Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Beauty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
sqnka (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Луиз Бегшоу

Заглавие: Красота

Преводач: Нина Руева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 03.10.2014 г.

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Антоанета Бонева

ISBN: 978-954-26-1380-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9276

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава

— Извинете. Извинете.

Людо си пробиваше път през тълпата. Не можеше да повярва — беше едва десет и петнайсет часът, а магазинът бе претъпкан. Жени, момичета, тийнейджърки се бутаха покрай него, устремени напред. Пътят до кабинета му бе блокиран. Входът към стълбището бе претъпкан с жени.

Той погледна нагоре, там магазинът изглеждаше както обикновено — само тук-там имаше пазаруващи.

— Господи! Какво е това? Някаква противопожарна тревога?

— Не, сър — осведоми го една продавачка. — Това са клиенти. Лудница е.

— Клиенти закъде?

— За Козметичния отдел. Заради промоцията на госпожица Кейн.

Людо гледаше жените недоверчиво.

— Да не раздава безплатни червила на „Шанел“?

Не беше нормално. Това не беше „Торч“. Той се опасяваше, че Дина Кейн се е побъркала.

— Не, сър. Просто малки мостри, както обикновено. Плюс гримирането. Извинете, имат нужда от помощ.

И жената изчезна.

Той с усилие се добра до стълбището, пъшкайки, и се качи до балкона на първия етаж, за да погледне отново.

По дяволите. Вярно беше. Жените се бяха скупчили върху отдела за козметика и приличаха на гнездо на термити. Клиентките се блъскаха и пред касите се виеха дълги опашки. Той забеляза, че няколко от щандовете с нови продукти са напълно изпразнени, с табелки върху тях с надпис Изчерпани количества. Вместо да стоят безучастно, служителките разговаряха с жените и им показваха разни неща. Имаше столове, на които седяха момичета, за да бъдат гримирани. Шумотевицата се разнасяше из магазина към другите етажи, които бяха празни.

Людо Морган влезе в кабинета си и затвори вратата. След малко написа кратък имейл на баща си.

 

 

— Дина.

Тя се стресна.

Часът бе девет без петнайсет и магазинът току-що бе затворил. Дина Кейн бе облечена с червена рокля и изглеждаше уморена.

— Откога си тук?

— От седем сутринта.

Един час преди отварянето на магазина.

— Минало е много време от обяд — отбеляза Людо.

— Не съм обядвала — усмихна се тя.

— Обядът е за слабаци?

— Нещо такова.

Тя завъртя врата си наляво-надясно, разтягайки мускулите си.

— Обаче сега имам нужда да хапна, вие ми се свят.

— Паднала ти е кръвната захар. Да отидем в „Чанг Май Тай“; не е върхът, но е на две крачки оттук.

Тя само кимна, прекалено уморена, за да възрази.

 

 

Людо поръча шампанско и Дина изпи една чаша. Имаше нужда от енергията, имаше нужда да се отпусне. Освен това бе минало добре. Не можеше да се отрече.

Тя бе прекалено уморена, за да гледа менюто, поръча си обикновено пилешко къри и студен чай. Каквото и да е. Умираше от глад.

— Днес свърши страхотна работа. Признавам си — впечатлен съм.

Обикновена похвала, от която тя засия леко.

— Благодаря. Няма да е така цяла седмица, днес се получи, защото е първият ден след репортажите и рекламата. Но се надявам на стабилен поток от купувачи. Смятам да поръчам нови продукти от Европа. Ще отнеме ден-два.

— Дина, не се впрягай прекалено в тази работа. Не виждам бъдеще за „Торч“, както ти го виждаш. Сградата може да се използва за много по-полезни цели, отколкото за обикновен магазин. Искам да я превърна в жилищна сграда с апартаменти и да я продам.

— Ааа.

Тя повдигна вежди.

— Сега разбирам плана ти. Досега не проумявах защо не искаш да печелиш пари.

— Баща ми е сантиментално привързан към магазина.

— Може да не е толкова лесно обаче. Сградата се намира в търговска зона. Наоколо има много луксозни жилищни сгради и недостатъчно магазини. А „Торч“ е единственият голям търговски център на север от „Бергдорфс“.

Той наклони чашата си с шампанско към нея.

— В момента това е така. Архитектите ни не са в цветущи отношения със строителния отдел. Но отнема години да се изкарат разрешителни от този вид. Трябва да се изградят връзки с политици…

— Подкупи?

— Участия в кампании.

— Баща ти може да не иска да разрушава магазина.

— Семейството притежава по-голямата част от акциите, която ще премине в мои ръце и в тези на сестра ми…

Людо сви рамене.

— Той най-накрая ще се вразуми. Междувременно уреждам нещата с кметството. Проектът няма фиксиран срок.

Дина помисли над въпроса.

— Знаеш ли, Людо, можеш да имаш и двете.

— Какво? — попита той, като допи чашата си и си сипа отново.

По дяволите, тя бе красиво момиче, макар и да бе провинциалистка. Ами ако той я поошлайфаше и образоваше и я въведеше в светския живот? Ако станеха гаджета, може би тя нямаше така да го дразни. Вече се бе отегчил от Керълайн — поредната стереотипна блондинка, която нямаше какво интересно да каже. Поне момичетата от Калифорния имаха големи изкуствени цици и умееха да се забавляват, а не като тези елитни красавици, чиито характери бяха плоски като идеално изправените им коси.

— Можеш да имаш и двете. Имам предвид, ако преобразиш „Торч“. Нали се сещаш, тогава ще те сметнат за гениален търговец и марката ще стане много ценна.

— Марката? Ние сме магазин.

— И „Сакс“ беше магазин. Сега има клонове на „Сакс“ в молове из цялата страна, имат и уебсайт. „Сакс“ на Пето авеню е най-луксозният, но на практика той не им е нужен. А „Торч“ не е достатъчно популярен като магазин от Горен Манхатън. Така че може да укрепиш позициите на марката и да преминеш към продажби онлайн. А след това баща ти ще ти даде да превърнеш сградата в жилищна и няма да е изгубил нищо. Ще отрежеш ябълковото дърво и ще си засадиш цяла овощна градина.

— Леле.

Той я гледаше втренчено.

— Това е поезия за ушите ми, мила. Ябълки и градини.

— Нарича се умен бизнес.

Тя също си наля втора чаша. Какво толкова? Заслужаваше малко да разпусне от безкрайното напрежение, от този работохолизъм.

— Това бих направила аз, ако притежавах „Торч“.

Людо вдигна пръст.

— Ти имаше успешен ден в козметичния отдел. Но аз съм собственик на „Торч“, не го забравяй.

— Решението е твое.

— Да видим какво ще се случи тази седмица. Ако продажбите се запазят силни, можеш да разраснеш отдела двойно. Махни някои от щандовете за аксесоари. Разполагаме с твърде много застояла стока.

— На мен ли го казваш?

Той повдигна вежди.

— Можеш ли да обновиш и останалата част от магазина? По същия начин?

— Може би, но ще ми трябват няколко години да се обуча. Моята страст е красотата, не разбирам от настолни лампи и трикотаж.

— Може поне да смениш дизайна на помещенията.

— Да. Разбира се. Има отчайваща нужда да се направи. Мястото прилича на изоставен театър, в който е останал само прояден от молци килим и протрито кадифе. Гадост!

— Дадено! Ела при мен утре с бюджета.

Тя се усмихна — широка, истинска усмивка, която достигна очите й.

— Наистина си изключителна — подметна Людо небрежно. — Кой ли късметлия е гаджето ти?

— Не съм имала време за гадже.

— Какво, никога досега ли?

Харесваше му все повече и повече. Имаше нещо странно, нещо мистериозно у Дина Кейн. Тя бе като сурова глина, податлива на обработка.

— Естествено, че съм имала гадже, просто в момента нямам.

Значи не е девствена. Жалко.

— Мисля, че трябва да почнем да излизаме заедно — обяви Людо. — Да го признаем — отсега нататък няма да разполагаш с много свободно време. Аз съм в доста прилично добра форма, нали се сещаш…

Той се усмихна.

— Ще ме уволниш ли, ако откажа? — присви очи Дина.

— Съвсем не. И пак ще си получиш бюджета за обновяването.

Раменете й се отпуснаха леко, с облекчение.

— Ще ме извеждаш ли? На публични места?

— Ако го крием, хората ще почнат да говорят. Казват, че не трябва колеги да стават гаджета, но в наши дни къде другаде можеш да се срещаш с хора? В църквата? В нощен клуб? Моля те!

Дина отвърна на усмивката му. Той бе малко самодоволен, но не неприятен, и освен това я канеше директно, без изнудване. Хайде стига, миличка, Джоел Гейнс е зает. Искаш ли да бъдеш една от онези отчаяно влюбени жени, която линее по някой мъж четирийсет години, след което умира сама с котките си?

По дяволите — не. Тя искаше семейство. Приятели. Да бъде нормална поне веднъж в живота си. А Людо Морган беше богат и нормален по свой смахнат начин. Може би с него тя щеше да види как тревожното й детство изчезва в огледалото за обратно виждане. Заедно с Елън, Едуард и всеки друг мъж, който някога я бе гледал похотливо.

— Добре — съгласи се тя. — Може да ме вземеш в петък вечер в осем часа. Но първо трябва да помолиш баща си за разрешение. Имам нужда от тази работа.

— Разбира се — кимна той.

Сладко. Ако нещата потръгнеха, работата й щеше да бъде да се грижи само за него. Но Людо обичаше да напредва с плановете си стъпка по стъпка.

 

 

Той я изпрати с едно такси, след което се върна в магазина и се качи с асансьора до последния етаж, който бе превърнат в негово жилище. Това му бе най-хубавото на живота в града. Бевърли Хилс беше потопен в слънце и безгрижен, но Людо обичаше да вижда града и парка да се стелят край него през предвоенните прозорци от всяка страна, все едно всичко му принадлежеше.

Един ден щеше да получи каквото иска — живот на спокойствие и богатство, но също и успех, да бъде наследникът, увеличил богатството на баща си. Той искаше хубава секси жена до себе си, добре възпитани деца, уважението на околните, най-доброто от всичко.

А ключът към живота бе да се възползваш от възможностите си.

Той влезе в кабинета си, обзаведен като малка библиотека, с окачен плосък телевизионен екран, тонколони в стените и с най-добрия компютър за игри, известен на човечеството. Мониторът оживя и Людо изпрати имейл на баща си.

 

 

Разрастването на козметичния отдел върви добре. Целта ми е да обновя целия отдел и магазина. Дина Кейн също дава някои идеи. Назначението й се оказа много умен ход. Също така бих желал да излизам с нея, а тя поиска първо разрешението ти. Изглежда доста разумно момиче. Много е трудолюбива. Смятам да разширя бизнеса ни, щом марката се съживи отново, да изнеса продажбите онлайн и в аутлети. Очаква ме доста работа до края на годината. Надявам се, че си добре, татко. С любов: Людо.

 

 

Това щеше да го разчувства: Разумна. Някои идеи. Трудолюбива. Баща му не си падаше по жените, с които синът му бе благоволил да го запознае, намираше ги за скучни и користолюбиви.

Дина щеше да дава идеите си, той щеше да подбира най-добрите от тях и да ги изпълнява. Което би означавало, че заслугите са негови — той щеше да командва парада. Тя щеше да е достатъчно доволна с творческата си свобода, голямото повишение на заплатата, бонусите… Стига да не му се пречкаше прекалено. Освен това, след като веднъж схванеше методите й, той можеше да продължи да прави всичко сам. Дотогава Дина щеше да има други, по-приятни занимания — да пазарува за себе си, да се излежава край басейна, да пътува с него. Той се зачуди дали тя изобщо има паспорт. Вероятно никога не бе излизала от щата, освен до Джърси.

Имаше цял свят там, навън, който Людо бе готов да покаже на това момиче.

Стига тя да разбереше правилата на играта. Той бе на първо място, това не можеше да бъде опровергано.

— Дина Морган — каза си той.

 

 

Прозвуча му добре.

— Едуард, мястото ти е ей там.

Едуард се вторачи безизразно в майка си. Бе издърпал стола да седне в горния край на масата, където преди седеше баща му. Къщата може и да беше на майка му, но сега той бе главата на семейството.

— Не, майко, сега това е моето място, забрави ли?

Той се надяваше, че не се дължи пак на стреса. Че не беше някаква криза. За Пени Джонсън нямаше да е добре да премине от алкохол на хапчета, не и при условие че досега се справяше толкова добре.

— Филип ще седи там.

Едуард едва не се изсмя.

— Какво?

Филип Леклер беше приятелят на майка му, ако можеше да бъде наречен така. Той бе французин, бивш цигулар в Нюйоркския симфоничен оркестър, строен и елегантен, ако си падате по бледосиви костюми. Беше талантлив музикант, но не и първокласен. Едуард нямаше представа с какво си изкарва прехраната.

Филип се навърташе наоколо твърде често — смееше се с Пенелопе в трапезарията след вечеря, играеше бридж с нея до безкрай, водеше я на опера, театър, отправяше й екстравагантни комплименти. Обсипваше я с поклони и целувки по ръката, достатъчни за цял ренесансов двор.

— Да — отвърна майка му, а очите й проблеснаха необичайно. — Помолих Филип да дойде да живее при мен. Така че, докато сме заедно, предпочитам той да е на почетното място. Нали разбираш, скъпи?

— Мамо, наистина мисля, че…

— Не, Едуард.

Гласът на майка му бе твърд, дори малко рязък.

— Мислих много и знаеш, че винаги ще съм ти благодарна, скъпи, но е време да се върна към самостоятелния си живот. За теб не е здравословно да си толкова вързан за мен. Знам, че сигурно искаш да имаш собствено жилище. Вече можеш да се изнесеш, защото Филип ще се грижи за мен.

— Майко.

Едуард усети опасността, в която се намира.

— Филип няма никакви пари — никакви.

— О, знам това, скъпи. Но парите не са всичко. Той е изключително талантлив и изискан мъж.

— Той е пенсиониран цигулар. Преди десет години може и да е бил талантлив. Сега какво работи?

— Той живее просто — отвърна майка му. — Доста е открит по този въпрос.

— Иска да се докопа до парите ти.

— Моля те, не ставай глупав, Едуард. Говориш така, сякаш не може да ме харесва заради мен самата… Той е отдаден на музиката, не всеки мъж може да е банкер.

На вратата се позвъни.

— Знам, че мога да разчитам на теб да не се стига до сцени — добави Пенелопе Джонсън.

Едуард неохотно стана и се премести отстрани.

— Мосю Филип Леклер — обяви икономът.

Мосю друг път. Този е французин колкото хамбургер с картофи. Вероятно е роден тук.

Филип влезе в стаята, сияещ в елегантния си костюм, с комплект куфари „Луи Вюитон“, които бяха поети от слугите в коридора зад него.

— Пенелопе. Cherie. Какъв щастлив ден. — Той се приближи и я целуна нежно по двете бузи. — И чудесният Edouard. Salut. Много съм щастлив, че си с нас в тази специална вечер.

— По-скоро смятам, че вие сте дошли при нас, господин Леклер.

Пени го изгледа пронизващо.

Bienvenue — добави Едуард.

— Колко очарователно! Той говори френски. Със сигурност си възпитала чудесен младеж, Пенелопе. Нямам търпение да се опознаем, Едуард, след като ще живеем заедно отсега нататък.

— Не е ли чудесно! — възкликна Пенелопе и погледна пламенно Едуард. — Обзалагам се, че ще станете добри приятели.

 

 

— Ох! Господи! Не толкова грубо! Ангел! Ангел! — изпищя момичето.

Едуард погледна надолу към нея, просната и завързана върху масата. Задните й части бяха зачервени — наранени от камшика. „Ангел“ беше нейната стоп дума.

Той отново я зашлеви с камшика. И пак. Гневът му бе неукротим. Тя бе проститутка, без документи, а той можеше да издейства депортирането й. Единствено яростта му имаше значение. Яростта му към Дина, към майка му.

Удар.

Писък.

Тя плачеше, молеше се.

— Стига! Стига! Моля те, ще направя всичко. Всичко…

— И бездруго ще направиш всичко — озъби й се той и я удари.

Момичето изстена, след което главата й увисна, щом тя припадна.

Едуард Джонсън разкопча панталона си и започна да я изнасилва.

 

 

След това гневът му поутихна, както всеки път. Но винаги се връщаше. На Едуард му харесваше да дава на алчните за пари курви онова, което заслужаваха. Той се обличаше, оставяше няколко хиляди на леглото и си тръгваше.

Някои мъже бяха тъпаци. Те се виждаха с едни и същи момичета на едни и същи места. Така ги хващаха — стигаше се до адвокати, полиция, съдебни дела, документация.

Едуард използваше фалшиви имена, посещаваше различни клубове, плащаше само в брой. Ходеше по мотели, а не в апартаментите на момичетата. Нямаше камери. Те бяха проститутки и получаваха пари, които им стигаха да отидат да ги закърпи някой шарлатанин след това.

Тази вечер обаче, докато си взимаше душ в стаята си в хотела отсреща на улицата, той вече знаеше, че това не му бе достатъчно. Той искаше контрол, истински контрол. Филип Леклер седеше в къщата му, пиеше от виното на баща му, чукаше майка му и всичко това му се предлагаше на тепсия, докато самият той нямаше пукната пара.

Този тип трябваше да изчезне. И Едуард го мислеше буквално.

 

 

— Смятам, че имаш нужда от лекарство — съобщи му доктор Съмърс.

Едуард го изгледа.

— За какво? Не съм болен.

— За безпокойство. Бих искал да ти изпиша курс на лечение с „Клонопин“.

Едуард завъртя очи.

— Моля те. Успокоителни хапчета? Изплашен ли ти изглеждам?

Да, помисли си доктор Съмърс. И то много.

— Едуард, много проблеми са ти на главата. Още от времето преди случката със сервитьорката, преди развода. Поведението ти с жените… Имаш проблеми със самочувствието, с гнева си. Това прониква по-дълбоко, отколкото си мислиш. Имам силното усещане, че ти е нужно спокойствие, за да започнеш работа.

— Аз съм спокоен, докторе. Просто се притеснявам за майка си.

— Не спиш добре, Едуард. Нестабилен си.

Той седна на кушетката с наведена глава.

— Добре, докторе, дай ми рецептата. Благодаря.

Винаги е важно да се правиш, че им вървиш по свирката. Какво разбираше тоя тип, по дяволите? Майката на Едуард настоя за тази терапия, при условие че тя бе тази, която не е с всичкия си.

Едуард отиде до една аптека да изпълни рецептата. Кой знае? Можеше да му е полезна. Наистина не спеше, но ползите от съня се надценяваха. Освен това той имаше други идеи за тези хапчета.

 

 

— Фостина?

Секретарката му чакаше в малкия му офис, седеше и четеше списание.

— Какво правиш?

— О, извинявай, Едуард. Никой не се е обаждал…

Тя премигна, шефът й не се бе мяркал от дни. Не се ли очакваше от нея да седи само за украса?

— Първо на първо, ще ми викаш „сър“. Аз съм шефът.

— Добре… сър.

— Второ, намери ми някакви брокери на недвижими имоти. Искам да огледам апартаменти — на цена между един и два милиона. Както и брокери по ипотеки.

— Да, сър.

— После ми трябва списък с телефоните на всички финансови съветници на майка ми. Искам да проверя нещо.

— Да, сър.

— И последно, свържи ме със съдружниците Кабът по телефона.

Възрастната жена премигна. Какво му ставаше на Едуард Джонсън?

— Да, сър — отвърна изнервено тя.

Работата й бе добра, като се имаше предвид, че не вършеше почти нищо. Не искаше да я загуби. Едуард влезе в кабинета си и затръшна вратата, а Фостина вдигна телефона. По-добре да се заеме с обажданията.

 

 

Онзи психиатър бе прав за едно, помисли си Едуард. Той наистина изпитваше гняв. Беше толкова бесен, че ядът сега се изливаше от сърцето му във водовъртеж от омраза. Баща му. Приятелите му. Дина Кейн. Майка му. Той бе спасил майка си, а сега тя го изместваше с някакъв дрипав французин.

Той мразеше глупостта й. Чуваше ги как им се присмиват на Парк авеню.

Отначало Едуард бе мързелив… Бе искал само парите и спокоен живот.

Но сега търсеше отмъщение. А то изискваше известни усилия.

Той се сети за момичето, плачещо и стенещо, докато я биеше с камшика по непокрития й задник, блъскаше се в изпадналото й в несвяст топло тяло. Господи, чувството бе хубаво, чувството на контрол бе приятно. Едуард Джонсън не се бе чувствал добре от много отдавна.

Именно той, Едуард, щеше да си върне всичко, което му принадлежеше — нямаше да го направи непрокопсаният му баща, нито Филип, нито предателската му майка, която ценеше сладките думи и фалшивите комплименти повече от сина си. Умът му си представи картината на перфектното бъдеще. Едуард Джонсън, застанал на ливадата на къщата си на плажа в Хемптънс, който целува жена си за довиждане, преди да тръгне на турнир по тенис. Облечен в бял тенис екип и с „Ролекс“. Тя — блондинка, обсипана с перли, с къси панталонки и малък кашмирен пуловер. Имаше куче и прислужница. Приятелите му го чакаха. Фирмата му се намираше в града. Всичко бе перфектно. Той бе уважаван, будещ възхищение…

А не като днес.

Бяха го поставили насила в това положение, бяха го принудили да се занимава с проститутките, наркотиците, с онзи френски нехранимайко. Бяха му отнели престижа, всичко, което беше. Дойде времето да си го върне.

 

 

— Да, господин Джонсън, разбира се, че мога да ви покажа някои чудесни имоти. Дори и на тази цена могат да изникнат истински бисери.

Едуард преглътна раздразнението си.

— Искам идеален едностаен апартамент. С изглед.

— Колко жалко, че не се обадихте преди седмица. Имам клиентка, която тъкмо продаде жилището си с изглед към Ийст Ривър за милион и половина. Истинско убежище за ерген. Свършила е чудесна работа по него. Става въпрос за онова момиче, което изобрети крема „Медоу“. Чували ли сте за нея?

Той се стресна.

— Дина Кейн?

— О, познавате ли я?

— Само съм чувал за крема.

— Това е тя. Има страхотно дизайнерско око по отношение на имотите. Сега ще купува друго жилище. Както и да е, ще ви намерим нещо.

— Искам да живея в Западен Манхатън. — Близо до къщата на майка ми. — Апартаментът на Кейн продаден ли е?

— Договорът е готов, но новите собственици не са се нанесли още.

— Бих искал да го видя, просто да разгледам дизайнерските й идеи.

— Разбира се. Можем да го уредим.

 

 

Той изяде един сандвич на бюрото си, докато провеждаше разговорите си по телефона.

— Не знам наистина дали трябва да обсъждам това с вас, господин Джонсън.

— Господин Трейнър, трябва да го обсъдите с мен. Майка ми ми е дала пълномощно.

— Направени са промени съвсем наскоро. Вашето семейно холдингово дружество „Джонсън Кълъмбъс“ е предприело стъпки да продаде част от акциите си и да инвестира в имоти.

Едуард се изправи рязко, макар да знаеше отговора на следващия си въпрос.

— Имоти ли? И къде, по-точно?

— Париж.

— Кой е дал разрешение?

— Госпожа Джонсън — миналата седмица. Всичко е напълно в реда на нещата. Тя дойде с годеника си, мосю Леклер. Разбира се, сигурно знаете, че той съвсем скоро ще постъпи в управителния съвет на компанията.

Едуард се поколеба само за миг.

— Да, разбира се, осъзнавам го. Все пак това е семейно дружество.

Когато той затвори, се почувства почти радостен. Предстояха да се случат хубави неща.

Последната среща за деня започна в пет следобед.

— Фостина, може да се прибираш.

— Да, сър.

Едуард не искаше никой да чува предстоящия му разговор.

Оливия Бродуел седеше пред него, слаба като вейка, с естествената си бозавокафява коса. Тя имаше чиста кожа и светли очи. Не носеше грим. Седеше в шлифера си „Бърбери“, без да си направи труда да го съблече, сякаш трябваше да е на друго място в момента, а Едуард знаеше, че е намерил спасението си.

— Каква е работата? — попита тя.

— Дина Кейн. Искам да знам всичко за нея. Къде живее, с кого спи, колко печели, съдържанието на банковата й сметка, каква кола кара, кои са приятелите й — ако има такива, адресите на семейството й. Всичко, което би могло да я уязви в бизнес и личен план. Медицинските й състояния.

— Работим в рамките на закона — заяви тя с физиономия, която внушаваше обратното. — Осигуряваме данни. Но никога не разкриваме на клиентите си как сме ги получили.

— Разбирам. Не искам сделката ни да присъства в архивите на фирмата. Обявете дохода си, но предпочитам да платя в брой.

— За нас няма проблем.

Плъхоподобното момиче се усмихна и белите й зъби проблеснаха. Кабът действаха на самия ръб на закона. Те не бяха като другите чиновнически детективски фирми. Бяха високоефективни, непочтени. Нямаха и много съдебни процеси. Според слуховете те разполагаха с досиета на ченгета и съдии в града — купчина с досиета, дебела седем сантиметра.

Най-често мишените никога не разбираха, че са разследвани. Той бе чувал, че за Кабът са работили някои зли копелета. И затова точно тях искаше да наеме.

— Колко бързо можете да ми дадете каквото ми трябва? — попита Джонсън.

— Таксата е триста хиляди. Тя ченге ли е? Свързана ли е с армията или разузнаването?

— Тя е скапана козметичка — засмя се Джонсън. — Момиче.

— Тогава ще получите всичко до една седмица. И като казвам всичко — значи всичко.

Той се усмихна широко, а топлината го превзе, все едно току-що бе стъпил в гореща вана.

— Как предпочитате парите? — попита Едуард. — В банкноти по сто долара?

 

 

Той се отби в един цветарски магазин, преди да се прибере вкъщи. Рози и лилии — любимите на майка му.

— О, господин Едуард — каза една от прислужниците. — Тя ви очаква в градината, сър.

Пенелопе наистина беше там, загърната в едно от палтата си от кожа на сребърна лисица — това, което баща му й бе подарил. Пресен изблик на мъка се обви около сърцето на Едуард. Някога баща му и майка му бяха тук заедно, а после онази зла малка кучка Дина Кейн ги бе унищожила. Каквото се случваше сега, беше по вина на Кейн.

— О, Едуард! Много се радвам, че дойде.

Той й подаде цветята, целувайки я по двете бузи. Около нея се носеше острият аромат на евтин афтършейв. Пръстите на Едуард се свиха в юмрук.

— Имам чудесни новини, скъпи. Филип ми предложи! Каза, че не може да живее без мен.

Тя се обърна към него и протегна лявата си ръка. На нея, на мястото на гигантския диамант от баща му, се кипреше малък рубин, обграден от дребни перлички.

— Бил е на майка му. В Европа обичат цветните камъни… О, скъпи, толкова съм щастлива. Филип каза, че не го интересуват парите, той иска само да сме заедно. Ще ходим на меден месец в Париж… Париж!

— Майко… та ти едва познаваш Филип. Ако той наистина те обичаше, не би ти предложил брак толкова скоро…

— Едуард, не е така.

Тя стисна цветята ядосано.

— Срещам се с Филип дискретно още откакто спрях да пия. Не знаеш всичко за живота ми, скъпи. Сега трябва да настоя да не разваляш деня ми, или ще те помоля да си тръгнеш.

Едуард преглътна горчивината в гърлото си. Беше го яд на него самия, че изобщо се е опитал. Сякаш не знаеше какъв ще е резултатът.

— Извинявай. Разбираш, че ролята ми е да те защитавам, майко. Филип може и да е точният мъж за теб — усмихна се той насила. — Наистина намирам Париж за чудесна идея. Може да избягате там за пролетта…

— О, да. Нямам търпение да напусна Ню Йорк.

Тя сграбчи ръкава на Едуард с почти отчаян жест.

— Значи ще му дадеш шанс, нали?

Той бе получил шанса си.

— Абсолютно.

— Всъщност ще си купим жилище заедно. Филип смята, че времето е изключително подходящо да се инвестира в Европа. На тухли и хоросан винаги може да се разчита, докато тези акции ни докарват и на двамата само главоболие.

— В Париж има страхотни имоти — усмихна се Едуард. — Виждам ви настанени на левия бряг на реката.

— Скъпи, много си отдъхнах, че се вразуми. Той иска да те види. Чака те в библиотеката…

Тя понижи глас заговорнически.

— Мисля, че ще иска разрешението ти. Иска да направи всичко по правилния начин само за да ме удовлетвори.

— Така и трябва, мамо. Не се безпокой. Ще му дам благословията си. — Той се наведе и я целуна по бузата.

 

 

Слугите бяха запалили камината в библиотеката, както преди правеше баща му. Това беше може би единственото му любимо нещо в къщата. Огън от пращящи дърва, стари книги: придаваха на мястото онази атмосфера на британска изтънченост.

А сега този негодник от френски произход стоеше пред камината и си топлеше задника. Той видя Едуард да влиза и се усмихна предпазливо.

— Едуар! Предполагам, че си чул щастливата вест?

— Така е.

Той леко се намръщи. Ако отстъпеше твърде бързо, малката невестулка щеше да стане подозрителна.

— Майка ми каза, че искаш разрешението ми.

— Баща й е починал, така че… — Филип вдигна рамене. — Малко е старомодно, но ако това ще направи майка ти щастлива, искам го.

— Защо не седнем? — предложи Едуард.

Филип се настани в стария тъмночервен стол с висока облегалка, а Едуард зае зеления кожен фотьойл срещу него. Огънят танцуваше в камината. Колко лесно би било да вдигне ръжена и да му размаже главата.

— Знаеш ли, Филип, трябва да съм сигурен, че си искрен в чувствата си към майка ми. Бракът изглежда много преждевременен, а тя е богата жена.

— Разбира се, не се засягам от въпроса.

Той се усмихна меко.

— Майка ти отдавна не е на двайсет и една. След развод много жени знаят какво искат. Аз я обичам, а тя има нужда от спътник в живота, не е здравословно за млад мъж като теб да остава в къщата.

— А предбрачен договор?

Очите му се разшириха невинно.

— О, ние не ги приемаме тези. Ако единият не е отдаден на брака, защо да се женим? Пенелопе изглежда много твърда. Тя ми каза, че е била момиче, когато се е омъжила за баща ти. Сега е жена. Ще си поделим това, което имаме.

— А ти имаш…?

— Таланта си. Творчеството си. Доживотна преданост. Мога да дам на Пенелопе цел в живота. Също така тя иска да се забавлява, а това е моята дарба… дарбата на смеха.

Смехът ти ще се чува по целия път до банката.

Той се усмихна топло.

— Тя със сигурност заслужава малко смях. Много добре, имаш благословията ми, Филип. Върни усмивката на лицето на майка ми.

Едуард се протегна да се ръкуват. Потната длан на французина се плъзна в неговата и той се въздържа да не я смаже между пръстите си.

 

 

Вечерята беше почти нетърпима, но той я изтърпя. Беше хубаво да види, че Филип обича да си пийва. Едуард даваше вид, че пие с него, като държеше чашата си пълна, но отпиваше само малки глътки, след което поръчваше друго вино. Но Филип се спря на третата чаша, обръщайки поглед към новата си годеница, която беше на вода и го гледаше през цялото време с обожание.

— Превъзходно е, че се разбирате толкова добре — възкликна Пенелопе, когато стигнаха до десерта. — Не бих могла да съм по-щастлива.

Тя притисна пръсти към челото си.

— Може да пропусна кафето и пастичките обаче, боли ме главата.

— Хайде, майко, трябва да се качиш горе да си почиваш. Скоро ще изпратя и Филип при теб, обещавам.

Едуард намигна весело на бъдещия си пастрок.

— Само замалко ще отидем в салона да си поговорим, да пийнем бренди…

Филип моментално се оживи.

— Е, ако моята cherie не възразява?

— О, не! Звучи прекрасно. Аз… аз ще съм горе.

Тя бутна назад стола си. Едуард подозираше, че от стреса е получила пристъп на мигрена, което не го притесняваше. Когато беше в това състояние, майка му не можеше да се концентрира върху нищо друго.

— Филип, хайде да влезем. — Едуард кимна към иконома. — Донеси ми малко бренди — специална бутилка от избата. Нека да е коняк „Хайн енд Ко.“ — реколта 1934 г.

— Много добре, сър.

— Разбираш от вино — отбеляза с възхищение Филип. — 1934-та е шедьовър.

Пенелопе тръгна бавно и мъчително нагоре по стълбите и Едуард забеляза, че Филип само й хвърли бегъл поглед.

Салонът беше топъл, дебелите кадифени завеси бяха спуснати срещу студа. Едуард си наля малко бренди, преглътна и се закашля, преструвайки се, че е поел голяма глътка. Тук също имаше камина и той подаде на Филип чаша, пълна с кехлибарената течност, достатъчна да плуваш в нея. Топлината и уютът бяха прекалено привлекателни, за да им устои човек.

— Трябва да отида при майка ти — разколеба се по-възрастният мъж, гледайки жадно брендито. — Тя ще ме чака.

— Не. Разпознавам признаците. Просто има неприятно главоболие. Едва ли ще очаква нещо повече от целувка по бузата. Поводът е специален. Пий до дъно.

Той пое солидна глътка.

— Фантастично. Какъв коняк само. Mon Dieu.

— На сватбата ще сервират дори още по-хубав. Как смяташ? Да е малко събитие, проведено тук? Или нещо по-голямо?

— Искаме да го направим възможно най-скоро, ще отидем право в кметството. Само ние двамата. Майка ти не желае никаква шумотевица.

А ти не искаш да се бавиш, помисли си Едуард.

— О, съгласен съм, че трябва да е скоро — но трябва да се насладиш на момента. Няколко подбрани приятели. Вероятно някой светски журналист. Филип, това ще е въвеждането ти във важното общество. Хайде, нали не искаш да го направите в някаква неприветлива стая с луминесцентни лампи.

Той вложи насмешка в гласа си.

— Може да ви венчае съдия тук, след две седмици. Първо, може да заминете с майка в Париж, да видите апартамента, който ще купите…

— Ще го отразят ли в пресата?

— Надълго и нашироко — обеща Едуард.

Бих искал да видя апартамента.

— Гледай да подбереш най-подходящия. Двамата с майка трябва да похарчите разумно парите си, когато инвестирате заедно. А и тя ще иска да си почине. В Париж има чудесни модисти на сватбено облекло, на някое палто например с брокатна бродерия. Аз мога да организирам сватбата тук. Джонсънови вършат нещата по правилния начин, сигурен съм, че и Леклер правят така.

— Абсолютно. Да.

Той отпи още една сериозна глътка от брендито.

— Това нещо е marveilleux. Обаче трябва да спра, Едуар, иначе утре ще имам ужасен махмурлук.

— Не, не — потисна вълнението си Едуард. Всичко вървеше толкова добре. — Изпий пет-шест от тези.

Той извади от джоба си шишенце с детски аспирин.

— Пийни малко вода и нищо ти няма.

Merci.

Филип ги глътна като бонбони и Едуард му наля голяма чаша вода от каната на масата, в която деликатно подрънкваха ледени кубчета. После прибра брендито.

— Тогава е уредено. Ще кажа на майка и ще направя организацията — светска сватба след две седмици. О, а аз ще съм се изнесъл от къщата, преди да сте се върнали — ще си купувам собствено жилище.

— Фантастично! — възкликна Филип. — Дано бъдеш много щастлив на новото си място.

— Сигурен съм, че ще е така. Лека нощ, Филип.

 

 

Едуард работеше здраво, изпълнен с вълнение. Той се свърза с автори на клюкарски рубрики, избра дата и запази съдия. Поканите бяха изпратени по пощата, само до няколко верни приятели, които стигаха за една сватба. Майка му бе въодушевена. Той ходеше в къщата на вечеря през вечер.

Тези посещения бяха достатъчни, за да изгради навика да напива Филип и да му дава аспирин.

— Скъпи, толкова е мило от твоя страна — отбеляза Пенелопе. — Не се чувствам в състояние да организирам сватба, но ти така добре се грижиш за нас.

— Мамо, двамата с Филип имате нужда от истинско изпращане.

Тя седеше с тях вечерите, когато Едуард организираше аперитивите, гледаше го как й подава хапчетата за глава, интересуваше се от търсенето му на апартамент. Той се обади на семейния пътнически агент, резервира билетите им първа класа до летище „Шарл де Гол“, възхищаваше се на жилището от деветнайсети век, което Филип щеше да купи на „Рив Гош“. Дори канеше на гости няколко надеждни приятели на майка си, за да обсъждат заедно сватбените планове.

— Какво ти е мнението за тези?

Филип седеше във фотьойла на баща му, разпореждаше се, държейки чашата с класното му бренди. Матю и Джейн Елиът и Лордес и Спенсър Макейн, две от двойките от старата им компания, бяха принудени да дойдат без особено желание, но Едуард ги бе убедил.

— Едуард, много съм работил с баща ти — каза Матю. — Но този французин… ще съм честен с теб… не е наш тип.

— Мат, татко го няма. Отиде да намери себе си. Мама има нужда да се види с Джейн. Знаеш, че преодоля зависимостта си към алкохола. Сватбата означава много за нея. Просто елате веднъж, моля те.

Въздишка.

— Добре, синко, щом настояваш.

— Не смятам, че майка ти трябва да се омъжва за този мъж — сподели му Лордес Макейн. — Моля те, не ми се сърди, Едуард.

— Решението не е наше все пак — а тя е непоклатима. Виж, просто искам да е щастлива. Може да помогнете. Само една вечеря.

И те се появиха.

Едуард не поемаше никакви рискове. Той резервира самолетните билети и ги плати нацяло. Намери малък апартамент, точно от западната страна на Сентрал парк, на една пряка от къщата на майка си. Беше прекалено скъп и много малък, но местоположението му бе много търсено. За света той бе тотално погълнат от плановете за сватбата, оказващ пълната си подкрепа.

Нямаше курви, момичета, нощни клубове. Едуард бе пораснал. Сега бе фокусиран. Щеше да има време за всичко това по-късно. Мисълта за Филип, който взимаше майка му за жена, сменяйки името й, открадвайки парите му, надуващ се на мястото на баща му… му бе достатъчна. Беше всичко.

Щом наближи времето за пътуването, той почна да ходи при тях по-често, изчаквайки удобен момент, благоприятна възможност.

И тя дойде.

— Мисля, че пак ме хвана мигрената — обяви Пенелопе.

Едуард въздъхна тихо. Бе започнал да се тревожи. Ако тя не се бе почувствала зле досега, щеше да се наложи да й помогне да се почувства зле, което бе част от плана му. Но боговете бяха благосклонни — не че имаше някакви богове изобщо.

— Ти се качвай горе. Ние с Филип ще сложим света в ред — каза Едуард. — Има отлично „Калвадос“[1], над което искаме да се потрудим.

Вечерта се развиваше изключително добре. Вълнението бе почти непоносимо. Той пълнеше чашата на Филип отново и отново. Никаква вода този път. Впрегна всичките си усилия, за да го накара да пие.

Французинът бе небрежен, отвратителен. Той забрави на кого говори. Смееше се за апартамента, за радостите на истинските пари. Не искаше да работи, а Пенелопе щеше да му помогне да се концентрира върху изкуството си. Въпреки че, разбира се, сега той щеше да управлява семейните пари, след като половината щяха да са негови.

— Не се тревожи, Едуард — ne t’inquietes pas; няма да те забравим, ще има някаква издръжка или нещо…

— Няма значение. Не ме интересуват парите. Твоята работа е да правиш майка щастлива. Ето — още едно — за късмет?

— Не трябва… Малко съм пиян.

— Съвсем малко тогава, за лека нощ — настоя Едуард. — Утре ще си отспиш. Няма нужда да ставаш рано, не си някой работяга.

— Не съм — прав си.

Едуард вдигна собствената си чаша.

— За добрия живот.

Филип се изхихика.

— Защо не? За хубавия живот. А аз винаги правя дамите щастливи. Те са толкова мили с мен…

Едуард схвана идеята… дамите. Разбира се, именно така глупакът бе живял преди — чрез други отчаяни жени, парични дарения, чужди жилища. Той беше чаровник, хрантутник — същинска проститутка. А майка му му бе предложила билета към охолния живот.

— Пий до дъно, Филип.

Той го бутна по гърба и Филип се препъна и премигна.

— По-добре изгълтай всичко. Булката ти те чака.

Той пое ствола на чашата, засмя се и я обърна.

Мили боже! Изгаря гърлото. Ще вкараш новия си татко в беля…

Едуард преглътна с мъка. Новият си татко.

— Ето ти аспирина. Трябва да вземеш малко повече тази вечер, не мислиш ли?

— О, да.

Той му подаде осем малки кръгли хапчета от шепата си и Филип ги лапна и ги преглътна.

— Супер. Слава богу за това.

— Хайде да ти помогна да се качиш — предложи Едуард.

Той преметна ръката на Филип през раменете си.

— Може би трябва да спиш в старата ми стая тази вечер, за да не безпокоиш майка.

— Даа… — Филип едва говореше. — Разбира се… Няма проблем…

 

 

Едуард го извлачи догоре стъпало по стъпало. Предположи, че разполага с поне пет минути. Помаха весело на слугите, докато те преминаваха край тях, и избута Филип през вратата на собствената си стая, постави го по лице в леглото и събу обувките му.

После извади малкото шишенце с „Клонопин“ от сакото си. Махна капачката и внимателно оформи дланта на Филип около шишенцето, натискайки палеца му и пръстите му върху етикета и извивайки другата му ръка около капачката. Филип вече пускаше лиги. Едуард не му обърна внимание.

Той сложи отвореното шише аспирин върху мивката в банята. После изгаси лампата, затвори вратата и като си затананика, напусна къщата.

Бележки

[1] Марка френско ябълково бренди. — Б.пр.