Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (43)

14

Следващото утро бе свежо и ярко. Страйк взе метрото до изискания и потънал в зеленина район Челси. Почти не познаваше тази част на Лондон, защото Леда никога, дори и в най-прахосническите си фази, не се бе добирала до квартала около Кралската болница — Челси, чиято сграда се издигаше бледа и елегантна под пролетното слънце.

Франклин Роу беше привлекателна улица с червени тухлени къщи и платанови дървета; виждаше се обширно затревено пространство, оградено с парапет, където група деца в начално училищна възраст, облечени в тениски и сини шорти, играеха разни спортни игри под ръководството на учители в спортни екипи. Щастливите им викове ехтяха в спокойната тишина, иначе нарушавана само от птичи песни. Не минаха никакви коли, докато Страйк вървеше по тротоара към къщата на лейди Ивет Бристоу, пъхнал ръце в джобовете си.

На стената до частично остъклената врата на площадка, до която водеха четири стъпала от бял камък, имаше старомоден бакелитен панел със звънци. Страйк видя името на лейди Ивет Бристоу, грижливо изписано до апартамент „Е“, после се върна на тротоара и зачака в меката топлина на деня, оглеждайки улицата в двете посоки.

Стана десет и половина, но Джон Бристоу никакъв го нямаше. Наоколо бе пусто, с изключение на двайсетината дечица на поляната, тичащи между обръчи и конуси.

В десет и четирийсет и пет мобилният телефон на Страйк завибрира в джоба му. Съобщението беше от Робин:

Алисън току-що се обади да съобщи, че ДБ е задържан и не може да напусне службата. Не иска да говориш с майка му, без той да присъства.

Страйк незабавно изпрати съобщение на Бристоу:

Колко дълго ще бъдеш възпрепятстван? Има ли шанс да го направим по-късно днес?

Едва бе изпратил съобщението, когато телефонът зазвъня.

— Да, здравей — каза Страйк.

— Оги — разнесе се металическият глас на Греъм Хардкеър чак от Германия, — имам сведенията за Ейджиман.

— Уцели момента без грешка — уведоми го Страйк и извади бележника си. — Казвай.

— Това е лейтенант Джона Франсис Ейджиман от Кралския инженерен полк. Възраст двайсет и една, неженен, последното му назначение е започнало на единайсети януари. Ще се върне през юни. Като най-близък роднина е посочил майка. Няма братя и сестри, нито деца.

Страйк записа всичко това в бележника си, притиснал телефона между брадичката и рамото си.

— Страшно съм ти задължен, Харди — каза той и прибра бележника. — Надали ти се намира снимка, а?

— Мога да ти я пратя по имейл.

Страйк даде на Хардкеър служебния имейл адрес и след стандартните взаимни въпроси за житейските им дела и благопожелания затвори.

Беше единайсет и пет. Страйк чакаше с телефон в ръка на спокойния площад с разлистените дървета наоколо, докато дечицата се забавляваха с обръчи и подскачаха в чували, а по набразденото от бели облачета небе сребрист самолет оставяше плътна бяла линия зад себе си. Най-после леко иззвънтяване, съвсем отчетливо на тихата улица, възвести пристигнало съобщение от Бристоу:

Днес няма възможност. Принудиха ме да замина за Рай. Може би утре?

Страйк въздъхна.

— Съжалявам, Джон — промърмори той, изкачи стъпалата и натисна звънеца на лейди Бристоу.

Фоайето на сградата, макар да бе тихо, просторно и слънчево, излъчваше леко потискащата атмосфера на комунална собственост, която не се разсейваше от ваза във форма на кофа, пълна със сухи цветя, килим в убито зелено и бледожълти стени, вероятно избрани заради своята ненатрапчивост. Също като в Кентигърн Гардънс и тук имаше асансьор, но този беше с дървени врати. Страйк предпочете да се качи пеша. В сградата се долавяше някаква овехтялост, която в никакъв случай не отнемаше от аурата на спокойното й благосъстояние.

Вратата на най-горния апартамент бе отворена от усмихнатата болногледачка, която с натискане на бутона го бе пропуснала през долната врата.

— Вие не сте господин Бристоу — бодро изрече тя.

— Не, аз съм Корморан Страйк. Джон идва насам.

Тя го пусна да влезе. Антрето в апартамента на лейди Бристоу бе приятно претрупано. Стените с избелели червени тапети бяха покрити с акварели в стари позлатени рамки; стойка за чадъри бе пълна с бастуни, по редицата стенни окачалки висяха палта. Страйк погледна надясно и зърна открехнатия кабинет в дъното на коридора: тежко дървено бюро и въртящ се стол с гръб към вратата.

— Ще изчакате ли в дневната, за да проверя дали лейди Бристоу е готова да ви види?

— Да, разбира се.

Влезе през вратата, която тя му посочи, в очарователна стая с розови стени, покрити с библиотечни шкафове с наредени снимки по тях. Старомоден телефон с шайба бе поставен на странична масичка до удобно на вид канапе, тапицирано с кретон. Страйк се увери, че болногледачката не е наоколо, преди дискретно да отмести слушалката от мястото й.

Край еркерния прозорец върху елегантно дамско писалище бе поставена голяма снимка в сребърна рамка от сватбата на сър и лейди Алек Бристоу. Младоженецът изглеждаше много по-възрастен от съпругата си — пълен и сияещ брадат мъж; младоженката бе слаба, руса и хубавка, но малко безлична. Като даваше вид, че разглежда снимката, Страйк застана с гръб към вратата и отвори малко чекмедже на красивото бюро от черешово дърво. Вътре имаше купче бледосиня хартия за писма и съответстващи пликове. Той отново затвори чекмеджето.

— Господин Страйк, заповядайте, моля.

Отново мина по коридора с червените тапети и се озова в голяма спалня, където доминиращите цветове бяха бледосиньо и бяло и цялата обстановка създаваше впечатление за елегантност и вкус. Две врати вляво, и двете отворени, водеха към малка баня и дрешник. Мебелите бяха елегантни, във френски стил. Набиваха се на очи аксесоари, говорещи за тежка болест — система, закачена на метална стойка, подлога — идеално чиста и лъскава, наредени върху скрин всевъзможни лекарства.

Умиращата жена беше облечена в дебел халат в слонова кост и седеше облегната върху множество бели възглавници, съвсем смалена в резбованото дървено легло. Не бе останала и следа от младежката миловидност на лейди Бристоу. Костите й рязко се очертаваха под тънката лющеща се кожа. Очите й бяха хлътнали, а погледът — мътен, бялата й коса, бебешки тънка, бе силно оредяла и под нея се виждаше розовият скалп. Измършавелите й ръце лежаха безжизнени върху завивките, а отдолу се подаваше катетър. Смъртта почти осезаемо присъстваше в стаята, сякаш търпеливо и любезно изчакваше зад завесите.

Въздухът бе проникнат от лек аромат на лимонови цветчета, който обаче не успяваше да измести миризмите на дезинфектант и на телесно разложение — миризми, припомнили на Страйк болницата, където бе лежал безпомощен с месеци. Втори голям еркерен прозорец бе леко открехнат, така че в стаята влизаха топъл свеж въздух и далечните викове на децата от спортната площадка. Гледката бе към най-високите клони на огрените от слънцето платанови дървета.

— Вие ли сте детективът?

Гласът й бе слаб и пресекващ, изговаряше думите слято и малко неясно. Страйк, който се чудеше дали Бристоу й е казал истината за неговата професия, почувства облекчение, че тя знае кой е.

— Да, аз съм Корморан Страйк.

— Къде е Джон?

— Задържали го в службата.

— Отново — промърмори тя и добави: — Тони го кара да работи прекалено много. Не е честно. — Вгледа се в него с мътните си очи, после леко повдигна пръст и му посочи стол. — Седнете, моля.

Около избледнелите й ириси имаше бели линии като от тебешир. Докато сядаше, Страйк забеляза още две снимки в сребърни рамки, поставени на нощното шкафче. Сякаш след удар от електрически ток той се озова вгледан в очите на десетгодишния Чарли Бристоу — с бузесто лице и модерна за времето прическа с дълги кичури на врата, замръзнал завинаги в осемдесетте години със своята училищна риза с остра яка и вратовръзка с огромен възел. Изглеждаше точно както когато помаха за довиждане на най-добрия си приятел Корморан Страйк, уверен, че ще го види след великденската ваканция.

До снимката на Чарли имаше друга, по-малка, на изящно момиченце с дълги черни къдрици и големи кафяви очи, облечено в тъмносиня училищна униформа: Лула Ландри, не повече от шестгодишна.

— Мери — продума лейди Бристоу, без да повишава глас, и болногледачката мигом дотича. — Би ли поднесла на господин Страйк… Кафе? Чай? — попита го тя и той се пренесе две десетилетия и половина назад в слънчевата градина на Чарли Бристоу и любезната му руса майка, предлагаща лимонада с лед.

— Кафе ще е чудесно, много благодаря.

— Простете, че няма да го приготвя лично — каза лейди Бристоу, когато болногледачката се отдалечи с тежки стъпки, — но както виждате, сега съм напълно зависима от добротата на чужди хора. Като горката Бланш Дюбоа^[1].

Тя затвори очи за момент, сякаш за да се съсредоточи по-добре върху някаква вътрешна болка. Той се питаше до каква ли степен е упоена от лекарствата. Под любезния й маниер се долавяше горчивината на думите й, също както миризмата на разложение не бе докрай прикрита от аромата на лимонови цветчета. Това го учуди донякъде, като се има предвид, че Бристоу прекарваше повече от времето си, въртейки се на пета около нея.

— Защо Джон не е тук? — попита отново лейди Бристоу все още със затворени очи.

— Задържаха го в службата — повтори Страйк.

— О, да. Да, вие ми казахте.

— Лейди Бристоу, бих искал да ви задам няколко въпроса и се извинявам предварително, ако те ви се сторят прекалено лични или разстройващи.

— Когато си преживял каквото изпитах аз — промълви тихо тя, — няма какво повече да те нарани. Наричайте ме Ивет.

— Благодаря. Ще възразите ли, ако си водя бележки?

— Не, ни най-малко — увери го тя, с бегъл интерес наблюдавайки как вади бележника и химикалката си.

— Ако нямате нищо против, бих искал да започнем от момента, когато Лула е дошла в семейството ви. Знаехте ли нещо за произхода й, когато я осиновихте?

Тя бе истинско олицетворение на безпомощността и пасивността, легнала там с отпуснатите си върху завивките ръце.

— Не — отвърна. — Не знаех нищо. Алек може и да е знаел, но и така да е било, никога не ми каза.

— Кое ви кара да мислите, че съпругът ви е знаел нещо?

— Алек винаги проучваше нещата възможно най-щателно — отговори тя с лека усмивка при спомена. — Беше преуспял бизнесмен.

— Но никога не ви е казал нищо за първото семейство на Лула?

— О, не, не би го направил. — Тя изглежда се учуди, че въобще може да се пита такова нещо. — Аз исках тя да е моя, само моя. Ако е знаел нещо, то е било, защото Алек е имал желанието да ме защити. Не бих понесла мисълта, че един ден някой може да дойде да си я поиска. Вече бях изгубила Чарли и отчаяно копнеех за дъщеря. Мисълта да изгубя и нея…

Болногледачката се върна с поднос, на който имаше две чаши и чиния с шоколадови бисквити.

— Едно кафе — бодро обяви тя, като го постави на по-близкото до Страйк нощно шкафче — и един чай от лайка.

После отново излезе стремително. Лейди Бристоу затвори очи. Страйк отпи глътка от черното кафе и каза:

— Лула е търсила биологичните си родители в годината, преди да умре, нали така?

— Да — отвърна лейди Бристоу все така със затворени очи. — Тъкмо ми бяха поставили диагноза рак.

Настана пауза, през която Страйк остави чашата си с леко потракване. Далечните възбудени викове на децата отвън долетяха през отворения прозорец.

— Джон и Тони й бяха много, много сърдити — каза лейди Бристоу. — Според тях тя не биваше да издирва биологичната си майка точно когато аз бях тежко болна. Туморът вече много се беше развил, когато го откриха. Минах направо към химиотерапия. Джон беше безкрайно добър, возеше ме до болницата и обратно, дойде да живее при мен през най-тежкия период, дори Тони се отбиваше, а Лула изглежда я вълнуваше единствено… — Тя въздъхна и отвори очи, като потърси лицето на Страйк. — Тони все повтаряше, че е много разглезена. Смея да кажа, че вината беше моя. Бях изгубила Чарли и се стараех да направя всичко за нея.

— Знаете ли доколко е успяла Лула с издирването на биологичното си семейство?

— Боя се, че не. Според мен тя знаеше колко силно ме разстройва това. Не ми казваше много. Знам, разбира се, че е открила майката, защото по медиите се вдигна голям шум. Беше точно каквато Тони предсказваше. Не е искала Лула. Ужасна, ужасна жена — прошепна лейди Бристоу. — Но Лула постоянно ходеше да я вижда. Точно през този период ми правеха химиотерапия. Цялата ми коса опада…

Гласът й замря. Страйк се почувства истински звяр, когато продължи с въпросите си, а може би тъкмо такова бе нейното намерение.

— Ами биологичният й баща? Споделяла ли е дали е узнала нещо за него?

— Не — слабо отвърна лейди Бристоу. — Не съм питала. Имах впечатлението, че се е отказала от цялата тази история, след като откри ужасната майка. Не желаех да обсъждаме този въпрос. Темата твърде много ме потискаше. Мисля, че тя го осъзнаваше.

— И не е споменала за биологичния си баща при последното ви виждане? — настоя Страйк.

— О, не — отвърна тя с мекия си глас. — Не. Това не беше много дълго посещение. В мига, в който дойде, ми каза, че не може да остане дълго. Имала среща с приятелката си Киара Портър.

Огорчението й го облъхна също като мириса на тежко болен, носещ се от нея. По някакъв начин му напомняше Рошел, макар че бяха толкова различни: и двете загатваха за недоволството си от това, че са били пренебрегвани.

— Спомняте ли си за какво говорихте с Лула в онзи ден?

— Нали разбирате, бяха ми дали много обезболяващи. Бях претърпяла сериозна операция. Не си спомням всички подробности.

— Но си спомняте, че Лула е идвала да ви види? — попита Страйк.

— О, да — отвърна тя. — Събуди ме, бях заспала.

— Спомняте ли си за какво приказвахте?

— За моята операция, разбира се — отговори малко рязко. — А после и за по-големия й брат.

— По-големия…?

— За Чарли — тъжно промълви лейди Бристоу. — Разказах й за деня, в който умря. Никога преди не й бях говорила за това. Най-ужасният ден в живота ми.

Страйк можеше да си я представи легнала и твърде омаломощена, но не по-малко засегната от това, че задържа дъщеря си против желанието й, за да й говори за болката си и за мъртвия си син.

— Как можех да знам, че това е последният път, когато я виждам — пророни лейди Бристоу. — Не осъзнавах, че съм на път да изгубя и второ дете.

Кървясалите й очи плувнаха. Тя примигна и две големи сълзи се стекоха по изпитите й страни.

— Бихте ли извадили хапчетата ми от това чекмедже? — пошепна тя и посочи със съсухрен пръст нощното шкафче.

Страйк го отвори и видя вътре множество бели кутийки с етикети по тях.

— Кое точно…?

— Няма значение. Всичките са едни и същи — каза тя.

Той извади едно с ясен надпис „Валиум“. Вътре имаше достатъчно хапчета, за да се предозира десетократно.

— Извадете ми две — помоли тя. — Пия ги с чай от лайка, ако е достатъчно изстинал.

Страйк й подаде две хапчета и чашата. Ръцете й трепереха и той трябваше да придържа чинийката. Съвсем не на място му хрумна аналогията със свещеник, даващ последно причастие.

— Благодаря ви — промълви тя и се отпусна на възглавниците, като върна чая на шкафчето и впери в него питащ поглед. — Джон не ми ли беше споменал, че сте познавали Чарли?

— Да, познавах го — отвърна Страйк. — Никога не го забравих.

— Не, то се знае. Той бе най-обичливото дете на света. Всички го казваха. Най-милото момче, което съм познавала. Липсва ми всеки божи ден.

Навън пред прозореца пищяха деца, платаните шумоляха и Страйк се замисли как ли бе изглеждала стаята през зимната сутрин преди месеци, когато дърветата са били голи, Лула Ландри е седяла на неговото място с красивите си очи, вперени в снимката на Чарли, докато унесената й майка й е разказвала ужасната история.

— Никога преди не бях говорила на Лула за това. Момчетата бяха излезли с велосипедите си. Чухме Джон да пищи, а после крясъците на Тони…

Страйк още не бе допирал химикалката до листа. Наблюдаваше лицето на умиращата, докато тя говореше.

— Алек не ми даваше да погледна, не искаше да ме пусне да доближа до кариерата. Когато ми каза какво се е случило, припаднах. Мислех, че ще умра. Исках да умра. Не можех да проумея как Бог допусна това. Ала оттогава взех да си мисля, че може би съм заслужила да ме сполети — говореше едва доловимо лейди Бристоу, с очи, вперени в тавана. — Чудила съм се дали не бях наказана. Защото ги обичах прекалено много. Разглезвах ги. Не можех нищо да им откажа. Чарли, Алек и Лула. Мисля, че трябва да е наказание, иначе би било неизразимо жестоко, нали? Да съм принудена да го преживявам отново, и отново, и отново.

Страйк нямаше отговор, който да й даде. Тя би трябвало да предизвиква жалост, но той установи, че не може да я пожали дори толкова, колкото тя вероятно заслужаваше. Лежеше умираща, загърната в невидимата мантия на мъченичеството, излагаща пред него своята безпомощност и пасивност като скъпи накити, но доминиращото чувство у него бе неприязън.

— Толкова много исках Лула — промълви лейди Бристоу, — но едва ли тя някога… Беше истинско сладурче. Толкова красива. Всичко бих сторила за това момиче. Ала тя не ме обичаше, както ме обичаха Чарли и Джон. Може би я взехме твърде късно. Джон ревнуваше в началото, когато тя дойде при нас. Беше покрусен и при появата на Чарли… но накрая станаха близки приятели. Много близки.

Лека бръчица се появи на фината като хартия кожа на челото й.

— Така че Тони грешеше.

— За какво е грешал? — попита тихо Страйк.

Пръстите й взеха да мачкат завивките. Тя преглътна.

— Според Тони не биваше да осиновяваме Лула.

— Защо?

— Тони никога не е харесвал нито едно от децата ми — каза Ивет Бристоу. — Брат ми е много суров човек. Много студен. Изрече ужасни неща, след като Чарли умря. Алек го удари. Не беше истина. Не беше вярно това, което каза Тони.

Мътните й очи се спряха на лицето на Страйк и на него за миг му се мярна жената, която тя бе била, преди да изгуби образа си: малко натрапчива, малко вдетинена, твърде зависима, ултраженствено създание, закриляно и обгрижвано от сър Алек, който се бе стремил да угажда на всяко нейно желание и каприз.

— Какво каза Тони?

— Ужасни неща за Джон и Чарли. Ужасни. Не искам да ги повтарям. А после телефонирал на Алек, като научил, че ще осиновяваме момиченце, и му казал, че не бива да го правим. Алек беше бесен — прошепна тя. — Забрани на Тони да стъпва у дома.

— Казахте ли това на Лула, когато ви посети в онзи ден? — попита Страйк. — За Тони и за нещата, които е казал след смъртта на Чарли и при нейното осиновяване?

Тя като че предусети упрек.

— Не си спомням какво точно й казах. Току-що бях претърпяла много сериозна операция. Бях малко сънлива от лекарствата. Сега не помня точните си думи…

Последва рязка смяна на темата.

— Онова момче ми напомняше Чарли. Приятелят на Лула. Онова много хубаво момче, как му беше името?

— Еван Дъфийлд?

— Точно така. Той дойде да ме види наскоро. Не знам кога точно… Губя представа за времето, тъпчат ме с толкова много лекарства. Така или иначе дойде да ме посети. Беше много мило от негова страна. Искаше да си говорим за Лула.

Страйк си спомни твърдението на Бристоу, че майка му не разбрала кой е Дъфийлд, и се запита дали лейди Бристоу не играе игрички със сина си, като се преструва на по-объркана, отколкото е в действителност, за да стимулира инстинкта му да я брани.

— И Чарли щеше да е същият красавец, ако беше жив днес. Можеше да стане певец или актьор. Обожаваше да играе сценки, спомняте ли си? Домъчня ми за онзи младеж Еван. Той плака тук заедно с мен. Призна как мислел, че тя се среща с друг мъж.

— И кой е бил този друг мъж?

— Певецът — отвърна лейди Бристоу. — Онзи певец, който бе написал песни за нея. Когато си млад и красив, можеш да бъдеш много жесток. Стана ми мъчно за него. Каза ми, че се чувствал виновен. Обясних му, че няма защо да се измъчва от чувство за вина.

— А защо се е чувствал виновен?

— Че не отишъл при нея в апартамента. Че не бил там, за да й попречи да умре.

— Ивет, може ли за момент да се върнем към деня преди смъртта на Лула?

Тя го погледна укорно.

— Боя се, че не помня нищо друго. Казах ви всичко, което си спомням. Току-що бях излязла от болницата, не бях на себе си. Бяха ми дали много лекарства заради болките.

— Разбирам. Само исках да попитам дали брат ви Тони ви посети в онзи ден.

Настана пауза и на Страйк му се стори, че отпуснатото лице се изопва в сурова гримаса.

— Не, не си спомням Тони да е идвал — каза накрая лейди Бристоу. — Знам, той казва, че е бил тук, но не помня да е идвал. Може да съм била заспала.

— Твърди, че е бил тук едновременно с Лула — каза Страйк.

Лейди Бристоу само леко повдигна крехките си рамене.

— Може и да е бил тук — каза тя, — но аз не си спомням. — И после повиши глас. — Брат ми взе да става много мил с мен сега, като знае, че умирам. Вече ме посещава често. И все за да ми налива отрова за Джон, то се знае. Винаги това е правил. Но Джон открай време е много добър с мен. Откакто съм болна, прави за мен неща, дето не бива да се налага да прави никой син. По-редно би било Лула да ги върши, но тя беше разглезено момиче. Обичах я, ала можеше да е голяма егоистка.

— И онзи последен път, когато видяхте Лула… — упорито подзе Страйк към важния за него въпрос, но лейди Бристоу го прекъсна.

— След като тя си тръгна, бях много разстроена — каза тя. — Винаги става така, когато говоря за Чарли. И тя знаеше колко ми е мъчно, но пак хукна за срещата с приятелката си. Трябваше да взема хапчета и заспах. Не, въобще не видях Тони, не видях никого другиго. Той може и да казва, че е бил тук, но аз помня само как Джон ме събуди с подноса с вечерята ми. Джон беше сърдит, скара ми се.

— Защо?

— Според него прекалявам с хапчетата — изрече лейди Бристоу като малко момиче. — Знам, че горкият Джон ми мисли доброто, но той не осъзнава… не би могъл… В живота ми има толкова много болка. Седя много дълго време с мен онази вечер. Говорихме си за Чарли, приказвахме чак до малките часове на нощта — промълви тя и гласът й премина в шепот. — И точно когато сме разговаряли с него, Лула е паднала… паднала е от балкона. Така че на следващата сутрин Джон ми съобщи новината. Полицията бе дошла на прага ни още призори. Той влезе в спалнята да ми каже и…

Тя преглътна и поклати глава, немощна, едва жива.

— Ето защо ракът ми се върна, знам си го. Хората имат граници за болката, която могат да понесат.

Вече говореше все по-завалено. Той се запита колко ли още хапчета валиум беше взела, когато унесена, тя затвори очи.

— Ивет, може ли да използвам банята ви?

Тя кимна сънливо.

Страйк се изправи, придвижи се бързо и учудващо тихо за толкова едър човек и влезе в прилежащата стая гардероб.

Вътре от всички страни имаше махагонови врати, стигащи до тавана. Страйк отвори една от тях и погледна вътре — релсата бе претъпкана с окачени рокли и палта, отгоре имаше полица за чанти и шапки, лъхна го спарена миризма на обувки и плат и въпреки очевидно скъпите неща, които видя, асоциацията му беше за благотворителен магазин с вещи втора употреба. Безшумно отваряше и затваряше врата след врата и при четвъртия опит видя натъпкани на най-горния рафт няколко чисто нови ръчни чанти, всичките в различни цветове.

Извади синята, съвършено нова и лъскава. Имаше го логото „ГС“, както и копринената подплата, прикрепена към чантата с цип. Прокара пръсти по подплатата, а после бързо върна чантата на мястото й.

След това взе бялата: подплатата й бе със стилизиран африкански десен. Отново прокара пръсти по нея и отвори ципа й.

Подплатата се отдели точно както Киара му бе описала, като шал с ръб от метални зъбци, и откри вътрешната страна на бялата кожа. Нищо не се виждаше в чантата, но когато погледна по-внимателно, под коравата подложка, служеща да поддържа формата й, Страйк зърна нещо бледосиньо. Повдигна подложката и видя сгънат лист бледосиня хартия, изписан с нервен почерк.

Страйк бързо натъпка подплатата и върна обратно чантата. Извади от вътрешния джоб на сакото си чисто найлоново пликче и пъхна в него листа, разгънат, но непрочетен. Затвори махагоновата врата и продължи да отваря други. Зад една от тях откри сейф, задействащ се с цифров панел.

Страйк надяна на ръката си друго найлоново пликче и започна да натиска бутоните, но преди да е приключил със заниманието си, чу движение отвън. Бързо натика смачканото пликче в джоба си, затвори вратата на гардероба възможно най-тихо и се върна в спалнята, където завари болногледачката, приведена над Ивет Бристоу. Когато го чу, тя се озърна.

— Сбърках вратата — обясни Страйк. — Мислех, че е банята.

Той влезе в съседното тясно помещение и там на затворена врата, преди да пусне водата в тоалетната и да завърти крановете заради болногледачката, прочете последното желание и завещание на Лула Ландри, надраскано на хартията за писма на майка й и подписано от Рошел Онифаде като свидетел.

Когато се върна в спалнята, Ивет Бристоу още лежеше със затворени очи.

— Заспала е — съобщи полугласно сестрата. — Тя много спи.

— Да — каза Страйк с бучаща в ушите му кръв. — Моля ви, предайте й, че съм се сбогувал, като се събуди. А сега трябва да си вървя.

Минаха заедно по уютния коридор.

— Лейди Бристоу изглежда много болна — коментира Страйк.

— О, да, така е — потвърди болногледачката. — Може да умре всеки момент, зле е.

— Май че си забравих тук… — смотолеви Страйк, като сви вляво в жълтата дневна, където бе влязъл в началото, наведе се над канапето, за да блокира видимостта на жената, и внимателно върна телефонната слушалка на вилката.

— Аха, ето го — каза, като се престори, че взема нещо дребно и го пъха в джоба си. — Е, много ви благодаря за кафето.

С ръка на дръжката на вратата той се обърна и я погледна.

— Май че е все така пристрастена към валиума — подхвърли той.

Доверчива и без всякакви подозрения, сестрата се усмихна разбиращо.

— Така е, но това вече не може да й навреди. Ала аз намирам, че лекарите са виновни. По етикетите съдя, че трима са й давали рецепти за него в продължение на години.

— Много непрофесионално — отбеляза Страйк. — Още веднъж благодаря за кафето. Довиждане.

Той затича надолу по стълбите с вече изваден от джоба мобилен телефон и беше толкова въодушевен, че въобще не гледаше къде стъпва. Взе завоя на стълбите, но протезата му се хлъзна на ръба, коляното му се усука и той се стовари тежко и с все сила, като се изтъркаля надолу по шест стъпала, преди да се спре на площадката с адска болка и в ставата, и в ръба на крака си, който сякаш току-що бе отрязан и тъканта още не бе зараснала.

— По дяволите!

— Добре ли сте? — подвикна болногледачката и надникна надолу през перилата.

— Нищо ми няма! — извика той в отговор. — Само се подхлъзнах, няма страшно. По дяволите, по дяволите — продължи да стене едва чуто, докато се изправяше, хванат за перилата, като се боеше да се отпусне с цялата си тежест върху протезата.

Изкуцука до долу, силно облягайки се на парапета, прекоси фоайето с подскоци, отпусна се върху дръжката на тежката входна врата и се добра някак до външните стъпала.

Спортуващите деца вече се изтегляха в колона в белезникаво и тъмносиньо, поемайки обратния път към училището си и обяда. Страйк стоеше облегнат на затоплената тухлена стена, като сипеше цветисти ругатни към себе си и се чудеше колко ли голяма вреда си е причинил. Болката беше убийствена, вече раздразнената кожа сега пламтеше, сякаш бе одрана под подложката от гел, предназначена да я предпазва. Идеята да върви пеша до метрото му се стори крайно непривлекателна.

Седна на най-горното стъпало и се обади, за да повика такси, след което направи серия от обаждания: първо до Робин, после до Уордъл, накрая до адвокатската кантора „Ландри, Мей, Патерсън“.

Иззад ъгъла се зададе черно такси. Докато се изправяше и с куцане и растяща болка тръгна към тротоара, на Страйк за пръв път му мина през ума колко много тези представителни автомобили приличат на миниатюрни катафалки.