Аня Баст
Магьоснически огън (1)

1

Той изглеждаше като грях и в същото време като спасение. Спасение за нейното слабо либидо във всеки случай.

Сериозно разсеяна от мъжа, стоящ на осма маса, Мира метна чиниите с дроб и лук, специалитетът за деня. Не можеше да си спомни последният път, когато някой мъж я бе разсейвал така, карайки я отново да се чувства непохватна като петнадесетгодишна. Не можеше да си спомни последния път, когато бе погледнала мъж и бе получила незабавна, първична реакция. По дяволите, бе започнала да си мисли, че напълно е загубила сексуалното си желание.

Все още беше живо и добре.

Тя вмъкна химикала зад ухото си, когато приключи с взимането на поръчката и погледна към мъжа. Той стоеше в ъгъла, сърбайки черно кафе и четейки „Star Tribune“. Беше там от близо два часа и не бе пожелал никаква храна. Обикновено това би я подразнило, особено след като беше заел най-търсеното място през най-натовареното време на деня, но тя беше готова да му прости. Сладур като него беше рядкост в „Закусвалнята на Майк“. Беше толкова невероятен, че тя усети как се нахвърля на горкото момче, но шефът й се намръщи, плашейки клиентите. Както и да е, наскоро разведена, изцапана с мазнина сервитьорка не бе обичайната компания на този мъж.

Не беше само външният му вид това, което го правеше толкова атрактивен. Бяха позата и маниерите му. Беше начинът, по който се държеше толкова самоуверено. Той беше един от онези мъже, към които жените имаха дълбока, инстинктивна реакция, отклик, който можеше да се проследи обратно до каменната ера, когато жените са били привлечени най-силно към най-големите, най-лошите мъже наоколо.

Най-малко шест фута и три инча и с могъща фигура, мъжът излъчваше секс. Сякаш би защитавал една жена от всяка опасност и би се грижил много добре за тялото й, докато го прави.

Разбира се, това вероятно беше възбуденото й, с намалена сексуалност въображение, което работеше извънредно. Това без съмнение се случваше, когато някой неочаквано преоткрива нечие либидо.

В резултат, тя имаше сексуални фантазии за непознат, през най-натоварената част от смяната й. Вместо да се притеснява за препълнените солница и пиперница, тя се чудеше какво ли ще е усещането от ръцете му по тялото й, представяйки си твърдия му гръден кош, отриващ се в голите й гърди.

След като Мира се погрижи за масата, напълвайки отново напитките и уверявайки се, че редовните клиенти имат всичко, от което се нуждаят, отново погледна към мъжа изпод мигли. Почувства нуждата да го запомни, така че той да може да изгрее във фантазиите й по-късно. През последните няколко месеца вибраторът й събираше прах на дъното на нощното й шкафче. Сега имаше причина да го извади отново.

Той беше с широки рамене и жилести мускули. Златната му, целуната от слънцето кожа, явно не се подчиняваше на зимата в Минесота и караше Мира да иска да прекара устни и ръце по нея. Копринена черна коса обрамчваше изваяното, интригуващо лице с черни резки за вежди и изваяна челюст, секси поръсена с брада. Беше привлекателен, макар че не беше красиво момче. Този мъж имаше лице, което можеше едновременно да смрази някого или да превърне женските кости в топъл мед, в зависимост от изражението му.

Мъжът беше секс с крака, но очите и устата бяха тези, които привлякоха Мира. Дълги, тъмни мигли обрамчваха светлосините му очи. На пръв поглед изглеждаха студени, но когато й се усмихна, погледът на тези очи накара коленете й да омекнат. И определено имаше неприлична уста. Леката извивка на плътните му, чувствени устни довеждаше ума до най-различни съблазнителни картини — кожа се движи върху кожа, преплетени крайници, неравно дишане, желания и движещи се езици, докато две тела се сливат сред оплетените чаршафи…

— Хей, внимавай! — оплака се клиент, когото тя почти блъсна, след като изчисти масата.

— Съжалявам. — Тя го подмина с усмивка и се извини. Наистина не беше в кондиция този следобед. Издухвайки блуждаещ кичур тъмна коса от лицето си, тя понесе съдовете обратно към мияча. Минавайки наблизо, тя открадна хилядният си поглед към него.

Той носеше чифт тесни дънки, сиво поло, дълго, черно палто и черни ботуши. Дрехите му бяха небрежни, но показваха, че е фрашкан с пари. Полъхът на скъпия му одеколон, който тя усети, и сребристият Мерцедес, който беше паркирал отвън, бяха достатъчни да й кажат, че има много.

Не. Определено не е неин тип.

Във всеки случай, беше си обещала, че ще избягва всякакви нови връзки поне за година. Дължеше на себе си спазването на това обещание.

Не че той я искаше и без това.

Пое обратно към кухнята, вмъквайки разпуснатия кичур коса зад ухото си, докато вървеше, и оставяйки поръчката, която току-що беше взела. Беше време за обяд и закусвалнята беше пълна с хора, хапващи нещо набързо, преди да се върнат обратно в офиса. Никой не искаше да отива много далеч през февруари; „Закусвалнята на Майк“ беше достатъчно добра за този студ в Минесота. Звуците от разговори и потракване на сребърни прибори почти заглушаваха музиката и в малкия ресторант ставаше горещо.

Обикновено, когато не беше толкова разсеяна, това беше времето от деня, когато се активизираше. Цялото й съществуване се превръщаше в синхронизацията на приемане на поръчки, сервиране на храна и доливане на напитки. Времето минаваше бързо и гладко. Ритъмът на обяда в закусвалнята беше като тракането на добре смазани колела на ускоряващ влак.

Тя беше добра в работата си, способна да усети хорските нужди с естествена интуитивност, която е имала цял живот. Редовните й клиенти винаги коментираха как тя се появява точно в момента, когато са си помислили да поръчат порция картофки или парче боровинков пай. Добре, тя не лекуваше рак, но поне беше продуктивен член на обществото. Плюс това бакшишите не бяха лоши. Мира спестяваше, за да се върне в училище и да завърши образованието си по психология. Нямаше намерение да бъде професионална сервитьорка до края на живота си.

— Мира, поръчката е готова! — извика Майк от кухнята.

Тя взе поръчката и отиде да я занесе, проправяйки си път през претъпканата закусвалня към седма маса. Беше точно до осма маса, където Господин Великолепен все още стоеше с кафето си. Тя сложи една голяма дай-ми-добър-бакшиш усмивка и сервира храната на мъжа на седма маса. Той изглеждаше като човек на среден управителен пост, проправящ си път нагоре по корпоративната стълбица. След работа в закусвалнята през последните шест месеца, тя имаше добро усещане за тълпата през обедното време.

— Мога ли да Ви помогна с нещо друго в момента, сър? — попита весело тя.

Мъжът вдигна поглед от чинията си и се фокусира върху колието й.

— Ти си някакъв вид сатанист?

Усмивката й изчезна и шок премина през нея, заради ядосания тон в гласа на мъжа. Ръката й литна към пентаграма на врата й. По дяволите, беше забравила да го свали, преди да почне смяната й.

Презрение последва шока. Този никога не би казал нещо, ако носеше кръст. Хората моментално свързваха пентаграма със сатанизма, въпреки че нямаше нищо общо. Обикновено, би му изнесла лекция за религиозните учения, но не беше нито времето, нито мястото.

— Не — отговори студено тя. — Не съм сатанист. Мога ли да Ви донеса още нещо, сър?

— И какво? Тогава това да не е някакъв вид готическо нещо?

— Не, не е готическо нещо. Искате ли още една кола?

— Защо носиш проклетото нещо наоколо? Обижда хората.

— Оставете сервитьорката на мира.

Главата й се вдигна рязко. Това беше Господин Великолепен. Той дори не беше вдигнал глава от вестника си. Дълбокият му, резониращ глас налагаше авторитет, дори без директното му внимание.

— Тя не иска да обяснява предпочитанията си към бижутата. Просто иска да знае дали искате да ви долее питието.

Директорът моментално се укроти от нотката на агресия в гласа на Господин Великолепен. Вероятно затова няма да се изкачи много високо по корпоративната стълбица, помисли си със задоволство Мира.

— Няма нужда — отговори й директорът, поглеждайки надолу към чинията си. — Съжалявам.

— Няма проблем — каза тя, обръщайки се.

Тя погледна към Господин Великолепен. Той вдигна поглед от вестника си и очите им се срещнаха за момент. Устните му се извиха в малка усмивка, преди да върне вниманието си към „Tribune“. Тя си представи как тези плътни устни я целуват между гърдите и надолу по корема. Картината как тъмната му глава работи между бедрата й, и излизвайки отстранява дълбокият й сексуален копнеж, изпълни ума й.

Бебе се разрева няколко маси по-нататък, прекъсвайки приятните й мисли. Мира си пожела да не беше на работа и да можеше да си бъде у дома, отдавайки се на фантазиите си за този мъж.

Като намери малко време, Мира се скри в стаята за почивки, за да махне колието и да го остави в шкафчето си. На излизане взе кана с кафе и тръгна обратно към масата на Господин Великолепен.

Той вдигна поглед към нея, когато приближи.

— Ще искате ли още една чаша кафе? — Тя държеше каната и я потупваше с ръка въпросително.

Той поклати глава.

— Сметката.

Тя остави каната, бръкна в джоба на престилката си за сметката му и я остави на масата.

— Благодаря — каза тихо тя. — За това, което казахте, имам предвид.

— С Уика^[1] ли се занимаваш? — каза той, докато вадеше портфейла си и извади двайсетачка.

Тя кимна.

— Отгледана съм с Уика, но не практикувам магия или разни такива щуротии. Уика е моята религия. Бях отгледана с нея. — Затвори рязко уста, за да не дрънка повече. Мъжът я караше да се чувства неудобно и уязвима. Да не споменаваме… не бяха много хората, които моментално я бяха възприемали за магьосница заради пентаграма й.

Той хвърли двайсетачката на масата и стана. Слабият аромат на одеколона му — пикантен, с лек привкус на дървесина — атакува сетивата й. Той погледна към врата й, където вече нямаше колие.

— Твърде лошо е, че трябва да го криеш заради невежеството на околните.

О! Тя се влюби.

Моментално губейки дар слово, тя погледна към сметката му.

— Ъм, нека Ви върна рестото…

— Не, задръж го. — Той се обърна и си тръгна.

Тя вдигна двайсетачката и сметката му. Кафето му, заедно с безплатното доливане, беше само долар и двадесет и пет.

 

 

Джак Макалистър затвори вратата на колата зад себе си и впери поглед през падащите снежинки и прозореца от бронирано стъкло към закусвалнята, наблюдавайки Мира Хоскинс, чудеща се на бакшиша, който й беше оставил. Тя погледна навън през прозореца, пъхайки двайсетачката и сметката му в джоба на престилката си и се отдалечи от масата, за да отнесе празната му чаша и захвърления вестник. Полата й се вдигна нагоре, разкривайки сладката извивка на прасеца й, малко от сметановата кожа на бедрото й, нежната свивка на коляното й. Това беше най-чувствителното място на повечето жени.

Той простена. Жената имаше хубави крака, крака, които неведнъж си представяше увити около талията си, откакто му беше възложено да я наблюдава. Косата й беше дълга и гъста, наситено шоколадово кафява. Джак си я представяше разпиляна по матрака му, докато той вкарваше пениса си в нея. Представяше си как го държи в ръка, докато я поставя с лице надолу върху леглото си и я взима изотзад с дълги, енергични тласъци във влажната й топлина. Би я накарал да разкъсва чаршафите с нокти, да стиска зъби и безпомощна от похот да забрави всичко друго освен начина, по който обладава тялото й.

Обзалагаше се, че издава най-сладките звуци, когато свършва.

Джак отправи проклятие и отмести поглед. Когато пое задачата знаеше, че огъня и въздуха естествено се привличат, но подцени силата на магическото влечение. Джак имаше голям сексуален апетит; все пак реши, че може да устои на тази жена. Тя не беше за него, на никое ниво. Съзнателно го знаеше. Пенисът му, обаче, явно имаше различни разбирания.

Не можеше да спре да мисли за сочните й, меки извивки и как би се почувствала тя под ръцете му. Желанието за нея беше могъщо, първично — инстинктивен отговор на магията му към нейната. Нищо повече. Както винаги желаеше силно жената, която знаеше, че не може да има.

На всяко друго ниво, освен на магическото, тя не беше негов тип. Мира Хоскинс не беше жена, която да изчукаш и да си тръгнеш. Това беше жена, която да задържиш. Която да обичаш. С която да обвържеш живота си завинаги.

Наблюдаваше я как взима чашата му и захвърлената салфетка и се отправя обратно към кухнята. Изглежда изобщо не съзнаваше красотата си. Мъжете я забелязваха постоянно, но тя не забелязваше. Държеше косата си естествена, дълга и права. Никога не носеше прекалено много грим. Това несъзнаване на външността й я правеше още по-привлекателна.

Джак изпсува отново и запали двигателя.

Мира беше добра жена, а това означаваше, че не е неговият тип жена. Той обикновено преспиваше с жени, които бяха омъжени и искаха кратка странична афера, или необвързани жени, които бяха за добро прекарване, без обвързване. Джак стоеше настрана от жени като Мира Хоскинс.

Особено от Мира Хоскинс.

Той пое тази задача, за да се освободи от дълга, който имаше към нея. Трябваше да бъде професионалист.

Както и да е, тя беше братовчедка на шефа му. Монахан щеше да откъсне главата на Джак, ако я прелъстеше, и може би не тази на раменете му.

 

 

След като затвориха, Мира излезе през задната врата. Студеният нощен въздух спря дъха й мигновено, карайки я да придърпа по-плътно краищата на палтото си. „Майк“ беше разположен по средата на Минеаполис, правейки вятъра, който се надпреварваше по коридорите на сградите, още по-студен. Той уви полата й около облечените й в найлонови чорапи крака и вкочани прасците й. Както винаги беше ободрително. Винаги бе обичала вятъра, дори когато изкарваше топлината от дробовете й.

Избра пътя си през заледения паркинг към раздрънканата си Хонда Акорд и тръгна. Студената седалка вкочани задника й при допира и накара Мира да изстене. Всичко, което искаше бе да се прибере у дома, да отмие миризмата на мазнина от кожата си и да се отпусне с някакъв полуфабрикат. Вкара ключа в стартера. Също щеше да извади и вибратора си. Господин Великолепен я беше вдъхновил.

На колата й трябваха няколко опита, за да запали, но скоро гумите хрущяха по ледената покривка по улицата навън и на път за вкъщи.

През целия път до апартамента й я дразнеше чувството, че някой я наблюдава. Беше глупаво. В края на краищата беше сама в колата си. Освен, ако чувството не идваше, защото някой я следва. Включи радиото и се опита да игнорира необяснимата си параноя, отблъсквайки я като плод на въображението си, но това не й попречи да проверява огледалото си за обратно виждане на всеки пет секунди.

Тя имаше това чувство, което се включваше и изключваше, през последните няколко седмици. Беше нелепо, разбира се. Никой не би я дебнал, никой освен Бен, може би. Но Бен вероятно не се интересуваше достатъчно от нея, за да инвестира толкова много време. Все пак Бен бе продължил към нещо по-добро и я беше забравил. Беше прекалено зает да чука новата си хубавичка, руса приятелка Трикси, за да се занимава с нея повече.

Кой, по дяволите, се казваше Трикси? Звучеше като име на стриптийзьорка, макар че Трикси всъщност беше физиотерапевтка, която се беше преместила от Дулут^[2] преди няколко години. Когато Бен беше наранил коляното си миналата година, Трикси прекара малко „извънредни часове“, помагайки му с възстановяването. Изглежда горкото бебе изискваше допълнителни любящи грижи.

Мира издиша силно, а дъхът й стана на бял облак във все още студената кола. Пожела на Трикси по-добър късмет с Бен, отколкото бе имала тя самата. Бен не беше от типа, който остава верен много дълго. Почти изпита съжаление към другата жена.

Но не съжаляваше твърде много.

Промърмори двадесет и петия стих от Съветникът за Уика на празната си кола.

— В любовта вярна винаги бъди, за да не ти измени любимият ти.

Мира въздъхна. Бен беше изменил невероятно много.

Паркира недалеч от входа на сградата си на Авеню Рандолф, на близката ул. Пол. Подхранвана от новия си страх, тя се увери, че никаква друга кола не отби след нея, преди да си вземе чантата и да излезе, подбирайки внимателно пътя си през едва видимия, покрит със сняг тротоар.

Мина през предната врата на старата сграда и надолу по късото стълбище. Имаше само два апартамента в сутерена и много малко лукс. Стълбището и стените бяха направени от неукрасени бетонни блокове и миришеше леко на мухъл. Самотна крушка висеше на верига над главата й, хвърляйки сенки, докато отключваше вратата на апартамента си.

Веднъж влязла вътре, тя свали палтото си и усили отоплението. Влизайки в кухнята, бръкна в джоба на престилката си, извади купчината еднодоларови банкноти и ги напъха в розовия буркан с форма на прасе върху плота й. Вече беше толкова по-близо до нощното училище. Усещането да има цел беше хубаво. Даваше смисъл на живота й.

Стоейки по средата на кухнята си, тя се усмихна. Винаги толкова скромна. Апартаментът й се състоеше от една малка спалня, безкрайно малка баня, миниатюрна кухня без съдомиялна и съвсем малка всекидневна. Мястото беше тъмно и обзаведено с несъответстващи си мебели втора ръка.

Беше дупка.

Но беше нейната дупка. Усмивката й се разшири. За първи път в живота си имаше място, което да е само нейно. Може да не беше много, но беше свобода.

Лампичката за съобщения на телефонния секретар й намигна. Тя отиде и натисна копчето за включване.

— Мира — чу се гласът на Бен. — Искам си стереото. Казвал съм ти стотици пъти, това е моето… — Тя натисна „Изтрий“. Копелето й изневеряваше нонстоп по време на брака им. Когато откри, тя трябваше да се изследва за БППП^[3]. БППП! Затвори очи за момент, усещайки тази позната комбинация от предателство и срам.

Задържа проклетото стерео.

Мира бе срещнала Бен в колежа. Той почти бе завършил правното си образование и когато се дипломира, се ожениха. Бен някак я бе убедил да изостави образованието си по психология и да забременее. Той изкарваше достатъчно пари, за да издържа и двама им и явно наистина искаше дете. Намери си работа в местна правна кантора и докато не бяха заможни, успяваха да свържат двата края през тези ранни години.

За щастие никога не успя да зачене. Мира искаше деца, но не и докато Бен се опитва да направи бебета на половината женско население на Минесота. Щом веднъж откри многобройните афери на Бен и всичките му лъжи, тя застана пред него и поиска развод още в същия ден.

Сърцето й беше разбито, но всяка останала любов, която изпитваше към Бен, се изпари след делата по развода. Бен се бе борил с нея на всяка крачка. Мира все още изплащаше юридическите хонорари, но успя да му измъкне някакво обезщетение като негова съпруга, поне докато не си вземеше психологическото образование.

За момент в нея се надигна гняв, толкова суров, че почти я задуши. Бен я беше лъгал непрекъснато. Тя му бе дарила години от живота си, доверието си и любовта си, а той се отнесе с чувствата й като с боклук. Отнесе се с нея като с боклук.

Беше толкова глупава, че да напусне училище и да разчита финансово на него. По времето, когато беше толкова влюбена в него, никога не би могла да си представи, че Бен е способен да бъде неверен. Мислеше си, че животът й ще бъде като тези на приятелите й. Дори и да няма кариера, щеше да има деца, страхотен брак, да бъде щастлива.

Очевидно тези неща не бяха предназначени за нея.

Той взе къщата в Идън Преъри. Тя не я искаше. Искаше свое собствено място, свободно от спомени и изпълнено с обещанието за ново начало. Освен временната съпружеска помощ, взе много малко от старото си жилище, за да създаде новия си живот.

Сълзи запариха в очите й и тя примига, за да ги махне. Потъването в самосъжаление беше възможно най-безсмисленото нещо, което можеше да направи. Както и да е, беше свободна от Бен и от лъжите му вече шест месеца и всеки следващ ден от живота й беше по-хубав.

Мира се огледа из апартамента си, малко по-несигурна, отколкото бе преди миг.

Нали?

Тя пропъди искрата на съмнение като поклати глава и натисна бутона за следващото съобщение. Зловещият звук на дишащ мъж изпълни апартамента. Без думи, без глас, само странно заплашителният звук от дишане.

Мира потрепери. След чувството, че е наблюдавана, наистина нямаше нужда от шегаджийски обаждания като това. Натисна „Изтриване“ и се отдалечи от секретаря, усещайки настръхнало всяко косъмче по тялото си. Обикновено би се изсмяла, но не и тази вечер. Тази вечер накара стомаха й да се свие от ужас.

Някой почука на вратата… силно. Стресната, Мира подскочи три стъпки във въздуха.

— Мира Хоскинс? — Гласът на мъжа прозвуча приглушено през вратата. — Трябва да говорим с вас.

Ние?

Тя не помръдна, не диша. Гласът беше непознат. Нямаше обяснима причина някой да тропа на вратата й в единадесет вечерта. Гласът на кръстницата й нахлу в ума й… Знаеш, че Бостънският Удушвач никога не е трябвало да разбива ключалката.

Дан! Дан! Дан!

— Госпожице Хоскинс, знаем, че сте вътре. Отворете. Искаме просто да поговорим.

Нямаше начин да отвори вратата.

Тишина. Стоеше закована на място, надявайки се, че ще си тръгнат.

— Госпожице Хоскинс — каза меко гласът след няколко мига, — нека да го направим по лесния начин, става ли?

Кръвта на Мира се смръзна, а пулсът й се учести. Това определено звучеше като заплаха. Тя грабна телефона, за да позвъни на 911… напразно. Нямаше сигнал.

— О, по дяволите — въздъхна тя. Бяха прекъснали телефона. Как, по дяволите, бяха прекъснали телефона й?

Огледа се към прозорците. Всички бяха малки прозорчета на приземен етаж. Почти прекалено малки, за да допуснат въздух, още по-малко жена с нормално телосложение.

Без бягство. Това значеше борба.

Паниката накара сърцето й да заблъска и ръцете й да се разтреперят, отиде до кухненското чекмедже, извади нож и се промъкна на пръсти по малкия коридор към вратата, с намерението да надникне през шпионката.

Звукът от разцепващо се дърво изпълни ушите й и вратата се отвори със замах. Удари я право в челото. За момент в главата й експлодира заслепяваща болка, след това пропадна в тъмнината.