Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Корморан Страйк (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cuckoo’s Calling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
NMereva (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Робърт Галбрейт

Заглавие: Зовът на кукувицата

Преводач: Надя Баева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: британска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 03.02.2014

Редактор: Татяна Джокова

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Татяна Джокова

ISBN: 978-619-150-299-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7499

История

  1. — Добавяне

Епилог

Nihil est ab omni

Parte beatum.

Няма благословия без примеси.

Хораций, „Оди“, книга 2

Десет дни по-късно

Британската армия изисква от войниците си изтикване на втори план на индивидуалните нужди и връзки, което е почти неразбираемо за ума на цивилния. Тя практически не признава други изисквания освен собствените си, както и непредсказуемите кризи в човешкия живот — раждане и смърт, сватба, развод и болест, които точно толкова отклоняват военните планове, колкото дребните камъчета пътя на танк. Въпреки това съществуват изключителни обстоятелства и тъкмо поради едно такова обстоятелство втората мисия на лейтенант Джона Ейджиман в Афганистан беше прекратена.

Присъствието му във Великобритания спешно се изискваше от Централното управление на полицията и макар по принцип армията да не поставя нуждите на полицията по-високо от своите, в този случай бе готова на отзивчивост. Фактите около смъртта на сестрата на Ейджиман бяха привлекли международното внимание и една медийна буря около досега неизвестния лейтенант би навредила еднакво и на индивида, и на армията, в която служеше. И така Джона бе качен на самолет за Англия, където армията положи впечатляващи усилия да го опази от настървените медии.

По-голямата част от четящата вестници общественост приемаше автоматично, че лейтенант Ейджиман ще е възхитен, първо, да се прибере у дома от бойното поле и, второ, да влезе във владение на състояние, надхвърлящо и най-развинтените фантазии. Ала младият войник, с когото Корморан Страйк се срещна в пъб „Тотнъм“ по обед десет дни след ареста на убиеца на сестра му, се държеше едва ли не грубиянски и изглеждаше все още в състояние на шок.

В различни периоди двамата мъже бяха водили един и същ начин на живот и бяха понесли един и същ риск от смъртта. Това бе връзка, която никой цивилен не би могъл да проумее. В продължение на половин час те не говориха за нищо друго освен за армията.

— Бил си от Костюмарите, а? — рече Ейджиман. — Това е то, на такъв може да разчиташ да ти обърка целия живот.

Страйк се усмихна. В поведението на Ейджиман той не виждаше неблагодарност, макар шевовете на ръката му още да го подръпваха болезнено при всяко надигане на халбата.

— Майка ми иска да напусна армията — сподели войникът. — Твърди, че това щяло да е единственото добро, произлязло от цялата бъркотия.

Това бе първото завоалирано споменаване на причината, поради която бяха тук, и на факта, че Джона не е там, където му се полага — при своя полк, в живота, който си бе избрал.

И тогава съвсем внезапно той заприказва, сякаш бе чакал появата на Страйк от месеци.

— Тя изобщо не е знаела, че татко е имал друго дете. Той не й е казал. Дори не е бил сигурен дали онази Марлийн не го е излъгала, че е бременна. Преди смъртта си, когато вече знаеше, че му остават броени дни живот, го сподели с мен: „Само не разстройвай майка си. Съобщавам ти го, защото умирам, а не знам дали някъде нямаш полубрат или полусестра“. Каза, че майката била бяла и че изчезнала. Възможно било да е абортирала. Бях като треснат. Само да беше познавал баща ми! Никога не пропусна неделна служба в църквата. Взе последно причастие на смъртното си легло. Въобще не бях очаквал такова нещо от него. Нямах никакво намерение да споменавам за татко и тази жена. Но един ден като гръм от ясно небе дойде обаждане. Слава богу, че бях тук, в отпуск. Само че Лула — изговори името й предпазливо, сякаш не бе сигурен има ли право да я нарича така — ме увери, че би затворила, ако попаднела на майка ми. Каза, че не иска да нарани никого. Звучеше като свястно момиче.

— Мисля, че такава е била — кимна Страйк.

— Да… но, дявол да го вземе, беше ми странно. Ти би ли повярвал, ако някой супермодел ти позвъни и ти съобщи, че ти е сестра?

Страйк си помисли за собствената си чудата семейна история.

— Вероятно да — отвърна той.

— Е, да, така е, защо би лъгала? Във всеки случай това си помислих. Така че й дадох номера на мобилния си телефон, говорихме няколко пъти, когато тя успяваше да се срещне с приятелката си Рошел. Всичко бе измислила така, че от пресата да не разберат. Мен ме устройваше. Не исках майка ми да се травмира. — Ейджиман извади пакет цигари „Ламбърт енд Бътлър“ и започна да го върти нервно в ръцете си. — И тъй, тя ми позвъни в деня, преди… преди да се случи онова — продължи Джона, — и взе да ме моли да ида при нея. Вече й бях казал, че няма да можем да се видим през време на този ми отпуск. Беше ми гръмнала главата. Имах сестра супермодел. Майка ми се тревожеше, че заминавам на опасно място. Не можех да й изтърся в този момент, че баща ми има и друго дете. Не и тогава. Затова казах на Лула, че не мога да се срещна с нея. Тя ме умоляваше да се видим, преди да замина. Звучеше разстроена. Казах й, че може и да успея да се измъкна по-късно, след като мама си легне. Щях да й обясня, че излизам на по питие с приятел или нещо такова. Тя ми поръча да отида много късно, някъде към един и половина. Та така… — промърмори Джона и с неудобство почеса тила си. — Отидох. Бях на ъгъла на нейната улица… и видях как се случва. — Изтри устата си с длан. — Хукнах да бягам. Просто тичах. Не знаех какво да мисля. Не исках да съм там, не исках да ми се налага да обяснявам пред когото и да било. Знаех, че е имала психически проблеми, и си спомних колко потиснато звучеше по телефона. Реших, че ме е примамила там само за да видя как скача. Не можех да спя. Честно да ти кажа, радвах се, че заминавам и се махам от цялата онази шумотевица по медиите.

Клубът жужеше наоколо им, пълен с обедни клиенти.

— Мисля, че причината да иска толкова отчаяно да те види, е била, защото майка й току-що й е разказала историята — обясни Страйк. — Лейди Бристоу е взела много валиум. Допускам, че е искала да накара дъщеря си да се почувства зле, задето я оставя, така че е разказала на Лула какво е изрекъл Тони за Джон преди много години: че той е блъснал малкия си брат Чарли в каменната кариера и го е убил. Именно затова Лула е била в такова състояние, когато е напуснала дома на майка си, затова е звъняла многократно на чичо си, та да разбере има ли някаква истина в историята. И мисля, че е настоявала да те види, защото е искала да има до себе си човек, на когото вярва и когото обича. Майка й е била мъчна жена, а и на смъртно легло, мразела е чичо си и току-що е разбрала, че осиновеният й брат е убиец. Няма как да не е била отчаяна. Освен това е била уплашена. Същия ден Бристоу агресивно е настоявал тя да му даде пари. Вероятно се е чудила какво още би бил в състояние да извърши.

Из пъба се разнасяше врява и дрънкане на чаши, но гласът на Джона се издигна над тях изненадващо отчетлив:

— Радвам се, че си счупил ченето на мръсника.

— И носа му — весело добави Страйк. — Късмет, че заби нож в мен, иначе можеше да не ми признаят законна самозащита.

— Дошъл е въоръжен — замислено промълви Джона.

— Нищо чудно — отбеляза Страйк. — Бях поръчал на секретарката си да му подшушне на погребението на Рошел, че получавам смъртни заплахи от откачен, който иска да ми разпори корема. Това е посяло намерението в ума му. Планирал е, ако се стигне дотам, да представи убийството ми като дело на горкия Брайън Мадърс. После вероятно е щял да се прибере у дома, да премести отново стрелките на часовника на майка си и да повтори същия номер. Той не е нормален. Но това не му пречи да е голям хитрец.

Като че нямаше какво повече да се каже. Когато излязоха от пъба, Ейджиман, който с нервна настойчивост бе поискал той да плати бирите, отправи плахо предложение за парична премия на Страйк, чието оскъдно съществуване пресата не бе пропуснала широко да оповести. Страйк категорично отказа, но не остана обиден. Виждаше, че младият сапьор още не съумява да възприеме новопридобитото си огромно състояние, че се огъва под бремето и отговорността, които то му създава, че все още е повече притеснен, отколкото зарадван. Налице бе и ужасно потискащият факт как милионите бяха дошли при него. Страйк отгатваше, че мислите на Джона Ейджиман се лутат между другарите му в Афганистан, виденията на спортни коли и гледката със сестра му, лежаща мъртва на снега. Кой по-остро от войник, играещ хазарт със смъртта, би могъл да осъзнае случайността на заровете, хвърлени от съдбата?

— Той няма да се измъкне, нали? — внезапно попита Ейджиман, когато вече се канеха да се разделят.

— Не, разбира се — увери го Страйк. — До вестниците не е стигнало още, но полицията е открила мобилния телефон на Рошел в сейфа на майка му. Той не се е отървал от него. Сменил е кода на сейфа, така че никой освен него да не може да го отвори: 030483. Великден, хиляда деветстотин осемдесет и трета година, денят, в който е убил моя приятел Чарли.

 

 

Беше последният ден на Робин в офиса. Страйк я бе поканил да отидат заедно на срещата с Джона Ейджиман, за чието откриване тя имаше такъв голям принос, но Робин отказа. Страйк имаше усещането, че тя умишлено се отдръпва от случая, от работата, от него. Същия следобед той имаше назначен час в Центъра за пациенти с ампутации в болницата „Сейнт Мери“. Тя щеше вече да си е тръгнала, докато той се върнеше от Роухамптън. Матю щеше да я води в Йоркшър за уикенда.

Когато Страйк докуцука до офиса си през несекващата неразбория от пътните ремонтни работи, се запита дали някога отново ще види временната си секретарка след днешния ден, но всъщност се съмняваше това да се случи. Не много отдавна временният характер на уговорката им бе единственото, което го примиряваше с присъствието й, но сега вече знаеше, че тя ще му липсва. Бе отишла с него в таксито до болницата и бе увила шлифера си около кървящата му ръка.

Експлозивната публичност около ареста на Бристоу никак не бе навредила на бизнеса на Страйк. Не след дълго май наистина ще има нужда от секретарка. Ето, дори и сега, докато се качваше по стълбите бавно и мъчително, чуваше гласа на Робин, която говореше по телефона:

— … среща едва за вторник, боя се. Господин Страйк ще е зает през целия ден в понеделник… Да… непременно… Записвам ви за единайсет часа. Да. Благодаря. Дочуване.

Робин се завъртя на стола си при влизането на Страйк.

— Какво представлява Джона? — попита го тя.

— Симпатяга — отвърна Страйк, като се отпусна на издъненото канапе. — Ситуацията му е разбъркала главата. Но алтернативата бе десетте милиона да идат при Бристоу, така че ще трябва да се справи някак.

— Докато те нямаше, се обадиха трима евентуални клиенти — каза тя, — но този последният малко ме притеснява. Може да се окаже поредният журналист. Повече настояваше да обсъждаме теб, отколкото проблема му.

Вече бе имало няколко подобни обаждания. Пресата с ликуване се бе вкопчила в историята, която изобилстваше от различни гледни точки и от всичко, което репортерите обичаха най-много. Страйк беше широко застъпен в публикациите. За негова радост най-използваната снимка бе една отпреди десет години, правена още когато бе в армията. Бяха изровили обаче и снимката на рокзвездата, съпругата му и супергрупарката.

Много се изписа за полицейската некомпетентност; Карвър бе сниман забързан по улицата с развяно сако и видими петна от пот по ризата. Ала към Уордъл, красивия Уордъл, който бе помогнал на Страйк за изобличаването на Бристоу, бяха се отнесли със симпатия, особено жените журналистки. В центъра обаче отново бе Лула Ландри; всеки репортаж по случая бе придружен от снимки на мъртвия модел с нейното безупречно лице и гъвкаво изваяно тяло.

Робин говореше нещо, но Страйк не я слушаше, разсеян от пулсиращата болка в ръката и крака си.

— … всички файлове и твоя дневник. Защото сега ще ти трябва някой, няма да можеш да се справяш сам.

— Няма — съгласи се той и с мъка се изправи на крака. Възнамерявал бе да го стори по-късно, в момента на нейното тръгване, но и сегашният момент не бе с нищо по-лош от всеки друг. При това му даваше основание да се надигне от извънредно неудобното канапе. — Чуй, Робин… Все още не съм ти благодарил както трябва…

— Направи го вече — побърза да го прекъсне тя. — В таксито, на път за болницата. Но и без това няма нужда. Беше удоволствие за мен. Влюбена бях в тази работа.

Той вече куцукаше към вътрешния кабинет и не улови трепването в гласа й. Подаръкът беше скрит на дъното на войнишката му торба. Беше много лошо опакован.

— Заповядай — каза той. — Това е за теб. Без помощта ти никога не бих се справил.

— О! — промълви задавено Робин и Страйк бе едновременно трогнат и леко изплашен, когато видя по бузите й да се стичат сълзи. — Не биваше…

— Отвори го у дома — каза той, но твърде късно. Пакетът буквално сам се разпадаше в ръцете й. От хартията се плъзна нещо отровнозелено и падна на бюрото пред нея. Тя ахна.

— О… божичко… Корморан…

Тя вдигна пред себе си роклята, която бе пробвала и харесала толкова много във „Вашти“, и го погледна над нея с порозовяло лице и блеснали очи.

— Не можеш да си позволиш това!

— Напротив, мога — отвърна той и се облегна на преградната стена, защото така му бе малко по-удобно от седенето на канапето. — Ето че заприижда работа. Ти беше невероятна. В новата ти служба са щастливци, че ще те имат.

Тя трескаво бършеше очи с ръкава на блузата си. От устата й се изтръгна хлипане и няколко неразбираеми думи. Посегна на сляпо към хартиените кърпички, които бе купила от парите за дребни разходи в очакване на още клиентки като госпожа Хук, издуха носа си, изтри очите си, поглади зелената рокля, прехвърлена върху скута й, и промълви:

— Не искам да ходя там!

— Не си ми по джоба, Робин — с равен глас изрече той.

Не че и сам не бе мислил по този въпрос. Предишната нощ лежа буден на походното легло и правеше пресмятания, като се опитваше да излезе с оферта, която да не изглежда обидна на фона на заплатата, предлагана от медийната консултантска фирма. Не беше възможно. Нямаше как да отлага повече изплащането на най-големия от заемите си. Очакваше го увеличение на наема, а и трябваше да си намери място за живеене извън офиса. Макар изгледите в близък план да се бяха подобрили, общата картина изглеждаше несигурна.

— Не очаквам да ми плащаш каквото биха ми давали те — глухо изрече Робин.

— Аз не мога дори да се доближа до сумата — отвърна Страйк.

(Ала тя бе наясно с финансовото състояние на Страйк почти толкова, колкото той самият, и вече имаше представа колко може да очаква. Предишната вечер, когато Матю я завари обляна в сълзи при перспективата да напусне, тя му бе назовала цифрата на възможно най-добрата оферта на Страйк.

— Ама той нищо не ти е предложил още, нали? — възрази Матю.

— Не е, но ако предложи…

— От теб зависи — сухо каза Матю. — Ти сама си решаваш.

Знаеше, че Матю не иска тя да остане там. Седял бе с часове в болницата, докато шиеха Страйк, в очакване да отведе Робин у дома. Казал й бе, доста официално, че се е справила много добре, като е проявила инициатива, ала оттогава се държеше отчуждено и с леко неодобрение, особено когато приятелите им я разпитваха възбудено за подробности по случая, толкова широко отразен в пресата.

Но Матю непременно щеше да хареса Страйк, ако се запознаеше с него. А и самият Матю бе казал, че от нея зависи как ще постъпи…)

Робин се стегна, издуха си отново носа и назова със спокойствие, леко подронено от изхълцването й, цифрата, при която би останала на драго сърце.

На Страйк му бяха нужни няколко секунди, преди да отговори. Той можеше да си позволи тъкмо толкова, колкото тя предлагаше. За такава цена никога не би намерил друга като нея. Имаше само една мъничка капчица катран в меда…

— С толкова мога да се справя — отвърна той. — Да, по силите ми е да плащам такава сума.

Телефонът иззвъня. Сияеща срещу него, тя го вдигна и възторгът в гласа й бе такъв, сякаш от дни с нетърпение бе очаквала това обаждане.

— О, здравейте, господин Гилеспи! Как сте? Господин Страйк току-що ви изпрати чек, лично го пуснах в пощата сутринта… Цялата вноска, да, че и малко отгоре… О, не, господин Страйк е категоричен, че иска да си плати заема… Е, много мило от страна на господин Рокъби, но господин Страйк предпочита да плати. Надява се, че ще може да изчисти цялата сума в рамките на няколко месеца…

 

 

Час по-късно Страйк седеше на твърдия пластмасов стол в Центъра за пациенти с ампутации с протегнат пострадал крак и разсъждаваше по въпроса дали ако бе знаел, че Робин ще остане, пак би й купил зелената рокля. Убеден беше, че подаръкът няма да зарадва Матю, особено като я видеше облечена в нея и узнаеше, че я бе пробвала пред Страйк.

С въздишка той посегна към брой на списание „Частен детектив“, лежащо на масичката до него. Когато консултантът го повика, първия път Страйк не се отзова; бе погълнат от материал, изпъстрен с примери за репортерски изцепки, свързани със случая, разрешен от него и Робин. Толкова много рубрики правеха паралел с Каин и Авел, че списанието бе пуснало отделна статия, посветена на това.

— Господин Стрик? — извика консултантът за втори път. — Господин Камерън Стрик?

Той вдигна глава с усмивка.

— Страйк — изрече отчетливо. — Името ми е Корморан Страйк.

— О… моля за извинение… насам…

Докато Страйк куцукаше зад лекаря, една фраза изплува от подсъзнанието му, фраза, която бе прочел дълго преди да види за пръв път мъртво тяло, преди да се възхищава на водопад в африканските планини, преди да наблюдава лицето на убиец, рухващ при осъзнаването, че е хванат.

Аз се превърнах в име.

— На масата, моля, и свалете протезата.

Откъде се бе появила тази фраза? Страйк лежеше върху масата и се мръщеше срещу тавана, без да обръща внимание на консултанта, който, сведен над остатъка от крака му, тихо си мърмореше нещо и опипваше внимателно.

На Страйк му отне минути да си припомни стиховете, запаметени толкова отдавна.

След пътя нямам аз покой: ще пия

живота до последната му капка:

ликувал съм и страдал със другари,

ала и сам, на суша, всеки път

морето щом дъждовните Хиади

раздвижеха във мрака: Аз се превърнах в име[1].

Бележки

[1] Алфред лорд Тенисън, „Одисей“. — Б.пр.

Край