Луиз Бегшоу
Красота (15)

Петнадесета глава

Джоел Гейнс погледна към чувала с трупа.

Той бе отправил запитване и преди час му се бяха обадили. Гневът му към Дина, отвращението, разочарованието му бяха големи и дълбоки, но той нямаше да откаже на молбата й за брат й.

Той ясно бе доловил отчаянието й. И ако Джони Кейн бе жив, Гейнс щеше да го намери.

Не отне много дълго да получи отговор, макар и не този, който му се искаше. Веднага напусна офиса си и се срещна с ченгето на местопрестъплението.

Найлоновият чувал бе разтворен и се виждаше непогрешимото лице на Джони Кейн — посинено, кльощаво, смъртнобледо, но иначе съвпадаше с това от снимката, която му бе изпратила Дина по имейла. Погубеното тяло на един млад мъж, който бе пропилял живота си, без да прояви потенциала си, убит от фатална слабост. Която бе вследствие на какво? На напрежението от тежкото му детство? Тежкото детство бе направило Дина силна, а по-големия й брат бе сломило.

Гледайки към трупа, у Гейнс не остана съмнение, че Едуард Джонсън не му бе дал само вино. В кръвоносната система на Джони имаше наркотици, според заключението на съдебния лекар, много наркотици — хероин, метамфетамин, кокаин. Имаше и данни за скорошна сексуална активност. Ето как бяха приключили нещата за бившия студент без пукната пара в банковата си сметка.

Наемателят на апартамента не бе установен. Нямаше други следи освен от купон и свръхдоза. Нямаше следи за принуда или убийство.

Той знаеше всичко това, защото можеше да си позволи да наеме следователи, когато му се наложеше. А и връзките му с правоприлагащите органи бяха солидни като скала. Гейнс познаваше хора в полицейското управление, в кметството, из целия град.

Но Джони Кейн нямаше как да бъде изкушен, ако я нямаше тази огромна празнота в живота му. И двамата — и братът, и сестрата — бяха сбъркани.

Той се зачуди над това — мъртвия баща, майката, която само бе присъствала, най-буквално, в живота им, но не си бе мръднала пръста за тях.

— Имаме нужда от близък роднина, който да идентифицира тялото — заяви ченгето.

Джоел искаше да го спести на Дина.

— Няма нужда. Аз познавах Джони Кейн — излъга той. — Мога да го идентифицирам.

Мъжът се намуси, но кимна. Всички познаваха господин Гейнс — най-богатия мъж в града, но въпреки всичко стабилен бизнесмен. Всяка година даренията му за Благотворителния фонд изпращаха в колеж стотици деца на загинали полицаи.

— Хей, няма проблем. Би било страхотно. Благодаря ви, сър.

— Джоел.

Ченгето се усмихна.

— Джоел.

Откриването на труп на местопрестъплението беше гадна работа, но се свикваше — особено в Ню Йорк. Този тип олекотяваше товара. Полицаят щеше да си спомни, ако срещнеше отново Джоел Гейнс — той беше важна клечка. Мускулите му също бяха впечатляващи. Сигурно тренираше като маниак. Това му хареса; обикновено тренировките не бяха присъщи на хората с портфейли. Гейнс обаче очевидно заслужаваше уважение. Макар че нямаше нужда да поддържа форма, за да бъде желан от жените; банковата му сметка щеше да е повече от достатъчна за това.

— Ела насам тогава.

Той пристъпи напред и отвори още малко чувала. Трупът бе бледен, имаше малко засъхнала кръв и слюнка на бузата му. Очите му бяха завъртени нагоре. Класически случай на свръхдоза.

— Това е Джони Кейн — заяви Гейнс без колебание.

Радваше се, че на Дина нямаше да й се наложи да види тази гледка.

— Съдебният лекар потвърди ли причината за смъртта?

— Още на местопрестъплението. Довечера ще извърши пълна аутопсия. После тялото може да бъде освободено.

Той се поколеба.

— Но за това наистина ще ни е нужен роднина.

— Разбирам. Благодаря, полицай.

Джоел Гейнс не беше свикнал да се моли, но сега изпрати една мисъл нагоре, някакво желание, намерение, наречете го както щете, към който и да беше там — някой да бе обичал това момче.

Дина. Името й изникна в съзнанието му. Дина го обичаше. Дина се грижеше за него.

Но точно сега той не искаше да й се довери. Не искаше да мисли хубави неща за нея. Тя бе морално изпаднала; казаното от жена му беше истина; думите на онзи тъпак Людо Морган бяха истина.

Шокът от признанието й го удари като юмрук.

Преспах с баща му, за да го изнудя.

Точно това разправяха всички завистливи негодници за Дина Кейн — че тя е използвачка, златотърсачка, че се закача за богати мъже. Шелби Джонсън — по нейно собствено признание. Кой би й повярвал за историята й с „Медоу“? Може би бе прекарала и онзи възрастен химик доктор Грийн… бе откраднала идеята му. А после в „Торч“… появява се и след две минути вече се чука със сина на собственика.

Работата си в „Торч“ бе получила чрез него.

А той също бе много богат мъж.

Смотаняк. Идиот. Схемата й е ясна като бял ден. Толкова ли не можа да я забележиш?

Приличаше на някакъв пиян тъпак в стриптийз клуб, крещящ: „Тя ме обича!“, само защото момичето поклаща задника си най-близо до доларовите банкноти. Какъв глупак! Какъв идиот. Разбира се, той бе прекалено стар за нея. А като си помисли, че се бе заблудил да вярва…

Да вярва, че тя го обича.

Всички терзания, начинът, по който недоволстваше от задушаващия го брачен живот, нищо от това нямаше смисъл, защото Дина Кейн — толкова красива, толкова умна и толкова силна — беше хищник, по собствени признания.

Няма по-голям глупак от стария глупак. Нали така казваха?

Той не знаеше защо се чувства толкова ядосан. Не се ли бе зарекъл, че тази целувка ще е краят? Щеше да остане верен. Нямаше да спи с Дина, да се вижда с Дина, нищо. Можеха да са приятели, можеха да си говорят.

А сега, за един ден — такъв обрат.

Как само се бяха променили нещата в рамките на двайсет и четири часа. След партито и целувката той не бе способен да заспи. Нямаше желание към Сюзън, дори за механичен секс. Каза й, че е изморен, и си легна, загледан в тавана.

А на следващия ден се взираше в телефона си от момента, в който излезе от банята. Очаквайки тя да се обади. Желаейки тя да се обади.

Когато чу новината, че е била уволнена, сърцето му подскочи. Колко бе жалък — да се радва, че е скъсала с Людо Морган и че отново е свободна. Той не бе свободен, никога нямаше да бъде, но въпреки това се радваше. И когато тя не му се обади за помощ, не потърси закрилата му, не протегна ръка към него, Джоел Гейнс бе горчиво разочарован.

Той разпозна нелогичността в ситуацията. Егоизмът си. Но искаше — как искаше — да влезе в битка заради нея и да й покаже какво означава истинска сила.

Тя щеше да бъде безпомощно възбудена от силата му, той го знаеше — парите и властта бяха пълномощие за секс.

Но Дина Кейн не се обади. И докато минутите минаваха, той бе разбрал, че още по-безнадеждно се влюбва в нея. Възхищаваше се на смелостта й да се справи сама, без да идва при него и да му се моли.

Когато най-накрая тя се обади, беше късно и той предположи, че просто търси утеха.

Но все пак Дина го помоли да използва влиянието си за нещо, на което Джоел не можеше да й откаже. И цената бе да му каже истината.

Как му се искаше да може да върне онзи ден. Би дал милион долара, десет милиона, само за да не чува Дина Кейн да произнася онези думи.

Джони Кейн бе мъртъв. И за момент Джоел Гейнс му завидя. Нямаше нищо истинско в този свят, нищо красиво.

Щом се отдалечи към лимузината си, онзи дразнещ глас в главата му го поправи.

Любовта й към брат й, грижата й за брат й бе истинска и красива.

Джони Кейн не се вписваше в модела на Дина. Той не можеше да помогне за кариерата й или да й даде пари. Не бе полезен за нея и нямаше престиж. Но въпреки това Дина му бе напълно предана. Достатъчно предана, за да дава парите си за него дори когато почти нямаше такива.

Джоел не очакваше с нетърпение срещата, която му предстоеше.

Тя чакаше, когато той почука на вратата.

— Дина, аз съм. Отвори.

След секунда тя рязко отвори. Изглеждаше по-зле, отколкото Джоел някога я бе виждал. Красивото й лице бе посивяло и безжизнено. Очите й бяха зачервени, косата й бе неизмита, несресана. Изглеждаше така, сякаш не бе яла цял ден. Изглеждаше изпита, апатична. Нямаше и следа от грим по лицето й.

— Джоел — прошепна и цялото й тяло се олюля и тя залитна.

Той се протегна автоматично и я хвана под мишниците. Главата й се килна.

— Леко, леко — каза той, притеснен.

Затвори вратата с ритник и я заведе до един стол, заставяйки я да седне. Тя не бе припаднала, но се държеше за главата. Очевидно имаше световъртеж.

— Кога си яла за последно?

— Аз… не знам.

— Трябва да хапнеш, да пийнеш нещо. Паднала ти е кръвната захар. Ето.

Той отвори хладилника й. Вътре нямаше почти нищо — половин кутия мляко, малко яйца, малко увехнали марули.

— Господи, поне портокалов сок нямаш ли?

— Моля те, Джоел. Не мога да мисля за храна.

Той бе объркан. Какво се правеше, когато някой изпаднеше в шок? В такива моменти жените се грижеха за мъжете, а не обратното. Той напълни електрическия й чайник и се разтърси из шкафовете, докато не откри кутия с пакетчета чай и останки от пакет захар. Тя гледаше в празното пространство пред себе си, докато той й приготви чаша горещ чай и сложи вътре три лъжички захар, разбърка го, без мляко. Нямаше доверие на млякото в хладилника й. Тя се разпадаше, а с новината си той щеше да й помогне да се свлече до долу.

— Ето.

Джоел го подуха малко, за да го охлади.

— Изпий го.

— Какво откри?

— Няма да говорим, докато не изпиеш половината.

Джоел изчака. Колкото и да беше ядосан на нея и на собствената си глупост и колкото и да му се искаше да не бе чувал името Дина Кейн, той не можеше да стои там и да я гледа съкрушена.

Тя взе чашата от него и отпи, сковано, без да се съпротивлява. В нея нямаше повече плам. Беше ненормално, но сърцето му се сви от тъга. Колкото и бледа и мърлява да изглеждаше тази вечер, тя беше неописуемо красива за него — уязвима по начин, който никога не бе виждал. Не можеше да се отърси от чувствата си към нея, каквото и да правеше.

След като бе поела повечето от чая, той взе чашата й, за да не се нарани, ако я изпусне, и коленичи пред стола. Взе ръцете й.

— Дина, трябва да си смела. Джони е мъртъв. Много съжалявам. Починал е от свръхдоза, не се е мъчил.

Бог знаеше дали се бе мъчил или не — той си спомни кръвта и слюнката, но това нямаше да й го каже.

— Идентифицирах тялото. Няма следи от насилие и заключението е смърт поради свръхдоза.

Очите й се напълниха със сълзи и крехката й фигура се разтресе от риданията. Мощни, конвулсивни ридания, шокиращи със силата си, които я измъкнаха от сковаността и летаргията й. Той стоеше там, безпомощен, без да знае как да я утеши. Накрая се протегна за кухненската кърпа и й я подаде, за да избърше лицето си, но сълзите й не спряха.

Джоел Гейнс се наведе и я обгърна с ръце, притискайки я близо до себе си, толкова близо, силно, без да й дава да се свлече, докато накрая риданията й спряха и тя само дишаше тежко и трепереше в ръцете му.

— Аз ще се погрижа за всичко — обеща той. — Ще дадат тялото на теб или на майка ти. Полицията ще я уведоми.

— Аз ще се обадя на мама — прошепна Дина.

— Ще уредя най-добрият погребален дом в града да го вземе и да подготви службата, която искаш.

— Католическа.

— Добре. Всяка година давам половин милион на Благотворителния фонд на католическата църква.

Тя го погледна, почти на път да се усмихне.

— Но ти си евреин.

Джоел се хвана за тази наченка на усмивка.

— Скъпа, давам половин милион на всеки важен в града. Така си купуваш приятели, както и карма.

— Само за работа мислиш, нали?

— Искаш да кажеш: мислим — поправи я той, но се зарадва да види у нея да се размърдва живот.

— Не знам как ще кажа на Елън.

Бе нарекла майка си по име. Стана му тъжно.

— Ще остана с теб. Няма да те оставя точно сега.

Дина поклати глава; потекоха още сълзи.

— Трябва да тръгваш… Жена ти…

— Жена ми може да почака.

Гейнс извади телефона си и го потупа.

— Пращам й съобщение, че ще остана в града. Обикновено така постъпвам през уикенда.

Тя не каза нищо и той можеше да види мислите й да се насочват към признанието й и към разстоянието между тях.

— Не ми дължиш нищо повече, Джоел.

— Не ти дължах и това — каза той. — Иди да се изкъпеш. Изглеждаш ужасно и започваш да миришеш.

Дина се ококори, шокирана.

— Минахме фазата на сладките приказки, Дина Кейн. Влизай под душа. Веднага.

Тя стана немощно и се запъти към банята. Той изчака няколко секунди, докато чуе течащата вода, после влезе след нея.

Дина възкликна изненадано.

— Успокой се, не мога да видя нищо заради цялата тази пара по стъклото.

Всъщност това не бе съвсем вярно. Много добре виждаше формата на тялото й; може би не всичко, само стегнатата извивка на задника й, полепналата по гърба й дълга коса. Прехапа устни срещу порива си от желание и се опита да се фокусира. Дрехите й бяха на пода. Той ги събра и й приготви един бял хавлиен халат.

— Тези ще ги изпера. И ще сложа чисти дрехи на леглото ти.

Тя не каза нищо.

Гейнс отиде в кухнята и намери пералната машина. Дина живееше прекалено скромно за момиче, което можеше да е омъжено за милиони долари. Тя имаше мозък за сериозна дейност, беше много над нивото за средно управленческа служба; бе родена да е суперзвезда, изпълнителен директор, революционер.

Той хвърли дрехите вътре, добави прах за пране, после отиде в спалнята и свали чаршафите от леглото. Дина бе минималистка — само един чаршаф, калъфка за възглавница и завивка от бял лен. Миришеше зле — на пот и отчаяние. Така че той прибави спалното бельо към прането.

След това се върна в банята. Парата се издигаше навсякъде. Дина не каза нищо, нито дума на възражение. Той предположи, че не е яла цял ден, може би по-дълго. Отвори огледалния й шкаф и намери вътре шампоан, балсам за коса и самобръсначка. Открехна вратата на душкабината.

— Не гледам — излъга той и подаде ръката си. — Вземи тези неща. Всичките. Използвай ги. Почисти се.

Тя ги взе от ръката му.

— Добре.

— Когато си готова, тук има кърпа и халат. Измий си зъбите. После може да идеш в спалнята да се облечеш.

— Няма нужда да правиш всичко това.

— Къде държиш спалното си бельо?

— Какво?

— Просто отговори на въпроса.

— Има един скрин в долния край на леглото.

Той излезе и отиде да оправи леглото — нещо, което не бе вършил от студентските си години. Пералнята имаше и функция за изсушаване; беше доста горд, че разбра как да ги пусне. Дрехите й висяха в гардероба и стояха сгънати в скрина с чекмеджета — имаше скъпи неща, но не бяха много. Той избра чифт меки кашмирени панталони, сутиен, бикини и тениска. Нямаше да е катастрофа, ако заспеше на дивана в този вид.

После поръча китайска храна по телефона — отговорът на Манхатън за всичко. Поръча й говеждо с юфка за протеини и въглехидрати, както и задушени зеленчуци, и същото за себе си. След това се обади на секретарката си.

— Мериан, искам да напазаруваш хранителни продукти за една седмица за един човек и да ми ги пратиш с доставчик. Вземи най-доброто от всичко — сладолед, пържоли от филе, фреш от портокал, мляко, плодове, пушена сьомга, зърнени закуски — всичко. Чай и кафе. На доставчика кажи да не звъни на звънеца, а да остави всичко пред вратата. Аз сам ще разопаковам. Дай му бакшиш предварително. Не искам да го виждам. Искам да дойде тук бързо.

— Веднага, господин Гейнс.

Тя не зададе въпроси.

— Какъв е адресът?

Той й го продиктува.

— На кое име?

— Моето име — каза Джоел кратко и затвори.

Чу Дина да излиза от душа. Изкушението да влезе вътре и да й подаде нещо друго само за да я види гола, беше завладяващо, но той се въздържа. По дяволите. Не искаше да е тук, но не искаше и да си тръгне.

— Измий си зъбите, както ти казах — подвикна той.

Чу чешмата, след като тя му се подчини. Точно сега Дина бе изкъпана, избръсната и си миеше зъбите — връщаше се към живот, защото той й бе наредил така.

Гейнс се разкъсваше. Емоцията му беше истинска, не престорена. Не знаеше какво да мисли за нея. Изпитваше и жал, и ярост, и ревност, и отвращение, и загриженост, и възхищение, и желание.

Никоя жена не го бе карала да се чувства така. Зачуди се кой е по-слабият — той или тя?

Той изчака. След няколко минути я чу да влиза в спалнята и след малко тя излезе при него, облечена в семплите дрехи, които й бе приготвил.

— Още чай — каза той. — Поръчах храна. Няма да си тръгна, докато не я изядеш. Не спори с мен. Ще те гледам, докато ядеш.

— Добре, Джоел — рече примирено Дина и изви пръсти, сякаш се опитваше да събере кураж да каже нещо друго.

— Трябва да звъннеш на майка си.

— Да.

Дина погледна настрани.

— Разбира се. Ще го направя сега.

Той се отдалечи, докато тя се обади. Чуваше я как повишава глас, молейки се, спорейки с майка си. Още сълзи. Звънецът звънна за китайската храна; когато той я внесе вътре, Дина бе приключила и пак плачеше.

— Ето. Седни. Яж — нареди той, като разтвори всичко на масата пред нея и наля вода и на двама им.

Побутна напред картонените опаковки и само й подаде вилица.

Тя се хранеше, отначало механично, без видимо да изпитва наслада. Той бързо погълна своята порция — умираше от глад, а след малко и Дина започна да се храни както трябва и да отпива от водата си.

Гейнс си отдъхна. Нямаше вероятност да се самоубие, не и след като почнеше да се грижи за себе си.

На вратата отново се позвъни. Дина се стресна, но той вдигна ръка.

— Не се тревожи. Ще отворя след малко. Доставка от магазина.

— Не съм поръчвала.

— Аз поръчах. Няма да ти позволя да използваш депресията като извинение да не ядеш. Брат ти може да е мъртъв, но ти не си. И трябва да продължиш.

— За какво? — каза тя. — Нямам Джони. Нямам работа. — Тя се разхлипа. — Нямам теб.

Гейнс стана, отвори вратата и вкара торбите вътре. Бяха много — всичките пълни с деликатеси. Кафе на зърна с вкус на канела и ванилия. Пушена сьомга от „Забар“. Пълнозърнест хляб. Домашни сирена и мед. Захар, мляко и пресни яйца. Бутилки прясно изцеден портокалов сок и елегантна кошница с плодове, опакована красиво. Нямаха край. Филе миньон, кутии със зърнени закуски, овесени ядки, гръцки йогурт, пушени бадеми, шоколадови бонбони „Шарбонел и Уокър“.

Той разопаковаше, докато тя го гледаше втренчено. Забеляза, че видът на вкусната храна започва да действа на потиснатия й апетит.

— Ще сипя малко сладолед — заяви той, като прибра чая „Туинингс“. — Ще ти се обадят след аутопсията, когато тялото на брат ти ще е готово. Искам да ми кажеш. Може да ми пишеш. Майка ти ще иска ли да уреди погребението?

Дина поклати глава.

— Елън — мама — накрая се срамуваше от брат ми. Той бе нейната гордост и радост, любимецът й, но когато той призна, че е гей, тя просто се оттегли. Твърдеше, че го приема, но не беше така. Не е идвала в града да го посети нито веднъж.

— И никога не е пренасочила обичта си към теб?

— Дотогава вече имаше нов мъж — който не обръщаше внимание на миналото й. Мама никога не е обичала истински никого от нас. Просто го прикриваше малко по-добре с Джони. Но и него захвърли като камък при първия знак за неприятност.

Лицето на Дина се вкамени, пролича си надигащият се гняв през летаргията на тъгата й.

— Това може би бе най-лошото. Аз поне знаех, че не съм обичана, когато напуснах дома си. А Джони тя измами. Накара го да повярва, че я е грижа за него. И той разбра, че това не е вярно точно когато най-много се нуждаеше от нея. Просто й харесваше идеята да има син, но не харесваше сина, когото имаше.

Дина поклати глава.

— Не, няма да се заеме с погребението. Защо да го прави? Ще очаква аз да го направя.

— Ще дойде ли?

— Ще дойде — не защото й пука, а за да изглежда порядъчна.

— Много добре.

Гейнс направи пауза, за да осъзнае чутото. Каквото и съчувствие да изпитваше, не можеше да го изрази; Дина пак щеше да се разпадне. Най-доброто, което можеше да стори за нея, беше да поеме контрол над ситуацията, да вдигне товара от гърба й. Тази част бе лесна и той щеше да се заеме.

— Ще уредя балсамирането и погребението до няколко дни. Имаш ли предпочитано гробище?

Дина избърса очите си.

— Да е зелено — някъде в Уестчестър.

— Дадено. Ще дойдеш ли на погребалната служба?

— Разбира се.

— Тогава ще трябва да ядеш, да спиш, да тренираш. Бъди там заради брат си.

Тя кимна.

— Ще се опитам.

Той свърши с прибирането на продуктите и извади две малки купички с ванилов сладолед. Да я гледа как го яде беше непоносимо еротично. Трябваше да се махне оттук.

— Трябва да тръгвам — каза той, след като тя свърши и стана да почисти масата. — Ще ми се обадиш, нали?

Дина кимна.

— Добре тогава.

Джоел стана да си върви, а краката му тежаха като желязо. Не беше редно да я остави. Но нямаше повече оправдания да остане.

— Джоел, искам да ти благодаря — че се опита да помогнеш на Джони, че го намери и… и му отдаде уважение. Не мисля, че бих могла да организирам каквото и да било точно сега.

— Няма проблем, Дина.

— И че ми помогна. Че дойде тук и… всичко това.

— Бяхме приятели.

Сълзите отново започнаха да извират.

— Моля те, не го казвай така. Не казвай бяхме. Кажи, че още сме.

Той се размърда.

— Виж, не е моментът да го обсъждаме. Ако си ми благодарна, не ме карай да говорим за това сега. Искам да се оправиш. Искам да си здрава и да си добре.

— Не можеш ли да ми простиш? Нека ти разкажа историята — цялата история. Всичко, което се случи.

Гласът й секна и тя го погледна умоляващо.

— Джоел, мога да приема, ако не ме обичаш и не искаш да си с мен. Но не мога да понеса да ме мислиш за лоша. Знам, че това, което направих, не бе правилно. Но ти трябва да разбереш какво се случи, защо се случи всичко. Умолявам те, Джоел; умолявам те.

— На кого му пука какво мисля аз? Просто живей живота си, Дина, бъди добре.

— На мен ми пука. Точно сега това означава всичко за мен.

— Защо?

— Защото съм влюбена в теб. — Тя повдигна рамене. — Просто вече ми е все едно, не мога повече да го крия. Макар да знам, че няма смисъл, искам да ме харесваш — поне от това имам нужда.

— Харесвам те. — Помогни ми, господи. — Много те харесвам.

— Тогава ме остави да ти разкажа. И ако след това се чувстваш по същия начин, ще го приема. Няма повече да те притеснявам.

Той кимна.

— Добре, Дина Кейн. Ето какво: ако на погребението на брат ти те видя, че си добре и изглеждаш силна, ще отидем на някое тихо място след това да пием кафе и можеш да ми кажеш всичко. Става ли?

Тя въздъхна — дълга, накъсана въздишка на облекчение.

— Става.

Той се наведе напред и с невероятно обуздаване я целуна по бузата. После излезе от апартамента, затваряйки вратата след себе си.