й трябваше да остане тайна — така че такива като Людо Морган и Едуард Джонсън да не тръгнат да й се пречкат.

Първия човек, на когото трябваше да се обади, бе Пьотр Илич. Екипът му я познаваше, понеже бе ремонтирал последните три апартамента. Те работеха евтино, здраво и предпочитаха парите в брой. Освен това харесваха клиенти, които плащаха веднага и даваха ясни насоки.

Тя никога не губеше времето на Пьотр за материали или довършителни работи. Дина винаги знаеше точно какво иска.

Приключи с тичането. Върна се вътре, изкъпа се, облече се и изсуши косата си със сешоара. Сложи обикновена плетена рокля, равни обувки и най-добрия си грим — и ето че се превърна в ходещ билборд.

Тя се обади на Пьотр. Вече беше шест и половина, той щеше да е станал.

— Дина!

— Обажда се любимата ти клиентка.

— Бих казал, че е малко раничко, но типично в твой стил. Пак ли се премести?

— По-хубаво от това. Взех си офис, почти подземен, има нужда от пълен ремонт, архитект и водопроводчик.

Той въздъхна.

— За теб бих се съгласил, но сега тъкмо започваме една работа в центъра. Един апартамент за някаква възрастна дама, на Осемнадесета улица. За много пари.

— Отложи я. Кажи й, че имаш нужда от още едно разрешително. Моята задача ще ти отнеме само месец, а парите са двеста хиляди. Помещението е малко, но няма да е лесно.

Той подсвирна.

— Двеста хиляди?

— Но ми трябва архитект. Знам точно какво искам, а той може да изготви скиците за нула време.

— И къде се намира този невероятен офис, за който искаш да пръснеш толкова пари?

— На „Таймс Скуеър“. Няма да ги пръсна, с тях ще сложа началото на империята си.

Той се засмя.

— Мисля, че ти вярвам.

— Познаваш ли добър архитект? Трябва да е много добър.

 

 

След два часа те бяха на обекта. Пьотр дойде с Арек, началника на работниците му, и млада жена, кльощава, с дълга бозава коса, дебели очила и жълтеникава кожа. Тя беше на трийсет и няколко, по-възрастна от Дина и, съдейки по дрехите й, по-бедна.

— Здрасти. Аз съм Дина.

Тя погледна момичето.

— За Арек ли работиш?

— Наталия — каза жената, като се ръкува, и погледна към Пьотр.

— Наталия е нашата архитектка.

Дина настръхна.

— Избягала е от Русия, където работеше в една от най-известните фирми. Тя беше първокласна проектантка, помагала е за кулата „Набрежная“ в Москва.

— Защо избяга?

— Заради мъжа — отвърна жената.

— Наталия не говори добре английски. Бившият й съпруг има добри връзки с една от олигархиите фамилии. Той я биеше и тя го напусна, но не искаше да остава в страната. Сега е студентка тук.

— Законна ли е?

— Дойде с работна виза за бавачка. Работи на пълен работен ден в Горен Уест Сайд. Държат се с нея като с робиня, но поне й плащат. Грижи се за къщата и за четирите деца. Чисти като чистачка, готви като прислужница, но има образование и добра кариера зад гърба си.

— Как е успяла да дойде днес?

— Семейството е заминало на почивка. Не поискали да й платят билета. Тя е добра архитектка.

Дина колебливо местеше поглед между мъжа и жената.

— Тя каква ти се пада на теб, Пьотр?

— Наталия е дъщеря на втората ми братовчедка.

Той вдигна рамене.

— В Русия семейството е много важно за нас.

— Преведи й — каза Дина. — Ако се справи добре с тази задача, аз ще й помогна. Повече няма да се занимава с чистене.

Пьотр заговори бързо на Наталия и очите й светнаха.

— Искам офисът да стане водоустойчив. Навсякъде да се прокарат всякакви кабели за интернет и осветление. Лампи в тавана и стените. Задно осветление. Крушките да имитират естествена дневна светлина. Температурата да може да се контролира. Стъпала от чисто злато тук. Искам да се пробият отвори в тавана, евентуално и в стените, като източници на естествена светлина. Мястото трябва да прилича на градска градина. Висящи във въздуха растения, папрати, малък алпинеум — зеленина навсякъде. Отзад искам бликащ фонтан и дребни луминесцентни рибки, плуващи в скално езерце. Ще има огледала на всеки рафт, осветен с по-малки крушки, за да могат момичетата да се гримират.

Пьотр превеждаше колкото се може по-бързо. Наталия кимаше.

— Всяка повърхност да е светла, така че помещението да изглежда по-просторно — стъкло, светло дърво, мрамор в кремаво и карамел, с участъци със зеленина и топли песъчливи камъчета. Когато някоя жена напусне хаоса на „Таймс Скуеър“, влизайки тук — дори през зимата, искам да попадне на топло, влажно, успокояващо, уютно място. Където да може да въздъхне с облекчение и да се отпусне.

— Да.

Наталия се огледа и Дина разбра, че очите й преценяваха размерите.

— Гледай дизайнът да е такъв, че да има възможност за разгръщане. Над нас има един ресторант „Хутърс“, по-късно ще поискам да купя и него.

Пьотр поклати глава.

— Крадеш ни стриптийз клубовете, сега и „Хутърс“ ли? Типична жена.

Дина не му обърна внимание.

— Тук са материалите, които искам. Донесох мостри — разни останки от личните ми апартаменти.

Тя разкопча ципа на тежката платнена чанта, която бе донесла, и започна да нарежда мострите — парченца златистокафяв мрамор, светъл шведски паркет, къс блестящо, калено стъкло, малко огледала, бял варовик…

Наталия вдигна поглед към нея. Сивеещата й кожа вече бе заблестяла, лицето й сияеше от вълнение. Тя кимна нетърпеливо и забърбори на руски.

— Казва, че разбира много добре идеите ти. Казва, че искаш да доведеш Калифорния в Ню Йорк — вода и пустиня. Иска да знаеш, че най-важното е електричеството и водата. После светлинните отвори. Ще ти представи скиците си. Ще стане.

Дина се усмихна леко и по-голямото момиче кимна ентусиазирано и сключи дланите си.

— Казва, че много си приличате. Ще видиш какво може да направи Русия. Тя вече е проектирала в екстремна среда. Смята, че ти правиш такава екстремна красота.

— Екстремна красота — повтори Дина тихо, измърморвайки думите под носа си. — Екстремна красота. Много ми харесва.

— Не разбирам — призна Пьотр.

— Плати й. Ще трябва хората ти да почнат днес, тя може да им казва какво да правят, докато чертае. Нямам и минутка за губене. Водопроводчиците и елтехниците трябва да пристигнат всеки момент.

— Много добре.

Той се бе научил да не спори.

— И, Пьотр, още нещо. Ще ти дам допълнително пари, наеми учител за Наталия. Вземи го да седи тук постоянно. Искам тя да научи английски. За да можем да работим заедно.

Той заговори на младата жена и тя пак кимна, по-рязко.

— Аз съм интелигентна. Учи английски — каза. — Учи бързо. Прави сгради.

— Тя е точно каквото ми трябва. Кажи й, че ще говоря с адвокат по имиграционните въпроси. И искам основните скици за ремонта да са готови до месец.

Наталия се протегна и сграбчи ръката на Дина.

— Шеф — рече тя. — Шеф.

 

 

Дните отминаваха един след друг с луда скорост. Дина се потопи в работата. Занимаваше се с уебсайта, който трябваше да е по-добър, по-як от всичко друго в мрежата. За целта тя нае няколко студенти от Нюйоркския университет и им показа гениалните си идеи.

— Първо, трябва да е лесно за плащане.

Всички бяха насядали в тясна стаичка от помещението на „Таймс Скуеър“, опитвайки се да се изолират от шума на дрелките и чуковете.

— Какво е било това място преди?

Деймиън Блек беше прочут уеб гуру, имаше дебели очила, тесни джинси и маратонки „Кънвърс“. Той не излизаше много на слънце, но плътната тъмнина, в която се бяха озовали, го озадачи.

— Стриптийз бар. А това е била тоалетната — отвърна Дина Кейн небрежно.

— Разбирам.

Те седяха около дълга тясна пластмасова маса, върху която бяха сложени лаптопи и огромен рутер, включен в стената.

— А в какво ще се превърне?

Нишата беше всичко на всичко четири крачки широка и масата заемаше по-голямата част от нея. Стръмни, хлъзгави черни стъпала отвеждаха надолу до дупката, където работеха мъжете.

— Тук няма как да навреш клиентите. Мястото е безполезно.

Дина се усмихна напрегнато.

— Нищо не е безполезно. Тук ще монтираме гигантска стена с екрани с висока резолюция, проектиращи нашия слоган и показващи клипове на обикновени жени, чиито лица са гримирани с продуктите, които предлагаме. Няма да се виждат ръцете на гримьора, а само как козметиката се появява на кожата. Различни жени — на всякакви възрасти, от всякакви раси заедно с изскачащи в балончета, в които ще са изписани някои от продуктите, които използваме.

Младежите се умълчаха за момент.

— По дяволите — обади се Деймиън. — Яко е, мамка му.

— Тук ще влизат и мъже — излъскани, избръснати, изглеждащи елегантни като Джеймс Бонд. Имаме мъжка секция.

— Какъв е слоганът?

Партньорът на Деймиън се казваше Клиф Грийн. Той беше също толкова гениален, но може би с малко по-развит бизнес нюх. И това момиче бе наострило антените му.

— „Дина Кейн — Екстремна красота“.

Той въздъхна.

— Харесва ми много, мамка му.

— Перфектно е за Ню Йорк — призна Деймиън.

— А изграждането на сайта ми ще заведе вас, момчета, където искате да отидете, повярвайте ми. Нямам пари да наемам скъпарски фирми, имам предвид онези изморени стари негодници с луксозните офиси. Архитектката ми е руска бежанка. Първият ми магазин е подземен стриптийз клуб. Вие, момчета, сте студенти. Но заедно ще построим империя.

Думите й може и да звучаха глупаво и сантиментално в тясната тъмна стаичка с бормашините и пластмасовата маса, но младежите попиваха всяка от тях.

— Всеки в този екип ще се прочуе. Вие сте на път да разработите най-елегантния сайт от времето на „Нет-а-порте“[1]. От това на „Сефора“. Разбирате ли?

— Мамка му. Водим си записки.

— Така.

Дина стана и започна да размахва ръце, все едно буквално строеше замъци във въздуха.

— Този уебсайт е истинският бизнес. Магазинът ще е удивителен — и ще има още магазини, по-големи магазини, но парите ще се изкарват от уебсайта. „Шанел“ не печелят от саката си за десет хиляди долара, а от парфюма „Номер 5“, продаван на всяко летище в Америка.

— Ясно.

— Така че да започнем с основното — да се плаща лесно. Клиентите могат да използват „Пейпал“. Трябва само да се регистрират веднъж, след което остават логнати за шест месеца. Кредитните карти да се поддържат автоматично, докато не се избере друга опция за плащане. Парола — шест знака — може да е всякаква. Разбрано?

Те кимаха ожесточено.

— Следващото нещо: екстремната красота е имерсивна. Първо, организирайте продуктите по тип. Ще ви дам категориите. След това, веднага щом изскочи нещо, искам да има линк към видео за нанасянето му — точно както модните сайтове показват жените, облечени в дрехите — потребителите го искат. Ще показваме десетсекундно видео с кадри „преди“ и „след“.

— Да. Супер.

— За всеки продукт добавяме с какво може да се съчетае. „Върви чудесно с…“ — и изскачат още две неща. Ще ви дам списъка. Също да има и „Най-добре си подхожда с…“, както и категории — за блондинки, афроамериканки, мазна кожа, и така нататък.

Момчетата щракаха по клавиатурите, почти без да вдигат погледи от екраните си.

— Искаме жените да се задържат в този сайт — да си играят с него. Всяко изображение може да бъде закрепено за Пинтерест[2] — по този начин ще има по-голяма възможност за споделяне.

— Страхотно.

— Търсене. Може да се търси за дадена категория продукти по цвят и тип на косата, цвят и тип на кожата, по нови продукти, по най-търсените, а последната категория, която правя, е „Играчки за момичета“. Това е нещо като нашите лични препоръки. Ще има също „Екстремен стил“, мъжка секция и подаръци — неща, които стават за всички.

— Добре. Добре. Това ще е голям сайт — ще има много потребители.

— Имам нужните средства. Анимацията трябва да е прецизна. Препоръките трябва да не са натрапчиви. Искам да мислите за това като за най-горещия сайт за козметика, който някога сте виждали.

— Гаджето ми ще откачи — каза Деймиън.

— Пич, млъкни. Ти нямаш гадже.

— Ще имам след тази работа — ухили се той.

— След като се регистрира, потребителят достига дадено ниво, след което става ВИП член и получава отстъпки, ваучери за гримиране и безплатни мостри.

— Добре.

— Трябва да има и нещо като форум с модератори, момичетата могат да пускат свои снимки от употребата си на продуктите, да дават своите одобрения и предложения. Но без възможност за рецензии, не искам разни спамъри да чернят продуктите. Всичко за „Дина Кейн“ трябва да е съвършено — ако се използва както трябва. Разбирате ли? Слушате ли ме?

Те кимнаха ожесточено.

— Това е много повече от място за купуване на козметика. Ще е пълно с видеоклипове, изскачащи балончета, игри, промяна на външността, очарование. Да е като пещерата на Аладин. Да е имерсивно. Знаете, че „Нет-а-порте“ изградиха бизнес за милиарди, продавайки чанти за по хиляда долара. Има много повече жени, които са в състояние да купят качествено червило за трийсет долара. Знаете ли защо „Нет-а-порте“ работи? Защото се използва лесно. Те показват продукта върху жената. Заснемат го на видео върху жената. Търсиш по размер и цвят и те ти казват какво върви с него. Богатите жени са заети, на тях това им харесва, все едно имат на компютъра си личен асистент в пазаруването. Ясно?

Те кимнаха. Тя можеше да продаде лед на ескимосите и неусетно двамата геймъри маниаци се бяха увлекли по култа към спиралата.

— Е, момчета, започвайте. Изпратете ми линкове към разработените страници. Използвайте фиктивни продукти и цени.

— Абсолютно — каза Деймиън. — Да, госпожице Кейн.

Дина се усмихна. Беше й приятно.

Сайтът щеше да се получи, магазинът щеше да се получи. Последното парче от пъзела беше билбордът, но Дина искаше да изчака. Всичко щеше да е изключително, както тя го бе искала за „Торч“ — не, по-прекрасно, по-добро. Сега правеше нещата по своя начин, без да е ограничавана от Людо или други отдели, или каквото и да е друго.

Но всичко започваше и свършваше с качеството. Съвършенството.

Дина щеше да продава само най-доброто. Това означаваше да подбира само най-хубавите продукти, също както големите магазини подбираха модните колекции, както и да ограничи големите влиятелни компании, които искаха да вземеш цялата им стока, включително и долнокачествената. Тя трябваше да уреди този въпрос, да свърши работата на клиентите.

Дина ревностно се потопи в света на красотата между пътуванията си до обекта, разговорите с Наталия на слабия й английски и срещите с децата, разработващи сайта й.

Тя се опита да си спомни онова чудо, което първо я бе пленило в аптеката на Хектор, когато беше само клиентка и всичко по рафтовете бе застояло и покрито с прах — но действаше.

Докато обикаляше магазините, четеше внимателно сайтовете за козметика и модните блогове и преглеждаше списанията, Дина се опита да забрави всичко, което знаеше. В джинси и тениска тя бе просто поредното момиче с хубаво лице. Посети няколко безплатни промени на външността — навсякъде, освен в „Торч“, седя на малки високи столове в „Нордстром“ и „Блумингдейлс“, опитвайки различни мостри, няколко дни прекара в „Блис“ и „Елизабет Арден“, мота се из „Сефора“ и бутиците в Уест Вилидж, дори проучи рафтовете в дрогериите.

Какво искаха жените? Имаха такъв голям избор, а толкова малко време. Всичко се свеждаше до вълнението от откриването на нов чудотворен продукт, на нещото, което жената трябваше да има — тониращ крем, „Медоу“, спирала „Грейт Лаш“, крем „Ейт Ауър“, „Шанел Номер 5“ — най-популярните продукти и техните модни нови братовчеди — блестящите сенки на „Боби Браун“, нокти „Ърбън Дикей“…

Дина проучи директорите, излезли на предните редици в този бизнес, по-младите жени, които се шляеха из магазините като хлапета в сладкарски магазин, опитвайки продукти, пазарувайки в свободното си време. Слушаше разговорите между продавачките, които я гримираха, следеше клюките по уебсайтовете. Всички търсеха това ново голямо нещо — минималистите, които искаха малка чантичка с надеждна козметика, максималистите, вманиачени по модата, които обичаха да експериментират; момичетата по средата, които бяха просто импулсивни купувачки, повлияни от рекламите по страниците в женските списания. Имаше толкова много типове момичета и Дина искаше да се погрижи за всички тях, да ги притежава всички. „Дина Кейн“ щеше да е различна компания, щеше да се обърне към любителите на красотата, към младото момиче у всяка жена… Това бе ключът.

Момчетата на обекта я попитаха дали е излязла в почивка, когато тя се появи с вързани с розови панделки пазарски чанти, със свежо гримирано лице.

— Аз никога не почивам — отвърна Дина и пак тръгна по магазините.

Опита се да си спомни първото си посещение в „Сакс“, първата си муселинова кърпа за лице и лосион на „Ив Лом“, първия си руж на „Боби Браун“, стягащия озаряващ балсам на „Кларинс“, крема „Миднайт Сикрет“ на „Исима“, когато не бе спала цяла нощ. Не ставаше въпрос просто за суета, за истинска тръпка — да бъде артистът, използващ за платно собственото си лице. Това бе лукс, който тя можеше да си позволи.

Красотата беше най-добрата същност на човека. Красотата беше броня, оръжие, знак за страхотен вкус, поддържане, елегантност. Дори една сервитьорка можеше да спести за специалния озаряващ коректор „Туш Екла“. Дина се гордееше и с находката си от дрогериите, която биеше всички бутици — нейната спирала „Грейт Лаш“ на „Мейбълийн“, която оставаше непокътната цяла вечер, не се размазваше, не потичаше, дори от сълзите й на изтощение.

Тя продаваше вълнение. Продаваше увереност. Продаваше изкуство. И всичко, което се продаваше в „Дина Кейн“, трябваше да е страхотно. Толкова адски добро, че всяко момиче да знае, че каквото и да е купило в магазина или от сайта, е равно на качество. Без издънки.

Дина молеше американските жени да повярват на вкуса й. Твърдеше, че това е важно за жените и че тя може да им помогне.

Бележки

[1] Луксозен онлайн магазин за мода, открит през юни 2010 г. от американката Натали Масенет. — Б.пр.

[2] Pinterest е социален сайт за снимки, видео и друго мултимедийно съдържание. Услугата позволява на потребителите да споделят и управляват тематични изображения. — Б.пр.