Аня Баст
Магьоснически огън (14)

14

Всяка една мисъл, която имаше Мира се разби като купчина чинии от китайски порцелан на пода. Тя примигна.

— Ъ, извинявай?

Томас се наведе, кръстосвайки пръсти пред себе си.

— Майка ти, Ева Монахан, бе сестра на баща ми. Това ни прави първи братовчеди.

Изведнъж тя усети как и премалява. Беше почти обед, а тя не беше яла нищо. Това означаваше, че на празен стомах почти уби шестима мъже, злоупотребявайки с магията си, а след това откри, че има отдавна изгубен братовчед. Нищо чудно, че се чувстваше леко замаяна. Тя хвърли поглед към бара.

— Мисля, че имам нужда от питие в момента.

Той се засмя и се изправи.

— Какво ще желаеш?

— Портокалов сок, ако имаш — „с половин шише водка в него“. — Би било чудесно.

Томас се върна с портокаловия й сок и тя отпи, позволявайки му да я закрепи и да успокои нервите й. Миг след като обработи течността и новата информация, тя проговори.

— Забелязах веднага, че Монахан е моминското име на майка ми, но си мислех, че е просто съвпадение. Аз, ъх, дори не знаех, че майка ми или баща ми са имали братя или сестри.

Гърдите и стомаха й бяха натежали от тъга. Ани беше крила всички тайни на родителите й от нея, всички. Макар и Мира да знаеше, че го е направила, за да уважи желанията им, беше болезнено. Не беше ли разбрала колко самотна се чувстваше Мира в света? Чувстваше се предадена.

И уморена от тайни.

— Предполагам, че не са искали да проследиш семейството си и да откриеш, че си магьосница, Мира. Опитвали са се да те защитят, защото те обичат. — Той направи пауза и проучи лицето й. — Какво искаш да знаеш?

Мира въздъхна.

— Всичко.

— Ще имаме време да наваксаме. Сигурен съм, че ще срещнеш и някои от останалата част от семейството, докато си тук.

— Останалата част от семейството?

— Семейство Монахан е пряко свързано със Сборището. Баща ми, Ричард, го ръководеше, преди контрола да ми бъде връчен от съвета. Имаш куп братовчеди, които се мотаят наоколо доста често. Всъщност, сестра ми Серена ще бъде тук по-късно днес. Ще я попитам дали има желание да поеме обучението ти. Тя е вещица на земята, също като мен.

Тя примигна.

— Не че имам нещо против, но защо Серена?

— Искам около теб само хора, на които вярвам безусловно.

— Джак ме тренираше до сега. Не му ли вярваш?

На Томас му отне момент, преди да отговори.

— Нямаше да позволя на Джак да бъде твоя личен бодигард, ако не му вярвах, и все още мисля, че е най-добрия човек за тази работа, но нека опитаме с някой нов за обучението ти.

Тонът му звучеше така, сякаш забранява всеки вид несъгласие. Мира подозираше, че повечето хора не опитваха да спорят с Томас. Във всеки случай, тя искаше да опознае Серена.

— Добре — каза тя, леко свивайки рамене. — Очаквам с нетърпение да се запозная със сестра ти… моята братовчедка. — Тя превъртя думата „братовчедка“ няколко пъти из устата си, опитвайки се да свикне с усещането.

— Майка ти има двама братя — каза Томас, — моят баща и чичо Андрю. И двамата са женени и имат деца. Имаш още четирима братовчеди, всичките на около наша възраст. Това са Серена, Катрин, Филип и Мика. Знам, че имаш и братовчеди от страната на Хоскинс.

Мира дори не можеше да отговори. Тя остави чашата с портокалов сок на масата до себе си.

— Ще те оставя да си починеш. Мога да кажа, че си изтощена и претоварена. Само ми кажи, ако се нуждаеш от нещо. Ние сме семейство, Мира, и се радвам, че най-накрая откри пътя към нас.

Семейство. Уау.

Чувствайки се леко шокирана, Мира гледаше как Томас взе един албум от рафта с книги. Той се приближи и й го подаде.

— Ще те заведа горе до стаята ти — продължи той. — Настани се, вземи си нещо за ядене, може да подремнеш. Това е албум със семейни снимки. Всички са надписани, така че ще знаеш, кой кой е.

Тя прокара пръсти по кожената корица и се усмихна.

— Благодаря ти.

Той я поведе през огромната къща, по коридори, стилно декорирани в неутрални нюанси. Дървени подове, изобилстващи от дълги килими в бургундско и златно. Малки масички, покрити от вази със свежи цветя, стояха в ъглите и до стените. Красиви картини висяха навсякъде. Минаха покрай местата за почивка тук и там, цялото удобно изглеждащо обзавеждане, сякаш те приканваше да си починеш.

Докато Томас я развеждаше, обясни, че къщата има две огромни кухни с готвачи, оранжерия, бална зала, фитнес зала, открит и закрит басейн.

— Кой притежава всичко това? — попита го тя, докато завиваха по коридор на третия етаж. Беше напълно и изцяло изгубена до момента.

— Сборището се поддържа чрез дарения от най-богатите магьоснически семейства и се управлява от система, нещо като борд на директорите. Хоскинс и Монахан също имат места на съвета на Сборището. Съветът наема финансови съветници, които правят инвестиции с добра възвръщаемост. Също така получаваме доходи от хората, които държат част от това, но не работят директно за Сборището. И на последно място, Сборището притежава собствен печеливш бизнес.

— Това означава, че съветът е управляващият орган?

— До толкова, до колкото имаме, да. Съветът решава кой да управлява Сборището и взема големите решения, които влияят върху магьосниците изцяло.

— Звучи сложно.

Той я дари с печална усмивка.

— Доста работа е, но я обичам. — Томас извади ключодържател от джоба си и отключи една от вратите. — Това е стаята ти.

Вратата се отвори и разкри хол, декориран в нюанси на кремаво и златно. Имаше телевизор, бюро с компютър, диван и стол, и малък хладилник. Френски врати, водеха в огромна, добре обзаведена спалня с голямо двойно легло. Банята беше огромна, със спа вана, която тя нямаше търпение да пробва. Някой вече беше оставил чантите на леглото й.

— Много повече е от това, от което имам нужда, Томас — каза тя, връщайки се от разходката в мислите си. — Мисля, че мога да побера апартамента си тук около три пъти.

— Това са твоите стаи тук в Сборището. Завинаги.

— Не, Томас…

Той вдигна ръка, за да прекрати протеста й.

— Хоскинс и Монахан допринасят с много пари за Сборището, а ти си и двете. Не казвай нищо повече. Това са твоите стаи, независимо дали ще решиш да останеш тук или не. Завинаги. — Отново с тона, който казваше „не спори“.

Мира отвори и затвори уста, но не знаеше както да каже в отговор на всичко това.

Той се обърна и тръгна към вратата, но спря, преди да напусне.

— Ако се нуждаеш от нещо друго, уведоми ме. Ние сме семейството ти, Мира, и ще направим всичко за теб.

Тя се отпусна на леглото в момента, в който Томас си тръгна и отвори фотоалбума. Вътре имаше страница след страница с лъскави фотографии на хора, които не познаваше. Непознати, които не трябваше да бъдат такива, но бяха заради свръхпредпазливостта на родителите й. Те изтъргуваха живота й, заради усилията си да я защитят, въпреки че опасността пак я намери. Всъщност опасността беше двойна в резултат на техните опити да я държат в безопасност.

Нямаше ли да е по-добре за нея да израсне, знаейки каква е и да стане по-силна в способностите си, толкова силна, че Крейн и Дъскоф никога да не бяха си помисляли да тръгнат след нея?

Поклати глава. Не знаеше какви бяха мотивите на родителите й, защото никога не бе ги познавала.

Мира премина през страниците, понякога попадайки на жена, която много приличаше на нея… братовчедка? Понякога откриваше снимка на Томас като малък.

След това отгърна на друга страница и откри снимка на родителите си. Последната половина на албума беше пълна с тях — когато са били млади, смеещи се, заобиколени от хора, които ги обичат.

Сълзи потекоха по страниците, покрити със защитно фолио, преди Мира да осъзнае, че плаче.

 

 

Томас беше в най-опасното си състояние, когато беше спокоен. Винаги ставаше тих и сериозен, когато беше изключително вбесен.

Две години по-голям от Джак, Томас винаги му беше като по-голям брат и като по-малкия брат, Джак често танцуваше по ръба на нервите му.

Трепвайки от раздразнението на лицето му, Джак потърка избръснатата си челюст и гледаше как Томас стои пред прозореца в кабинета си.

Изглежда Томас никога не носеше нищо друго освен ръчно изработените си костюми и италианските си обувки, и никога не сваляше гарда си. Той беше твърде здрав, имаше прекалено много издигнати бариери около себе си. Имаше нужда да се отпусне малко, може би дори от време на време да свали по някоя жена.

Лекарят беше огледал нараняванията на Джак, беше зашил разреза в подножието на косата му и бе намазал с лекарство останалото. Беше го излекувал, доколкото може, което означаваше, че раните му щяха да заздравеят по-бързо.

Беше задържал Мира в обятията си, въпреки цялата тази болка далеч повече, отколкото би могъл да издържи психически тази сутрин. Да я пусне да си отиде бе по-лошо от който и да е ритник по задника, който можеше да си спомни.

Мира се беше настанила в квартирата си, подбрана от братовчед й Томас, и сега си почиваше там. Джак не я беше виждал цял ден. Вече му липсваше и това означаваше, че трябва да се махне незабавно от Сборището, имаше нужда да отиде някъде далеч от Мира, така че да не я нарани повече, отколкото вече бе.

— Имаш ли някаква работа аз мен, Монахан? — поиска да разбере Джак, тъй като Томас не говореше, а той не искаше да стои там цял ден. — Мога да летя обратно до Минеаполис, да помогна на Ингрид да доведе обратно заложниците на Дъскоф. — „Просто ми дай нещо за правене.“

Томас се обърна към него.

— Спал си с нея, нали?

О, по дяволите.

Джак не отговори, но мълчанието подсказа всичко на Томас.

Томас прокле под носа си.

— Можех да го видя в мига, в който влязохте в библиотеката, начина, по който стоеше и начина, по който се гледахте. — Томас прокле отново и се обърна с гръб към Джак. Поклати глава. — Може би си мислел да го скриеш от мен, Джак, но всичко се вижда по езика на тялото ти.

Земната магия караше Томас да забележи всеки и всичко около себе си, всеки малък нюанс. Томас присъстваше и се обосноваваше по начин, който го караше да изглежда почти психически. Джак наистина не беше изненадан, че Томас беше разбрал.

— Мира ти е братовчедка — отговори Джак, — но също така е възрастна жена, която е способна да взима сама решения.

— Не ми излизай с тези глупости, Джак. — Той се обърна с лице към него. — Видял си хубава жена и си я прелъстил, това е подходът ти. Ето за това не исках да се захващаш с тази работа. Но вярвах, че няма да й размътиш мозъка заради миналото си, но ти тръгна право напред и направи точно това.

— Никога не съм искал да се случи. По дяволите, Томас. Опитах да го спра веднага щом почувствах силата на магическото влечение между огън и въздух и сексуалното привличане, което дойде заедно с него. Но не мога да кажа, няма да кажа, че съжалявам за случилото се.

— Привличането е силно първоначално, но след това трябва да намерите баланса и то ще намалее.

Джак стисна зъби за момент и се вторачи в Томас, присвивайки очи.

— Магическото привличане откри своя баланс, но сексуалното привличане не намаля. За нито един от двама ни. Дори стана още по-силно.

Лицето на Томас стана още по-буреносно.

— Нека хвърлим картите на масата. Никога не си й казал кой си, нали? Никога не си й казал истината.

Сковаващ страх и вина се надигнаха дълбоко в него. Джак се поколеба, преди да отговори.

— Не.

— Тогава трябва да съжаляваш — отговори Томас с нисък, заплашителен глас.

— Мислех, че искаш да запазя това в тайна — изръмжа Джак, опитвайки се с много труд да запази самообладание. — Ти ми каза, че не искаш да й казвам нищо от това, преди да бъде извън опасност.

— Така беше… Искам да пазиш това от нея за сега. Ти си най-добрия, който имаме да я защитава и не искам да мрази бодигарда си. — Томас прокле и се обърна. — Просто никога не съм си мислил, че ще спиш с нея. Никога не съм си мислил, че ще имаме този проблем.

Да мрази бодигарда си. Думите зазвънтяха в главата му.

— Аз съм наясно с усложненията. — Той направи пауза. — Наясно съм с това, което направих. Да нараня Мира е последното нещо, което искам…

Томас се завъртя с лице към него.

— Мислех, че мога да ти вярвам заради миналото ти и начина, по който е обвързано с бъдещето на Мира. Мислех, че като ти дам тази работа, ще ти осигури някакъв вид изцеление. Вместо това ти я използва.

Внезапен гняв го накара да настръхне. В отговор той усети магията си, гореща и бърза в центъра на гърдите си. Сви ръцете си срещу гъделичкането от огъня по пръстите си.

— Не съм я използвал — изръмжа той.

Томас се изсмя кратко и остро.

— Броя всички твои жени на ум в момента, Джак, всички твои афери.

Джак искаше да му се развика, да му каже, че е различно с Мира, че го е грижа за нея и че иска от нея много повече, отколкото някога би бил способен да получи. Искаше да изкрещи заради чувството на безизходица от тази ситуация с целите си дробове, но от това нещата нямаше да станат по-добре.

Суровата истина беше, че той никога нямаше да може да има Мира. Скоро щеше да разбере кой е той и тогава щеше да го намрази. Томас беше прав. Това щеше да бъде края.

— Знам, че ще трябва да я пусна — отговори Джак.

— Да, ще я пуснеш. Поначало не трябваше да я докосваш. Какво си мислеше? — засмя се Томас. — О, точно така, не си мислил!

— Томас, бил ли си някога с жена, на която просто не можеш да устоиш? Срещал ли си някога жена, която, независимо колко силно опитваш, просто не можеш да не докоснеш?

Томас изтрезня и студена усмивка замря на устните му. Един мускул от челюстта му потрепна. Той не отговори.

— Ще приема този отговор за „не“. — Очите му се присвиха. — Надявам се да срещнеш такава жена един ден. Тогава ще разбереш какво е било между мен и Мира.

Джак се обърна на пети и излезе от стаята.

— Джак — извика Томас след него. — По дяволите, не ми обръщай гръб.

Но Джак просто продължи.