Габриеле Мари Кристен
Императрица Сиси (8) (Една мечта за любов)

Лятото на 1855 — лятото на 1858 година
„Съвършеното домашно щастие?“

— Представяш ли си, Нене? Тя настоя да се представя пред хората в парка на „Лаксенбург“. Трябвало да се покажа. Демонстрира пред виенчани наедрялото ми тяло, сякаш съм панаирджийска атракция. Сякаш е нейна заслугата, че Франц Йозеф ми е направил дете!

— Моля те, Сиси — укорително поклати глава Нене. Седяхме на старата детска люлка в „Поси“, а юнският ветрец си играеше с косите ни. Бяхме сами, наистина сами. Нито главна придворна дама, нито флигеладютант, нито редова придворна дама с наострени уши, та после да предадат разговора ни във Виена. За скъпоценно кратко време ние бяхме просто две сестри, бърборещи си в сянката на един огромен кестен.

— Не бива да говориш като кухненско слугинче, сега си императрица — напомни ми Нене.

— Бих искала ти да си императрицата — изплъзна ми се от устата. — Каква глупачка съм била, Нене! Ако знаех какво ще бъде, щях да се скрия в хотела в Бад Ишъл и нямаше да мръдна от стаята си.

Странно, но можех да споделя всичко именно с Нене. Пред мама думите засядаха в гърлото ми, а с татко пък съвсем не беше редно да говоря за това. Той беше мъж. Изведнъж тази дума бе придобила съвсем различно значение за мен. Може би мъжете наистина не разбираха какво чувства и мисли една жена? Не ми се щеше дори да си помисля, камо ли да знам дали той върши с мама същите неща, които Франц Йозеф изискваше от мен, след като угаснеха лампите.

— Ах, Сиси, не знаеш какви ги говориш. Та ти обичаш мъжа си, а Франц Йозеф те обича също толкова силно, това го виждат дори слепците. Той иска да бъдеш щастлива. Нали сам те е посъветвал да ни гостуваш? Дори леля София не е възразила, значи не може да е толкова проклета, колкото си мислиш. И се грижи за вашата дъщеричка, докато ти си почиваш при нас.

— Тя е много повече от проклета — изсмях се иронично аз. — Понятие си нямаш каква е. Препоръча ми да ви гостувам само за да ме разкара от Виена. По този начин ще има цялото влияние върху малката София. С най-голямо удоволствие би се отървала от мен напълно. Колко тъпо, че родих момиченце. Сигурно свекърва ми ме обвинява, че не съм успяла да й дам мечтания наследник.

— Сега вече прекаляваш.

— Така ли смяташ? А защо клетото мъниче се казва София? Никой не ме попита дали това име ми харесва, или не. Защо детската стая е непосредствено до покоите на ерцхерцогинята, а не до моите? Защо назначиха бавачката, дойката, камериерката и Бог знае още колко слуги, без нито веднъж да ме попитат дали одобрявам тези хора? Известно ли ти е, че тя изисква от мен да се обаждам предварително, ако пожелая да видя собственото си дете? Ужасна жена!

Този път Нене не се осмели да възрази. Изобщо никой не се осмеляваше да ми възразява, откакто дойдох в „Поси“ на гости на семейството си — за първи път от близо две години. Сега бях императрицата, а не малката Сиси. Отнасяха се към мен с респект, който отчасти ми допадаше и същевременно ми се виждаше малко странен. Една императрица също може да греши и да се заблуждава, но май никой дори не го допускаше.

— Ами Франц Йозеф? — наруши бунтарските ми мисли Нене. — И той ли е ужасен?

— Не, разбира се — неволно се засмях, толкова нелеп ми се стори този въпрос. Вярно, Франц Йозеф беше послушен син на своята строга и жадна за власт майка, но въпреки това той беше мой мъж и аз не се съмнявах, че ме обича. — Направо е пощурял от щастие заради малката, а мен обсипва с подаръци и бижута. Знаеш ли, че държа ръката ми през цялото време, докато се роди София? Беше съвсем пребледнял, клетият, но не мръдна от мястото си. Понякога се чудя защо ме обича толкова.

— Нима не знаеш? — звънко се засмя Нене. — Ти си същата наивница както преди две години, Твое Императорско Височество. Защото си красива като картинка! Защото се държиш както никоя друга от нас, твоите сестри, и защото никой не може да ти устои, когато го погледнеш и му се усмихнеш. Да не би да не знаеш какво си в състояние да постигнеш с усмивката си? Виенчани сигурно са в краката ти. Портретът ти е във всички вестници, всичко живо говори само за красивата императрица във Виена.

— Точно това намирам за толкова досадно — разпалих се аз. — Не ми харесва, когато хората ме зяпат. Все ми се струва, че искат да ме обърнат с хастара навън. Знаеш ли, че дори не можем да минем през „Пратера“^[1], без да се събере тълпа? Виенчани ме плашат, когато ме притесняват така, дъх не мога да си поема от тях.

Нене ме огледа изпитателно.

— Не смяташ ли, че е време да свикваш полека-лека с факта, че твоят живот представлява интерес за публиката? Сама ще си създадеш проблеми, ако непрекъснато си навиваш на пръста колко много те смущавал този интерес.

— Не мога, Нене! — само с голямата си сестра можех да съм толкова откровена. — Наистина се опитвах, но то противоречи на цялата ми душа. Всички тези хора не се интересуват истински от мен като личност. Никой не ще и да знае как се чувства Сиси, винаги нещата се въртят около императрицата.

— Нужно ли е така да усложняваш всичко? — попита Нене, както обичайно с разсъдливост и спокойствие. — Ти си императрицата.

— Да не си се наговорила с майката на Франц Йозеф? Винаги сте се разбирали добре двечките. И тя повтаря същото и обосновава с него всяко нареждане, дори най-глупавото. Все едно дали става въпрос колко често да яздя, или дали е редно да нося корсет.

Нене се засмя.

— Да не би да твърдиш, че ти заповядва и по този въпрос?

— И още как — разгорещих се аз и в интерес на истината додадох: — Е, това беше само в периода, през който очаквах малката София. Ерцхерцогинята се опасяваше, че пристягането ще увреди детето. Страхуваше се дори, че можело да ми навреди, ако говоря с папагала или дам захарче на конете.

— Това пък защо?

— Някакъв глупак й внушил, че внучето й можело да прилича на папагал или на кон.

— Не говориш сериозно, нали?

— Напротив — въздъхнах аз. — Представа си нямаш колко са глупави хората в двореца. Интересуват се само от клюки и интриги. Кой за кого е женен и кой на кого изневерява, кой с кого е бил видян в „Бургтеатър“ или в операта и кой е задлъжнял така, че палатът му вече принадлежи на банката. И без това ходят на театър само за да си покажат роклите и да разберат коя актриса с кой благородник спи. Когато някой от тях вземе в ръцете си книга, то е, защото иска да го нарисуват как държи книга, а не защото възнамерява да я чете. Дори императорът се отнася към книгите с подозрение. Казва, че му се налагало да чете толкова много документи, та не му оставали сили за подобни глупости. Майка му твърди, че главоболието ми се дължало на многото четене. Насъска Франци да ми забрани да чета, представяш ли си? Какво друго можех да правя в дългия период на очакване? Да се побъркам?

— Със сигурност съветите й са били добронамерени — не без основание предположи Нене.

— О, да! — кимнах аз. — Ако зависеше от нея, трябваше през цялото време да се разхождам в парка като буре на два крака. Може би с графиня Врана за компания, която да носи след мен дворцовия протокол в марокенена подвързия.

— Не си справедлива към главната си придворна дама, Сиси — вметна Нене. — Графиня Естерхази е натоварена с важна задача.

— И още как! Тя надзирава протокола — дори самата дума ме дразнеше до смърт. — Всичко се върти около тъпия етикет и смехотворните предписания. Около кухите разговори и постулата, че не бива да се пренебрегва, обижда или забравя никой, който има поне двайсет предци с достъп до двореца. Тежко ти и горко обаче, ако обърнеш внимание на градинаря или на коминочистача. Монархията ще рухне, ако размениш с такъв човек повече от две думи. Векбекер ми го наливаше в главата през цялото лято.

— Флигеладютантът на императора? Какво общо има той?

— Ерцхерцогинята му възложи да ме обучи по дворцово беседване. Представяш ли си? Всяка вечер седеше с Враната на нашата маса и ме караше да бърборя за незначителни неща, вместо да си приказвам с Франци. И всичко това — само за да не обидя с мълчанието си болните от подагра пълномощни министри и склерозиралите генерали, когато бъдат приемани в двореца. Би ли ми казала защо трябва да говоря с тях, след като изобщо не ги познавам?

— Ами точно защото трябва да се запознаеш с тях — отвърна Нене, колкото енергично, толкова и логично. — Прекаляваш с чувствителността, Сиси, това не ти се отразява добре. Вразуми се, макар само заради Франц Йозеф. Вече не си дете.

Права бе, признавах. Както си седях тук и гледах към езерото и ливадите, започвах да осъзнавам, че чувствата, които изпитвах във Виена, май са били малко пресилени. Може би кънтящите, ветровити зали на „Хофбург“ бяха виновни за потиснатото ми настроение. Неуютното великолепие на златните орнаменти и тежките кадифени драперии направо те смазваха, докато не разбереш, че няма нито баня, нито други практични съоръжения. И това беше в съответствие с испанския дворцов церемониал. Отвън впечатляващо, зад фасадата — ужасяващо празно. През зимата твърде студено, през лятото твърде топло. Никога практично. Никога уютно.

Сетих се за малката ерцхерцогиня, която спеше там в своята люлка. Не се съмнявах, че е добре. Обгрижвана от баба, дойка и детегледачка, тя нямаше да забележи отсъствието на собствената си майка. Бяха я изтръгнали от ръцете ми, преди да съм опознала чувството да я държа, отново изтъквайки, че като императрица имам да върша по-важни неща от дундуркането на новороденото.

Кое беше това по-важно нещо, което трябваше да придаде смисъл на живота ми? Франц Йозеф също не можа да отговори на този въпрос, когато ме прегърна отново във Виена. През това лято не му бе останало време да замине за Бад Ишъл с ерцхерцогинята и с останалата част от семейството. Заради несигурния алианс с Русия, проблемите с Италия и много други въпроси неговите съветници и министри бяха настояли да не напуска столицата. А аз останах до него, тъй като ценях високо всеки скъпоценен километър, който ме разделяше с майка му.

Установихме се в „Лаксенбург“ за лятото, защото августовската жега превръщаше ветровитите коридори на „Хофбург“ в същинска пещ. Възхищавах се на Франц Йозеф, задето при тези обстоятелства обработваше планините от документи ден след ден в безупречно закопчана униформа, посрещаше молители и преглеждаше спешните донесения на правителствената канцелария. Нямаше ли нещо, в което неговата императрица би могла да му е от помощ? Въпросът ми направо го стресна.

— Не, Бог ми е свидетел, че тези неща не са за хубавата ти главица, Сиси — отблъсна той интереса ми по време на вечерята. — Политиката е прекалено сложна за теб. Освен това се радвам, че с теб забравям досадните проблеми и не ми се налага да говоря за тях. По-добре ми разкажи какво прави днес.

От само себе си се разбираше, че не бива да му възразявам. Главната придворна дама седеше на масата ни, предполагах, че докладваше най-предано всяка моя дума на ерцхерцогинята. Освен това не ми се искаше да ядосвам Франц Йозеф с досадно твърдоглавие. Той вече беше единственият ми съюзник, моята опора, моят мъж, моят приятел, моето семейство. Правех всичко, за да му се харесвам.

Дори пишех редовно изключително учтиви писма до майка му в Бад Ишъл. Той ме бе помолил да я държа в течение за нас и за малката София. Изпълнявах дълга си и разказвах най-вече за напредъка на София — че нашето весело мъниче се развива отлично и укрепва с всеки изминал ден. След това добавях обичайните фрази и поздрави и завършвах, както подобава на една дама: Заедно с императора Ви целувам ръка и оставам Ваша предана снаха Елиза.

В тази церемониална кореспонденция се бях превърнала в Елиза, защото сърце не ми даваше да споделям с нея името Сиси, което Франц Йозеф използваше с толкова обич. Предполагах, че тя бездруго ми се сърди тайничко, задето трябваше да дели с мен чувствата му.

След раждането на София поне ми бе позволено отново да яздя в „Лаксенбург“, така че прекарвах на седлото по много часове на ден. Твърде дълго се бях лишавала от движение на чист въздух, докато очаквах детето си. Бях започнала да се тревожа заради собствената си тромавост и сега с радост открих, че с всеки изминал ден се чувствам по-гъвкава и по-здрава.

Франц Йозеф гледаше на заниманията ми със загриженост, но и с радост.

— Нужно ли е непрекъснато да яздиш и да скачаш, Сиси? Ако прекаляваш, ще се поболееш.

— Така ли ти изглеждам?

Въпросът ми си беше чисто предизвикателство, защото всяка сутрин виждах в огледалото как искрят очите ми и как блести косата ми. Фигурата ми отново беше станала по момичешки стройна.

— Изглеждаш чудесно — Франц Йозеф съпроводи комплимента си с нежна целувка. — Сигурно си пила от някакъв извор на младостта, докато беше в Бавария.

— Да беше дошъл с мен — усмихнах се аз, — щяхме и двамата да се подмладим.

— Но ние сме си млади и така — подсмихна се Франц Йозеф.

Не смеех да му противореча. По Коледа щях да стана на 18 години, но понякога ми се струваше, че животът ми вече е свършил. Какво ме очакваше? Безкрайна върволица от скучни приеми и уморителни церемонии, също толкова безсмислени, колкото и предписанието да нося всеки чифт обувки само по един ден и да се храня с ръкавици на тържествените банкети. И, разбира се, бременности.

Втората дойде толкова скоро след първата, че отначало и сама не повярвах. Обаче придворният лекар на императора, доктор Зеебургер, не остави място за съмнение.

— Ще родите през следващото лято, Ваше Императорско Височество. През юли.

Франц Йозеф се зарадва много на тази новина, ерцхерцогинята изглеждаше доволна, вестниците разпространиха радостната вест с подходящите за случая високопарни слова, а мама ми прати от Мюнхен полезни съвети. Само моят възторг беше умерен. Все пак този път знаех какво ме очаква.

Тайно се молех най-после да родя дългоочаквания престолонаследник. Ала 21-ият топовни гърмежи, които на 12 юли следващата година известиха на света, че съм си свършила работата, не бяха причина за ликуване нито за мен, нито за обкръжението ми. Отново бях дарила Франц Йозеф с дъщеря.

Ерцхерцогинята се въсеше, сякаш съм го направила от чиста злоба.

— Сигурна съм, че единствено лекомисленият ти и нередовен начин на живот е виновен, дето и този път не успя да родиш момче! — раздразнено ме упрекна тя часове след като бях родила.

После взе да се разпорежда и с втората ми дъщеря. По нейна заповед тя бе кръстена Гизела, на светицата-покровителка на Унгария. Този жест трябваше да умилостиви размирните унгарци и да спечели благоразположението им към техния император. Защото те не бяха забравили смъртните присъди, които той бе подписал след последната революция през 1849 година.

Лично аз бих предложила по-смислени мерки за сдобряване с Унгария вместо кръщаването на едно малко момиченце, но никой не ме питаше. Аз бях просто императрицата, която е пропуснала да изпълни дълга си. Този път ми се сърдеха дори обикновените хора от улицата. При раждането на престолонаследник всеки от тях би могъл да разчита на дарение от императора. Мнозина живееха в крайна бедност и бяха възложили всичките си надежди на това подаяние и на престолонаследника. А сега ме обвиняваха за мизерията и глада, без да можех да се защитя.

На всичко отгоре ерцхерцогинята не пропускаше случай да ме ужили, осведомявайки ме най-подробно за разочарованието на поданиците на императора. Вече напълно се беше отказала да се прави на любезна с мен. Когато се възпротивих да отведе и Гизела при сестричката й в детската стая, ме удостои с унищожителен поглед.

— Моля ти се, дете, не ми пречи — сряза ме тя. — Моя задача е да вземам решения относно отглеждането на децата на императора и да ги контролирам. Ти не би се справила. Дори не знаеш как следва да се държи една императрица, а имаш претенции да възпитаваш дъщерите на императора! Да не искаш твоята липса на маниери да се предаде и на клетите малки създания…

Думите й бяха толкова безцеремонни, студени и безсърдечни, че нямах какво да отговоря. Но в същото време бяха и така преднамерено обидни, че за първи път в мен се събуди сериозното желание за отпор. Вече не бях онова наплашено шестнайсетгодишно девойче, което приемаше всичко безропотно. Сега самата аз бях майка. Каквото и да си мислеше ерцхерцогинята, обичах децата, с които бях дарила Франц Йозеф, и носех отговорност за тях. Какви щяха да станат, ако София фон Хабсбург ги възпиташе по свой образ и подобие — леденостудени, безчувствени?

Майката на Франц Йозеф прие мълчанието ми за победа. Представа си нямаше какви мисли бушуваха в мен. За първи път осъзнах, че тя ме подценява, фактът, че досега не й се бях опълчила, създаваше в нея погрешното убеждение, че не съм способна на съпротива. Лъжеше се обаче. Само чаках подходящия момент. Щом като ще се браня, ще го сторя с подкрепата на Франц Йозеф.

* * *

Най-настоятелно Ви умолявам да съдите снизходително Сиси, ако понякога се проявява като твърде ревнива майка — тя е толкова всеотдайна съпруга и майка…

Четях нацупена през рамото на Франц Йозеф писмото, което той най-сетне бе склонил да напише до майка си. Не се осмелих обаче да критикувам формулировките. Радвах се, че изобщо бях успяла да го накарам да хване перото.

Вероятно това чудо се дължеше и на обстоятелството, че бяхме успели да си поотдъхнем по време на септемврийската ни визита в Каринтия, тъй далече от нейната задушаваща и плашеща особа. Посрещани възторжено от хората по градове и села, в непосредствена близост до любимите ни планини и сред волния въздух на върховете ние преоткрихме необременената любов, която ни бе събрала навремето в Бад Ишъл.

За няколко магически дни Виена загуби важността си. Франц Йозеф беше влюбен в мен повече от всякога и ми обеща да изпълни всяко мое желание. Вярно, уплаши се, когато узна за единственото желание, което имах към него, но храбро се зае да спази обещанието си. Неохотно, но все пак драговолно написа оплаквателно писмо до ерцхерцогинята. В него изброи всичките ми искания, макар да ги облече в твърде благовъзпитани и прекомерно церемониални формулировки.

Може би Вие ще разберете какво тягостно чувство изпитваме да виждаме как нашите деца са напълно изолирани във Вашите покои с общ вестибюл, докато клетата Сиси е принудена да изкачва стълбите, след което рядко да намира децата сами, а дори да заварва при тях непознати хора, на които Вие сте имали добрината да ги покажете, което съкращава и за мен малкото моменти, които съм откъсвал от времето си, за да ги прекарам с децата…

Веднъж започнал да описва оплакванията ми, които му бях повтаряла през последните дни, Франц Йозеф не можеше да бъде спрян. Не споделях обаче надеждата, която той формулира в края на писмото като свое лично желание. Що се отнася до мен, нямах нищо против, ако майката на императора установи резиденцията си извън „Хофбург“, както ни беше заплашила. Нямаше да пророня сълза за нея, но при все това разбирах, че Франц Йозеф не приемаше това нито като син, нито като император.

Не бих се съгласил никога да напуснете сегашното си жилище или напълно да се изнесете от „Хофбург“— смятайте, че не съм прочел това. Все още се надявам, че всичко ще се уреди по най-добрия начин; децата да се сдобият с много по-добро жилище, в което да останат и занапред, и всички да са удовлетворени.

Както се опасявах, желаното удовлетворение получи единствено императорът. След завръщането ни той с радост научи, че дъщерите му са преместени по-близо до мен и че майка му очевидно е отстъпила. С образцова синовна обич той й благодари за проявеното разбиране, а ерцхерцогинята се правеше на примирена.

В действителност фронтовата линия между леля София и мен се бе втвърдила по твърде некрасив начин. Започнахме позиционна война, която водехме най-ожесточено, макар пред външни хора и пред самия Франц Йозеф да се преструвахме, че всичко е наред. Въпреки противоречията помежду ни и двете съзнавахме, че не бива да го обременяваме с нашите трудни взаимоотношения.

На всичко отгоре ерцхерцогинята владееше Виена, „Хофбург“, императора и неговата политика. Без нейното съгласие не можеше да се организира нито едно държавно посещение, да се обнародва нито един декрет, да се произнесе нито една присъда. Нуждаех се от цяла армия съюзници, за да й изляза насреща на всички фронтове едновременно. А бях сама на бойното поле, затова и малобройните ми победи бяха слаби и незначителни. Въпреки това те бяха много ценни за мен. Така например успях да наложа волята си малката София да ни придружи, когато потеглихме на продължително държавно посещение в италианските провинции на императора.

Перспективата да прекарам няколко месеца на юг, далече от Виена, ме въодушевяваше и очаквах с огромно нетърпение това пътуване. В Любляна най-после слязохме от влака, за да продължим към Венеция с карета и кораб, а аз бях толкова щастлива, че първоначално не ми направи впечатление колко сдържано реагира местното население на тази визита.

Венеция и Ломбардия се подчиняваха на австрийското владичество с крайна неохота. От името на императора граф Радецки оглавяваше военно правителство, което не позволяваше нито опозиция, нито националистически тежнения. Ерцхерцогинята го бе препоръчала за този пост, защото той се отличаваше със студена чиновническа душа и с типичното за военните тесногръдие, а тя ценеше високо подобни качества. Дори само по тази причина моите симпатии бяха на страната на клетите италианци, които, разбира се, не бяха склонни да свеждат глави пред един Хабсбургски император.

— Защо не им покажеш, че обичаш всичките си народи и проявяваш разбиране за тяхната национална гордост? — за първи път дръзвах да изразя политическо мнение пред Франц Йозеф. — Въстанията останаха далече в миналото. Не смяташ ли, че е дошло време военното правителство да разхлаби хватката? Разреши на политическите емигранти да се върнат в родината си и отмени конфискацията на имотите им. Ще видиш как ще ги обезоръжиш и ще ги накараш да ти благодарят.

— Амнистия за бунтовниците? — смаяно сбърчи чело Франц Йозеф. — На всичко отгоре да ги възнаградя за непослушанието им?

— И дума не може да става за възнаграждение, Франци, обаче хората от Венеция и Ломбардия също заслужават справедливост. Освен това наближава Коледа, празникът на мира и любовта. Има ли по-подходящ момент за проява на християнско всеопрощение?

Далеч от Виена, далеч от майка си, Франц Йозеф действително се замисли над думите ми. На 3 декември той подписа Декрета за амнистия и настроението във Венеция се подобри осезаемо. Вече беше безопасно да посетя всички църкви, палати и паметници в този прекрасен град, а Франц Йозеф дори призна:

— Ти покоряваш Италия по-успешно от всичките ми войници и оръдия, Сиси!

Нашето малко семейство прекара във Венеция една чудесна и хармонична Коледа. София сияеше по-силно от свещите на коледната елха. Специално за нас донесоха дръвчето от ботаническата градина — съжалявах единствено, че и Гизела не беше с нас. Бяха изминали много седмици, откакто видях за последен път по-малката си дъщеря. Не се съмнявах, че ерцхерцогинята се грижи добре за нейното здраве, но какво ли изпитваше малката й душичка? Дали обичаха детето ми, дали го гушкаха? Дали бавачката й я учеше да се смее от сърце, както вече се смееше София? Тя беше толкова пленително момиченце, че даже вечно намусената Естерхази не можеше да докладва във Виена друго, освен че е добре и че първоначалната й бледност отдавна е изчезнала.

След Венеция отидохме в Милано, така че се върнахме във Виена чак през април. Пристигнахме в „Хофбург“ в един дъждовен пролетен ден и най-лошите ми опасения се потвърдиха. Гизела се разрева, когато се наведох над люлката й. Мъничката ерцхерцогиня се уплаши от лицето на собствената си майка.

— Тя не Ви познава, Ваше Императорско Височество — прошепна бавачката, кършейки ръце. — По-добре й дайте време. Страхува се от чужди физиономии.

— Та аз съм нейна майка! — възмутих се обидено, ала съзнавах, че месеците, които бях прекарала далече от детето си, бяха в ущърб и на двете ни. Това не биваше да се случва никога повече. Занапред всичките ми деца щяха да ме придружават, когато напускам Виена.

— Що за глупости — отсече ерцхерцогинята, когато узна за намерението ми. — Не стига ли, дето миланчани твърдят, че императорът бил домъкнал дъщеря си в Италия само за да се предпази от евентуални атентати? Нима искаш да изложиш децата си на подобна опасност?

— Не, както не искам и да бъде извършен атентат срещу моя съпруг, императора — избухнах аз. — Щом наистина се налага да направим визита в Унгария, ще взема и двете си дъщери. Все едно дали това се харесва на баба им, или на унгарците.

— Това не е последната дума по въпроса — надменно оповести императорската майка. — Освен това имаш да изпълняваш далеч по-важни задължения. Както виждам, все още не си забременяла. Короната се нуждае от наследник, или си забравила?

О, не, не бях забравила. Всичко живо се стараеше непрестанно да ми напомня за този мой пропуск. Две деликатни дъщерички не бяха достатъчни за династията Хабсбург. От мен се очакваше син; отвсякъде чувах намеци и съвети, макар да не се нуждаех нито от едното, нито от другото. Враговете ми дори стигнаха дотам да изровят някакъв прастар френски пасквил, в който преди много години бичували мнимите грешки на Мария Антоанета.

Кой знае как древното писание се бе озовало на масата ми — и това в „Хофбург“, където се гледаше с извънредно подозрение на всяка хартийка, която не е официален документ. Нечия неизвестна ръка не бе пропуснала дори да подчертае с червено подходящите пасажи: Призванието и естественото предназначение на една кралица е да дари Короната с наследници. Кралица, която не изпълнява този си дълг, се превръща в източник на огромни злини.

Никой не би могъл да ми подхвърли подобни язвителни подигравки без изричното одобрение на майката на Франц Йозеф. Дамите от висшата аристокрация, които ме обграждаха с престорена любезност и издигаха стена от мълчалив укор и саркастичен етикет между мен и външния свят, току свиваха неодобрително уста и злословеха по мой адрес — явно нямаха нищо по-добро за вършене.

Чудно ли е тогава, че бях добила навика да разговарям по-често с конете и кучетата си, отколкото с тях. Животните поне се отнасяха към мен с безрезервна симпатия. Топлината на кучешкото тяло, което се галеше в полите ми, ми помагаше да запазя самообладание, когато ерцхерцогинята се втурваше в покоите ми и се захващаше да критикува всяко движение, което си позволявах — като се започне от излетите на кон и се свърши с всекидневната ми гимнастика.

— Това е неуместно и нездравословно — не преставаше да ме упреква тя. — Ти си императрица, а не акробатка. Тялото ти е предназначено да носи в утробата си наследник, а не да изпълнява фокуси на седлото или на гимнастическите уреди. Ако обичаш, остави тая работа на циркаджиите. Франц Йозеф проявява прекалено търпение към теб.

Тя нямаше никакви скрупули да извади на бял свят надеждите, които напразно хранех месец подир месец. Обиждаше ме, ала през последните месеци самочувствието ми бе укрепнало. В Италия се бях проявила като истинска помощница на Франц Йозеф, а не само като квачка. Способна бях на повече неща, не само да раждам деца.

— Императорът знае отлично какво има в мое лице, майко — бунтарски възразих аз.

— По-важно би било ти да знаеш какво имаш в негово лице — натърти тя с леден тон. — Изпълни дълга си! Знаеш какво се случва с княгините, които не могат да раждат синове.

Ужасена се загледах подире й; когато вечерта Франц Йозеф дойде при мен, още не можех да дойда на себе си. Наистина ли щеше да ме натири, ако не му родя син? Знаех, че ерцхерцогинята е способна да го принуди и на това. Какво щеше да се случи с мен и с дъщерите ми, ако императорът се отвърне от нас?

Франц Йозеф се изсмя на тревогите ми. Дори не ме попита кой ми е втълпил подобни идеи, а предположи, че сама съм стигнала до тях.

— Какво глупаче си ми ти — смъмри ме той, трогнат и донякъде смаян. — Ни най-малко не се съмнявам, че ще имаме син. Ще видиш. Хайде да си лягаме.

Искаше ми се да ме беше прегърнал и да бе попитал кой е посмял да ме разтревожи така; да се бе отнесъл с разбиране и търпение към страховете ми. Но това не беше в характера му. Трябваше ли да го упреквам? Бях неопитна и наистина смятах, че грешката е в мен, когато с цената на огромни усилия изтърпявах бурно пламващата страст на Франц Йозеф. Въпреки това тайно се заклех да сторя всичко, наистина всичко, за да зачена най-после този тъй важен син.

Никой не разбираше колко самотна, неуверена и безпомощна се чувствах. Каква остра нужда имах от женски съвет и от нежна подкрепа. Но дори майка ми само ме наставляваше в писмата си да се нагодя най-сетне към „изискванията на обстоятелствата“.

За щастие приготовленията за пътуването ни до Унгария ме откъснаха от тези мрачни мисли. Напук на неприкрития гняв на леля София ние в крайна сметка заминахме с двете си дъщери. През май 1857 година заедно с малките София и Гизела стъпих за първи път в страната, която през следващите години щеше да се превърне в моя родина — повече от Австрия и от любимата ми Бавария.

Родина по най-различни причини, защото никоя друга страна не ме дари с толкова щастие, но и не ми донесе толкова мъка, колкото Унгария. Добре, че не подозирах всичко това, когато в унгарската кралска крепост „Офен“^[2] облякох за първи път великолепната рокля, която наподобяваше народната носия на маджарите, доколкото е допустимо за един бален тоалет. Ефирната бяла блуза с въздушни, бухнали ръкави, широката плисирана пола и дантелената престилка, както и стегнатият елек напомняха малко баварската селска носия, така че се усмихвах с лекота, докато се представяхме на висшата унгарска аристокрация.

Не мога да кажа доколко тази усмивка плени унгарците и доколко за това допринесе амнистията, която Франц Йозеф бе приготвил. Професор Майлат, който преди женитбата ми ме запознаваше в „Посенхофен“ с историята на Хабсбургската империя, беше унгарец. Със сигурност неговите уроци ми помогнаха да разбера защо първоначално ни посрещнаха с такава горда сдържаност.

— Трябваше да облечеш унгарска униформа — отвърнах аз на недоволството на Франц Йозеф от този факт. — Не е много дипломатично да се явяваш като австрийски маршал. Не си ли ти унгарският крал?

— Не ги разбираш тия работи, Сиси!

Кога беше усвоил от майка си този отговор? Тя презираше унгарците и, както изглежда, бе заразила и сина си. Не желаех Франц Йозеф да се ръководи по тези глупави предразсъдъци.

— Бъркаш гордостта с надменността, Франци. Унгарците желаят единствено да бъдат зачитани техните традиции и ценности. Ако ги уважаваш, те ще ти се отблагодарят с лоялност и преданост. Нима не ти давах добри съвети в Италия? Помниш ли как казваше, че умея да покорявам един народ по-успешно от твоите войници?

— Във всеки случай умееш да се усмихваш много по-сладко от тях, Сиси — сърдечно отвърна Франц Йозеф. — Унгарците още отсега са в краката ти. Да видим какво ще кажат, когато утре приемеш редом с мен големия парад на кон.

О, те изпаднаха в луд възторг. Вестниците им ме превъзнасяха като „царица на амазонките“, което извънредно ми се понрави, защото подобен комплимент от един народ на ездачи значеше много. Отдавна не се бях чувствала толкова добре, когато неочаквано се появи доктор Зеебургер. Ерцхерцогинята настоявала придворният лекар да се включи в свитата ни, за да наглежда София и Гизела. Тя не спирала да се тревожи за здравето на двете си внучки, аз пък не се съмнявах, че изрично е предупредила доктор Зеебургер колко неблагоразумна е императрицата. Дали си въобразявах, или наистина долових неизказаното задоволство в гласа на доктора, когато ме информира, че моята малка Гизела вдигнала температура и имала диария?

— Безобидно смущение, но не е възможно принцесите да пътуват, Ваше Императорско Височество — заяви той, твърде надменно според мен. — Освен това не изключвам ерцхерцогиня София вече да се е заразила и е възможно също да се разболее.

Оказа се прав. Докато Гизела се възстанови бързо от оплакванията си, при София не се забелязваше съществено подобрение и след десет дни. Колебаех се дали да придружа Франц Йозеф в планираната му обиколка из провинциалните градове, която вече беше отложена с десет дни.

— И без това не можеш да направиш нищо за малката, Сиси — твърдеше Франц Йозеф. — Тя е в сигурните ръце на доктор Зеебургер. Имам нужда от теб, добре знаеш, че за унгарците е много по-важно да видят красивата си кралица, отколкото своя крал. Трябва да заминеш с мен.

Обстоятелствата не ми оставяха право на избор, макар вътрешният глас да ме предупреждаваше. Известието, което получихме малко по-късно, потвърди най-лошите ми опасения. То ме призоваваше да се върна край креватчето на малката София. Първородната ми дъщеря се бореше със смъртта. Безобидната диария изведнъж бе престанала да бъде безобидна. Доктор Зеебургер внезапно назова страховитото име на нейното заболяване: тиф!

Нямам думи, с които да изразя отчаянието, болката и самообвиненията си. Цялата ми обич не бе в състояние да излекува София, която се бореше отчаяно с ужасната болест. Напразно. На 29 май тя почина в ръцете ми, а аз си повтарях едно: ако я бях оставила във Виена, със сигурност нямаше да се разболее!

Върнахме се във Виена с ковчег, очертанията на столицата бяха размити от сълзите ми. Егоистичното ми желание да не се лишавам дори за ден от усмивката на София бе наказано по най-жесток начин.

Следващите месеци са от онези периоди в моя живот, които бих искала да забравя. Не се интересувах какво се случва около мен. Единствено Франц Йозеф бе в състояние да ме изтръгва понякога от мрачните, мъчителни самообвинения, които заплашваха да съсипят и моето здраве. Точно доктор Зеебургер, комуто не можех да спестя упрека, че твърде късно разпозна заболяването на София, се грижеше за мен през този период. Ерцхерцогинята не искаше и да чуе за лишаване от неговите услуги. Тя обвиняваше за смъртта на София мен, а не доктора. Чудно ли е, че въпреки непрестанните му усилия все още бях бледа сянка на самата себе си, когато през декември 1857 година установих, че отново ще имам дете.

Франц Йозеф реагира на тази вест с изблик на радост.

— Колко хубаво за теб, Сиси — сияеше той, напълно грешейки относно чувствата ми. — Най-после няма да си толкова нещастна.

— Искаш да кажеш, че трябва да забравя София и да я заменя с новото дете? — попитах, с цел да се уверя дали съм го разбрала правилно.

— Сега София е при ангелите, Сиси. Сигурно е щастлива. И ти ще бъдеш такава, когато най-после вземеш на ръце нашия син. Всичко ще се оправи.

Франц Йозеф ме гледаше с толкова нежна загриженост, че всякакви възражения заседнаха в гърлото ми. За него сложната смесица от тъга, страх от бъдещето, самообвинения и самота, която ме потискаше и поболяваше, беше просто едно типично женско настроение. Химера, която бременността щеше да помете — колко практично…

За едно беше прав: през първите месеци ми беше толкова зле, че имах едно-единствено желание — всичко да свърши час по-скоро. Докато дворът честваше дъщерята на белгийския крал, Шарлота, която се бе омъжила за девера ми Максимилиан, аз се опитвах да спазвам всички правила, дори най-абсурдните, та този път наистина да се сдобия със син.

Ами ако не родя момче? Дори не смеех да си го помисля. Дали щяха да убедят Франц Йозеф да се разведе с мен? Дали щяха да му доведат по-покорна, по-добра и по-здрава императрица? Разкъсвана от паника и отчаяние, се питах какво би се случило с мен тогава. Гизела ще остане при баба си, това беше ясно. След провала с пътуването до Унгария не посмях да се противопоставя на ерцхерцогинята, когато отново взе под крилото си малкото момиченце.

За щастие Господ ми влезе в положението. На 21 август 1858 г., беше зноен летен ден, аз родих „Рудолф Франц Карл Йозеф, принц-престолонаследник на Австрийската империя, кралски принц на Унгария и Бохемия, на Ломбардия и Венеция, на Далмация, Хърватия, Славония, Галиция, Лодомерия и Илирия“, както гласеше официалната му титла в документите. Още с раждането си миниатюрното детенце беше ерцхерцог на Австрия, рицар на Златното руно и собственик на Пехотен полк № 19. Кардинал Раушер извърши кръщенето на имперския принц, както бе кръстил и другите ми деца, в отсъствието на майка му.

Това беше най-тежкото от всичките ми раждания. Не забелязах ликуващите 101 топовни гърмежи, които екнаха в небето над Виена, както не забелязах и обстоятелството, че този път Франц Йозеф почти не прояви интерес към майката — грижа го беше само за неговия жадуван син. Бях изпълнила дълга си. Дано най-сетне да са доволни от мен.