Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beauty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Луиз Бегшоу

Заглавие: Красота

Преводач: Нина Руева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 03.10.2014 г.

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Антоанета Бонева

ISBN: 978-954-26-1380-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9276

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

— Имате посетител, господин Кейн.

Терапевтката подаде глава през вратата на Джони. Тя бе облечена с онези зелени панталони, които носеха всички, но с различна тениска, за да не изглежда толкова медицински. Той мразеше как тя никога не чукаше. Тук човек бързо загубваше достойнството си.

Но Джони отдавна бе загубил достойнството си някъде сред всичките хапчета и бутилки. По същия начин, както бе загубил Брад.

— Пуснете я.

Сигурно беше Дина. Той обичаше Дина, но също така я и мразеше. Вярно е, че сестра му харчеше всичките си пари по него, но за какво? За да спаси тялото му, за да може той да се върне към скапания си живот? Без Брад? Какъв бе смисълът, по дяволите?

Състоянието му се подобряваше — може би. Той бе отегчен и депресиран и всеки ден тревогите го налазваха отвсякъде като мравки. С колежа бе свършено, нямаше и изгледи за работа. Разбира се, Дина щеше да му намери да върши нещо или да го издържа, но той не искаше до края на живота си да витае край малката си сестра като лоша миризма.

Нищо чудно да му беше доведена сестра. Господи, бяха толкова различни, че той се съмняваше дали майка му не се е чукала навред дълго преди те да разберат. Той бе продукт на строителния работник с бутилката алкохол в джоба на панталоните си, а Дина бе тайната дъщеря на някой влиятелен мафиотски бос. Джони се усмихна — звучеше му доста достоверно.

— Не е сестра ти — каза терапевтката. — Някакъв мъж е, на име Джонсън. Едуард Джонсън. Искаш ли да го видиш?

Джони се замисли. Не познаваше никакъв Едуард Джонсън, но бе отегчен до смърт и нямаше какво да пие или да пуши тук горе.

— Разбира се — отвърна той.

Вратата се отвори по-широко и там застана красив рус младеж, около възрастта на Джони, слаб и добре облечен. Беше разкошен. Леле, Джони от цяла вечност не бе виждал такива секси момчета.

— Влизай — покани го той.

— Как си? — попита младежът. — Аз съм приятел на Брад. Мислех си дали не искаш да се махнеш оттук.

Джони Кейн засия от удоволствие.

— На Брад ли?

— Хей, не се вълнувай толкова. Той замина за Европа с новото си гадже. Но искаше да провери как си. Помоли ме да дойда да те видя, когато се пооправиш, да те заведа вкъщи и да те позабавлявам. Каза, че ти липсват забавленията, а целият ти живот е пред теб.

— Защо ще го прави? Щом е заминал за Европа?

Блондинът вдигна рамене.

— Той самият не искаше да идва да те види, каза, че ще е прекалено емоционално и за двама ви. Но наистина му се щеше да се погрижи за теб. Брад ти е оставил едно жилище в града, в което да се настаниш, и списък с няколко момчета, с които да излизаш. Поне докато си стъпиш отново на краката.

Джони прехапа устни.

— Ако го е направил за мен, сигурно има чувства…

— Джони, моля те. Наел ти е обзаведено жилище за два месеца — докато сам си намериш нещо. Мислеше, че вероятно ще искаш да организираш собствения си живот. Наемът е платен засега, но срокът изтича. От теб зависи дали вместо това ще предпочетеш да живееш при сестра си.

— Искам телефонния номер на Брад.

— Не мога. Накара ме да му обещая да не ти го давам. Мисля, че отношенията му са сериозни с този новия — някакъв британец. Заминаха за Париж замалко и ще се женят в Лондон.

Джони потъна назад във възглавниците на леглото си, обзет от униние.

— Тогава какво ме интересува?

— Има и други рибки в морето.

— Като теб ли? — попита той небрежно. Момчето бе извънредно елегантно и привлекателно. Може би с него щеше да успее да разсее разбитото си сърце.

— Аз не съм обратен.

— Много ясно. — Джони въздъхна дълбоко. — И се обзалагам, че дори не си имал любезността да ми донесеш цигари.

— Много грешиш — възрази Едуард.

Бръкна в якето си и извади пакет цигари, после измъкна запалка от джоба на панталона си — беше от чисто злато, с монограм ЕД.

Джони зяпна. Облиза устни.

— Една малка цигара едва ли ще те убие. Приеми го — вече не пиеш. Все пак, ако не искаш да излезеш, ще те оставя тук да чакаш сестра си. Тя се справя добре, нали? Доста е заета напоследък…

— Дина винаги е добре. — Джони се загледа в цигарите. — Знаеш ли, тук пушенето е забранено.

— Знам. Те са за пътуването с колата, един вид да отпразнуваме излизането ти. Ако се изпишеш…

— Да се изпиша сам ли?

— Това не е затвор.

— Не трябва ли одобрението на Дина?

— Пич, не знам. Сестра ти ли те затвори тук? Тя ли те е изпратила тук? Защото ако е така, не мога да ти помогна.

Той стана и сложи цигарите на масата.

— Радвам се да видя, че си в добро здраве. Задръж ги, но трябва да си намериш кибрит.

Джони се огледа из малката стая, която бе негов затвор вече почти от година, между посещенията в болницата и периодите в малката килия, за която никой не говореше — тази с подплънките, където те пращаха да риташ колкото си искаш.

— Майната му — каза той. — Стига ми толкова. Ще дойда с теб.

 

 

Людо се разтрепери от гняв. Беше му трудно да повярва на ушите си.

— Не — заяви тя просто така.

После се опита да смекчи тона — не е готова, харесва го като партньор, още не е влюбена в него, не е сигурна дали може да излезе нещо повече между тях. Дори опита с репликата да си останат приятели. А после и с другата — да бъдат колеги.

— Много съжалявам. Знаеш ли, може би е за добро, Людо. И без това започна да ми става неудобно да работя за теб и…

— Не е вярно. Никога не си имала проблем с това.

— Аз просто… харесваше ми да излизаме заедно.

— Харесваха ти парите ми, ресторантите, това ли имаш предвид? — разяри се той, макар да знаеше колко тъпо звучи това, при условие че в момента тя отказваше да се сдобие с милиони. — Аз те наех, подкрепих те, аз те създадох. Аз те доведох тук, а ти ме унижаваш така?

— Никой не знае. Никой няма тук освен нас.

Слава богу, че не бе казал на Сюзън.

— Ще съжаляваш за това, Дина. Подведе ме.

— Людо, моля те. Не искаш да се ожениш за жена, която не обичаш…

— Откъде знаеш, че не те обичам? Бях планувал целия ни съвместен живот. Ти щеше да направиш най-хубавата сватба, да обзаведеш къщата ни на плажа. Щяхме да имаме деца. Щеше да си звездата в дома ни, също като тази вечер, Дина. — Той махна към къщата на плажа, към бляскавото парти на Роксана. — Защо не искаш, по дяволите? С друг ли излизаш?

— С никого не излизам.

— Тогава спиш с друг ли?

Тя го погледна, безмълвна пред гнева му.

— Людо, имам нужда от повече признания за труда ми. Не биваше да казваш на Сюзън Гейнс, че ти си обновил магазина. Работата е моя. Наистина трябва да спреш да твърдиш, че изявленията в пресата са твое дело.

Той притисна пръсти към слепоочията си. Момичето не бе с всичкия си, явно бе клинично луда. Тя отхвърляше огромно богатство — и сега спореше с него за скапаната си шестцифрена заплата.

— За това ли е всичко? За работата ти?

— За мен е важно.

— Ти не си наред. Не мога да повярвам. Боже господи!

Той се огледа, затвори с щракване кадифената кутийка с пръстена и я пъхна обратно в джоба си.

— Мисля, че просто трябва да си вървиш.

— Не знам къде е хижата.

Людо я погледна.

— Имах предвид да си ходиш у вас. Не искам да съм с теб.

Дина едва не се изсмя.

— Людо, Манхатън е на часове оттук. Ти ме доведе тук, нещата ми са у вас. Ще ме заведеш там за през нощта и на сутринта ще ме върнеш в Манхатън.

— Иначе какво? — озъби се той.

— Иначе ще се върна обратно вътре и ще вдигна ужасен скандал. И първия човек, с когото ще говоря, ще е Роксана Феликс, когато я попитам дали мога да ползвам стаята й за гости и някоя от пижамите й.

Той преглътна с усилие. Положението бе отвратително. Икономката на къщата му щеше да чака с шампанското. Трябваше да й се обади, да й каже да се маха и да прехвърли нещата на Дина в най-малката стая за гости.

— Добре — каза той. — Утре шофьорът ще те закара с багажа ти до вас. И може да почнеш да си търсиш работа. Уволнена си.

Дина се засмя.

— Ще те съдя.

— Нямаш толкова пари и нямаш повод за дело. Виж си договора — още не е изтекла една година. Мога да го прекратя без причина по всяко време и да ти изплатя двумесечна заплата. И тъй като си подписала всички документи, описващи приноса ми за „Торч“, ако предявиш някакви искания, компанията ще те съди.

Дина премигна.

— Людо, не можеш да го направиш.

— Мога. Ще го направя. Направено е. Изчакай ме пред къщата, докато извикам шофьора.

 

 

Когато се събуди на сутринта, Дина Кейн се почувства така, все едно страда от най-ужасния махмурлук на света.

Главата й бумтеше. Тялото й я болеше от напрежението и неспокойния сън. В продължение на няколко секунди изпитваше такова изтощение, че не разбираше къде се намира.

После шумът на морето се чу слабо откъм прозореца й, тя позна малкото единично легло, гледащо към водата, и тогава си спомни всичко.

Отметна завивките и се изправи в леглото. Със сигурност Людо нямаше да е чак такъв гадняр. Нямаше да я уволни само защото му бе отказала — тя бе ключът към всичко в „Торч“. Това бе нейната работа, нейният живот, всичко…

Дина изпищя. Людо Морган стоеше на вратата на стаята й и я гледаше втренчено.

— Обличай се — подвикна й презрително. — Тръгваш след трийсет минути. Иначе ще се прибираш пеша.

Тя не заплака. Изкъпа се набързо, не искаше да е гола в една къща с него. После по най-бързия начин си сложи някакви дрехи от наполовина стегнатия куфар, който Людо бе оставил в стаята й — бикини, джинси, сутиена от предишната вечер и една тениска; майната му на стила, важното бе да е покрита с нещо. Припряно затвори куфара, като натъпка вътре роклята и обувките от предишната вечер, и го замъкна на долния етаж. Людо й бе донесъл чифт джапанки за плажа, с които щеше да пътува към къщи.

— Приятно пътуване — каза той студено, докато тя влачеше тежкия куфар през каменната пътека, минаваща през поддържаната ливада. — Сигурно скоро няма да видиш лимузина.

 

 

Пътуването към дома бе дълго. Дина седя и размишлява през повечето време. На кого можеше да се обади? На майка си? Голям майтап! Нямаше си никого.

Може би на две-три момичета от магазина? Но тя не искаше да ги занимава с проблемите си. Людо беше и техен шеф. Щяха да рискуват работата си, ако говореха с Дина.

Тя се чувстваше болна, обезумяла, задето е била такава глупачка. Разбира се, негодникът му с негодник беше прав. Още не бе изтекла една година от договора й и можеха да я уволнят, когато си поискаха.

Дина трябваше да си тръгне кротко, иначе Людо Морган щеше да очерни името й. Тя се сети за Гейнс, за целувката му, за съвета му. И той беше прав — дяволите да го вземат — само за миг бе прозрял онова, което тя не искаше да признае от месеци.

И можеше да му се обади, ако той не бе в леглото и не спеше с жена си.

В крайна сметка, имаше само един човек, с когото можеше да говори — Джони. Мисълта да чуе гласа му я направи щастлива, накара сълзите, които бе потискала, да напълнят очите й и да се затъркалят по бузата й. Имаше си някого, който я обичаше, който нямаше да я продаде. Който нямаше да я уволни. И когото щеше да види всеки момент. Той си идваше вкъщи.

Със стичащи се по лицето сълзи Дина набра номера.

— Здравейте. Може ли да ме свържете със стаята на Джони Кейн?

— Един момент, моля. — Пауза. — О, боя се, че господин Кейн вече не е при нас.

— Какво? Не е възможно. Обажда се сестра му Дина. Да не би да са го откарали в болницата?

— Не, госпожо. Господин Кейн напусна клиниката вчера заедно с приятеля си.

Тя се потупа по лицето.

— С приятеля си ли?

— Твърдеше, че е приятел на Брад или нещо такова.

Тя си отдъхна.

— И Джони добре ли беше?

— Изглеждаше добре, но нали знаете, зависи от пациента. Не можем да ги принудим да завършат лечението си.

— Аз плащах таксите му. Можете да ми изпратите последните сметки.

— Да, госпожо.

Дина изсуши сълзите си. Ако Брад бе изпратил някого за Джони, това бе чудесна новина. Тя си мислеше, че между тях всичко е приключило. Нищо нямаше да зарадва брат й така, както това Брад да го прибере обратно.

 

 

Едуард се огледа със задоволство из апартамента. Той беше мърляв, евтин — в квартала „Ред Хук“ в Бруклин — и се намираше точно около централния район на разпространение на наркотици. Жилището бе наето от частната му следователка Оливия Бродуел, която използва фалшива самоличност за целта; собственикът никога не го бе виждал. Мебелите бяха отвратителни, но ги бяха почистили и покрили с покривки и възглавници и бяха сложили чисти евтини чаршафи върху леглото. Хладилникът бе запасен с храна, на един рафт бяха наредени бутилки вино с развинтващи се капачки, за да се отваря лесно. Имаше цигари, запалки и пепелници, както и студени бири в хладилника наред с безалкохолните. Нищо твърде натрапчиво или очебийно.

Най-важното беше, че вътре седяха „приятелите“, очакващи Джони, които бяха мъжки проститутки — обратни и прекрасни. На Едуард му се повръщаше от тях. Той мразеше перверзните — презираше всички, които не са като него. Ненавиждаше Джони, този слаб противен педал и онази кучка сестра му. Но му харесваше какво тези момчета щяха да направят за него. Оливия ги бе наела както й бе наредено — на възраст между двайсет и една и двайсет и шест години, блондини, брюнети, двама мускулести, предимно хубави момчета с елегантни черти. Те бяха петима, много добре платени и известни с дискретността си.

И следваха заповеди.

Точно сега заповедите бяха да помогнат на Джони да си прекарва страхотно, да купонясват с него и да се преструват, че са приятели на този тип Брад. Беше им наредено да не се разкриват. Секс — да; клубове — да. И толкова наркотици и алкохол, колкото могат да понесат.

Оливия достави бонусите — екстази, чист кокаин, висок клас хероин — предимно чист. От тях зависеше какво ще правят с тези неща.

— Хей, ето го и него! — извика един от тях, щом Оливия отвори вратата.

Тя бе неузнаваема, облечена като студентка в горен курс, с блуза на колежа „Йона“, училищна шапка на главата и контактни лещи.

— Хей, Джони! Добре дошъл. Аз съм Марк.

— А аз съм Хоакин.

— Дейвид.

— Джъстъс. Как си?

— Аз съм Карл; не познавам Брад чак толкова добре, но какво от това? Добре дошъл обратно у дома, братле.

Джони помаха за здрасти и очите му просветнаха. Хора — момчета. Той се огледа из евтиния апартамент, сякаш бе райско кътче.

— Целият е твой за два месеца — съобщи Едуард нехайно. — Платено е предварително. Добре, аз си свърших работата. Обаче има още едно нещо — може ли да дойдеш в спалнята за малко?

Джони го последва вътре, докато проститутките се смееха и подвикваха.

— Тия момчета са непоправими. Е, виж сега. Не е много, но Брад искаше да имаш нов старт, да не зависиш от Дина, докато си търсиш работа. И не забравяй, че наемът е платен.

Той подаде на Джони бял плик с дебела пачка банкноти.

— Вътре има десет бона и още две хилядарки от двайсетачки. Обаче те моля да не се свързваш с Брад.

Той си придаде загрижен вид.

— Сигурен ли си, че няма да ти пречи алкохолът в къщата? Мислехме да е за приятелите ти, не за теб. А и все пак можеш да пиеш диетична кола или да се въздържаш, или каквото решиш.

Звукът от отваряне на бирени кутийки и смях на млади мъже дойде от другата стая.

— Разбира се, винаги можеш да им кажеш да го излеят, но тогава партито ще е доста кратко. От теб зависи.

Джони го погледна с измъчен поглед. Той чу звука от отваряне на алкохол, от забавлението на момчетата.

— Ами… предполагам. Може би няма да има проблем. Особено ако изпият всичко.

— Супер. А сега трябва да изчезвам.

Джони кимна.

— Хей, благодаря, човече. Кога ще те видя пак?

— Няма да ме видиш. Това е подаръкът на Брад за сбогом, нали разбираш? По-добре да започнеш на чисто. Забавлявай се! Мисля, че тези момчета те харесват. Чао.

И като помаха, Едуард си тръгна, затваряйки вратата след себе си.

Слезе по стълбите възможно най-бързо, загърнал шала през лицето си и нахлупил ниско над очите си вълнената си шапка. Вече нямаше съмнение. Той с радост разчиташе на слабостта на Джони Кейн.

Природата беше сурова и щеше да си вземе своето.

 

 

Лимузината му го возеше към къщи, когато му се обади Оливия.

— Искахте да ви държим в течение относно Дина Кейн.

Тя никога не изпадаше във вежливости.

— Очевидно. Казвай.

— Била е уволнена. Снощи. Днес новината се разчу из „Торч“.

Едуард изправи гръб.

— Майтапиш ли се?

— Съвсем не. Според мълвата шефът й Людо Морган я е зарязал. Те бяха гаджета, помниш ли?

— Разбира се, че помня, мамка му.

Той мислеше, че единственият начин да стигне до тази кучка е чрез брат й. Морган бе сериозен по отношение на момичето, според данните на Оливия, и беше по-богат от Едуард и от баща му.

Бракът щеше да я спаси от лапите му — поне финансово.

— Е, имало е парти в Хемптънс. Някакъв скандал. Чухме от служителите в къщата на плажа, че тя е била отпратена и уволнена. Източниците в „Торч“ го потвърдиха тази сутрин.

— Съобщения в пресата?

— Всички са от името на Людо Морган. Просто е била уволнена. Явно планът им е да я заменят и да продължат напред.

Едуард се сети за Джони. Дали в момента вече пиеше? Или пушеше нещо? Колко дълго щеше да отнеме? А тя бе вкъщи, плачеща и хленчеща, зарязана и уволнена. Усети, че получава ерекция. Най-после отмъщението му бе в ход.

— Пусни нещо в клюкарските хроники. Че е била зарязана, че е вдигнала скандал на елитно парти. Че се е опитвала да представи работата на Людо като своя собствена. Да сравнят историята с крема „Медоу“, измислен от един старец. Никой уважаван мъж няма да излезе с нея.

Оливия направи пауза.

— Може да пусна нещо за Людо и Хемптънс, но другото е скучно, поне за пресата.

— Просто направи, каквото ти казвам — повтори Едуард. — Използвай връзките си.

— Много добре.

Тя затвори.

Едуард едва не се разсмя. Голяма мъка беше да спретне всички тия гадости, но всичко щеше да си заслужава. Перфектният удар. С Дина Кейн щеше да е свършено за миг, най-много за ден.

 

 

— Нищо не можете да направите.

Адвокатката Мари Костас беше разумна възрастна жена и обясни положението на Дина в прав текст.

— Не може да е вярно.

— Намерете си друга работа — въздъхна Костас. — Вижте, госпожице Кейн, с радост ще ви представлявам, но само ще ви задигна парите. Нямате основание за дело. Ако не е изтекла година от договора, могат да ви уволнят, без да е необходима причина.

— Тогава сексуална дискриминация?

— Подписали сте договора; отношенията ви са били в отворена връзка. В съда не мога да докажа, че сте били заставена да направите каквото и да е.

— Но те ме повишиха — за няколко месеца пет пъти ми увеличиха заплатата.

— Творчески различия? Може и да сте имали спор как да представите отдела за козметика, няма значение. Тази клауза ги спасява от присъда. Аз съм трудов адвокат и трябва да ви предам фактите.

Юмрукът на Дина се сви около слушалката.

— Аз спасих магазина.

— Няма значение. Съжалявам.

Тя въздъхна шумно и продължително. Джони никакъв го нямаше, Людо не й връщаше обажданията, а от Човешки ресурси бяха изпратили вещите й в кашон до апартамента й.

— Предполагам, че ще трябва да си намеря друга работа — изрече бавно тя. — Леле. Ще е трудно да почна от нулата.

— Дина, има още лоши новини.

— Какво друго може да има? — попита тя горчиво.

— Следващата ти работа. Не може да бъде в областта на козметиката или модата. Поне не в рамките на две години.

Дина се засмя.

— Какво? Какво е това? Не познавам друга област, освен козметиката.

— В договора ти е била включена клауза за неизвършване на конкурентна дейност. Не можеш да отидеш да работиш за друг универсален магазин или друг съществуващ магазин в САЩ, който работи в „конкурентна област“, която те определят като свързана с продажби, красота или мода.

Обля я ледена вълна от страх.

— Сигурно се шегуваш, Мари. Как ще се издържам?

— Има и други индустрии. Може да станеш модна журналистка?

— Изкарвах добри пари в „Торч“.

Дина направи пауза.

— Това е лудост. Можем ли да се обърнем към съда?

— Разбира се, че бихме могли. Можеш да заведеш дело, но ще бъде дълга борба, а „Торч“ има дълбоки джобове. Не би могла да започнеш да работиш, освен ако присъдата не е в твоя полза. Никой няма да може да те наеме.

Болката и разочарованието започнаха да се смесват със страха. Тя се огледа из новия си апартамент, чудейки се докога ще може да си го позволи.

— Най-добрият ми съвет е да отидеш да се видиш с бившия си приятел и да го помолиш да те измъкне от тази клауза. Фирмата може да те освободи.

 

 

Людо Морган се наслаждаваше на деня.

Може би бе изкарал късмет. Дина Кейн щеше да е голяма грешка.

Тя не бе от неговия свят. Нямаше да могат да се разберат. А и цялата тази напориста агресия не му допадаше. Той нямаше интерес да работи здраво цял ден, след което да споделя вечерите си със съперник.

Дина имаше много врагове. Много конкуренти. Когато новината се разчу, жените цяла сутрин го поздравяваха.

— Благодаря, господин Морган — тя само знаеше да командва.

— О, браво, сър. Тя все се опитваше да промени заповедите ви.

— Караше ни да работим вечерно време. Благодаря.

— Не ми влиза в работата, но наистина не мисля, че беше ваш тип — отбеляза блондинката с големи гърди от щанда за спирали, докато пърхаше професионално с мигли към него. — Нали разбирате — беше прекалено амбициозна.

— Е, благодаря — Тара. — Той погледна името й на баджа.

— Сигурна съм, че много от момичетата я смятаха за голяма късметлийка, но тя не се държеше като такава.

Той се усмихна. Би изчукал момичето, след като тя направо си го просеше, но това щеше да е всичко.

Нямаше да се занимава повече със служителки. Никакви продавачки. Щеше да се върне в Хемптънс и да остави Сюзън Гейнс да го уреди с нечия дъщеря.

Обаждаха се и в офиса му — репортери, блогъри, други директори.

— Беше ли разумно да уволните Дина Кейн? Тя бе една от основните инициаторки на обновяването на „Торч“, нали така?

— Имаме страхотен екип, ръководен от мен. Тя бе част от него, но е време да продължим. Компанията има други планове.

— Господин Морган, благодаря, че отвърнахте на обаждането ми, чухме новината тази сутрин…

— Каква новина? — попита Людо.

— За Дина Кейн. Директорката на козметичния ви отдел.

— О, Кейн. Да, ами имаше някои различия в мненията ни. Разполагаме със страхотен екип, който движи промените ми. Скоро ще назнача нов управител на социалните медии, за да поддържа връзка с вас, момчета.

— Значи вие всъщност не признавате качествата на Дина…?

— Много хора свършиха доста добра работа и ние й желаем късмет.

— Значи връзката ви не беше част от това?

— Не си паснахме нито в личен, нито в професионален план, но ми харесваше да прекарвам времето си с Дина и се надявам някой ден в близко бъдеще тя да намери подходящия за нея човек.

— Добре — каза жената колебливо. — Ъъ… Благодаря.

Той разправяше едно и също цяла сутрин, след което спря да приема обажданията. Нямаше повече изявления за пресата; по-добре бе да не окуражава идеята, че Дина е била от особено значение.

Най-накрая, следобед, дойде и обаждането, което той чакаше.

— Искате ли да го приемете? — попита секретарката му Айлийн. — Дина Кейн е на телефона.

Людо се усмихна широко. Гневът му от предишната вечер все още беше чист и ясен, студен като диамант. Невероятно беше колко много го бе засегнал отказът й.

Но за щастие той бе в позицията да направи нещо по въпроса.

— Разбира се. Затвори вратата на кабинета.

— Да, сър.

Людо натисна червеното копче на телефона си.

— Дина Кейн.

— Людо. Имам нужда от помощ.

Той се изкикоти.

— Тогава я търсиш на грешното място. Не искам да работя с теб, а договорът ти е твърд като скала.

Тя направи пауза и той се опита да си представи изтерзаното й лице.

— Разбирам това, Людо. Мисля, че правиш ужасна грешка. Бяхме добър екип, в професионален план.

— Ти ме подведе — вероятно така можеше да се издигнеш в „Торч“. Може да наричаш това професионално, но аз не мога.

Тя въздъхна.

— Това са глупости. Ти поиска да имаме връзка.

— А ти нямаше търпение да се съгласиш. Виж, не ме интересуват игричките ти. Просто съм благодарен, че избягнах една ужасна грешка.

— Звучиш много огорчен — отбеляза Дина след кратка пауза.

— Огорчен? Не. Ти си една смешка и се ядосвам за времето, което си изгубих с теб. А сега ме остави на мира и се махай. Ако търсиш услуги, тук няма повече за теб, свършиха отдавна, скъпа.

— Не искам да ме връщаш на работа. Приемам, че не можеш да работиш с мен. Имам нужда само да ме освободиш от клаузата за неизвършване на конкурентна дейност…

— За да идеш да работиш за някой конкурент? Да вдигнеш продажбите на „Блумингдейлс“? Какво, за тъпак ли ме мислиш? Винаги подценяваш всички други, ето каква си Дина Кейн.

— Стига, Людо! Козметиката е всичко, от което разбирам. Искаш да ми съсипеш живота само защото скъсахме?

— Стига с драматичните изпълнения. Намери си друга работа — например да опаковаш продуктите в някой супермаркет. Не ми дреме.

— Тази клауза е напълно несправедлива. Тя е ограничаваща…

— Платили сме ти достатъчно бонуси, с които ще изкараш няколко години.

— Не и в Манхатън.

— Тогава се върни в Уестчестър, в предградията, откъдето идваш. Ако клаузата не ти харесва, заведи дело. „Торч“ разполага със страхотни адвокати, Дина.

Тя вдиша и издиша, силно, насечено. Идеше му да се изсмее.

— Ще отида при баща ти. Той ме нае.

— Не си прави труда. С баща ми вече сме го обсъдили. Той няма интерес да работиш в тази област за друга компания.

А, да… баща му. Единственият облак над деня му. Баща му беше адски бесен заради уволнението на Дина.

— Изпрати я в Лос Анджелис. Можем да отворим втори магазин; тя би могла да го управлява.

— Татко! За бога! Не мога да работя с нея. Тя ме заряза.

— Приятелки под път и над път, Людо. Тя направи чудеса с проклетия магазин.

— Видях я какво направи. Мога да го повторя. Моля те, не се тревожи. Не можеш да ме унижиш така, татко.

Баща му въздъхна.

— Следващия път си дръж панталоните затворени. Тя беше полезна.

Но все пак старият накрая се бе съгласил — не биваше да позволяват на Дина да работи другаде.

— Погрижи се да не отиде в „Сакс“. Те и без това ни превъзхождат; няма нужда Дина Кейн да влошава нещата. Или да не отвори клон на „Хародс“ в Манхатън.

— Няма, сър — увери го Людо. — Няма такава вероятност.

Сега той с радост искаше да изтъкне този факт.

— Баща ми изрично ме помоли да те обвържа с тази клауза. Трябва да научиш, че постъпката ти от миналата нощ си има последствия. И ценната ти кариера е едно от тях.

Тя заговори бавно и отчетливо.

— Нямах идея, че си такъв негодник, Людо, но ти обещавам — ти и компанията ти ще съжалявате за това.

— Разбира се, Дина — засмя се той и затвори телефона.

 

 

Проклет да си, Джони, помисли си Дина. Не ми трябва това точно сега — просто не ми трябва.

Тя се опитваше да не затъне. Имейлите наводняваха входящата й кутия; в Гугъл излизаха десетки резултати под името й. Обаждаха се репортери. Появяваха се статии в блогове — някои я подкрепяха, а други й се подиграваха. Имаше много завист. А Людо се бе оказал такъв тъпанар; чувстваше се жалка и глупава, че изобщо някога е излизала с него, че някога изобщо е смятала идеята за добра.

Въпреки това, дори докато плачеше и се опитваше да се овладее, тя не успяваше да намери брат си. Всеки път щом затвореше телефона, тя търсеше новини. Клиниката не й помагаше.

— Не можем да ви помогнем, госпожице Кейн. Да, знаем, че сте платили таксите. Но нямате пълномощно. Господин Кейн бе свободен да си тръгне с когото поиска.

— Брат ми не би ме напуснал, без да каже и думичка.

— Ако се сдобиете с пълномощно, можем да ви изпратим видеозапис на мъжа, който го изведе. Макар че носеше шапка и шал…

— По дяволите! — изхлипа Дина. — Той беше зависим. В опасност е.

— Обявили ли сте го за изчезнал?

— Още не са минали два дни, той е пълнолетен. Полицаите не биха се заели все още със случая.

— В такъв случай… — проточи рецепционистката.

— Искам само да разбера името на посетителя му. Моля ви. Дайте ми просто едно име. Все се подписват някъде; колко поверително може да е?

— Госпожице, моля ви, казах ви, че имам нужда от някакъв документ. Не може да ме молите да нарушавам закона. Господинът ме предупреди да не издавам името му.

Ръката на Дина стисна слушалката. Изведнъж я осени ужасяваща мисъл.

— Добре — промълви тя едва-едва. — Пак ще ви се обадя.

 

 

Майка й не отговаряше на телефона. Дина остави четири съобщения, след което се обади на полицията. Някакъв сержант Муковски я изслуша учтиво и й каза, че не може да й помогне.

— Госпожо, той не е дете. Може да е навсякъде. Може да е заминал на почивка. Сигурно го е извел някой приятел, доколкото разбирам от разказа ви.

— Но не може ли поне да го потърсите?

— Не, госпожо. Не можем да го обявим за изчезнал. Защо не изчакате няколко дни?

Може би е прав, помисли си Дина, като затвори телефона за пореден път. Може би бяха добре. Тревожеше се напразно.

Но сърцето й казваше друго.

Тя легна на леглото. Искаше да се обади на Джоел Гейнс, да му каже за страховете си, да му разкаже всичко. Но не смееше.

Ако Джони бе отвлечен, хората, които го държаха, знаеха как да я намерят. Но защо не й се обаждаха? Къде бе бележката за откуп?

Дори докато агонизираше над бъдещето си, мисълта — това лошо предчувствие в едно кътче от ума й — не изчезваше, не се променяше.

Бяха минали години — години. И не бе чула нищо за него.

Едуард Джонсън.

Разбира се, тя все още имаше адреса му, телефона му — всичко, което бе разбрала от баща му, докато безмилостно бе преспала с него за отмъщение. Тя се бе надявала, че яростта вътре в нея ще се успокои след време, но случилото се не й даваше мира ден след ден.

Това, което бе направила, бе унищожило Шелби Джонсън. И сина му.

Сега тя разбра, че то унищожаваше и нея.

Работохолизмът й се бе засилил. Дина нямаше истински интимни приятели. Нямаше доверие на никого; никаква надежда. Беше се вкопчила в сигурността… докато не се появи Джоел Гейнс и тя отново бе изкушена от друг женен мъж — този път завинаги.

Дина зарови лице в ръцете си. Тя беше нещастна, емоционален инвалид. А сега бе изгубила и работата си.

Но брат й все още бе някъде там. Призля й, виеше й се свят от страх, но тя изнамери стария номер и се обади.

— Жилището на семейство Джонсън — обяви един глас.

— Искам да говоря с Едуард. Той там ли е?

— Кой се обажда, моля? Ще видя дали господин Джонсън е на разположение.

Дина отново почувства онзи прилив на омраза, който разтърси разбитото й сърце. Привилегирован, разглезен пикльо; богаташче, което не бе направило нищо, за да заслужи богатството си; разглезен принц, който й се присмиваше. Съжалението й за случката с баща му, за това, което бе сторила, за онзи мръсен, сух, измамен секс, почти изчезна при звука от гласа на прислужника. Боже господи! В кой скапан век живееха? В такъв, в който можеш да преспиш с някое обикновено момиче, да се изсмееш и просто да изчезнеш.

— Казвам се Дина Кейн. Мисля, че ще си спомни коя съм.

— Един момент, моля.

Тя изчака трийсетина секунди, всяка от тях й се стори като вечност. Той беше там, играеше си с нея, караше я да чака. Киселината закипя в стомаха й.

— Дина! — възкликна познат глас, прекалено весело, и тя веднага разбра, че той я мрази. — Каква приятна изненада да те чуя отново, и то на такъв тревожен ден за теб! Или поне една птичка така ми каза.

— Едуард. — Тя се задави от обидите, които избликнаха към устните й. — Знаеш ли нещо за брат ми?

— О, Дина. Знам много за брат ти. Той бе така добър да ме осветли по въпроса през целия път от клиниката насам. Пътешествието е доста дълго, когато си принуден да го изминеш с такъв скучен спътник. Не понасям сълзливи историйки.

Тя се разтрепери от ужас.

— Ако си му направил нещо, ще отида право в полицията.

— Милото ми момиче, не ставай глупава. Нищо не съм му направил. Той си тръгна по своя воля. Персоналът на клиниката ще го потвърди. Времето му там вървеше супер бавно — без алкохол, без приятели. Така че за да отпразнува излизането си, му дадох малко шампанско. Помоли ме да го оставя в „Ред Хук“ — доста купонджийски район е, доколкото знам. Щеше да се срещне с някои познати.

— Дал си му алкохол? След цялото това време на лечение?

Сърцето й заби лудо.

— Къде е той, Едуард? За бога, става въпрос за живота му.

— Той е възрастен, който сам прави изборите си, Дина. Няма нищо престъпно в това.

— Къде е той? Мъртъв ли е? — прошепна тя.

— Откъде да знам, по дяволите?

Дина се разплака.

— Копеле! Ще се обадя в полицията…

— И в какво ще ме обвиниш? Че съм му предложил шампанско? Това не е престъпление, дори в Манхатън. Добре се замисли, Дина Кейн. Наистина ли искаш полицията да се занимава с нас? Моята постъпка не е незаконна. Обаче изнудването е. Знаеш ли какво се случи с родителите ми?

— Те също са възрастни.

— Точно така — не е ли чудесно? Всички са възрастни в тази история! Майка ми свободно избра да се разведе с баща ми и да стане алкохоличка; баща ми загуби положението си и се превърна в хипи за посмешище на света. Майка ми също едва не умря; прости ми, че изобщо не ми пука за обратния наркоман, който имаш за брат. Пука ми само за факта доколко това ще ни направи квит.

— Аз никого не съм убила.

— Нито пък аз, скъпа. Поне нищо не можеш да докажеш.

Саркастичната лекота на тона му изчезна.

— Вината си е на брат ти. Или, ако предпочиташ, твоя. Като вината за провала в работата ти и неуспеха с последния ти бивш. Виждаш ли, това е проблемът при курвите като теб — просто обичате само да се чукате наляво-надясно.

Дина въздъхна. Затвори телефона, цялата разтреперана. Обзе я вълна от паника, толкова силна, че краката й се подкосиха и тя се стовари на дивана.

Като й попремина, тя реши, че няма друг избор.

Вдигна телефона си и набра номера на Джоел Гейнс.

 

 

— Дина. — Той отговори веднага. — Дай ми секунда. Ще ти се обадя след малко.

Тя изчака нещастно, разбирайки, че той навярно се отдалечава от жена си, за да й се обади, излизайки от кухнята им или от спалнята. Спотайвайки се.

Беше подло да търси помощта на Джоел, но не можа да измисли друго.

След две минути телефонът й иззвъня.

— Аз съм. Чух какво е станало. Много съжалявам.

— Не става въпрос за „Торч“. За брат ми, Джони. Той е в беда и ми е нужна помощ.

Гласът на Гейнс веднага се промени.

— Какво ти трябва?

— Той е наркоман.

— Разказвала си ми историята му. Какво е станало?

— Един мой враг го е измъкнал от клиниката, дал му вино и го оставил в „Ред Хук“. От начина, по който говореше, предполагам, че не му е дал само вино.

Тя захлипа.

— Той няма да ми каже къде е Джони, а и от думите му подозирам, че е мъртъв. Той бе много близо до смъртта, преди да почне лечението. Няма да му трябва много.

— Предполагам, че Джони не отговаря на телефона си?

— Не. Опитах с имейли, обаждания, съобщения. Майка ми не го е чувала — не изглежда да я интересува. Полицията не иска да се намесва, понеже той е пълнолетен. Джоел, той е всичко, което имам.

— Защо този… този твой враг ти причинява това?

Дина се гърчеше като забодена пеперуда. Срамът от това, да го признае на Джоел Гейнс… да си признае всичко пред Джоел Гейнс… Може би никога нямаше да е неин, но тя не искаше той да узнава. Не искаше да разбива представата му, каквато и да бе тя, за Дина Кейн.

— Той се казва Едуард Джонсън.

— Едуард Джонсън? Синът на Шелби Джонсън?

— Да. Той е психопат, Джоел.

— Защо ще се опитва да убива брат ти?

Тя захлипа.

— Аз… аз… преспах с баща му Шелби, за да го изнудвам.

Последва дълга пауза, през която Дина почувства как всичките й надежди и мечти се стопяват като догаряща свещ.

— Мога да намеря брат ти.

— Не искаш ли да чуеш какво се случи, Джоел?

Гласът му бе леден.

— Не, Дина, Беше достатъчно ясна.

Тя се разплака.

— Нека разбера какво се е случило с Джони. Може да не стане още тази вечер. Дръж се. Когато разбера, ще ти се обадя.

— Джоел, моля те…

— Ще ти се обадя — повтори той и затвори.

 

 

Дина отиде сковано в банята и съблече дрехите си. С невероятно усилие ги хвърли в коша за пране и влезе под душа.

Изсуши се механично и се пресегна за памучните си пижами. Четката за зъби в ръцете й тежеше като парче олово. Само да се държи изправена беше по-голямо усилие, отколкото можеше да понесе.

Преди да си легне, тя бръкна в шкафа с лекарства и извади малко шише успокоителни хапчета „Валиум“. Един лекар й ги бе препоръчал веднъж и Дина му се бе изсмяла. Слабите нерви бяха за другите хора, не за нея.

Сега не й бе до смях. Тя взе едно хапче, преглътна го трудно, наливайки се с вода. После се замъкна до изящното си антично легло от масивно дърво, застлано с твърд ирландски лен, и легна в него, все едно нямаше повече да стане оттам.