Аня Баст
Магьоснически огън (22)

22

О, това никога не е на добре.

Остра болка пробягна през вените й, преливайки бързо в замаяна, вцепенена празнота. Изведнъж се почувства увита в памук, умът й, тялото й… всичко. Вятърът в стаята спря и тя чу хора да се радват и да пляскат, сякаш някъде от далеч.

Мира се свлече на колене, опитвайки се да изтегли още една нишка. Усещаше ума си мъгляв. Мисленето беше като да се опитва да вземе зрънце пясък с подути пръсти.

Без въздушната й магия, която да ги предпазва, магьосниците от Сборището, с които дойде, бяха незащитени. Имаше напрегнат момент тишина след аплодисментите, преди около нея да се възцари хаос.

Някакъв мъж тръгна към нея. Какафонията, която я заобикаляше, намаля, докато можеше да чуе само звука от кожените му обувки по полирания под. Те сякаш отекваха в ума й. Той спря пред нея и тя с усилие вдигна поглед.

Стефан.

Той я обиколи още веднъж, тананикайки си песента „Behind Blue Eyes“, и очевидно наслаждавайки се на безпомощността й.

О, моля те.

Гняв се надигна в нея, но беше безсилен. Не можеше да достигне магията си. Той я бе упоил с нещо, което правеше невъзможно да достигне седалището на магията си. Чувстваше се вцепенена, слаба. Не можеше да помръдне крайниците си. Дори способността да движи главата си отслабваше. Мира се опита да проговори, но от гърлото й излезе само неразбираемо бълбукане.

Стефан се засмя тихо. Това беше красив смях, като прекрасно кадифено прошепване върху кожата й.

— Да не би да си мислеше, че магията на въздуха е непобедима, ma jolie sorciere^[1]? — Той изцъка с език. — Магьосницата е толкова добра, колкото е добра способността й да владее силата си. Това означава, че дори магьосница като теб може да бъде победена. И все пак добре ни изненада днес. Признавам ти го.

Той продължи да си тананика, оставяйки я да види с очите си какво се бе случило в лобито. Около нея магьосниците от Сборището падаха от Дъскоф един по един. Крейг бе повален. След това Браян. След това Джеймс.

Камък. Ножица. Хартия.

Стефан я принуди да гледа всичко, заедно с дразнещия звук от обикалящите му стъпки и малката му песничка.

Мисловният й процес изглеждаше бавен и объркан, макар че умът й изглежда се проясняваше с всеки следващ момент. Въпреки че й се искаше, тя не можеше да се бори, когато Стефан я издърпа на крака и я вдигна, вземайки я на ръце като любовник. Кожата й се опита да се отдели и да избяга без нея при интимното докосване до тялото му.

— Не ми харесва, когато хората се опитват да наранят Уилям Крейн, Мира — прошепна Стефан, докато я носеше през лобито към асансьора. — Той е единственият баща, когото познавам. Затова разбирам отчаянието ти да помогнеш на кръстницата си. Не те виня за това.

Е, това смъкна товара от плещите й.

Те пътуваха до четиридесетия етаж и той я понесе по празните коридори на Дъскоф Интернешънъл, покрай блестящото сребро и злато на офисите и рецепциите и в дълга заседателна зала. Мокър бар и огледало покриваха едната стена, а дълга маса с въртящи се столове се издигаше в центъра. Прозорците гледаха към Ню Йорк.

На стол в далечния край на масата стоеше мъж. Възрастният господин се обърна, когато Стефан влезе в стаята. Мира зърна лицето му, преди Стефан да я остави върху масата.

Крейн.

— За какво е цялата врява? — поиска да узнае Крейн.

— Томас и магьосниците му ни изненадаха. Успяха да разрушат защитата и да влязат в сградата преди уговорената среща. Хората ни продължават да се бият с тях, но вече няма значение. Доведох ти магьосницата, която искаше, Татко.

Уилям Крейн се изправи с усилие и заобиколи масата, за да я погледне. Очите му бяха сини върху острото, пепеляво лице. Бяха като на Джак, този отличителен блед нюанс, който не се среща навсякъде.

Той сбърчи носа си.

— Хубава е, но смърди на сина ми. Магията му е навсякъде по нея.

Умът й се разрови за момент. Неговият син? Стефан ли имаше предвид? Но Стефан стоеше точно до него. Защо ще му говори така, сякаш не е в стаята?

Крейн се наведе към нея. Дъхът му миришеше на болест.

— Била си в леглото на Джак, нали? Кожата ти се е търкала в неговата безброй пъти. Сигурен съм. — Той докосна носа си. — Една от специалните ми възможности, виждаш ли, момиче? Мога да надуша магията ни като блъдхаунд^[2].

Осъзнаването я порази. Чувстваше се така, сякаш току-що е била изхвърлена през стъклен прозорец. Частици брутална истина блестяха около нея, преминаваха през нея и я караха да кърви.

Джак бе отблъснатият син на Крейн. Боже и Богиньо.

Сега нещата придобиваха повече смисъл. Пръстенът, който откри в апартамента му, с инициал „С“^[3], как никога не я поглеждаше в очите, когато говореше за семейството си, и как винаги се чувстваше неудобно, когато обсъждаха Крейн и Стефан.

Явно не беше особено добра в прикриването на изражението си, защото Крейн се засмя.

— Не ти е казал, че съм му баща, нали? Джак винаги малко се е срамувал от семейството си.

Мобилният телефон на Стефан иззвъня и той се отдалечи, за да отговори, оставяйки Крейн да се взира в нея.

— Не го приемай навътре, скъпа. До колкото чувам, Джак спи с всички красавици. Никога не се сближава достатъчно с никоя от тях, за да разкрие всичките си тайни. Той беше там, нали знаеш, в деня, когато майка ти умря.

Страх се настани в стомаха й.

Крейн кимна.

— Добре помня този ден, защото тогава за последно успях да призова демон. — Той се смръщи. — Дори не помня защо трябваше да го направим. — Той се почеса по главата, обмисляйки, а след това махна с ръка.

Стефан затвори телефона си и го пъхна обратно във вътрешния джоб на сакото си.

— Томас и магьосниците му са все още в сградата, но Дейвид води останалите насам, така че можем да завършим ритуала. Няма смисъл да си губим времето.

— Добре. Ще имаме демона за известно време. Той може да се погрижи за Томас и магьосниците му. Ще кажем, че се перчи. — Той се изсмя силно и треперейки се изправи на крака.

Стефан постави ръка на лакътя на Крейн, закрепвайки го.

— След като се погрижи за теб, Татко.

Гадост. Стефан наистина го е грижа за това чудовище. Чудовищен баща на чудовище.

Това прави ли Джак чудовище?

Не. Разбира се, че не.

И все пак, защо Джак не бе намерил как да й каже тези огромни новини? Беше я излъгал, скривайки истинската си самоличност от нея, и предаде доверието й… точно както бе направил Бен.

Сълзи се процедиха от ъгълчетата на очите й, но не можеше да ги изтрие. Беше приключила с мъжете до края на живота си. Тази клетва щеше да е лесна за спазване, след като явно животът й щеше да приключи след около петнадесет минути.

— До къде бях стигнал? — продължи Крейн. Той отиде да си налее питие на бара. И Крейн, и Стефан изглеждаха напълно незаинтересовани, че Сборището е проникнало в сградата им. — О, да. Джак гледа как майка ти умиря. Хммм, да. Тя изгуби воля за живот, след като баща ти си замина предния ден. — Крейн поклати глава. — Това наистина е много тъжно. Чувствам се зле заради нея.

— Разкажи й как си ги отвлякъл, Татко. Обичам тази история — каза Стефан от мястото си до нея. Той се протегна и улови една сълза от ъгълчето на окото й и я остави да виси от пръста му, докато не падна.

Мира се чувстваше сякаш участва в роман на ужасите, парализирана и жива, докато всички около нея си мислят, че е мъртва. И са на път да я пъхнат в ковчега и да я заровят така.

— Бяха трудни за отвличане — каза Крейн, след като отпи от коктейла си. — Можеш да се гордееш с тях за този успех. Трябва да си много подготвен, за да тръгнеш след магьосник на въздуха, а ние преследвахме двама едновременно. Това беше един от най-добрите моменти на Дъскоф. — В гласа му звучеше голяма гордост.

— Родителите ти убиха десет от най-добрите ми магьосници преди най-накрая да ги задържим. Баща ти едва не загина по време на отвличането. Беше доста зле изгорен, докато се опитвахме да усмирим него и майка ти. Накрая едва успяхме да го запазим жив до ритуала. Той беше силен магьосник. Имаше достатъчно сила за отварянето на три портала. — Той поднесе чашата към нея, преди да я пресуши. — Майка ти също.

— Усещал съм силата в тази — добави Стефан, плъзгайки пръсти през косата й. — Наследила е способностите им, макар че няма контрол над тях.

— Колко ще траят опиатите? — попита Крейн, поглеждайки я с безпокойство.

— Достатъчно дълго, за да изпълним ритуала, Татко, ne t’inquietes pas^[4]!

На Мира й се повдигна. Не беше сигурна дали е защото е принудена да слуша как Крейн говори за убийството на родителите й като за скъп спомен, или защото действието на опиатите в организма й отслабваше. Предпазливо, тя размърда пръста на крака в обувката си.

Опиатите отслабваха. Мира изпита момент на триумф. Може би Стефан бе сбъркал дозировката или лекарствата действаха по-различно на организма й.

— Джак гледа целия ритуал, който уби майка ти, но избяга преди демона да се появи. — Крейн се намръщи. — Мислех, че е признак на слабост, но се оказа, че момчето въобще не е слабо. Слабостите му бяха моите собствени. Ако го бях отгледал по различен начин, щеше да е добре.

Вратата се отвори и няколко вещера влязоха, заедно с трима завързани магьосници със запушени усти. Последната, която мина през вратата, беше Ани.

Мира вече можеше да се движи малко повече, факт, който внимателно пазеше. Постепенно, така че никой да не забележи, тя помръдна глава, за да наблюдава как похитителят на Ани я води през стаята.

Прошарената коса на Ани беше изгубила обичайния си блясък, а лицето й изглеждаше измъчено. Погледът й докосна този на Мира, преди вещерът, който я водеше, да я тръсне на стол в другия край на стаята, карайки я да се смръщи от болка и лицето й да пребледнее. Изгарянията по ръцете й и откритата кожа на гърба й изглеждаха възпалени, раздразнени, безспорно инфектирани. Погледът на кръстницата й се сключи с нейния през стаята и не помръдна.

Момент по-късно още една група вещери влезе в стаята.

— Сър, магьосниците от Сборището са из цялата сграда — каза нисък, пълен мъж с грозно тупе. Звучеше притеснен.

— Да, нека не губим повече време — отговори Крейн. — Стефан.

Стефан я взе на ръце, докато другите вещери наместваха завързаните магьосници в празното пространство в края на стаята близо до бара. Всички магьосници се бореха срещу похитителите си и бяха подчинени и принудени да коленичат. Бяха подчинени, лицата им бяха отпуснати. И те ли са били упоени? Мира не беше сигурна.

Нямаше видим кръг на пода, но Мира усещаше метафизически такъв. Земната магия значеше север, юг, изток и запад.

Стефан започна да я снижава, за да легне на позицията на севера.

Знаейки, че има само тази единствена възможност, тя извади асото от ръкава си. Когато я положи долу, тя се скочи на колене и се изстреля към талията на Стефан. Мускулите му бяха като от гума, а тя можеше да се движи по-малко отколкото предполагаше. И все пак отпрати френското копеле няколко стъпки назад, преди да падне по лице.

Асото не беше особено силно асо.

Вещерите в стаята се разкикотиха.

— Млъквайте — озъби им се Стефан. — Тя има дух и воля за живот. Отдайте й уважението, което заслужава. По дяволите.

Стефан я хвана за раменете, а тя се забори с него, докато я издърпваше нагоре. Мускулите й просто не искаха да сътрудничат. Още няколко минути и действието на тъпите опиати щеше да престане, но тя усещаше, че няма толкова време.

Нямаше повече минути за нея.

— Успокоителните не ти действат особено добре, нали, ma cheri^[5]? — промърмори той в ухото й. — Не бях сигурен колко да използвам за магьосница като теб. Bon^[6], няма значение.

Той я тръсна обратно на мястото й и тя се задъха от усилието да се бори с парализата на тялото си. Тя погледна към другите трима магьосници, когато Стефан отстъпи назад. Имаше две жени и един мъж. Мъжът вероятно беше в началото на четиридесетте. Косата му беше подстригана толкова късо, че тя не можеше да каже дали е сива или руса.

И двете жени бяха брюнетки и си приличаха в лицето и тялото, вероятно сестри. На Дъскоф със сигурност им харесваше да вземат семейства. Може би и двете бяха специални.

Крейн започна да раздава нареждания на всички да заемат местата си.

— Побързайте — мърмореше той. — Щом започнем заклинанието, ще бъдем в безопасност. Никой магьосник от Сборището няма да може да проникне през бариерата на магията.

О, по дяволите. Отиде им последният шанс за спасение.

Двете жени се бореха с оковите си, разширените им очи се оглеждаха из залата, вероятно все още надявайки се за прекъсване в последната минута. То нямаше да дойде. Мъжът беше невероятно неподвижен и бе коленичил със сведени надолу очи, примирен със съдбата си.

До тях вещерите се организираха в отделен кръг в ляво и монотонното пеене започна. Беше на чужд език, нищо, което Мира да може да определи. Звучеше и се усещаше старо, могъщо и много, много опасно.

Отначало гласовете им звучаха отделно, като зле синхронизиран хор. Малко по малко те се сляха и се превърнаха в един-единствен глас.

Магията се издигна във въздуха и я успокои. Усещаше я мека срещу кожата си, миришеше на ванилия или на изпечени захарни бисквитки. Беше приятно, нищо, от което да се страхуваш. Мира се отпусна в нея, подозирайки, че е илюзия, която да я направи пасивна, да позволи на вещерите да я насилят, но, странно, не беше против.

Тогава магията се промени, стана агресивна.

Силата се промени, боцкайки по кожата й. Пеенето стана по-силно. Комфортната, успокояваща магия беше примамка за този много по-могъщ капан, а сега всички магьосници бяха затворени вътре.

Мира се намръщи. Това бе изпитала майка й, това бе изтърпял баща й. Това бе силата, която ги бе убила.

Магията я издърпа на колене като марионетка и съставът на магията се промени още. Сега имаше вкус на хубаво вино върху езика й, изпълни ноздрите й със стара, слаба миризма на плесен. Ароматът на магията съдържаше вкусния намек за земя, изпълнена с чистия, светъл тон на вода, пронизана от нишки буен огън.

Магията беше преди всичко земна и се усещаше като бездънни пукнатини и високи планински върхове. Беше хубава и бездънна, и толкова, толкова могъща.

Звукът от песните стана още по-силен и се превърна в дълго бръмчене в ума й, думите вече не бяха разделени. Боцкащият дискомфорт се превърна в истинска болка. Всички магьосници в кръга простенаха. Гръбнакът на Мира се изви и главата й се отметна назад, докато се опитваше да устои на усещането на частичната си парализа.

Магията я обхвана, обхвана всички им и ги задържа в плен. Израженията на всички в стаята бяха възхитени, когато пеенето се усили. Стана още по-силно, заглъхвайки в едно дълго бучене на сила.

Вибрации изпълниха тялото й, отначало нежни, а после все по-силни и по-силни, докато не я заболя. Не беше кой да е обикновен вид болка, беше болка с главно Б. Тя изпълваше всяка пора на тялото и ума й с интензивност, от която й се прииска да припадне, но очевидно не й бе позволен такъв лукс.

Това бе чувството как магията й бива изтръгната от нея.

Тя умираше.

Картини от живота й преминаваха пред очите й, както казваха, че винаги се случва, когато някой умира. Проблясваха през ума й толкова бързо, че можеше да се фокусира само върху някои от тях.

Видя Ани да й се усмихва, докато взимаше книги от библиотеката като малка. Лекият дъжд в задния двор на Ани. Видя картини от гимназията, нощта на бала и дипломирането. Видя Бен, сватбата им, денят, в който приключи разводът им.

След това проблесна Джак. Джак, който й се усмихва. Джак, който се навежда да я целуне. Събужда се сутрин и се обръща, за да открие Джак, оплетен в чаршафите до нея.

Болката пламна ярко в тялото й и всички картини изчезнаха.

Всичко изчезна.