Аня Баст
Магьоснически огън (15)

15

Крейн слушаше новините за поражението им с надигащ се гняв. Огънят отговори на повика на емоциите му, разгаряйки се в гърдите му, докато нуждата да го освободи почти не го заля. Искри се местеха от пръст на пръст на дясната му ръка. Пламъци гъделичкаха дланта му. Можеше да предизвика убийствена струя огън само с мисълта си. Можеше да убие пратеника пред себе си, да го изгори до пепел в кожените му мокасини.

Вместо това удари с юмрук по масата пред себе си, запращайки малки светкавици от сила във всички посоки. Силна болка проряза ръката му при движението. Всички в стаята отстъпиха крачка назад.

Крейн стисна зъби, затвори очи и си пое внимателно дъх. Не беше стигнал толкова далеч в живота си като губеше контрол. Да убие от страст или без причина беше грешка и трън в задника, когато стане време да се разчиства. Без значение колко щеше да го удовлетвори някой да крещи в агония и мириса на горяща плът, точно сега той трябваше да задържи гнева си под контрол.

Отмести ръката си от плота, отвори я и я затвори, усещайки настоящото раздразнение в тялото си като пристъп на болка.

Този проклет рак. Мразеше да се чувства толкова уязвим, мразеше да чувства тялото си като нещо чуждо.

Лекуваше се, колкото му беше възможно, достатъчно, за да функционира все още, но беше почти на края на своите способности. С времето щеше да бъде принуден да се предаде на не-магическите доктори, да го мушкат и бодат, докато не поеме и последния си дъх, както всеки обикновен човешки чувал с кости.

Това го дразнеше повече от всичко.

Той се вгледа във фината структура на масата.

— Всичко ли трябва да правя сам? — попита стаята той с измамно тих глас. Страх изпълни стаята, преситено сладък и сочен. Той вдигна поглед и всички отместиха поглед от него. — Е?

Дейвид прочисти гърлото си.

— Не знаем какво се случи. Всичко, което знаем е, че шестима от мъжете ни отидоха готови за битка, а се върнаха на носилки. Подозираме жената, тъй като бяхме изпратили двама висококвалифицирани магьосници на водата да неутрализират Джак. Вероятно е дори по-могъща, отколкото сме предполагали.

Крейн се загледа в него.

— Могъща или не — прогърмя гласът му, — тя не е имала време да се научи да контролира способностите си.

Дейвид сви рамене.

— Късметът на начинаещия?

Гневът на Крейн пламна отново и той затвори ръце, борейки се да го задържи. Тялото го болеше от усилието, карайки го да потръпва.

В края на масата, Стефан проговори.

— Времето намалява. Предлагам да я заместим с Маркъс и да се надяваме, че ще има достатъчно сила, за да отвори портала. — Той сви елегантно рамене. — Ако не успеем да отворим портала с Маркъс, просто ще намерим четирима магьосници. Трима от тях ще успеем да открием лесно, нали? Четвъртият винаги е бил проблем така или иначе. Ще намерим заместител.

Стефан все още притежаваше тежък френски акцент, а външния му вид беше на джентълмен и изискан човек. Прикриваше вродената си тъмна порочност, което Крейн толкова уважаваше. Стефан беше негов син много повече, отколкото Джак е бил някога. И все пак Крейн трябваше да внимава със Стефан. Той го бе отгледал прекалено добре и знаеше колко много желаеше той позицията на баща си, като глава на Дъскоф… и парите и силата, които идваха с управлението.

Той огледа Стефан за момент, чудейки се дали е бил манипулиран. И все пак не успя да открие недостатък в плана. Наистина, това изглеждаше единствената му опция в момента.

Той взе решението си.

— Тогава Маркъс трябва да бъде подсигурен. — Крейн се изправи, чувствайки агония — истинска или въображаема, не беше сигурен — да преминава през всяка клетка на тялото му. Той се поколеба, потрепвайки, след това се придвижи бързо през огромната си къща до стаята, където държаха Маркъс.

Стъпките им отекваха по коридорите на мазето. Вещерът, който охраняваше вратата, захвърли списанието си и се изправи на крака, когато зърна Крейн, Стефан и Дейвид да завиват зад ъгъла и да тръгват към него.

— Отвори — заповяда Крейн с рязък глас.

Пазачът извади ключа си и отвори вратата. Той се люшна навътре и Крейн се пребори с вика от гняв и безсилие, който се надигна в гърлото му. Всичко, което можеше да направи, беше да издаде приглушен звук към гледката пред него.

Маркъс висеше в центъра на стаята, с чаршаф увит около врата му. Крейн спря на прага на вратата и гледаше как тежкият магьосник се олюляваше напред-назад.

Стефан застана зад него и изцъка с език.

— Какъв срам.

Пръстите на Крейн стиснаха дръжката на вратата толкова силно, че побеляха. Той се бореше със силното желание да издигне огън и да овъгли тялото на Маркъс там, където висеше. Още по-добре, щеше да изгори безполезния пазач, който в момента се тресеше от страх в ляво от него.

Той се обърна и фиксира поглед върху охраната, дланта му се затопляше. Щеше да направи голяма бъркотия със сигурност, но някой друг щеше да я почисти. Пазачът отстъпи няколко крачки, падна върху стола и се просна по задник.

Стефан положи ръка на рамото на Крейн.

— Ne t’inquietes pas.^[1] Не се притеснявай, татко. Имам друг план. Дори ще бъде забавно. — Гласът му притежаваше онзи игрив и злобен тон, който Крейн бе опознал — и от който се пазеше — през годините.

Добре. Беше време да свалят картите.

 

 

Мира отново се пресегна за магията си, но изпусна края й. Разочарована, тя издуха кичур коса от лицето си.

— Съжалявам, Серена — извини се тя за хиляден път. — Знам, че е някъде тук.

Серена положи ръка на рамото й.

— Не се насилвай. Знам, че вероятно се чувстваш все едно се състезаваш с времето, но стреса ще направи нещата само по-лоши.

Мира затвори очи за момент и си пое дълбоко дъх. Серена, нейна братовчедка и земна магьосница, беше натоварена със задачата да обучава Мира на магията й. Проблемът беше, че изглежда магията й беше изчезнала през последната седмица и половина, почти веднага след като бяха пристигнали в Сборището.

Томас им беше предоставил отрязъци време, през които можеха да тренират в оранжерията. Пространството беше спиращо дъха, обвито в стъкло и изпълнено с почти всеки вид растение, цвете или билка, познати на човека. Малко поточе ромонеше през мястото с малки дървени мостове, които свързваха калдъръмените пътища изградени тук и там. Беше отличното място за Мира да експериментира с магията си.

Отвън зимата се бе разразила напълно, въпреки че тук в Чикаго беше малко по-мека от зимата в Минеаполис. Вътре беше топло и спокойно, изпълнено с успокояващите душата въздействия на земята, водата и въздуха.

Без огън, обаче.

Джак беше изчезнал по същото време, когато изчезна и магията й.

Тя не го бе виждала никъде в къщата. Единственият път, когато попита Томас за него, всичко което получи в отговор беше гробно мълчание и смяна на темата.

Джак й липсваше. Щеше й се да не е така, но не можеше да направи нищо по въпроса. Липсваха й шегите му, неговата леко греховна усмивка, липсваха й аромата му и докосването му.

Беше жалка.

Мира се фокусира върху сините очи на Серена. Тя беше привлекателна жена в началото на тридесетте. Гъста руса коса падаше до кръста й и имаше лека усмивка. Тя се сприятели с Мира почти веднага и Мира прецени, че устойчивостта, която земната магия придаваше на Серена, изграждаше личността й.

— Почти съм склонна да вкарам магьосник на огъня тук, за да видя дали ще успее да извади магията ти отново — каза намръщена Серена.

— Имаш предвид като Джак, може би?

Серена поклати глава.

— Ти и Джак трябваше да сте открили баланса до сега. Имаш нужда друг магьосник на огъня да го задейства, някой, с когото не си прекарвала никакво време до сега.

— Какво имаш предвид? Искаш да кажеш, че след известно време магьосниците на въздуха и огъня могат да изгубят привличането на техните магии?

— Именно.

— А какво ще кажеш за, ъм, сексуалната част? Привличането?

Серена се ухили.

— Това също избледнява. В крайна сметка откриват своето ниво, баланса на магиите и наситеното физическо привличане намалява заедно с интензивността на силата.

Това означаваше, че в даден момент магията й трябваше да спре да се влияе от тази на Джак… Осъзнаването я зашемети. Това означаваше, че това, което в крайна сметка изпитваше към Джак, нямаше нищо общо с привличането на магиите им. Ето защо беше усетила доближаването и отдръпването на магиите им през нощта, която прекараха в леглото. Магията им се бе балансирала, но интензивното привличане беше останало.

Когато правеха любов, бяха само те, не магиите им.

Горкият Джак. Горката Мира.

— Искаш ли да опиташ отново или имаш нужда от почивка? — попита Серена. — Изглеждаш разсеяна. Мислиш си за някого?

Уау, нима беше толкова прозрачна?

— Защо мислиш това?

Братовчедка й се засмя.

— Е, ти току-що попита за сексуалното привличане, Мира.

— Ами, да — усмихна се тя. — Предполагам, че е така.

Серена си приличаше с брат си само по това, че и двамата бяха привлекателни. Сестра му беше светла, докато той беше тъмен, въпреки че споделяха някои общи черти на лицето като високите скули и пълните, чувствени устни. Нейните очи бяха в хубав нюанс на синьото, докато очите на брат й бяха почти черни.

И двамата бяха наследили способностите на земята, което обхващаше доста неща, включително това, че можеха да използват растителните концентрати много по-добре от всяко лекарство, забъркано от фармацевт. Техните магии „променяха“ потенциала и възможностите на отварата, така че да отговаря на нуждите им.

Земната магия, както Мира откри, беше основният вид магия. Земните магьосници се занимаха с отвари и заклинания, изречени върху растения. Те бяха това, което не-магическата популация смяташе за магьосници през годините.

Когато цикълът на Мира дойде преди седмица, беше придружено с лоши спазми, които попречиха на тренировките й. Тя свари от своя любим чай от маточина и лимон, за да облекчи болката, но дори и това не помогна изцяло. Така че Серена й предложи да използва по-силни билки за спазмите и й каза, че също помагали като противозачатъчно, без да има странични ефекти. Мира ги прие с благодарност, макар че се съмняваше да има нужда от някакви противозачатъчни, след като Джак я избягваше доста успешно.

А защо изобщо я избягваше Джак?

— Мира?

Тя се оттегли от мястото, където я понесе огромният океан от неща, свързани с Джак, и откри, че Серена й се мръщеше.

— Съжалявам. Предполагам, че по-големият ти брат ще бъде ядосан, че не мога да достигна до магията си.

— Той е твой братовчед — коригира я внимателно тя, — не само мой по-голям брат. — Мира все още не можеше да свикне с тази идея. — Той просто иска да можеш да се защитиш, ако се стигне до това. Но така или иначе, той лае повече, отколкото хапе. Добре де… през повечето време.

— Боже, благодаря. Това е успокояващо, Серена. Впрочем каква е историята му? Защо той пое контрола над Сборището вместо теб?

— Позицията обикновено не е наследствена. Съветът го избра като най-добрия заместник на баща ни, като се базираха на силата на магията и характера му. Както и да е, исках да бъда ветеринар откакто бях на пет и точно това станах. Щастлива съм като ветеринар, а той е щастлив да ръководи Сборището… мисля. — Тя се намръщи. — Малко е трудно да се каже за Томас.

— Изглежда има много напрежение между него и Джак.

— Понякога се получава напрежение, когато става въпрос за два доминиращи магьосника. Довери ми се, става дори по-зле, ако двамата владеят огъня. Джак и Томас са като братя и понякога се карат също като такива. — Тя отново сви рамене. — Томас смята, че Джак е твърде неконтролируем, а Джак смята, че Томас трябва да разпусне. — Тя се усмихна. — И двамата са прави.

— Това е в природата на елемента на Джак. Огънят може да бъде непредсказуем и неконтролируем — отговори Мира веднага. Странно беше как почувства желание да го защити.

Тя кимна.

— А земята е стабилна и твърда.

— Докато не стане земетресение.

Серена се ухили.

— Вярно. Томас действа сякаш притежава всичко това, но аз знам, че това е частична маска, която трябва да вдъхва вяра във всички подчинени магьосници. Дори аз не познавам Томас толкова добре, въпреки че съм му сестра.

— А след това е Джак. Човек с няколко тайни.

Серена сви устни и за известно време не отговори нищо.

— Джак е преживял трагедия в миналото си, а тя се отразява на настоящето — отговори просто тя. — Той е добър човек и всички жени го обичат. — Тя направи пауза. — Бъди внимателна с него, Мира.

— Или може да се опаря?

— Той има склонността да го прави, да.

— Звучиш така, сякаш говориш от опит.

Серена се засмя.

— О, не. Никога не съм се замесвала с Джак. Имах няколко фантазии, може би, но… не. Той е прекалено непостоянен за моя вкус.

Мира очевидно харесваше непостоянните.

— Е, искаш ли да пробваш пак? — попита Серена. — Или си готова за почивка?

— Бих искала да си почина за малко. Ще ме оставиш ли сама с магията ми за известно време?

Серена се усмихна.

— Разбира се. Просто ела ме намери, когато искаш отново да се упражняваш.

Мира гледаше как Серена излезе от оранжерията, оставяйки широките стъклени врати да я отделят от основната част на къщата.

Тя откри тихо място в основата на едно дърво и седна. Анцугът и широкия бял пуловер, които облече тази сутрин, бяха идеални за малко медитация. До нея бръмчеше колибри, събиращо нектар от цвете с формата на тромпет. Пойни птици чуруликаха от клоните на дърветата около нея. Те бяха част от внимателно изградената екосистема на оранжерията. Мирът бе залял околната среда и чрез него се предаде на Мира. Тя зае удобна позиция и затвори очи.

Магията стоеше в центъра на гърдите й, точно както беше и първият път, когато Джак я беше задействал с целувката си. Усещаше я топла и уютна, малка топка светлина, настанена в сърцето й.

Тя беше там, тогава защо не можеше да я достигне?

Тя се пресегна в себе си, мъчейки се да я достигне — само нишка, — да я издърпа и оформи… но тя се изплъзваше през мисловните й пръсти.

Опитваше отново и отново. Всеки път нещо тъмно и неопределимо я спираше в последния момент, карайки нишката да се изплъзва от хватката й.

Мира усети присъствие в същия момент, когато магията пламна по-силно в гърдите й. Може би този път щеше да успее. Отново се опита да издърпа нишка и отново се провали. Трептящата усилена магия отново се оттегли в нея.

— По дяволите — промърмори тя, отваряйки очи.

Джак стоеше до нея, премахвайки шумата от крачолите на черните си панталони. Носеше сив плетен пуловер, който се съчетаваше с ледено сините му очи. Сърцето й пропусна един удар.

— Здравей, Мира — каза той с ниския си, дрезгав глас. Той изпрати тръпка през нея.

— Здравей, Джак. Не съм те виждала скоро наоколо. — Надяваше се, че звучи незасегната от присъствието му. Студено. Безучастно. В действителност тя беше стиснала ръцете си толкова силно под дългите си ръкави, че ноктите й се бяха забили до кръв в дланите.

Той погледна настрани към дървото, което се извисяваше над нея.

— Трябваше да замина за известно време, но сега съм тук. Добре ли се справяш?

Той звучеше толкова далечен. Сякаш не бяха прекарали двадесет и четири часа, правейки любов отново и отново, сякаш никога не бе покривал тялото й със своето, не беше мълвил сладко-мръсни неща в ухото й, не я бе карал почти да крещи, докато я водеше към оргазъм.

Тя се опита да се усмихне, но не успя съвсем.

— По-добре съм, отколкото съм била от доста време. — В някои случаи това беше вярно, но не толкова в други. Мира беше щастлива да открие тази липсваща част от себе си, но все пак Джак й липсваше. Да върви по дяволите, така или иначе. Той си тръгна и я принуди да наруши обещанието, което беше дала към себе си, беше си отишъл и я беше накарал да я е грижа за него. — Освен че магията ми е изчезнала.

— Съмнявам се в това.

Тя сви рамене и принуди ръцете си да се отпуснат. Наистина щеше да пусне кръв скоро, а Джак се справяше достатъчно добре с присъствието и спокойствието си.

— Мога да я почувствам в гърдите си, но не мога да я достигна. Мога да издърпам нишката, както си ме учил, но не мога да я задържа. Серена смята, че може би е прегоряла или стреса причинява блокирането. Не знам.

— Може би е това, но мисля, че знам на какво се дължи. — Джак се огледа в оранжерията. — Опитвала ли си да издърпаш магията си някъде другаде, освен тук?

— Не. Томас предложи да използваме това място и ни освободи време, през което да можем да тренираме, без да ни безпокоят.

— Е, това ти е проблемът. Тренираш на грешното място.

— Какво? — Тя се засмя. — Това е най-доброто място в Сборището за целта.

Джак облиза устни и се усмихна. Той се огледа в оранжерията, вдиша богатия на цветни аромати въздух и затвори очи за момент. Дъха на Мира заседна в гърлото й, докато го гледаше.

— Защо харесваш това място?

Тя се огледа наоколо, погледна жълтите и червените орхидеи отляво и се наслади на звука от близкия поток.

— Красиво е, спокойно. Това е абсолютно прелестна местност, където всички елементи работят заедно.

— Съгласен съм и знам колко много се наслаждаваш на стабилността, спокойствието и реда. Но какво се случи последния път, когато издърпа магията си?

Тя потрепери и стисна ръце в скута си.

— Хаос. Разрушение.

— Бинго.

— Казваш, че подсъзнателно се страхувам да не сторя това и тук?

Той кимна.

— Подсъзнанието ти блокира достъпа до магията ти, заради уважението ти към заобикалящата те среда.

Тя се огледа наоколо, осъзнавайки правотата му. Страхуваше се да не унищожи това красиво място. Точно сега леко се страхуваше и от магията си, въпреки жизнерадостните разговори, които беше провеждала със себе си.

Джак се приближи крачка към нея и протегна ръка.

— Хайде, красавице, нека да се махнем от това място за малко.

Тя постави ръка в неговата и той я дръпна толкова бързо, че тя се озова в ръцете му. След като си върна баланса, тя отстъпи от него и се престори, че оправя пуловера си и намества твърде дългите си ръкави. Сложи си фалшива ослепителна усмивка.

— Да вървим.

Джак я заведе в огромен, празен склад в мазето. Стаята разкриваше възрастта на къщата и миришеше на влага. Тя сбърчи нос и застана в средата на стаята, проучвайки бетонния под и стени.

— Не е красиво, но поне няма да се страхуваш, че ще разрушиш нещо тук. Опитай.

Тя затвори очи и се пресегна за магията си. Внимателно, тя издърпа една нишка и успя да хване ръба й, но той успя да се изплъзне между пръстите й.

Мира отвори очи.

— Почти успях, но все още не мога да я задържа.

— Страхуваш се от нея — каза Джак. — Недей. Това е твоята магия. Ти я контролираш, помниш ли? Тя прави това, което ти й заповядаш. Трябва да я направиш своя.

Той беше прав. Единствено страхът й я спираше. Знаеше, че може да го преодолее, ако само…

— Ще ме наглеждаш ли?

Въпросът заседна в гърлото й заради комбинацията от желание и опасения, но тя знаеше, че, ако Джак е готов да й помогне да контролира магията си, тя щеше да е способна да я задържи и да преодолее умствения си блокаж.

Джак просто стоеше шокиран. Мира съжали за въпроса си в същия момент милион пъти. Очевидно, той нямаше намерение да се приближи толкова до нея.

Тя почувства как се изчервява.

— Имам предвид… няма значение…

— Не, с удоволствие ще те наглеждам — каза Джак, прекъсвайки я.

Това беше неудобно.

— Не, наистина. Ще се оправя.

Той тръгна към нея.

— Мира, шшш. Обърни се.

Тя се обърна и той се приближи към гърба й. Неговата топла мъжественост я обгърна и лекия аромат на одеколона му подразни носа й. Той отметна косата от рамото й, карайки я да почувства топлина, да копнее за докосването му. Трябваше да се фокусира, припомни си тя. Той я докосна, защото искаше да й помогне да достигне магията си, не защото я искаше.

Мира остави очите си да се затворят и въздъхна, когато ръцете му я обгърнаха, а върховете на пръстите му откриха мястото, където магията й стоеше сгушена между гърдите й.

— Добре ли е? — промърмори той. Топлият дъх на Джак докосна косата й, която падаше върху раменете. Въпреки неудобния момент, който споделяха, Мира се отпусна незабавно в обятията му. С Джак толкова близо до себе си, тя се чувстваше в безопасност, достатъчно сигурна, за да извлече магията си и да я използва.

— Аха — отговори разсеяно.

— Продължавай — каза тихо Джак до ухото й. — Ще ти помогна да я контролираш, ако изтеглиш прекалено много.

Мира откри една нишка, сграбчи я и я изтегли без никакво колебание. Вдигна я и я оформи с ума си в приятен бриз. Той задуха през стаята, докосвайки и двама им и накара Мира да потрепери в ръцете на Джак.

— Отново — прошепна Джак.

Мира го направи отново. И отново. И отново. Понякога караше бриза да бъде по-силен или по-лек. Понякога го караше да духа от ляво надясно или от дясно наляво. Веднъж създаде лек вихър. Тя се изгуби в създаването и освобождаването, подръпването тук и там, ученето на тънкостите на силата си. Мира откри как се потапя в нея, оставайки безкрайно очарована от начините, по които можеше да я оформи, за изпълнението на задачите, които си поставяше.

Тя не знаеше колко време беше прекарала, стоейки там в бетоновото убежище, но когато накрая отвори очи и се завърна в света около нея… Джак го нямаше.