Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (5)

4

Разговорът на мъжете продължаваше, все по-ясно различим през тънката преградна стена, вече в продължение на две минути. Сега, при внезапната тишина, настъпила след спирането на бормашината, думите на Бристоу се чуваха съвсем ясно.

Единствено в името на развлечението и заради повишеното си настроение в този щастлив ден Робин се стараеше да изиграе убедително ролята на постоянна секретарка на Страйк и да не издава пред приятелката на Бристоу, че работи за частния детектив едва от половин час. Тя се постара с всички сили да прикрие какъвто и да било признак на изненада или вълнение, щом се раздадоха крясъците, но инстинктивно беше на страната на Бристоу, каквато и да бе причината за конфликта. Вярно, професията на Страйк и насиненото око му придаваха известно обаяние, но отношението му към нея беше под всякаква критика, а лявата гърда още я болеше.

Приятелката на Бристоу се беше втренчила в затворената врата още откакто разговорът на мъжете беше станал по-доловим през шума на бормашината. Набита и много мургава, с провиснала късо подстригана коса и вежди, които щяха да са като една, ако не бе изскубала косъмчетата помежду им, тя изглеждаше сърдита по рождение. Робин често бе забелязвала при двойките тенденцията към приблизителна еквивалентност на привлекателността, макар че, то се знае, фактори като парите често ти осигуряваха партньор с далеч по-добра външност от твоята. На Робин й се стори умиляващо, че Бристоу, който предвид елегантния си костюм и престижната си фирма би могъл да хвърли око на някоя далеч по-хубава, беше избрал тази млада жена, дано поне да е по-добра и по-сърдечна, отколкото предполага видът й.

— Сигурна ли си, че не искаш кафе, Алисън? — попита я.

Жената се огледа, сякаш изненадана, че й говорят, като че напълно бе забравила за присъствието на Робин.

— Не, благодаря — отвърна тя с плътен глас, който се оказа учудващо мелодичен. — Знаех, че той ще се разстрои — добави със странно задоволство. — Опитах се да го разубедя да прави това, но не щеше да ме чуе. Доколкото схващам, този така наречен детектив го е отрязал. Браво на него.

Изненадата на Робин трябва да беше проличала, защото Алисън продължи с известно раздразнение:

— За Джон ще е по-добре да приеме фактите. Тя се е самоубила. Останалите от семейството се помириха, не знам защо той не може.

Нямаше смисъл да се преструва, че не разбира за какво говори жената. Всички знаеха какво се е случило с Лула Ландри. Робин си спомняше точно къде се намираше, когато чу за гибелта на модела в януарската нощ с температура под нулата: стоеше пред кухненската мивка в дома на родителите си. Новината дойде от радиото, а тя нададе лек вик на изненада и изтича по нощница от кухнята да каже на Матю, който им гостуваше за уикенда. Как бе възможно смъртта на човек, с когото никога не си се срещал, да ти повлияе толкова? Робин много се бе възхищавала на външността на Лула Ландри. Не харесваше особено цвета на косата и на кожата си, по нейно мнение като на млекарка, докато Лула беше мургава, ослепителна, с изящна костна структура и яростно излъчване.

— Не е минало чак толкова дълго време от смъртта й.

— Три месеца — изтъкна Алисън и разтърси своя „Дейли Експрес“. — Бива ли го изобщо този човек?

Робин бе забелязала презрителното изражение на Алисън, когато оглеждаше окаяното състояние на офиса, безспорната му запуснатост, малката приемна, а и току-що бе зърнала онлайн безукорната, луксозна като дворец кантора, в която работеше другата жена. Отговорът й бе продиктуван по-скоро от самоуважение, отколкото от желание да защити Страйк.

— О, да — отвърна, без да й мигне окото. — Той е от най-добрите.

После отвори розов плик, изрисуван с котета, с маниера на жена, която всекидневно се занимава с неотложни дела, далеч по-сложни и интригуващи, отколкото Алисън би могла да си представи.

Междувременно Страйк и Бристоу стояха лице в лице във вътрешния кабинет, единият бесен, другият търсещ начин да обърне позицията си на сто и осемдесет градуса, без да жертва достойнството си.

— Само едно искам, Страйк — заяви Бристоу с пресипнал глас и силно зачервено слабо лице. — И то е правосъдие.

Все едно бе ударил божествен камертон; думата отекна в занемарения офис и събуди беззвучна, но вибрираща струна в гърдите на Страйк. Бристоу неволно беше докоснал мястото на дълбоко пазената у Страйк пътеводна светлинка, когато всичко останало бе разбито на пух и прах. Вярно, отчаяно се нуждаеше от пари, но Бристоу му бе дал друга, по-възвишена причина да обърне гръб на скрупулите си.

— Добре. Разбирам. Искрено го казвам, Джон, разбирам те. Седни отново. Ако все още искаш помощта ми, готов съм да ти я предоставя.

Бристоу го стрелна с пламтящ поглед. В кабинета бе настанала пълна тишина, нарушавана само от далечните гласове на работниците долу.

— Искаш ли твоята… съпруга ти е, така ли… да влезе?

— Не — отвърна Бристоу, все още напрегнат и с ръка на бравата. — Алисън не одобрява, че се заемам с това. Всъщност не разбирам защо настоя да ме придружи. Вероятно се е надявала, че ще ми откажеш.

— Седни, моля те. Нека го обсъдим както трябва.

Бристоу се поколеба, после отново се върна на стола.

Неспособен да се съпротивлява повече, Страйк си взе шоколадова бисквита и я натика цялата в устата си; извади неизползван бележник от чекмеджето на бюрото си, отвори го, затърси писалка и успя да преглътне бисквитата за времето, докато Бристоу се настаняваше на мястото си.

— Може ли да го взема? — предложи той, като посочи към плика, който Бристоу все още стискаше.

Адвокатът му го подаде, сякаш все още се колебаеше дали може да го повери на Страйк. Страйк, който не искаше да преглежда съдържанието му пред Бристоу, го остави настрани и го потупа леко, което трябваше да покаже, че той вече е ценен компонент от разследването, после приготви писалката си.

— Джон, ако ми преразкажеш накратко събитията от деня, в който почина сестра ти, ще ми е от голяма полза.

Методичен и щателен по природа, Страйк бе обучен да води разследването съвестно и взискателно. Първо да даде възможност на свидетеля да разкаже историята посвоему — непрекъсваният поток на повествованието често разкриваше подробности и очевидни несъответствия, които впоследствие се оказваха безценни доказателствени факти. След като бъдеха обрани плодовете на първоначалните впечатления и спомени, настъпваше моментът данните да се подредят в строг и прецизен ред: хора, места, собственост…

— О! — промълви Бристоу, несигурен откъде да подхване след бурния си изблик. — Ами не знам точно… да видим…

— Кога я видя за последен път? — подсказа му Страйк.

— Ами трябва да беше… да, сутринта, преди да умре. Ние… всъщност се поскарахме, но слава богу после се помирихме.

— По кое време беше това?

— Рано. Преди девет, бях тръгнал към службата. Може би в девет без петнайсет.

— За какво се скарахте?

— За приятеля й, Еван Дъфийлд. Тъкмо се бяха събрали отново. Бяхме обсъдили преди това окончателното й скъсване с него на семеен съвет, почувствахме огромно задоволство. Той беше ужасна личност, наркоман и заклет егоманиак, възможно най-лошото влияние върху Лула. Може и да й се налагах малко със съветите си… сега го разбирам. Бях единайсет години по-голям от Лула. Чувствах се задължен да я закрилям. Нищо чудно на моменти да съм бил донякъде властен. Тя все ми казваше, че не разбирам.

— Че не разбираш какво?

— Ами… въобще нищо. Имаше си много проблеми. Заради това, че е осиновена, че е чернокожа в семейство на бели. Все казваше, че на мен ми е лесно… Не знам. Може би е била права. — Той замига бързо зад очилата си. — Скандалът всъщност беше продължение на друг, който подхванахме по телефона предишната вечер. Не можех да повярвам, че е толкова глупава, та да се върне при Дъфийлд. Такова облекчение изпитахме всички, когато се разделиха. Все пак при нейните проблеми с наркотиците да се хване с наркоман… — Пое дълбоко дъх. — Тя не искаше и да чуе. Такава си беше. Ужасно ми се ядоса. Дори наредила на охраната в жилищната сграда да не ме пуска отвъд преддверието на следващата сутрин, но… Уилсън тъй или иначе махна с ръка и ме остави да вляза.

„Какво унижение, помисли си Страйк, да трябва да разчиташ на съжалението на портиера.“

— Не бих се качил — продължи с нещастна нотка в гласа и с отново избили червени петна по врата Бристоу, — но у мен беше договорът със Соме, който трябваше да й върна. Беше ме помолила да го прегледам, а трябваше да го подпише… За такива неща можеше да бъде много безкомпромисна. Така или иначе не беше особено доволна, че са ме пуснали горе, и отново се скарахме, но ядът ни бързо премина. Тя се успокои. Тогава й казах, че мама много би се радвала на посещение. Току-що бе излязла от болница, след като й направиха хистеректомия. Лула каза, че може да намине да я види по-късно у дома й, но не е сигурна, имала да върши разни неща. — Бристоу вдиша дълбоко, дясното му коляно отново заподскача, а ръцете му с изпъкнали кокалчета подзеха свое собствено нямо шоу. — Не искам да оставаш с лошо впечатление за нея. Хората я мислеха за себична, но тя беше просто най-младата в семейството и доста разглезена, да не говорим, че имаше и заболяване, при което естествено бе център на внимание. После пък се впусна в един невероятен живот, в който всичко се въртеше около нея — вещи и хора — и навред бе преследвана от папараци. Не беше нормално съществуване.

— Не — кимна Страйк.

— И тъй казах на Лула, че мама се чувства отпаднала и има болки, а тя отвърна, че може да я посети по-късно. Тръгнах си. Отскочих до офиса си да взема едни преписки от Алисън, защото исках този ден да работя в апартамента на мама и да й правя компания. Отново видях Лула у мама малко преди обед. Поседя при нея в спалнята й, докато не дойде чичо ми, после надникна в кабинета, където работех, да се сбогува. Прегърна ме, преди да…

Гласът на Бристоу пресекна и той се втренчи в скута си.

— Още кафе? — предложи Страйк.

Бристоу поклати сведената си глава. За да му даде време да се овладее, Страйк взе подноса и се отправи към приемната.

При появата на Страйк приятелката на Бристоу вдигна очи от вестника, все така намръщена.

— Не приключихте ли вече? — попита.

— Очевидно не — отвърна Страйк, без да направи опит да се усмихне.

Тя го изгледа гневно, а той се обърна към Робин.

— Може ли да получа още една чаша кафе… ъ-ъ…?

Робин се изправи и мълчаливо пое от него подноса.

— Джон трябва да бъде в кантората в десет и половина — информира Алисън с леко повишен тон. — Налага се да тръгнем най-много след десет минути.

— Ще го имам предвид — увери я Страйк невъзмутимо, преди да се върне във вътрешния кабинет, където Бристоу седеше в молитвена поза със сведена над събраните си длани глава.

— Съжалявам — промънка той, когато Страйк седна. — Все още ми е трудно да говоря за това.

— Няма проблем — каза Страйк и отново взе бележника си. — Значи Лула дойде да посети майка ви? В колко часа?

— Някъде към единайсет. В разследването бе изяснено какво е правила след това. Накарала шофьора си да я откара до един бутик, който харесваше, после се върнала в апартамента си. Имала там среща с познат художник гримьор, приятелката й Киара Портър също отишла. Трябва да си виждал Киара Портър, тя е модел. Много руса. Двете бяха фотографирани като ангели, сигурно си виждал снимката: съвсем голи, само с чанти и перуки. Соме използва снимката в рекламната си кампания след смъртта на Лула. Общото мнение бе, че е проявил нетактичност. И тъй Лула и Киара прекарали следобеда заедно в апартамента на Лула, после отишли на вечеря, където се срещнали с Дъфийлд и други хора. Цялата компания отишли в нощния клуб „Узи“ и останали там до след полунощ. Дъфийлд и Лула се скарали. Много хора станали свидетели. Той я подърпал малко, опитвал се да я накара да остане, но тя си тръгнала от клуба сама. После всички мислеха, че е негово дело, но се оказа, че той има желязно алиби.

— Предоставено от пласьора му на дрога, а? — подхвърли Страйк, докато си записваше.

— Именно. Лула се прибрала в апартамента си приблизително в един и двайсет. Била е снимана как влиза вътре. Сигурно си спомняш снимката. Впоследствие я показваха навсякъде.

Страйк си я спомняше: една от най-фотографираните жени в света с наведена глава, свити рамене, натежал поглед и ръце, плътно обвити около тялото, извърнала лице от фотографите. След като случаят категорично бе обявен за самоубийство, снимката бе придобила злокобен аспект: богата и красива млада жена, по-малко от час преди края й, опитваща се да скрие покрусата си от обективите, които е прелъстявала и които толкова са я обожавали.

— Обичайно имаше ли фотографи пред вратата й?

— Да, особено ако знаеха, че е с Дъфийлд, или пък искаха да я снимат как се прибира у дома си пияна. Ала онази вечер не са били там само заради нея. Очаквало се е в сградата да пристигне американски рапър на име Дийби Мак. Звукозаписната му компания му наела апартамента под нейния. В крайна сметка не отседнал там, защото при всичката полиция наоколо му било по-лесно да отиде в хотел. Ала фотографите, преследвали колата на Лула, когато напуснала бар „Узи“, се присъединили към онези, които чакали Мак пред сградата, и образували доста голяма тълпа отпред. Разотишли се малко след като тя се прибрала вътре; някак получили сведение, че Мак нямало да пристигне скоро. Беше много студена нощ. Валеше сняг. Температурата беше под нулата. Така че улицата е била пуста, когато е паднала.

Бристоу примигна и отпи още глътка от студеното си кафе, а Страйк се замисли за папараците, които си бяха тръгнали, преди Лула Ландри да падне от балкона си. Представи си колко ли би струвала снимка на Ландри, летяща към смъртта си. Вероятно достатъчно, че човек да излезе в пенсия.

— Джон, приятелката ти каза, че трябвало да бъдеш някъде в десет и половина.

— Какво?

Бристоу сякаш дойде на себе си. Погледна скъпия си часовник и ахна.

— Господи, нямах представа, че съм стоял тук толкова дълго. Какво… какво ще стане сега? — попита той малко объркан. — Ще прочетеш ли бележките ми?

— Да, разбира се — увери го Страйк. — Ще ти се обадя до два дни, след като свърша малко предварителна работа. Вероятно тогава ще имам далеч повече въпроси.

— Добре — рече Бристоу и се надигна замаян. — Ето, вземи визитката ми. Как искаш да ти платя?

— Едномесечна такса в предплата би било чудесно — отвърна Страйк. Като стъпка плахите пориви на срам и си припомни, че Бристоу сам беше предложил двоен хонорар, той назова скандално висока сума и за негово огромно удоволствие Бристоу не мигна, нито попита приема ли кредитни карти, нито дори обеща да донесе парите по-късно, а извади истинска чекова книжка и писалка.

— Добре би било една четвърт да са в брой — добави Страйк, решил да експлоатира късмета си докрай.

За втори път тази сутрин беше слисан, когато Бристоу отвърна:

— И аз щях да го предложа, но не знаех дали за теб е удобно. — И отброи една купчина банкноти от по петдесет лири в допълнение към чека.

Показаха се навън в мига, когато Робин се канеше да влезе с нова чаша кафе за Страйк. Приятелката на Бристоу се изправи при отварянето на вратата и сгъна вестника с вид на човек, който е чакал прекалено дълго. Беше висока почти колкото Бристоу, кокалеста, с кисело изражение и големи като на мъж ръце.

— Значи все пак се съгласихте, а? — попита тя Страйк, който остана с впечатление, че според нея се е възползвал от богатото й гадже. Нищо чудно да беше права.

— Да, Джон ме нае — отвърна.

— Аха, ясно — изтърси нелюбезно тя. — Предполагам, че си доволен, Джон.

Адвокатът й се усмихна, а тя въздъхна и потупа ръката му с жест на толерантна, но поизгубила търпение към детето си майка. Джон Бристоу вдигна ръка за поздрав и последва приятелката си навън, а тропотът на стъпките им по металното стълбище постепенно заглъхна.